Реймънд Фийст, Джоел Розенберг
Убийство в Ламът (14)

Глава 13
Разследване

Пазачът беше заспал.

Бледен и треперещ, призна си го сам.

Стивън Арджънт му вярваше.

Началникът на мечовете му посочи празния стол. Том Гарнет гледаше. В края на краищата нямаше смисъл да държи „мирно“ един мъртвец, а оковаването му в тъмницата можеше да изчака няколко минути, докато Стивън Арджънт измисли какви въпроси да зададе. Ако изобщо имаше нужда от въпроси.

Чувстваше се обзет от някакво странно усещане за пълно спокойствие. Не го попита дори кога е заспал, нито колко е спал. Откъде можеше да знае?

Как можеше този идиот да е толкова смотан? Как можеше Том Гарнет да е избрал сержант, който да е избрал войник, който да стои на пост пред покоите на Морей и да е толкова смотан? Как можеше Стивън Арджънт да е избрал…

Проклятие!

— Сигурен ли си, че не си видял барон Морей да влиза в стаята на лейди Мондегрийн? — попита той тихо.

— Не, сър. Всъщност да, сър. В смисъл, да, сър, видях. — Войникът гледаше право напред, без да среща, погледа на Началника на мечовете. — Не беше моя грижа, помислих си, а и баронът не ми каза, че е. Просто си стоях на поста — виждах вратата на милейди по-нататък в коридора и не мислех, че баронът ще иска да се преместя на пост пред вратата й, докато той е вътре.

Беше логично.

Не че щеше да е по-друго, ако беше заспал пред вратата на лейди Мондегрийн или просто беше изоставил поста си.

„Едно по едно — помисли си той. — Едно по едно“.

Очевидният заподозрян беше Верхайен — или поне хората на Морей щяха да го сметнат за очевидния заподозрян.

Том Гарнет кимна, все едно бе прочел мислите на Началника на мечовете.

— Пратих хората на Морей с отряда на Карис на бърз поход на север, а хората на Верхайен и Кели — на юг. — Сви устни. — Знам, че не е в прерогативите ми, но…

— Но си решил, че е по-важно да ги разделиш, макар и за няколко часа, отколкото да изчакаш дори няколко минути, за да получиш заповедта ми.

Гарнет кимна. Карис и Кели сигурно бяха мислили по същия начин.

Не че Стивън Арджънт смяташе, че е Верхайен, не и след споразумението от предната вечер, довело до отстъпката на Морей. Да, Верхайен сигурно бе изпитвал омраза към Морей, но това отчасти беше просто заради съперничеството за графството, а от снощи това съперничество беше приключило, след отстъплението на Морей. И да беше останала някаква враждебност, щеше да е затаена, след като беше спечелена по-голямата награда.

Но ако не беше Верхайен, кой тогава?

И защо?

Стивън Арджънт поклати глава. Точно на такъв въпрос едва ли можеше да отговори един идиот като него, идиот, идиот, който явно не можеше да се справи с простата задача, която му беше възложил графът — да опази жив един поземлен барон, идиот, който бе допуснал дисциплината сред войниците му да се разхайти дотолкова, че да заспиват на пост.

Извинения нямаше да има. Самият той винаги беше подчертавал тази основна истина и всеки от сержантите му бе готов да пребие с ритници всеки, хванат да спи на пост, дори на уж толкова формален пост като този пред покоите на барона в замъка. И да, важно беше да се разделят фракциите на тези настръхнали от омраза барони, затворени от виелицата в града.

Щеше да представи оставката си на граф Вандрос веднага след завръщането му и ако, колкото и да беше невероятно, графът решеше да задържи такъв безполезен глупак за редник, Стивън Арджънт щеше да изкупи вината си с меча и пиката в строя.

Посочи войника на стола, а след това — вратата.

— В тъмницата. И поставете трима души на вратата да го пазят. — Изгледа пепелявото му лице. — И няма да се бесиш в килията — ще изчакаш присъдата на графа и ще я понесеш като мъж.

Войникът кимна.

— Аз също ще чакам моята — изсумтя Началникът на мечовете. Само да не се беше правил на толкова умен. Само да не си беше позволил лейди Мондегрийн да го убеди, че Кетол и хората му ще са много по-полезни, ако пазят спокойствието в града, докато тя постигне мир между Морей и Верхайен, вместо да се безпокои от някакъв несъществуващ убиец с агенти не само в Ламът, но и сред цураните.

Но тя се беше оказала убедителна, както и фактите — този хипотетичен убиец си беше точно това, хипотетичен, до тази заран — и от ден на ден изглеждаше все по-малко вероятно наистина да съществува. Нито тя, нито той бяха хора, които лесно можеха да се впечатлят, но тримата флибустиери ги бяха впечатлили и двамата.

„Да, обвинявай мъртвите сега“, помисли си той, отвратен от себе си.

Но за момента идеята наистина му се беше сторила добра и ако този идиот, поведен сега към тъмницата, не беше заспал, все още щеше да изглежда добра. Непосредствената заплаха все пак беше да не избухне война между фракциите, а ако се случеше това…

Което все още беше възможно и вероятно щеше да се случи.

Вдигна очи към Том Гарнет.

— Това нещо не може да изчака до връщането на графа, нали? Как мислиш?

— Някой трябва да открие кой е убил барон Морей и лейди Мондегрийн — отвърна капитанът. — Някой благонадежден и разчитащ на авторитета на графа на Ламът. И то бързо, преди всичко да се разпадне. Не може да сте вие или аз… защото ние сме тъпите идиоти, допуснали баронът да бъде убит, докато го пазят нашите хора.

Стивън Арджънт сви устни и кимна.

— Може да е Визтрия или Лангахан — продължи Том Гарнет, — но да изберем някой от тях значи да предадем Ламът на Ги дьо Батира, тъй или иначе. Освен това — той сви рамене — били сте в двора в Риланон, а в двора в Крондор са само съвсем мъничко по-непочтени. Изобщо не бих изключил Ги да е пратил бароните си тук, за да ни докарат неприятност…

— Не, разбира се, но… чак убийство?

— А какво би могло да е по-неприятно от това?

— Смяташ, че убиецът е един от тях?

— Не че не го мисля, но не знам — отвърна Гарнет. — И вие не знаете. Знам, че не съм аз, и знам, че не сте вие. Но вие не знаете, че не съм аз.

— Ти?

Том Гарнет вдигна ръце.

— Нали мой човек заспа на поста — може би трябва да накарате Кели и Карис да ме тикнат и мен в тъмниците. Аз определено щях да го направя на ваше място. Дори не съм сигурен дали не е Ерлик, който…

— Ерлик ли?

— Стражът. — Том Гарнет се намръщи. — Може и той да го е извършил. Изобщо нямам представа защо би могъл да поиска да убие барона и лейди Мондегрийн, но мога да се закълна, че няма навик да спи на пост. Никой от хората ми не спи на пост — точно затова сложих трима души при килията му и смятам да сляза и лично да ги наблюдавам, за да не го намерим обесен в килията си… със или без нечия помощ.

— Смяташ, че е подведен?

Гарнет сви рамене.

— Всичко е възможно. По-вероятно може да е видял нещо, което не съзнава, че е видял; един разговор с него може да ни доведе до следа кой стои зад това кърваво дело. Можете да пратите някой да ме наблюдава.

— Вярвам ти, Том.

— Е, тогава някой, който да ме пази, както и Ерлик.

— Не можеш да се довериш на хората си?

— До тази сутрин щях да се доверя на всеки от тях, за всичко, с живота си и с нещата, които ценя повече от живота си. — Ръцете на Том Гарнет затрепериха и той сви юмруци, за да ги спре. — Но току-що получих повод да премисля нещата, нали?

Отпусна юмруци и се вгледа в ръцете си, докато предателските пръсти не престанаха да треперят.

— А не можете да сложите някой от бароните да ръководи този разпит. Всеки от тях печели нещо със смъртта на Морей, особено ако подозрението падне върху Верхайен.

Стивън Арджънт кимна.

— В този замък има само трима души, за които знаем, че само ще загубят и нищо няма да спечелят от тези убийства.

— Да. Трима души, които не искат нищо от Ламът, освен да се махнат от Ламът, с парите, които им се дължат — пари, които засега ще останат в хранилището, докато граф Вандрос не се върне — освен ако някой друг не знае заклинанието, което го отваря. Вие знаете ли го?

Стивън Арджънт поклати глава.

— Не. Аз съм войник, не съм чиновник. Поне бях войник, до тази сутрин. Но те разбирам. Все пак е възможно да са приели предложението да пазят детето на барон Мондегрийн. Ако е така, това едва ли ги прави незамесени.

Тази възможност звучеше невероятно, но дамата беше доста убедителна и…

Не. Умът му се беше размътил. Съгласяват се да пазят бебето, после го убиват в утробата — с майката и бащата? След като са могли просто да откажат?

Тъпо, тъпо, тъпо. Единственото му извинение бе, че не разбира нищо от разследвания. Все едно…

Така че Том каза това, което трябваше да е очевидно за Арджънт:

— С цялото ми уважение, ако е така, това ги прави замесени невинно. — Сви рамене. — Едва ли ще приемат предложението и после ще убият барона и дамата му, след като са могли просто да откажат, нали?

— И аз си помислих същото. — Арджънт помълча за миг, прехвърляше възможностите наум. — Старата поговорка: „Имаш ли добър кон, пришпори го още миля“. Нареди да ги повикат.

Том Гарнет се усмихна и стана.

— Вече наредих, сър. Би трябвало да чакат зад вратата. И доколкото познавам Пайроджил, сигурно е наострил уши отвън. — Изпъна се мирно. — Освен ако нямате други заповеди за мен, сър, ще съм в тъмницата да пазя затворника.

— Да, свободен сте, капитане. Кажете им да влязат. И Тит-Онака дано да ни пази всички.

 

 

Кетол поклати глава.

Орлово гнездо беше пълно с гневни погледи. Утринното слънце надничаше гневно през прозореца, а Дърайн и Пайроджил гледаха гневно него, макар и само защото чешеше Фантус, вместо да обръща внимание на каквото и да било друго.

Добре, а какво да прави? Стивън Арджънт току-що беше предал случая в техни ръце и беше слязъл да събере останалите барони на импровизиран съвет и да обяви, че е избрал капитаните Кетол, Пайроджил и Дърайн да разследват убийството на барон Морей и лейди Мондегрийн.

Последната заповед на Началника на мечовете беше логична някак, в известен смисъл, но…

Пайроджил го оформи в думи вместо него.

— Има само един проблем около тези последни нареждания — рече той. — Нямам никаква представа как да разбера кой го е извършил.

— Обикновено след битка, ако искам да разбера кой е убил някого, просто питам — каза Дърайн. — Макар да се заклевам, че Макин лъже, че сам се е оправил с оная Буболечка.

— Онази в гората или другата при Сивите кули?

Дърайн повдигна вежда.

— Твърди, че са две? Мислех, че говореше само за онази малка неприятност в Ябонския лес есента.

— Вие двамата, бихте ли могли, много ви моля, да се придържате към темата? — настоя Кетол. — Аз също като вас не знам как да го направим. Мисленето не ми е специалност.

— Очевидно. — Пайроджил се намръщи.

Кетол потисна възражението си. Последният му опит да мисли като че ли се беше получил добре — беше отвлякъл баронските войници в края на краищата и може би дори бе осигурил на лейди Мондегрийн аргументи, които със сигурност й бяха трябвали да накара Верхайен и Морей да се споразумеят. Жалко, че нямаше възможност да я попита.

От друга страна, ако бе така — Дърайн и Пайроджил щяха да решат, че е така — същото това отвличане бе предизвикало предложението на барон Морей, а Пайроджил и Дърайн още му се сърдеха, че просто не го беше отхвърлил.

Тъй че беше по-добре да запази за себе си преценката дали е умен, или глупав. Не хранеше и най-малкото съмнение как ще го приемат приятелите му.

Междувременно…

— Колко време имаме според вас?

— Няколко часа — Отвърна Пайроджил. — Освен ако не извадим страхотен късмет. Бойците на барон Морей са му верни, а и доста хора на Мондегрийн има. Господарката им лежи мъртва в стаята си, а убиецът сигурно седи в Голямата зала.

— Това, че Том Гарнет прати хората на Морей и Мондегрийн до околните села, беше разумно.

— М-да. Точно затова имаме няколко часа вместо бой по улиците. Не за първи път враждата между местни фракции можеше да прерасне в истинска война.

— Надявам се едната група да успее да стигне до село Кернат на север или другата до Вендрос на юг, но те са на мили оттук и се съмнявам, че ще успеят. Особено в тоя сняг до кръста и след като сигурно ще изгубят пътя. — Пайроджил за миг присви очи. — Май ще е най-добре отрядите на Том Гарнет и на Кели да избият една от двете страни без предупреждение… но не мисля, че Началникът на мечовете ще заповяда това.

— Лош прецедент ще е — каза Дърайн. — Току-виж се стигнало до избиването на някои наемници, вместо да им се плати.

— М-да. Версията, че Морей и Верхайен са сключили мир, няма да мине…

— Сигурен ли си?

— Не съвсем. Но не мисля, че ще е много убедителна. Не и за хората на Морей и Мондегрийн. А е само въпрос на време, преди те да поемат нещата в ръцете си или редовните да ги попритиснат. — Започването на бой беше лесно. Спирането му, преди да е почнал, беше трудно. Да викнеш „спри“, след като боят е почнал, беше почти невъзможно.

— Значи не ни остава нищо, освен да направим каквото ни се каза — да разберем кой е, и то бързо — Кетол въздъхна.

— Което ни връща на въпроса: „Как?“ — рече Дърайн.

Кетол се обърна към Пайроджил.

— „Как“ е твоята специалност.

Пайроджил вдигна ръце.

— В това нещо? Не ми е специалност. Това не е ничия специалност. — Затвори за миг очи да помисли. — Едното, с което може да се почне, е информация.

Дърайн го погледна учудено.

— Като например да тръгнем и да питаме всеки из замъка: „Извинете, милорд, но да не би случайно да сте клъцнали две гърла нощес?“

Кетол изобщо не мислеше, че е смешно, но Пайроджил кимна.

— Нещо такова. Да видим дали ще можем да разберем как бароните — а и капитаните и стражите, които са се мотали из замъка — са прекарали нощта — и вечерта.

— И смяташ, че ще ни го кажат? — Кетол не разбираше.

— Не бе, идиот… но ако барон Визтрия твърди, че е бил буден до заранта и е поркал с барон Лангахан, а Лангахан каже, че си е легнал рано, разбираме, че един от тях лъже.

— Някой е наблюдавал в коридора и се е възползвал от това, че стражът е заспал — каза Кетол.

— Или може да не е заспал. Може и той да е вътре. Не е зле някой да попита и него. — Пайроджил се обърна към Дърайн. — Поразпитай го. Издълбоко. После ме намери.

— А ти къде ще си?

— В Голямата зала. Ще разпитвам благородниците и капитаните — малко по-вежливо от твоята беседа с онзи идиот Ерлик.

Дърайн кимна.

— А аз? — попита Кетол. — Какъвто съм идиот, май ще съм безполезен в това.

— Ако уталожиш малко чувствителността си заради факта, че си дръвник, може и да има полза от тебе. — Пайроджил се ухили. — Можеш да поогледаш терена.

— Терена ли?

— Терена, да. Нали си син на лесничей.

Кетол не обичаше да се говори за това, нито за разрушаването на родния му дом, довело го до това да си изкарва поминъка с лък и меч, но беше вярно, тъй че кимна.

— Е, и какво прави един лесничей, като намери останките от убит елен?

Кетол сви рамене.

— Ами… Гледаш дали можеш да проследиш бракониера, опитваш се да добиеш представа откъде е дошъл. Ако извадиш късмет, може да намериш и стрелата.

— Случва ли се?

— Често. Нали ги стрелят в шията и оставят главата. Стрелата, знаеш, се заклещва и ги мързи да я вадят. Ако намериш стрела, нищо, че е небелязана — бракониерите не си бележат стрелите, та да ни е по-лесно — можеш да стигнеш до някоя податка от перата и върха откъде е, а това ти дава податка за…

— Податка, да. Това е думата. Търсим податки. Провери стаята на дамата — и виж дали можеш да намериш някоя податка.

Кетол се намръщи.

— Не мисля, че там ще има върхове на стрели, а и не мога да разчитам следи по килими.

— Пайроджил разпери ръце.

— Не знам каква податка. Може би оръжието, срязало гърлата им? Може да е оставено там, нали? — Не изглеждаше убеден.

Не изглеждаше много вероятно. Всъщност си беше направо невъзможно.

— И стаите на барон Морей претърси — каза Дърайн.

— Пак питам: за какво?

— Пак казвам: не знам.

— Аз знам — рече Пайроджил. — За нещо — някое листче, да речем, бележка, драсната в някоя книга. Някакво заклинание, което отваря съкровищницата в подземията.

Грижата как да си прибере парите в момент като този едва ли трябваше да отвращава Кетол, но го отврати и отвращението се изписа на лицето му.

Пайроджил само поклати глава.

— Ти май наистина взе да ставаш тукашен, а?

— Мамка му, Пайроджил…

— Е, сигурно и аз съм почнал да ставам тукашен — прекъсна го Пайроджил и на лицето му пробяга крива усмивка, — защото не мислех за заплатата ни, не и в момента. Но точно сега трябва да се тревожим не просто за хората на Морей, които са готови да отмъстят за убития си барон, но и за бандата наемници, някои от които ще се досетят, че няма да си получат парите, докато някой не успее да отвори касата, а не смятам, че Началникът на мечовете ще назначи някой от бароните дори временно за ковчежник, докато не открием кой е убиецът. Дори и да го направи, няма да е много важно, щом ковчежникът не може да отвори вратата.

Дърайн кимна.

— Най-доброто, което може да направи Началникът на мечовете, стига да не се стигне до открита война, е просто да плати на наемниците — както и на редовните, впрочем. Парите обикновено укротяват хората.

— Точно това си мислех. — Пайроджил ги изгледа един по един. — Някой доброволец да измърмори нещо, звучащо като заклинание, докато се опитва да отвори съкровищницата? — Поклати глава и сам отговори на въпроса си: — Няма. — Сви устни. — Макар че като си помисли човек… — Отиде до вратата, отвори я и подвикна: — Намери ми Майло и Макин, сигурно са в „Счупеният зъб“. Кажи им да се явят в Голямата зала, веднага.

— Но… — понечи да възрази стражът, но Пайроджил го скастри:

— Ако възразяваш на заповедите ми, иди да питаш Началника на мечовете. Той ни назначи тримата за това… това… разследване.

В коридора отекнаха отдалечаващи се стъпки. Пайроджил се обърна и се ухили.

— Май започва да ми харесва тая… началническа работа.

Дърайн поклати глава.

— Повече щеше да ми хареса, ако знаех какво правим.

— И на мен — съгласи се Кетол.

Виж, за това и тримата бяха съгласни.

Все пак правилото „ако не знаеш какво да правиш, прави каквото можеш“ си беше разумно, а Кетол беше виждал предостатъчно трупове. Виж, говоренето с хора беше друга работа — какво очакваше Пайроджил: че убиецът ще подскочи и ще каже: „Аз го направих“, само като го погледне кръвнишки?

— Няма да е зле да изглеждаме все едно знаем какво правим.

Дърайн се ухили.

— Това ли правят благородниците и офицерите през цялото време?

— Вероятно. Хайде на работа. — Пайроджил плесна с ръце. — Дърайн в подземията. Кетол в стаята на лейди Мондегрийн. Аз се залавям със събраните благородници и капитани. Срещаме се тук по пладне. — Усмихна се. — Ще наредя на Иривън да ни донесе обяд.

 

 

Дърайн заслиза към тъмницата, стъпваше внимателно по изронените каменни стъпала.

Том Гарнет и трима от войниците му стояха пред най-близката килия. На една кука до фенера, окачен на таванската греда срещу нея, висеше огромен месингов ключ. Човек, затворен вътре, можеше да го достигне, стига да имаше достатъчно дълъг прът с кука, но достатъчно дългите пръти с куки по принцип не влизат в стандартното оборудване на килиите.

И четиримата — не, и петимата — се стегнаха в „мирно“, щом ги приближи, но в знак по-скоро на уважение към ранга, не толкова към човека. Изглеждаха му познати, включително Ерлик.

Дърайн поклати глава. Преди една неделя или по-малко, преди цял век или повече, двама от тези четирима бяха хората, които Том Гарнет бе пратил да го заведат при Началника на мечовете, за да го зачислят заедно с Пайроджил и Кетол да пазят барон Морей.

— Отвратен си от мене, а? — каза Том Гарнет, погрешно разчел физиономията му.

— Не, капитане. Отвратен съм, да, но не съм сигурен от кого, освен Ерлик. — Дърайн сви рамене. — Но стига за това. Ще трябва да поговоря с Ерлик, насаме.

— Не може, капитане — рече един от другите и поклати глава. — Наредиха ни да не откъсваме очи от него. Някои мислят, че може да реши да избегне графското правосъдие. Аз също мисля така — да оставим, че заповедите са си заповеди.

„Как би могъл да го направи е интересен въпрос“, помисли Дърайн. Бяха му свалили табарда, панталоните и ботушите. Когато се изправи, беше пуснал тънкото одеяло, с което се беше увил, и сега трепереше под долната риза, стигаща до коленете му.

Какво пък, можеше, да речем, да съдере това одеяло на ивици, да ги оплете на въже, да върже единия край за решетките и другия около врата си, а после да подскочи и да си счупи врата, но Дърайн реши, че би забелязал, ако почне да го прави, тъй че навярно щеше да може да го спре.

Но не каза нищо; само погледна Том Гарнет и той бързо кимна.

— Е, можем да те заключим в килията с него и да се отдръпнем толкова, че да те чуем, ако извикаш. — Обърна се към заговорилия войник. — Капитан Дърайн не е сигурен дали и ние не сме замесени — каза тихо, дори небрежно, все едно че говореше за времето.

— Мамка му — изръмжа един от мъжете и посегна да вземе ключа.

— Обаче нали ще си предадете оръжейния колан и онзи резервен нож, дето си го държите на кръста под туниката?

Това го подразни. Смяташе, че е скрил ножа добре — как така го беше забелязал този? Но откопча колана и го връчи на един от войниците, а после измъкна ножа и го подаде, както му е редът, на първия, след което махна на Ерлик да се отдръпне.

Влезе в килията. Почти очакваше Ерлик да се опита да му скочи — просто за да тръгне разговорът в правилната посока.

Но Ерлик се отдръпна в дъното на килията и се смъкна на широкия рафт, вграден в стената и служещ за нар. След няколко мига двамата бяха заключени, а Том Гарнет и хората му се дръпнаха по коридора, но дали толкова, че да не могат да подслушват, или просто пазеха тишина — Дърайн не искаше и да гадае.

Едва ли беше важно, освен ако и четиримата не бяха замесени в убийството, а макар Дърайн да не беше готов да отхвърли тази възможност, това не му се струваше много вероятно.

Надяваше се.

Разбира се, имаше един простичък начин да се разбере. Ако си лепнеше доволна физиономия, след като приключеше разговора с Ерлик, и те бяха част от някакъв заговор за убийството на барон Морей и лейди Мондегрийн, щяха да го убият още в килията, вместо да го пуснат навън. Ако беше така, някой от тях в този момент сигурно отиваше за арбалет, просто за да не си цапат ръцете.

Тази мисъл го стопли; той се обърна към Ерлик.

— Тъй. Нямам какво да се пазаря с теб, а ти имаш по-малко, тъй че дай да видим дали можем да се разберем. — Пайроджил беше по-добър в спазаряването, но Дърайн много пъти беше гледал как става. — Мога да започна, да речем, като ти счупя два пръста и ти обещая да спра, ако ми кажеш всичко, което знаеш.

Ерлик го погледна и поклати глава.

— Но аз не знам нищо, освен че съм заспал на поста си.

— И никой не те помоли да обърнеш очи в другата посока, докато баронът влиза в стаята на лейди Мондегрийн просто да си каже нещо с нея?

Дърайн не си въобразяваше, че ще е чак толкова лесно, но не вредеше да попита. Все още оставаше открит въпросът защо Ерлик не бе забелязал, че някой излиза от стаята оцапан с кръв, нито пък беше чул отвътре шум от борба — но едно по едно. Ерлик поклати глава.

— Никой не ме е молил за нищо. Барон Морей влезе в стаята, но…

— Но го е правил и преди.

Ерлик кимна.

— Предната нощ също бях на пост в този коридор, както и по-предната. — Сви рамене. — Той просто не ми обръщаше внимание и аз се правех, че не го виждам.

— Кой е в съседната стая?

— До тази на лейди Мондегрийн?

— Не — рече Дърайн. — До принц Ерланд.

Ерлик го погледна сконфузено. Сарказма явно не го схващаше.

— Да, до лейди Мондегрийн.

— Верхайен от по-близката страна — най-близо до мен — между нейния апартамент и този на барон Морей. Визтрия и Лангахан са след нейната стая.

А ако в този замък гъмжеше от тайни проходи между стаите като в замъка на Мондегрийн, значи имаше още трима души, които можеше да са го направили, и ако беше Верхайен и което и да е съчетание от тях, може би този жалък тъпак все пак нямаше вина.

Това можеше да му спаси главата.

Дърайн помълча малко да помисли: можеше да са били… не, трябваше да са били повече от един човек, за да убият барон Морей и лейди Мондегрийн, без някой от тях да успее да нададе вик и да събуди този идиот — или някой друг. Може би някой, който е ужасно бърз с нож…

Проклятие. Слуги. Не беше помислял за слуги, макар че защо…

Можеше да помисли за това по-късно.

— Някой от слугите да е влизал и излизал?

Ерлик поклати глава.

— Не, доколкото видях. Там — не. Ема, дъщерята на иконома, донесе бутилка вино на барон Морей, но беше в неговата квартира, и донесе поднос с храна в стаята на барон Фолсон, малко преди да донесе моята вечеря, и още един на Визтрия малко преди часовникът да удари два, това помня, но…

— В апартамента, който делят с Лангахан?

— Да, но…

— Но никой не е ходил до стаята на лейди Мондегрийн, доколкото си видял.

— Освен барон Морей, вече ви казах.

— Да, но не мисля, че той й е прерязал гърлото, а после и своето. — Дърайн поклати глава. — Едва ли ще знаеш дали барон Верхайен отсяда в същата стая, когато посещава графа, нали?

Ерлик поклати глава.

— Не, не знам, но…

— Но какво, човече? Казвай.

— Но обикновено в замъка има само по един барон, двама най-много, и когато не отсядат в резиденциите си в града — макар да мисля, че барон Верхайен всъщност май няма градско жилище — обикновено ги настаняват в големия апартамент в дъното на коридора. Имаше малко ръмжене, че дворцовите барони били получили хубавия апартамент.

Сякаш капризните барони нямаха по-важни неща, за които да мислят.

— Има ли нещо друго, което можеш да ми кажеш? — попита Дърайн. — Каквото и да е.

Ерлик поклати глава.

— Само че ще се закълна: никога досега не бях заспивал на пост. — Изглеждаше готов да се разплаче.

— Е, определено си избрал страхотно подходящ момент да си изгубиш девствеността в това отношение. — Дърайн стана. — Виж: това би могло — би могло — да е без значение. Искам да ми дадеш думата си, че ще изчакаш графското правосъдие.

Ерлик кимна унило.

— Заслужавам си го.

— Не те питам какво заслужаваш. Питам ще ми дадеш ли думата си.

— А ще приемете ли думата ми?

— Да — излъга Дърайн. Изглеждаше най-добрият начин да се споразумее с Ерлик.

— Имате думата ми, сър. Няма да посегна на живота си.

Дърайн кимна.

— Добре.

Стана и извади другия си скрит нож изпод лявата мишница, а после заудря по решетката, докато не чу стъпките по каменния под. Лепна си доволната физиономия.

— Откри ли нещо?

Дърайн кимна умно.

— Да. Твърде възможно е да съм открил най-важното. Сега ме пуснете. — Прибра ножа. — И да държите Ерлик под око.

Том Гарнет изглеждаше облекчен.

Никой не се опита да промуши Дърайн, докато излизаше от килията и съвсем преднамерено остана с гръб към тях, за да кимне на Ерлик. Не знаеше дали това го зарадва, или натъжи — поне щеше да е някаква податка, но колкото и да му се искаше, податка нямаше — или за да сме по-точни, или нямаше, или бяха твърде много.

— Ще го пазим — увери го Том Гарнет.

Дърайн кимна.

— Ще го пазите, да.

Ако Ерлик умреше, това навярно щеше да е една от податките, които търсеха.

 

 

Кетол не знаеше какво да търси.

В леглото лежаха два трупа, а убиецът не ги беше прострелял с белязана стрела или с каквато и да било стрела. Не беше изненадващо и че по дебелия килим нямаше кървави отпечатъци от ботуши, а каквито и отпечатъци от боси крака и обувки да имаше, бяха замазани и безполезни.

Беше огледал телата просто защото това бе нещо, което знаеше как да направи. И можеше да направи.

Във въздуха очевидно имаше прах, макар да не знаеше откъде е дошъл, но му се налагаше често да бърше очите си, особено щом погледнеше лейди Мондегрийн. Беше разтворил прозореца, за да разкара миризмата, но това не помогна толкова, колкото трябваше, поне с прахта.

Обърна се отново към телата на леглото. Важно беше да запомни, че това са само тела, само мъртва плът, а не двама души, всеки от които се бе отнасял към него общо взето по-добре, отколкото един войник наемник има право да очаква.

Смъртта както винаги бе нещо съвсем лишено от достойнство, макар на тези двамата да им беше спестено най-лошото. Ако човек пренебрегнеше кръвта и вонята на смърт, можеше да си ги представи, че спят. След като погледа няколко мига лейди Мондегрийн, разбра, че не може да пренебрегне простия факт на смъртта. Цветът по бузите й, разцъфтяващ, когато се смееше или когато студеният вятър ги щипеше, докато яздеха към имението й, си бе отишъл, сменен с бледнина като на пергамент, която не можеше да се сбърка с нищо.

Потисна всякакво чувство на съжаление: много пъти бе виждал как смъртта преобразява човек, когото е познавал като живо същество, в нещо безжизнено. Лейди Мондегрийн я беше намирал за прелестна, а и тя се бе държала мило с него, но вече бе нещо безжизнено и колкото по-бързо огледаше за търсените податки, толкова по-скоро щеше да остави всичко това зад гърба си.

Огледа се за някакъв знак, нещо не на място, нещо, което да разпознае: както щеше да забележи някой огънат клон там, където не трябва да е огънат, или смачкана трева, или кал от ботуш, остъргана върху камък. Стъклениците с помада и ароматни кремове не му говореха нищо. Женските тоалети не предлагаха разпознаваеми отговори.

„Мисли — заповяда си той. — Когато намериш убита сърна, първото, което правиш, е да я огледаш“. Постара се да не се влияе от кръвта и миризмата. През разтворения прозорец духаше студен вятър и всъщност не беше чак толкова зле.

Наведе се над двамата.

Добре наточено острие беше прерязало гърлата дълбоко и чисто, макар че нямаше как да разбере дали раните са от кама или меч — освен че неудобството да се борави тук с меч говореше против второто.

Не че беше невъзможно, впрочем. Например онзи страж край Дънгаран…

Поклати глава. Не. Едно е да се промъкнеш зад някого и да го стиснеш за косата, докато, извиваш меча му, за да му прережеш гърлото, понеже твоят меч не ти е подръка, а е забит много здраво в гръбнака на предишния страж. Съвсем друго — да посечеш заспал в леглото човек.

Но дали са били заспали? Дали в последния миг не бяха разбрали какво ги сполетява?

Вероятно не, иначе щяха да извикат. Но все пак трябваше да го разбере, а не можеше да ги попита.

С неохота дръпна завивките и огледа телата.

Бяха целите в кръв, но никакви рани нямаше по дланите и ръцете им, само на шиите.

Кетол потърка един стар белег на лявата си длан. Ако не разполагаш с нищо, което да се изпречи на връхлитащото оръжие, използваш дланта си по рефлекс, особено ако острието идва към лицето ти. Точно това и той бе направил два пъти, а след онзи път в Дънгаран винаги предвидливо си носеше по един-два резервни ножа.

Но не: по всичко личеше, че някой — или някои — просто се бяха промъкнали в стаята, докато двамата са спели, и внезапно са срязали гърлата им точно под брадичката — или и на двамата едновременно, или толкова бързо, че те не бяха имали време да се събудят и да се опитат да спрат нападателя. Кетол беше озадачен. Да, озадачен. Не смяташе, че някой би могъл да удари едната жертва толкова бързо, че да замълчи — допусна, че жената е била убита първа, за да не се събуди и да изпищи, а после бяха убили любовника. Щеше да е нужна бързина, каквато притежаваха малцина.

Неволно си помисли за бързината, която Дърайн му бе казал, че видял у барон Верхайен в двубоя с Началника на мечовете. Изправи се над двата трупа и си го представи. Да, перване с върха на меча в основата на шията на дамата и нагоре, после замах надолу с върха в гърлото на барона и срез навън. Да, беше възможно само един човек да го извърши достатъчно бързо.

Много професионално. Част от ума му бе готова да изпита възхищение от майсторството, макар другата част да искаше да намери парцал, за да почисти съсирената кръв от брадичката на лейди Мондегрийн, Дръпна завивката, за да покрие и двамата — някак му се стори нередно, че гледа лейди Мондегрийн гола, дори и в смъртта.

Навярно не беше боляло много, нито бе траяло дълго. Кетол не го разбираше напълно, но имаше рани, дори доста дълбоки, от които само закапваше кръв и стига бързо да помогнеш на ранения, той може да оцелее, макар че ако раната беше в корема, дори само да капеше, забираше и те убиваше — обикновено беше въпрос само на дни.

От други кръвта швирваше на фонтан и човек умираше само за няколко удара на сърцето. Или кон, впрочем — вчера се бе възхитил как онзи войник на Том Гарнет бе убил коня си със счупения крак с такава чиста рана.

Щеше да е интересно да научи името му, макар че вероятно това нямаше значение… и връзка.

Огледа пода и не се изненада, че ножа го няма. Почти със сигурност изобщо не беше тук, но все пак щеше да потърси по-внимателно, просто за всеки случай.

А дали? Дали не беше съвсем на открито? Възможно ли беше убиецът да е използвал ножа на самия барон Морей?

Не. Сгънатите дрехи на стола си бяха само дрехи. Убиецът не можеше да е използвал ножа на барон Морей, защото той несъмнено беше оставил оръжейния си колан в покоите си, заедно с меча. Баронът, разбира се, не би помислил да вземе със себе си оръжие, след като бе дошъл да пийне с дамата си… само бутилка и две чаши.

Трудно беше да се каже колко вино се е изляло на пода, когато бутилката е била катурната. Кетол я вдигна внимателно. В нея беше останало малко.

Ужасно му се доиска да удари една глътка, но грижливо я запуши и я остави настрана.

Барон Морей не му се беше сторил кой знае колко сантиментален, но Кетол се надяваше, че няма да има нищо против, ако пийне в негова памет по-късно.

По-късно.

До леглото висеше въженце за звънец и Кетол го дръпна. Не беше съвсем сигурен как точно работи системата, макар да беше слизал в кухните — беше видял редиците звънци на стената, всеки с малко по-различен звук. Все едно — който и да се появеше, Кетол щеше просто да го накара да доведе иконома.

Иривън, икономът, се озова на вратата само след няколко мига, приковал очи в лицето на Кетол, сякаш ако се взираше достатъчно упорито в него, можеше да пренебрегне двата трупа на леглото.

— Да, капитане?

Някои неща никога не се променяха. Обичайното мрачно изражение твърдо си стоеше на лицето на иконома.

Но нещо не беше по графика. Мокрото му лице и кървящата резка на брадичката му показваха, че е позакъснял с бръсненето тази заран, което не беше в навиците му. Кетол никога не бе обръщал особено внимание на иконома, но никога не го беше виждал другояче, освен гладко избръснат и дори си мислеше, че се бръсне по три пъти на ден.

— Вие откога сте иконом тука?

Задавай въпроси, беше казал Пайроджил. Очевидният въпрос — кой уби тези двама души? — едва ли си струваше да се зададе. Ако знаеше отговора на това, Иривън със сигурност щеше да го каже.

— Служил съм на граф Вандрос и на баща му през целия си живот, капитане, както и баща ми преди мен. Започнах като момче в кухнята, миех чинии и съм минал през всички служби в домакинството на графа, освен като готвач на сладки и като дойка. — Усмихна се и поклати глава. — Така и не можах да се науча да разбия хубаво белтъка, за да бухне добре пандишпанът и…

— Достатъчно. — Ако Кетол не го беше спрял, икономът сигурно щеше да продължи цял ден. Често се случваше с мълчаливи хора накараш ли ги да заговорят, трудно можеш да ги спреш. — Но като иконом — главен слуга — откога?

— Шест години, капитане. Откакто умря Стария Томас.

— Значи би трябвало да знаеш нещо за тайните проходи в замъка.

Иривън примига.

— Няма никакви…

— Моментът не е много подходящ за дискретност — прекъснато Кетол. — Нямам нищо против замъкът да си опази тайните, но ако убиецът е влязъл през един от тези тайни проходи, ще е донякъде хубаво да се знае къде са, нали?

Иривън кимна.

— Сигурен съм, че е така, капитане, и че е имало тайни проходи, но старият граф заповяда всички да ги зазидат — поне всички, за които зная. — Помълча малко, след което сви рамене и продължи: — Мисля, че все още може да има таен изход от покоите на самия граф, а и както Фантус се промъква от тавана до Орлово гнездо, съм сигурен, че и там има някакъв скрит път. — Поклати глава. — Но не и в крилото за гости.

Мина покрай леглото, към вратата на тоалетната. Кетол го последва.

Над дупката имаше дървена седалка с капак и Кетол се зачуди дали теоретично е възможно някой да се изкатери през стената на цитаделата и да проникне в стаята оттук.

Вдигна капака и погледна замръзналата купчина нечистотии долу на снега. Дупката беше тясна. Можеше да се провре дете, но не и голям човек, дори да можеше да се изкачи по стената.

Пък и нямаше как да го направи, без да остави някакви следи по заледената външна стена: прахта, покриваща седалката, показваше, че не е използвана от доста време. Благородниците, съвсем разбираемо, предвид студа, предпочитаха да използват нощни гърнета, вместо да излагат интимните си части на студения въздух.

Иривън привлече вниманието му към отсрещната стена: дръпна някакво старо пано — избеляла сърна, подскачаща по избеляла ливада — и се видя тухлена зидария, вградена в камъка.

— Това беше килер, с дървен параван в дъното, когато бях момче — обясни Иривън, — и ако човек натиснеше рафта, който беше тук, и натиснеше корниза там — продължи той, като докосна с пръсти две петна върху тухлите, — се отваряше към дъното на гардероба в Зеления апартамент.

Кетол побутна тухлите и грижливо огледа свръзката между стената и тавана, а после — между стената и пода. Не бе невъзможно цялата тухлена стена да може да се открехва на някоя скрита панта — или само част от нея, — но по хоросана не личаха пукнатини дори колкото косъм, каквито определено трябваше да има, ако стената се отваряше.

— Мога да поискам разрешението на барон Визтрия и барон Лангахан да го огледате от другата страна — рече Иривън. — В гардероба е, но…

— Ще пропуснем искането на разрешения, но ще огледам.

Очакваният протест не последва, нито с думи, нито на лицето на Иривън. Той само кимна — прие необходимостта от огледа.

А Кетол трябваше да огледа добре и другите стени. Както и гардероба в стаята на лейди Мондегрийн; и стените зад всеки гоблен в коридора.

Това най-вероятно нямаше да доведе до нищо, но поне беше нещо, което можеше да прави.

— Можеш да се върнеш към задълженията си — каза на иконома.

— Да, капитане. — Лицето на Иривън си остана равнодушно, както винаги. — Отец Кели ме помоли да питам кога можем да приготвим телата за погребенията.

— Ти и това ли правиш?

— Да, капитане — отвърна Иривън. — Помагам всъщност. Увих стария граф в траурния му саван за кремацията му със собствените си ръце, щом питате.

Дали не проблесна гняв зад този равнодушен тон и това безизразно лице?

— Трябва ли да попитам за това Началника на мечовете, или е част от вашата… власт, сър? — добави Иривън.

Кетол не знаеше, но не искаше да го признае. Точно в този момент признаването, че не знаеш, беше лукс. Пайроджил беше казал, че трябва да изглеждат и да действат, все едно знаят какво правят, а едно честно признание, че няма представа откъде започва властта му и докъде свършва, не изглеждаше разумно повече, отколкото да признае, че изобщо няма представа какво търси.

— Да — отвърна той. — Но не преди залез-слънце, в случай че колегите ми поискат да огледат тук.

— Да, капитане. — Дори Иривън да искаше да разбере какво е видял Кетол, или дори двете мъртви тела в леглото да му бяха подействали, не попита. Без повече приказки се обърна, излезе и го остави сам с мъртвите.

Кетол загледа лейди Мондегрийн, бледото й лице, така ведро в мига на смъртта. Как бе възможно да изпита болката от ножа и да остане заспала? Би трябвало да е ококорена, лицето й да е сгърчено от страх и болка, а не така — все едно че е потънала в спокоен сън.

Кетол избърса сълзите, бликнали в очите му, и каза на дамата едно мълчаливо „сбогом“.

Проклятие, тази прах почваше да го дразни.