Реймънд Фийст
Сълзата на боговете (4)

Глава 3
Обетът

Пазачът им отдаде чест.

Джеймс отвърна на поздрава, докато Яжара се любуваше на панорамата на Крондор. Отново бе облякла дрехите си за пътуване. Носеше и тоягата с железни наконечници, а косата й бе вързана на плитка. С две думи, имаше съвсем делови вид. Джеймс намираше контраста с изгледа й тази сутрин в двореца за доста интересен. Две съвсем различни жени…

Бяха започнали рано сутринта, като обиколиха продавачниците и пазарите в квартала, който жителите на града обикновено наричаха Богаташкия, заради луксозните магазини и скъпите стоки, които се предлагаха в тях. Яжара се задържа в няколко от магазините, но Джеймс, който имаше опит от разходките на принцесата по тези места — понякога присъстваше на тях в качеството си на телохранител — издържа стоически и този път.

След това я отведе в така наречения Търговски квартал, където обстановката бе много по-живописна. В средата на един от големите пазари имаше просторна кафеджийница. Отбиха се да сръбнат по чашка кешийско кафе, което Яжара провъзгласи за също толкова добро, колкото и в родината й. С това си спечели усмивката на младия сервитьор Тимоти Барет, най-малкия син на съдържателя. На съседните маси бяха насядали търговци и предприемачи, които се занимаваха с пристигащите с корабите и керваните стоки.

След като напуснаха Търговския квартал, посетиха едно от работническите предградия. Вече се свечеряваше и по улиците се виждаха първите вечерни патрули.

— Дали да не се прибираме в двореца? — подметна Джеймс.

— В града има още за разглеждане, нали?

— Не съм сигурен, че би желала да посетим точно тези места по тъмно.

— Най-бедната част?

— Да, а също пристанището и Рибарското селище. Там дори денем понякога може да е опасно.

— Джеймс, мисля, вече ти доказах, че мога да се погрижа за себе си.

— Така е, но въпреки това предпочитам да стоим по-далеч от всякакви опасности — те и без това ще продължават да ни тормозят.

Тя се засмя.

— Добре, нека да бъде утре. Но какво става с Уилям? Нали каза, че тази вечер ще е свободен?

Джеймс посочи една странична уличка.

— Да свием оттук. Уилям най-вероятно е в „Шарения папагал“.

— Войнишка кръчма?

Джеймс повдигна рамене.

— Не точно, макар че някои от постоянните клиенти на Лукас са ветерани от Войната на разлома. Просто напоследък Уилям обича да се отбива там.

Яжара му хвърли кос поглед.

— Някое момиче?

Джеймс сметна, че прямият отговор ще е най-подходящ.

— Да. От няколко седмици Уилям се вижда с Талия, дъщерята на Лукас.

— Ами добре — отвърна Яжара. — Боях се, че още е…

— Влюбен в теб — добави Джеймс, като видя, че тя не иска да довърши.

— По-скоро жертва на сляпо увлечение — рече тя. — Направих грешка и…

— Виж, това не е моя работа — прекъсна я Джеймс. — Така че, ако не ти се говори, нямам нищо против.

— Не, искам да знаеш нещо. — Тя спря и се обърна към него. — Защото си негов приятел. Нали?

— Така е — потвърди Джеймс.

— А аз държа ние с теб също да сме приятели.

— И аз.

— Значи Уилям беше едно малко момче, което все ходеше по петите ми — искам да кажа веднага след като взе да забелязва жените. Аз бях с няколко години по-голяма от него и го мислех за досаден хлапак — нищо повече. — Тя спря и се загледа по улицата, сякаш се мъчеше да си припомни още подробности. — По това време бях влюбена в един от моите учители — много по-възрастен от мен. Доста глупаво от моя страна, разбира се. И той като мен беше кешиец, споделяхме общи възгледи за света и ролята на магията. Не беше никак трудно да започнем връзка… Но после всичко се обърка. Семейството ми не одобряваше, че се виждам с него, но вместо да ми нареди да преустановя връзката си, чичо ми предпочете да заповяда това на любовника ми. — Тя тръгна бавно, погълната от мислите си. — Той отказа да се вижда повече с мен, напусна Звезден пристан и се върна в Империята.

— Предполагам, срещу известно възнаграждение.

— Съмнявам се. Може би се е боял да не ми навлече гнева на баща ми, или той самият се е страхувал — ръцете на чичо ми стигат надалеч, дори до Звезден пристан.

— И? — подпита я Джеймс.

— Ами… дойде ред на Уилям. Бях потисната, уплашена и самотна, а Уилям бе близо до мен. — Тя го погледна. — Той е привлекателен млад мъж, внимателен и благороден, нежен и страстен, а аз се чувствах изоставена. Той ми помогна.

— А после?

— После… осъзнах, че съм сгрешила. Че не бива да се обвързвам с него, също както моят учител не биваше да се обвързва с мен. Уилям е син на херцог и му е предопределена друга съдба… а аз го използвах.

— Е, щом го е искал… тоест…

— Да, но аз бях по-голяма и трябваше да се досетя, че това може да доведе до нови проблеми. Е, в края на краищата скъсах с него. Боя се, че тъкмо това го накара да промени решението си и да напусне Звезден пристан.

Стигнаха края на улицата и в далечината се показа табелата с шарения папагал.

— Познавам Уил от доста време — рече й Джеймс. — Мисля, че можеш да забравиш притесненията си. Той е твърдо решен да стане войник. Каза ми, че ще посвети целия си живот на това занимание.

Яжара понечи да отвърне нещо, но преди да успее, Джеймс измъкна сабята си и й извика:

— Внимавай!

Тя вдигна тоягата и застана до него. Едва сега забеляза, че вратата на странноприемницата зее широко отворена и на прага лежи мъртъв войник. Отвътре се чуваше шум от борба.

Джеймс прескочи трупа и се втурна в помещението, следван от Яжара. Вътре беше истинска кланица. Двама въоръжени мъже се въргаляха мъртви на земята — ако се съдеше по дрехите им, бяха наемни войници. Още неколцина постоянни клиенти на заведението също лежаха безжизнени сред локви кръв и останки от натрошени мебели. Една млада жена бе паднала до огнището и от раната в главата й шуртеше кръв.

В ъгъла, вдигнал пред себе си двуръчния меч, стоеше Уилям Кондуин, приемен роднина на принца и лейтенант от дворцовата гвардия. Трима мъже настъпваха бавно към него.

Щом зърна новодошлите, Уилям извика:

— Джеймс! Яжара! Помогнете! Талия е ранена тежко!

Единият от мъжете се обърна, за да пресрещне скуайъра. Другите двама се нахвърлиха върху Уилям, който едва успяваше да отбива ударите им с тежкия неповратлив меч. Това ужасно оръжие с дръжка за две ръце и дълго, тежко острие бе доста неподходящо за употреба в тесни помещения.

Яжара вдигна ръка и около нея се появи облак от алено сияние. Тя го запрати към единия от двамата противници на Уилям, но остана разочарована, когато облакът се спусна към пода и се разсея бързо, без да причини никакви поражения.

— По дяволите! — изруга полугласно младата магьосница, след това пристъпи напред и замахна с тоягата към главата на единия мъж.

Непознатият почувства или долови по някакъв друг начин приближаващата се опасност, защото бързо наведе глава. После се извъртя на пета и отвърна с бързо мушване, което накара Яжара да отстъпи.

Все пак бе успяла да отърве Уилям от единия му противник и той бързо довърши другия. Джеймс също се отърва от своя и веднага след това удари с дръжката на рапирата си противника на Яжара в тила. Ала вместо да се строполи, наемникът само се забави при втория си опит да намушка магьосницата. Джеймс замахна отново и този път се чу ясен хрущящ звук — беше му строшил черепа.

Джеймс огледа кървавото меле и повдигна учудено вежди.

— Що за зловеща сцена е това?

Захвърлил окървавения меч, Уилям вече бе коленичил до ранената Талия и бе поставил главата й в скута си. Лицето на момичето беше бледо като платно: очевидно животът бързо я напускаше.

— О, Уилям… — прошепна тя. — Помогни ми…

Уилям се огледа отчаяно. Погледът му срещна този на Джеймс и той поклати безпомощно глава. След това потърси с очи Яжара.

— Ти беше една от най-добрите ученички на баща ми. Не можеш ли да я изцериш?

Яжара коленичи до раненото момиче и прошепна:

— Уилям, съжалявам, но раните й са твърде тежки. Дори да повикаме някой жрец… ще е твърде късно.

Джеймс коленичи от другата страна на момичето.

— Талия, кой го направи?

Талия го погледна.

— Търсеха баща ми. Не зная кои са. Водачът им беше едър като мечка. — Тя се закашля и от устните й потече кръв. — Той ме удари, Уилям. Той…

По лицето на младия лейтенант се стичаха сълзи.

— О, Талия, толкова съжалявам…

Изведнъж на лицето на момичето се изписа спокойствие. Джеймс и друг път бе виждал подобно изражение — малко преди животът да си отиде. За миг погледът й се проясни, сякаш болката беше изчезнала. Казваха, че така става, когато умиращият стъпва на прага на Залата на Лимс-Крагма и вижда едновременно и двата свята.

— Не се тревожи, Уилям — прошепна Талия. — Кълна се в Кахули, че ще бъда отмъстена!

После главата й се отпусна.

— Не… Талия! — извика отчаяно Уилям. Притисна я в обятията си, сетне бавно я положи на пода. След това се изправи, въздъхна и произнесе с неузнаваем глас: — Те трябва да си платят за това, Джеймс! Тръгвам след тях!

Джеймс погледна към входа на странноприемницата. Ако нашествениците бяха дошли за бащата на Талия, това бе най-вероятният път за бягство, избран от него.

— Почакай, Уилям — рече той. — Принцът ще ми откъсне главата, ако те оставя да тръгнеш сам. Ще получиш своето възмездие и аз ще бъда до теб в този миг. Но първо ми кажи какво се случи.

— Добре — склони Уилям след кратко колебание. — Двамата с Мартин тъкмо бяхме приключили дежурството и идвахме насам да пийнем по нещо, както правим всеки път. Когато наближихме, видяхме групичка съмнителни типове да излиза оттук. Петима-шестима негодници, начело с едрия си водач. Опитахме се да ги спрем, но те се нахвърлиха върху нас, без да промълвят нито дума. Ако не беше дошъл, сега щях да лежа до Мартин. — Той посочи мъртвия войник.

Джеймс се огледа. Нападателите бяха избили всички в странноприемницата. Сузан дьо Бенет, другата помощничка на Лукас, лежеше просната в ъгъла, с отсечена с един удар глава. Големите й сини очи бяха изцъклени и застинали в почуда. Останалите посетители също бяха посечени на парчета.

— Но защо? — попита Джеймс. — Защо е било необходимо да избиват всички по този жесток начин? — Той отново погледна към Уилям. — Едрият водач след Лукас ли тръгна?

— Не. Прати хората си да го последват, а той избяга надолу по улицата.

— Имаш ли някаква представа къде може да са отишли?

Но преди Уилям да отговори, странноприемницата се разтресе от тътнежа на страхотна експлозия. Джеймс бе първият, който изтича при вратата, следван от Уилям и Яжара. В небето, на запад от тях, се издигаше фонтан от зеленикави пламъци, сред които се рееха камъни. Джеймс и спътниците му се дръпнаха под стрехата на покрива, докато каменният дъжд отмине.

Когато и последният камък тупна на калдъръма, Уилям се провикна:

— Чуйте!

В далечината се чуваха викове и звънтене на оръжия. Тримата затичаха в посоката, от която идеше шумът, и свиха по улицата, водеща към градската тъмница. Докато приближаваха тъмницата, втора експлозия разтърси нощта и ги принуди да се хвърлят на земята. Още един стълб от зеленикави пламъци се издигна в нощното небе.

— Какво е това? — попита Уилям, докато се притискаха към стената на близката къща. — Да не е квегански огън?

Джеймс поклати глава.

— Съмнявам се. Квеганският огън не е зелен.

— Мисля, че зная какво е — обади се Яжара.

— Нещо против да го споделиш с нас? — попита Джеймс.

— Да. Поне засега.

Щом тропотът на сипещите се от небето камъни утихна, Джеймс скочи и се затича към тъмницата. Стигнаха едно кръстовище и свърнаха наляво. Малко по-нататък излязоха на друго кръстовище и видяха какво е останало от тъмницата. Грамадна дупка зееше на мястото в стената, където преди имаше дървена порта; зад нея към небето се извиваха огнени езици, обгърнати от черен дим. Съвсем наблизо една преобърната каруца бе послужила за прикритие на капитан Гурут и двама жандарми. Джеймс, Уилям и Яжара доближиха тичешком каруцата, като се стараеха да се крият зад нея, тъй като от отвора в стената летяха стрели от лъкове и арбалети.

Капитанът погледна през рамо, махна им да се наведат и когато Джеймс приклекна запъхтян до него, изруга:

— Дано Асталон да изтръгне проклетите им сърца! — Кимна на спътниците на Джеймс и добави: — Както виждате, здравата сме я загазили.

— Какво стана? — попита Джеймс.

— Тези негодници! Взривиха стената на тъмницата и изтрепаха половината от хората ми!

— Кои са те? — попита Уилям.

— И аз знам колкото теб, момко. Водачът им е едър мъж с плешива глава и черна брада. Носи на шията си някакъв амулет от кост и размахва грамаден меч.

— Същият е, Джеймс — рече Уилям.

— Кой? — попита капитанът и в същия миг една стрела се заби в каруцата над главата му.

Джеймс погледна към Уилям.

— Този, който уби Талия, дъщерята на Лукас от „Шарения папагал“.

— Дъщерята на Лукас значи. — Гурут въздъхна. — Беше толкова мила. — Той погледна Уилям. — Съжалявам… момко.

— Ще му изтръгна сърцето, капитане — заяви пребледнелият Уилям. — Кълна се, че ще го направя.

— Щом е тъй, сега имаш тази възможност, момко. Тук ни притиснаха здравата, но вие двамата може да опитате да заобиколите тъмницата отзад.

— Къде е шерифът? — попита Джеймс.

Гурут кимна към останките на тъмницата.

— Някъде вътре. Тъкмо идвах на среща с него.

Джеймс поклати глава. Не беше от почитателите на шерифа Уилфред Мине, но го познаваше като съвестен и лоялен служител на принца, а синът му Джонатан бе един от агентите му. Надяваше се, че поне младият Джонатан се е измъкнал невредим.

— Щом шерифът е бил вътре, когато негодниците са взривили тъмницата, не бива да чакаме скоро помощ от двореца — заяви Джеймс.

— Да — каза навъсено Гурут. — Ще имат достатъчно време да осъществят пъкления си замисъл — какъвто и да е той. Досега не бях виждал някой да вдига във въздуха тъмница, за да проникне в нея — обикновено напъват в обратната посока.

— Сигурно защото им трябва някой, който е вътре — подметна Джеймс.

— Смяташ, че Лукас е в тъмницата? — попита го Уилям.

— Може би — отвърна Джеймс. — Няма да узнаем отговора, докато не влезем и ние.

— По-добре оставете жената при нас, докато дойде подкрепление — посъветва ги Гурут.

— Благодаря за загрижеността — отвърна сухо Яжара, — но мога сама да се грижа за себе си.

— Както желаете. — Капитанът сви рамене.

Приведени, тримата изтичаха назад по пътя, по който бяха дошли, и излязоха на кръстовището, където вече бяха извън обсега на стрелите. Изправиха се и се затичаха.

Скоро се озоваха от задната страна на градската тъмница, където зееше още една грамадна дупка.

— Това трябва да е от втората експлозия — отбеляза Уилям.

— По-скоро от първата — поправи го Яжара. — Атакували са от две страни.

— Е, скоро ще узнаем какво е станало — рече Джеймс, приведе се и се шмугна през стената в помещението на пазачите.

Очакваше всеки момент да бъде посрещнат със залп от стрели. Вместо това се натъкна само на двама души, които претършуваха джобовете на убитите стражари. Единият издъхна още преди да се обърне към Джеймс, вторият бе покосен от меча на Уилям. Джеймс даде знак да не вдигат шум, застана от едната страна на вратата и махна на Уилям да заеме позиция от другата. Яжара се прилепи до стената на крачка зад Джеймс. Едва тогава скуайърът надникна през отвора. Петима-шестима мъже, въоръжени с лъкове и арбалети, бяха заели отбранителна позиция и обстрелваха всичко, което се движеше зад отвора в стената. Ясно беше, че целта им е да задържат Гурут и хората му, докато някой друг вътре свърши онова, заради което е дошъл.

Джеймс погледна към Уилям и Яжара, после към вратата за долния етаж, където бяха разположени останалите килии. Знаеше, че оттам тръгва второ стълбище, свързващо предното помещение с квартирата на шерифа и тъмничната канцелария. Кой път бе избрал едрият мъж? Нагоре или надолу? Така или иначе, за да се справят с него, щеше да им е необходима помощта на Гурут, а това означаваше, че първо трябва да обезвредят стрелците.

Джеймс вдигна три пръста, но Яжара поклати глава и се тупна в гърдите, за да покаже, че иска тя да предприеме първия ход, Джеймс погледна към Уилям, който повдигна рамене, после кимна на Яжара.

Магьосницата пристъпи напред, вдигнала дясната си ръка високо над главата; с лявата стискаше тоягата. Джеймс пак настръхна от концентрацията на магична сила. Златисто сияние обгърна тялото на жената, придружено от едва доловим пукот, после сиянието се събра в малка сфера, която почти се побираше върху дланта й. Яжара запокити сферата нагоре и тя се превърна в топка от светлина и тупна в средата на мъжете с лъковете. В същия миг те изпуснаха оръжията си, свлякоха се на земята и се загърчиха в мъчителни спазми. Само двама останаха невредими и дори се опитаха да се обърнат, но Уилям и Джеймс вече скачаха към тях. Осъзнали, че лъковете им са неподходящи за бой от близко разстояние, те ги хвърлиха и измъкнаха затъкнатите в коланите кинжали. Джеймс посече първия, а Уилям настигна втория, който се опита да се измъкне, и го повали с един удар. Забелязали промяна в ситуацията, капитан Гурут и хората му мигом щурмуваха отвора в стената. Останалите непознати, все още обезсилени от атаката на магьосницата, побързаха да вдигнат ръце.

Гурут нареди на двама от шестимата си войници да пазят пленниците и се обърна към Джеймс.

— Едва ли са били само тези тук. Аз ще поведа хората си към долния етаж, а ти и твоите приятели проверете горе.

— И кой според теб трябва да е там?

— Само момчетата от смяната и един писар, Денисън. Шерифът и помощниците му спят в квартирите си. Но като гледам касапницата тук, съмнявам се някой от тях да е оцелял. — Той се почеса по брадата. — Идеално замислено нападение. Знаели са точно кога да ударят, за да срещнат минимална съпротива. — Той махна с ръка и тръгна към стълбището, водещо към долния етаж. Двама от войниците го последваха, като се озъртаха уплашено.

Джеймс кимна на Уилям и Яжара да го придружат и тримата се заизкачваха по стълбата към горния етаж на тъмницата. Тъкмо когато стигнаха средата, се разнесе още една оглушителна експлозия, която ги накара да спрат.

През отвора в горния край на стълбата нахлу дим и прахоляк, а когато тътнежът утихна, чуха гласа на капитан Гурут:

— Насочват се към северната порта!

— След тях! — извика Джеймс без капчица колебание. Тримата се промушиха през отвора в стената и се озоваха на просторна и оживена улица. Джеймс погледна към северната порта и забеляза някакъв едър мъж — стърчеше поне една глава над минувачите. Той си пробиваше безцеремонно път през тълпата, събрала се да види какво става в тъмницата. Джеймс, Уилям и Яжара се втурнаха след него.

Малко преди да стигнат тълпата, Джеймс погледна през рамо и видя, че Гурут и хората му са се счепкали с няколко наемници.

— Останахме само ние! — извика той на Уилям и Яжара.

Зяпачите, които току-що бе разблъскал едрият мъжага, бяха разбутани отново — този път от Джеймс и приятелите му.

— Дайте път! — викаше Джеймс. — Държавни дела!

Тъй като гласът му почти не се чуваше в шумотевицата, се наложи Уилям, който бе по-едър и плещест от него, да излезе напред и да проправя път.

— В името на принца, дайте път! — викаше Уилям.

Ала вече бяха изгубили няколко безценни минути и едрият мъж се бе скрил от погледите им. Тъкмо когато приближаваха кръстовището с пътя, водещ към северната порта, отекна поредната мощна експлозия, последвана от викове и болезнени писъци.

Стигнаха ъгъла и видяха голяма двуетажна сграда, обхваната от пламъци. От долните прозорци струеше дим, а по стените пълзяха огнени езици.

— Боже! — възкликна Джеймс. — Той е запалил сиропиталището! Четири жени и един мъж изкарваха уплашените деца през предната врата. Джеймс изтича при тях.

Мъжът се обърна, хвана го за ръката и извика:

— Някой подпали сиропиталището! Хвърлиха граната през прозореца! — Той посочи с разтреперана ръка. — Лумнаха пламъци и едва успяхме да се измъкнем.

— Има ли деца вътре? — попита Яжара.

Вместо отговор откъм втория етаж долетя писък. Мъжът се закашля и обясни мъчително:

— Опитах се да се кача горе, но пламъците ми преградиха пътя.

— Колко деца има там? — попита Уилям.

— Три — отвърна с плач една от жените. — Тъкмо ги виках за вечеря, но тези горе се забавиха…

— Ще се опитам да направя нещо — заяви Яжара.

— Какво? — попита Джеймс.

— Зная едно заклинание, което пази от топлината, стига да не се допираш до пламъците. Но е доста краткотрайно.

— В такъв случай го използвай веднага, жено — подкани я мъжът от сиропиталището. — Инак нещастните хлапета са обречени.

Уилям понечи да си свали ризницата, но Джеймс го спря.

— Почакай, аз съм по-бърз от теб. А и не нося ризница. — Той подаде рапирата си на Уилям и заяви: — Готов съм.

— Заклинанието ще те пази от огъня — обясни му Яжара, — но трябва да внимаваш да не вдишваш дима. — Тя извади носна кърпичка и му я подаде. — Сложи си я пред носа и устата.

После затвори очи, сложи дясната си ръка на рамото на Джеймс, а опакото на лявата опря в челото си. Промърмори нещо полугласно, сетне добави:

— Готово. Произнесох го. А сега побързай, защото няма да действа много дълго.

— Нищо не почувствах — оплака се Джеймс.

— Няма какво да чувстваш.

— Но обикновено когато се концентрира магична сила…

— Тръгвай! — почти извика тя. — Нямаш време!

— Но…

— Тръгвай де! — повтори тя и го бутна силно.

Джеймс скочи през вратата и се приведе при вида на пламъците, които облизваха тавана. Изненада се, че не усеща никаква топлина. Димът обаче го накара да се закашля, а очите му се насълзиха. Едва сега съжали, че не бе успял да намокри кърпичката на Яжара. Насочи се към стълбата, като се препъваше в преобърнатата маса и столовете.

Скоро стигна горния етаж и почти веднага чу тъничките гласчета на децата, които пищяха и кашляха мъчително.

— Стойте там, деца! — извика им Джеймс. — Идвам да ви взема!

Изтича по коридора и надзърна през първата врата — вътре имаше детски легла, подредени на три реда. Две момчета и малко момиченце се бяха свили в ъгъла, втренчили изплашени очи в разгорелия се насред стаята огън. Момчетата бяха седем-осем годишни, а момиченцето — около четиригодишно.

Джеймс коленичи и протегна ръце.

— Елате при мен.

Децата заобиколиха огъня и се хвърлиха в прегръдките му.

— Ти се покатери на гърба ми — нареди Джеймс на най-голямото от децата, а другите две вдигна на ръце. — Ей, не стискай толкова силно, че ще ме удушиш!

Изправи се и забърза назад към стълбите. Когато наближи площадката, видя, че огънят е обхванал целия долен етаж.

— По дяволите! — изруга безпомощно Джеймс.

Но друг път нямаше. Джеймс се спусна надолу по стълбите, и се втурна право през пламъците, като се опитваше да се движи на скокове. Едва сега осъзна смисъла на предупреждението на Яжара. Не усещаше топлината, но всеки път, когато допираше пламъците, го пронизваше изгаряща болка.

Най-тревожното обаче бе, че таванът над главата му издаваше заплашителни звуци. Всеки момент гредите щяха да рухнат и да смажат всичко — включително него и децата. Димът караше нещастните хлапета да кашлят, а от очите на Джеймс течаха сълзи, които му пречеха да вижда.

— Яжара!… Уилям! — извика той на пресекулки. — Помогнете ми!

— Насам! — долетя мощният глас на Уилям. — Близо си!

Без да се колебае, Джеймс затича натам, откъдето бе долетял гласът. Опитваше се да прескача пламъците, но докато стигне външната врата, стъпалата му бяха сериозно обгорели. Децата също надаваха болезнени писъци, но поне бяха живи. Осъзнал, че най-сетне се е измъкнал, Джеймс рухна на паважа, раздиран от болезнена кашлица.

Две от жените веднага поеха грижата за пострадалите дечица, а Яжара коленичи до Джеймс, за да огледа раните му. След малко каза:

— Нищо сериозно!

— Лесно ти е на тебе — изсумтя Джеймс, втренчил в нея насълзените си очи. — Да знаеш само как боли!

Яжара извъди малко бурканче от чантичката си и каза:

— Това ще ти помогне да не усещаш болката, докато те отведем при някой знахар или монах.

— Какво е? — попита намръщено Джеймс, докато Яжара му мажеше раните.

— Мехлем от пустинно растение, което се среща в покрайнините на Джал-Пур. Моите сънародници го използват за лечение на рани и изгаряния.

Джеймс стана и се огледа.

— Изпуснахме го, нали?

— Да — отвърна Уилям. — Погледни. — Той посочи отсрещния край на улицата, където войници от градската жандармерия разблъскваха тълпата, за да направят място на верига мъже, които си подаваха кофи с вода. Сиропиталището не можеше да бъде спасено от пламъците, но хората се опитваха да преустановят разпространението на пожара из целия квартал. — Това са постовите от градската порта. Предполагам, че негодникът се е измъкнал необезпокояван.

— Що за чудовище би подпалило сиропиталище, за да се измъкне в суматохата? — попита Яжара.

— Същото, което би взривило тъмницата, за да проникне в нея — отвърна Джеймс. — Но по-добре да се върнем и да установим заради кого е станала тази работа. — Той закрачи обратно към разрушената тъмница.

 

 

От двореца бяха дошли войници, за да подсилят градската жандармерия около затвора. Джеймс току-що бе узнал, че шерифът Уилфред Мине и шестима от хората му са загинали. Джонатан, синът на шерифа, стоеше насред централното помещение и оглеждаше опустошенията. Джеймс наскоро бе вербувал младия мъж да работи за новоизграждащата се шпионска мрежа на принца. Скуайърът положи ръка върху рамото на Джонатан и каза:

— Съжалявам за това, което трябваше да преживееш. Двамата с баща ти не можехме да се наречем приятели, но аз го уважавах, защото беше човек на думата и дълга.

— Благодаря — отвърна пребледнелият Джонатан. — Искам да се прибера вкъщи. А и трябва да съобщя на майка ми.

— Да, разбира се, върви — кимна Джеймс. Не се съмняваше, че скоро Джонатан ще се възстанови от удара. Младежът беше способен и уравновесен и той се надяваше и за в бъдеще да може да разчита на него.

Приближи се Гурут и попита:

— Изпуснахте ли го?

Джеймс показа обгорелите си ръце.

— Негодникът запали сиропиталището.

— Мда, отдавна не си бях имал работа с такова животно — изсумтя Гурут. — Да знаеш само какво е там долу… — Той посочи към подземния етаж на тъмницата.

Джеймс сметна, че ще е най-добре, ако види сам. Кимна на другарите си да го последват и слезе по стълбите. Подземната част на затвора бе разделена с решетки на осем килии — две големи за дребните риби и още шест единични, в които да се държат по-важните престъпници.

Застаналият на пост жандарм отдаде чест, като видя Джеймс, и рече:

— Гледката не е от приятните, скуайър. Има само един оцелял — в последната килия.

Джеймс не знаеше дали да вярва на очите си. Жандарми изнасяха трупове от двете големи килии. Джеймс почти веднага си изгради представа за случилото се. Едрият мъж се бе спуснал по стълбите, може би следван от хората си, а може би сам, и се бе натъкнал на две заети килии и шест празни. Първо бе отворил една от големите. Решетестата врата се въргаляше на пода и Джеймс предположи, че я е изтръгнал с пантите.

На пода на килията лежаха три окървавени трупа; четвъртия тъкмо щяха да го изнасят. Тримата бяха посечени бързо и ефикасно, но четвъртият… Джеймс поклати глава. Сякаш някой си бе поставил за цел да го накълца на ситни парченца. Очите върху окървавената и почти отрязана глава бяха изцъклени, а лицето — застинало в маска на ужас и безмерно страдание. Целият под бе опръскан с кръв.

Джеймс погледна крадешком към Яжара и видя, че тя разглежда сцената с безизразно лице. Уилям бе пребледнял, макар че и преди бе виждал мъртъвци.

— Кой би могъл да направи подобно нещо? — попита младият лейтенант.

— Същият, който убива сервитьорки и подпалва сиропиталища — отвърна Яжара.

Джеймс коленичи до трупа и каза:

— Този го познавам. Казва се Кнут. Пират е, подвизава се по крайбрежието и от време на време прескача до града да продаде заграбеното. Умен копелдак… всъщност очевидно не чак толкова умен.

— Какво искаш да кажеш? — попита Уилям.

— Имам една идея, но ще я запазя за себе си, докато не събера още информация — отвърна Джеймс. Погледна с едва забележима усмивка спътниците си и добави: — Не искам да ви изглеждам глупак, ако греша.

Изправи се, повика един от пазачите, посочи килията с единственият обитател и попита:

— Този за какво е тук?

Пазачът повдигна рамене.

— Не можахме да измъкнем много от него. Предполагам, че е някой местен пияница, скуайър. Изплашен е до смърт.

Джеймс махна на другарите си да го последват, мина по коридора и застана пред килията. Пияницата се бе вкопчил в решетките, сякаш се боеше да ги изпусне. Косата му бе побеляла, лицето — бледо и изпито от безбройните пиянски нощи. Очите му бяха подпухнали и притворени.

— Богове, богове — повтаряше той като в транс. — Успокой се, опитай се да се успокоиш де! Ей сегичка ще дойдат. Още малко и са тук… трябва да дойдат…

— Скови? — повика го Джеймс.

Мъжът отвори очи и подскочи уплашено.

— Джими! — възкликна той, като видя кой стои пред него. — Дала да те поживи! Дошъл си да ме спасиш!

— Не бързай, старче. Видя ли какво се случи?

— Ами да, че как, ама разбира се! — запелтечи уплашено пияницата. — Видях, че как, всичко видях аз. Ама бих предпочел да ме привикат в Залата на Лимс-Крагма, вместо да бях гледал какво става тук!

— За Кнут ли говориш?

Скови закима уплашено.

— Точно Кнут беше. Ти го знаеш, пират, навърта се край Носа на вдовиците. Все се хвалеше тоя хитрец, че нямало да увисне на бесилото. Самият принц щял да му подпише помилването, като чуе каква тайна пазел…

— Каква тайна? — попита Джеймс.

— Убий ме, ако знам, Джими. Кнут не щя да ми каже. Ако питаш мен, беше за някакво съкровище. Кнут трябва да го е скрил. За това е цялата работа, да знаеш.

— Кажи ни какво стана — намеси се Яжара.

Скови погледна към Джеймс.

— Ще ме пуснеш ли да си вървя?

— Ако ми хареса това, което чуя — отвърна Джеймс.

— Амии — поде Скови, — първо се чу онзи трясък отгоре, като че боговете блъскаха с юмруци по тъмницата. Разлюляха я цялата. Седях си на нара, ама едва не си ударих главата в покрива. Направо си изкарах акъла, да знаеш. А през това време гледам как оня тип слиза по стълбата. Грамаден мъжага, с брада и белег през едното око, с другото гледа на кръв. Кнут му казваше „Мечище“.

— И после какво? — подкани го Уилям.

— Ами Кнут значи започна да се кълне, че не бил го предал и тям подобни. Онзи уж му повярва, после протегна ръце и откъсна вратата. Влиза вътре значи, спокоен като планина, вади меча и хоп — посече другите трима нещастници. После нареди на Кнут да го последва, Кнут тръгна след него, а онзи се извърна, сграбчи го за гърлото и го вдигна във въздуха. Кнут риташе и квичеше като прасе, дето го колят, а онзи, Мечището де, все повтаряше: къде е, та къде е. Къде си го скрил? Какво направи с него?

— И после? — попита Яжара.

— Кнут все крещеше, че не бил направил нищо. Мечището му каза, че е лъжец, и започна да го реже, кълцаше го парче по парче. Дори не чакаше да чуе има ли отговор. Спря чак когато отгоре се чу шум от битка. После изрева като животно и разкъса каквото беше останало от Кнут на части. Да ти кажа — продължи Скови шепнешком, — жив съм само защото онова чудовище изтича нагоре. Той е безумец, Джими. И друг път съм виждал силни мъже, но не като този. Виждал съм и умопобъркани, но пак не като него. — Той вдигна очи към Джеймс. — Сега ще ме пуснеш ли?

— Освободи го — обърна се Джеймс към пазача.

Тъмничарят извади ключ и отвори вратата.

— Благодаря ти, Джими — запелтечи пияницата. — Никога няма да го забравя.

— Гледай да е така, Скови.

Докато затворникът се качваше по стълбите, Джеймс се обърна към спътниците си.

— Някакви предложения?

— Този Кнут да не е предал Мечището? — попита Яжара.

Джеймс кимна.

— Какво може да е търсел едрият? — попита Уилям. — Трябва да е нещо много важно, след като заради него се случиха всички тези неща.

— И аз това си мислех — въздъхна Джеймс. — Да идем да видим дали Гурут не е узнал нещо повече. В едно обаче не се съмнявам.

— И кое е то? — попитаха едновременно Уилям и Яжара.

— Че Арута няма да е никак доволен.