Дейвид Уингроув
Счупеното колело (15)

Глава 11
Господар на света

Цу Ма се бе изправил на тревистия хълм, загледан на юг. Над него, зад гърба му, беше разрушеният манастир. Виждаше я в далечината — мъничка фигурка под огромното безоблачно небе. Пришпорваше коня си по тесния път между скалите. За миг я изгуби от поглед — беше се скрила зад огромната канара на входа на долината — после се появи отново — сега беше по-близо. Черната й коса беше разпусната и се ветрееше зад нея. Тя се приведе напред на седлото и се заизкачва по дългия стръмен път.

Цу Ма погледна надолу и въздъхна. През последните седмици се бяха срещали няколко пъти тук и всеки път правеха любов въпреки решимостта му да я отхвърли и всичко отново да бъде както трябва. Но този път беше по-различно. Този път трябваше да сложи край. Да се раздели с нея, преди някой да ги беше разкрил.

Все още беше влюбен в нея — нямаше как да го отрече. Но само любовта не стигаше, сега го знаеше; защото тази любов — любов, започнала със страст и объркване — се беше превърнала в мъчение, разсейваше го всеки миг и накрая той усети, че или трябва да сложи край, или да полудее. Не можеше да срещне Ли Юан или баща му, без да изпита желание да се хвърли в краката им и да моли за прошка за греха, който имаше пред тях двамата.

Значи край. Докато все още беше във властта му да сложи край.

Гледаше я как се приближава, вече я чуваше как подвиква на коня; видя я как се изправи на седлото и започна да се оглежда за него, после вдигна ръка за поздрав. Той неуверено й върна жеста и се стегна при връхлетялата го мисъл. Последния път се бяха изкачили на хълма заедно, ръка за ръка, след това бяха влезли в разрушения храм и бяха лежали върху наметалото му голи, а ръцете и устните им пируваха. Сега сладостта на този спомен го измъчваше като захар върху болен зъб. Изстена и сви юмруци. Но въпреки всичко членът му се размърда, а сърцето заблъска в гърдите му.

Никога не беше предполагал колко ужасна може да бъде любовта.

Тя се приближи — конят й се беше запъхтял и се напрягаше при стръмното изкачване. Гледката му напомни за онзи, първия път, когато тя го беше надминала и бе пренебрегнала предложението му за помощ. Тогава дързостта й го беше развълнувала, но сега това нейно неспокойствие му изглеждаше по-малко привлекателно. Може би именно то беше онова, което му вдъхваше решителност да сложи край на всичко това.

— Цу Ма!

Тя скочи от коня, спусна се към него, обгърна го с ръце, устните й потърсиха неговите, но той остана неподвижен, сякаш беше от камък. Тя се отдръпна стреснато. Очите й бяха разширени. Погледна го.

— Какво има, любов моя? Какво е станало?

Той я погледна — ръцете му бяха започнали да треперят. Красотата й, топлината на ръцете й там, където го докосваха, караха сетивата му да немеят. Парфюмът й го опияняваше, очите й бяха като два океана, в които мъжът можеше да се удави.

— Обичам те… — цялата дълбочина на чувствата му към нея се беше съсредоточила в тези две думи.

— Зная — прекъсна го тя. Притисна се към него, по лицето й се разля облекчение. — Имам новини…

— Изслушай ме! — настоя той рязко, после се смекчи. Докосна лицето й с длан, гласът му стана по-тих. — Моля те, любов моя, изслушай ме докрай. И без това ми е трудно…

Лицето й отново се промени. Опита се да се усмихне, след това се намръщи.

— Трудно?

— Да. Аз… — той преглътна. Никога досега не му бе било толкова трудно. Дори и смъртта на баща му и ритуалното убийство на „копието“ не бяха успели да го подготвят за този толкова тежък момент.

— Аз…

Млъкна. Дори и сега не можеше да го каже. Искаше да я вдигне на ръце, да я отнесе в храма и да я положи върху наметалото си. Тялото му желаеше да вкуси сладостта й за последен път.

Но не. Ако това станеше, щеше да я иска завинаги. А това беше невъзможно. Не и докато ги имаше Седмината. За да притежава Фей Йен, трябваше да рухне самото Чун Куо.

Сведе поглед — болката почти го беше обезсилила.

— Искаш да сложиш край? Това ли е?

Гласът й беше странно тих, изпълнен с учудващо спокойствие. Вдигна очи и видя как го гледаше — видя собствената си болка, отразена в лицето й. Видя как сълзите започнаха да се събират в ъгълчетата на очите й и да се стичат надолу бавно, толкова бавно, по порцелановото съвършенство на бузата й.

— Фей Йен… — гласът му се беше превърнал в шепот. — Знаеш, че те обичам.

— И аз те обичам… — тя потръпна, след това се отдръпна от него. — Сънувах сън. Сънувах, че съм свободна и мога да стана твоя жена.

Той се разтрепери, ужасен от думите й.

— Невъзможно е.

Очите й го молеха.

— Защо? Аз бях жена на брат му. Знаеш законите.

— И все пак се омъжи за него. Седмината подпечатаха специален едикт. Свършено е. Не може да се върне обратно.

— Защо не? Веднъж законът беше променен — може да се промени пак!

Той поклати глава. Не можеше да се поправи стореното. Един ден Ли Юан щеше да стане танг. От любовта им би произлязла само катастрофа. Краят на всичко.

Сега заговори ясно — произнасяше внимателно всяка дума:

— Бих искал и двамата да бяхме свободни, Фей Йен. За това бих се отказал от всичко. Но оттук би произлязло само зло — огромно зло. А тази… тази игра помежду ни… трябва да свърши. Никога повече не трябва да се срещаме така. Никога.

Тя смръщи лице.

— Никога вече?!

Сладостта на думите, болката, молбата късаха сърцето му, ала той остана непреклонен — знаеше, че ако се размекне, щеше да провали всичко.

— Никога вече. Разбираш ли ме, съпруго на Ли Юан? Оттук нататък ние сме само… познати, които се срещат при официални случаи. Всякакви други мисли трябва да се отхвърлят.

— Можеш ли да забравиш…? — започна тя, после млъкна и сведе глава, защото той я гледаше с яростен поглед.

— Стига, жено!

— Не!!! — думата беше просто въздишка, шепот.

— Върви си! Веднага!

Тя се поклони покорно — в този миг така приличаше на негова съпруга, че дъхът му секна. Болеше го — нямаше лекарство за тази болка, която го обземаше, докато я гледаше такава — пречупена, победена от собствената му решителност да я отхвърли.

А след това тя си отиде и той отново остана сам. Отпусна се тежко на земята — изведнъж се беше почувствал кух, изпразнен от всичко освен от мъката — и зарида.

* * *

Фей Йен скочи от коня и без да изчака коняря да дойде и да отведе коня, се втурна към двореца. Докато тичаше през двора на конюшнята, конярите и прислужниците й се кланяха ниско, после се изправяха и вперваха озадачени погледи в нея. Никой не посмя да каже и дума, но си размениха красноречиви погледи. Бяха забелязали съсипаното й лице и бяха разбрали — те се досещаха какво става между принцесата и хубавия млад танг.

А сега изглежда всичко беше свършило.

В коридора Нан Хо понечи да я поздрави, но тя изтича покрай него, все едно го нямаше там. Обърна се намръщено подире й и реши да не я догонва, а да отиде до конюшните и да проучи случая. В края на краищата беше негов дълг да служи на своя принц. А как по-добре да му служи, освен да разбира и преценява променливите настроения на най-близката му жена?

Самата Фей Йен се втурна в покоите си, затръшна вратата и я заключи, след това се хвърли на леглото и се остави най-накрая огромната вълна на случилото се да я помете. Яростни ридания разтресоха мъничкото й телце.

Заспа и се събуди след час — целият й гняв, цялата й болка се бяха уталожили. Изправи се и заоглежда украсата, богатата мебелировка на стаята си. Намръщи се — толкова чужда й се видя; не намираше никаква връзка между себе си и всичко това. Сякаш беше умряла, а после се бе съживила отново: не чувстваше нищо. Единствено огромна празнота там, където трябваше да има чувства.

Обърна се и мярна собственото си отражение в огледалото в дъното на стаята. Пристъпи към него, спря и рязко наведе глава.

Нейната новина… тя изобщо не успя да му я съобщи.

Остана на място. Трепереше. Една-единствена сълза се стичаше по бузата й. След това вдигна дръзко глава — отново се беше овладяла, знаеше какво трябва да направи.

Изкъпа се, после извика прислужниците си и ги накара да й направят косата и да я облекат в просто чи пао — коприната беше бледолавандулова на цвят, поръбена със синьо. След това, за да изглежда съвършено, махна всички пръстени освен венчалния, всички огърлици. Тогава застана пред огледалото и се заоглежда щателно.

Да. Искаше да изглежда точно така. Не разкошна и изтънчена, а обикновена, почти земна — като селско момиче. Дори и гримът й беше съвсем лек.

Усмихна се, обърна гръб на огледалото и излезе в коридора.

— Майстор Нан! — извика, щом мярна вътрешния шамбелан в далечния край на коридора.

Нан Хо се обърна, поздрави я, после се поклони леко на мъжа, с когото говореше, и забърза към нея. На четири крачки от Фей Йен спря и се поклони ниско, отклонил поглед.

— Майстор Нан, съпругът ми върна ли се вече?

Нан Хо остана със сведена глава.

— Да, господарке. Преди двайсет минути.

— Добре — тя извърна лице настрани. — Тогава иди при него, майстор Нан, и му кажи, че съпругата му жадува да й отдели няколко мига от времето си.

Нан Хо вдигна изненадано поглед, след това бързо сведе очи.

— Простете ми, господарке, но принцът помоли да не го безпокоят. Има да довършва важни дела.

— Значи е в кабинета си?

Нан Хо леко сведе глава.

— Да, господарке. Заедно с личния си секретар Чан Ши-Сен.

— Тогава няма нужда да се притесняваш, Нан Хо. Сама ще отида при него.

— Но, господарке…

— Свободен си, Нан Хо.

Той се поклони съвсем ниско.

— Както желае господарката.

Наблюдаваше го как се отдалечава, след това се обърна и бързо се отправи към кабинета на съпруга си.

Пред вратата се поколеба. Стегна се и почука.

Последва тишина, после се чуха стъпки. Секунда по-късно вратата се открехна и отвътре надникна секретарят Чан.

— Господарке… — той се поклони, след което отвори вратата и отстъпи встрани, като в същото време погледна към Ли Юан.

— Съпругата ви, господарю, принцеса Фей.

Ли Юан се изправи зад бюрото си. Щом я видя, лицето му грейна.

— Фей Йен… мислех си, че си излязла на езда.

— Аз… — тя се поколеба, после тръгна напред и застана пред бюрото. — Истината, съпруже, е, че не можах да се успокоя, докато не те видя. Майстор Нан ми каза, че си се върнал…

Ли Юан погледна секретаря си.

— Можеш да си вървиш, Ши-Сен. Ще довършим това по-късно. — След това се усмихна, заобиколи бюрото, прегърна я и повдигна лицето й, за да я целуне по устните. — Нетърпението ти да ме видиш ме сгрява, любов моя. И на мене ми липсваше.

Тя отпусна глава на гърдите му за миг, после отново го погледна.

— Да, и ти ми липсваше, но не заради това ви прекъснах… Той се разсмя тихо.

— Нямаш нужда от причина, за да ме прекъсваш. Ти сама по себе си си достатъчна причина.

Тя се усмихна и сведе поглед.

— Въпреки това не е само заради нетърпението ми да те видя. Имам новина.

— Новина? — той се отдръпна леко от нея, прихвана раменете й и се вгледа в лицето и. След това пак се усмихна. — Е, нека тогава да излезем в градината. Ще седнем един до друг на пейката като два гълъба и ще ми кажеш своята новина.

Тя му се усмихна в отговор и се остави да я поведе към огряната от слънцето градина. Някъде съвсем близо се обади птичка. После изчурулика отново. Седнаха на стоплената от слънцето пейка с лице един към друг.

— Красива си, любов моя! — каза той възхитено. — Не зная какво си направила, ала така ти отива! — Протегна ръка, докосна с пръсти бузата й и погали голата, неукрасена с нищо плът на шията й. — Но хайде, любов моя, каква новина имаш да ми казваш?

Очите й се втренчиха в неговите за секунда-две, сякаш проверяваха дали не подозира какво има да му казва. Но горкото момче изобщо не се досещаше.

— Какво би казал, ако ти съобщях, че съм трудна?

Той се разсмя, след това озадачено поклати глава.

— Трудна ли?!

Тя се усмихна, след което хвана ръцете му.

— Да, мой мъдри и все пак глупави съпруже. Трудна. Лекарите го потвърдиха тази сутрин. — Забеляза как очите му се разшириха — изведнъж беше схванал за какво му говори. Разсмя се и закима с глава. — Да, любов моя. Точно така. Ще имаме дете.

* * *

Беше късен следобед и Офицерският клуб в Бремен беше почти празен. Неколцина мъже бяха застанали между колоните в дъното на обширната шестоъгълна зала и лениво си приказваха, но само една от масите беше заета.

Един прислужник хан, навел бръснатата си глава, вървеше през ширналия се синьо-зелен килим към масата, понесъл с лекота отрупан поднос на една ръка. Докато лъкатушеше между мъжете и съвестно се стараеше да не ги допре и дори да не ги докосне, когато нареждаше пред тях питиетата, той се опитваше да не чува подигравателния смях и да не обръща внимание на това, което си говорят.

Един от тях — висок мъж с мустаци на име Скот — се наведе напред, както се смееше, и угаси цигарата си в една празна чаша.

— Така разправят Горе — каза той, облегна се назад и огледа останалите офицери. После добави с по-сух глас: — Нещо повече, вече се ловят на бас кой ще наследи тоя дъртофелник на поста министър.

Смехът се разля в празното и накара неколцината хан зад бара да вдигнат очи. След това веднага пак забиха погледи надолу.

И по-рано същия ден бяха говорили за сватбата на министър Чуан. Дъртият беше разкарал първата си жена и си беше взел нова — младо момиче, едва четиринайсетгодишно! Точно по неин адрес Скот бе изприказвал доста солени приказки.

— Е, аз да ви кажа, дано дъртият има късмет — обади се друг, Паншин, и вдигна чаша. Отново избухна смях. Едва след като смехът утихна, Ханс Еберт леко се наведе напред и заговори. Досега беше по-тих от обикновено, беше предпочел по-скоро да седи и да слуша, отколкото да бъде фокус на разговора им; но сега всички погледи се впериха в него.

— Тъжна история… — започна той. — Само да бях знаел какво ще излезе, хич нямаше да се забърквам в тази работа.

Разнесе се съчувствено мърморене. Мъжете се спогледаха и закимаха.

— Ами то… всички можем да си извадим поука, нали така? — продължи той и се огледа. Срещна откровено погледите им. — Тази жена си беше превъртяла още преди аз да се натъкна на нея.

Сега никой не се опитваше да търси в думите му някакъв втори смисъл. Всички разбираха колко важно беше случилото се. Да се забъркаш с някоя жена бе едно — това беше друго. Събитията бяха излезли извън контрол, а жената беше престъпила чертата, като нападна Еберт.

— Не — продължи Еберт. — Тъжно ми е да го казвам, но наистина вярвам, че мадам Чуан щеше така или иначе да свърши в санаториум, независимо дали аз й се бях изпречил на пътя или не. Що се отнася до съпруга й, убеден съм, че той си е много по-добре със своята тиан-фан — той се усмихна и погледна към Скот, — дори и ако това момиченце вземе, че го умори от удоволствия.

Последваха усмивки, но не и гръмогласен смях. Въпреки това настроението им изведнъж се разведри. Проблемът беше присъствал неизказано зад всичките им приказки по-рано и бе потискал духа им. Но сега беше огласен и на всички им беше поолекнало.

— Никой не те обвинява, Ханс — Паншин се наведе напред и го докосна по рамото. — Както казваш, то така или иначе щеше да си стане. Просто ти извади лошия късмет.

— Точно така — Еберт вдигна чашата към устните си и я пресуши на една рязка, дивашка глътка. — Има и утешения. Муй цай например.

Фест се наклони напред и се ухили. Преплиташе език.

— Това значи ли, че си охладнял към другата, Ханс? — в смеха му се долавяше неприличен намек. — Нали се сещаш, оная жълтата курвичка… Златно Сърце.

На Фест никога не му се беше носила славата на особено дискретен, но този път думите му явно бяха обидили Еберт. Той изгледа Фест кръвнишки.

— Това си е моя работа! — отряза го. — Не си ли съгласен?

Усмивката на Фест замръзна. Той се облегна назад и поклати глава — изведнъж като че ли беше поизтрезнял.

— Прости ми, Ханс. Не исках да… — млъкна и наведе глава.

Еберт го гледа втренчено още миг, после се огледа и се усмихна.

— Извинете приятеля ми, чун цу. Мисля, че е попрекалил — и отново погледна към Фест. — Според мене е най-добре да се прибираш, Фест. Одън може да те заведе до вас, ако искаш.

Фест преглътна и поклати глава.

— Не, ще се оправя. Не е далече — той пак погледна Еберт в очите. — Наистина, Ханс, изобщо не съм искал да те обидя.

Еберт се усмихна пресилено.

— Всичко е наред. Разбрах. Просто си пил прекалено много, това е.

— Да… — Фест остави чашата си и със залитане се изправи на крака. Отдръпна се назад почти театрално и се поклони на всички подред.

— Приятели…

Когато Фест си тръгна, Еберт се огледа и леко снижи глас:

— Простете ми, задето бях толкова рязък с него, но той понякога забравя къде му е мястото. Предполагам, че е въпрос на произход. Баща му се е изкачвал сам по нивата и понякога маниерите му… — той разпери ръце. — Е, знаете как е.

— Разбираме — Паншин го докосна по рамото. — Но се боя, че дългът зове и мене, колкото и да ми се иска да седя тук с вас цял следобед. Може би не би имал нищо против да ми се обадиш някой път, Ханс? Да вечеряме заедно?

Ханс пусна широка усмивка.

— С удоволствие, Антон. Уговори се с моя адютант. Тази седмица съм зает, но следващата…

Постепенно компанията се разпадна — всички офицери хванаха своите си пътища и накрая на масата с Еберт остана само Одън.

— Е? — попита Одън след малко, щом забеляза как се е умислил Еберт.

Еберт вдигна глава, загризал нокът.

— Подразни се, нали?

— Много си прав, мамицата му! Това копеле не знае кога да си държи езика зад зъбите! Не стига, че министърът си прати жената в лудницата, ами… Никак не ми се ще да ставам за посмешище на всички!

Одън се поколеба, после кимна.

— И какво искаш да направя?

Еберт се облегна назад и се загледа в морето от празни маси, ширнало се към бара. След това пак погледна Одън. Трепереше от гняв.

— Искам да си получи урока — това искам. Искам нещо, което ще му припомни, че трябва да си държи шибаната уста затворена и да пие по-малко.

— Значи предупреждение?

Еберт кимна.

— Да. Но нищо прекалено драстично. Малко поступване, това е.

— Добре. Отивам още сега, ако искаш — Одън се поколеба, после добави: — Ами снимките?

Еберт се втренчи в него. Одън говореше за пакета, който му беше оставил в деня, когато онази лудата го нападна. Пое си въздух и се разсмя.

— Бяха интересни, Уил. Много интересни. Откъде ги докопа?

Одън се усмихна.

— Да кажем, от един приятел. Една от свръзките ми в Мрежата.

Еберт кимна. Голямо съвпадение си беше. Само половин час преди това беше говорил с маршал Толонен за липсващите скулптури и ето ти го Одън с пакет холограми на съвсем същите нещица, които му бяха наредили да открие.

— Та какво искаш да правиш? — подкани го Одън.

— Нищо — Еберт се усмихна загадъчно. — Освен ако приятелят ти няма и още нещо за мене.

Одън срещна погледа му и извърна глава. Значи беше разбрал най-накрая. Но щеше ли да захапе?

— Имам писмо за тебе — извади плика от туниката си. — От чичо ти Луц.

Еберт взе плика и се разсмя.

— Знаеш ли какво е това?

Одън вдигна рамене.

— Аз съм само куриерът, Ханс. Не върви да знам какво става.

Еберт се вгледа в приятеля си, след това бавно кимна.

— Не, не върви, нали? — погледна плика и се усмихна. — Ами това? И това ли е работа на приятеля ти?

Одън се намръщи.

— Не зная за какво говориш, Ханс. Както казах…

Еберт вдигна ръка.

— Няма значение. — Наведе се напред и хвана Одън за ръката. Лицето му изведнъж беше станало сериозно. — Вярвам ти, Уил. Сред цялата тази тълпа от лайнари и кибици ти си единственият, на когото мога да разчитам безрезервно! Знаеш го, нали?

Одън кимна.

— Знам го. И затова никога не бих те издънил.

— Не — Еберт му се усмихна напрегнато, после се облегна назад и пусна ръката му. — Давай тогава да движим, Уил. Преди онова копеле, дето не внимава какви ги дрънка, да е заспало. Междувременно ще разбера какво иска чичо ми.

Одън стана и се поклони.

— Внимавай, Ханс.

— Ти също, Уил. Ти също.

* * *

Фест се наклони към идентификатора в стената, заключи вратата след себе си и хвърли туниката си на пода. Еберт беше прав. Беше пил прекалено много. И какво от това, да му се не види? Като опреше до пиене, и Еберт не беше света вода ненапита. Много нощи беше падал от стола като дърво. Пък и тази работа с онова момиче, с онази жълтата курвичка, Златно сърце. Фест се разсмя.

— Настъпих те по мазола, а, Ханс, стари друже? Големичък мазол, а? Нещо не ти хареса, а?

Разтресе се, после пак се разсмя. Еберт щеше да му е бесен ден-два, но само толкова. Ако се държеше настрана известно време, щеше да се разнесе. Ханс щеше да забрави и после…

Оригна се и се подпря с ръка на стената.

— Време за пиш…

Изправи се над мивката и се разкопча. Беше незаконно да се пикае в мивката, но какво толкова, майната му? Всички пикаеха в мивката. Не можеше да се очаква от човек да търчи по коридора до писоарите всеки път, когато му се припикае.

Тъкмо привършваше и си мислеше за онази малката, Златно Сърце, и какво би искал да й направи, звънецът на вратата иззвъня. Извърна се и си опика ботушите и крачола, след това погледна надолу и изпсува.

— Кой, мамицата му…?

Загащи се и без да си прави труда да се закопчава, тръгна залитайки към стаята.

— Кой е? — извика и се сети, че не е поставил ръка на интеркома.

„И какво толкова, майната му?“ — помисли си. Сигурно беше Скот — идваше да му разкаже какво е станало после, след като си е тръгнал. Приближи се и фрасна с длан ключалката, след това се обърна и се наведе да вдигне туниката си от пода.

Точно се изправяше, когато един ритник в задника го запрати по очи на пода. После някой изви ръцете му рязко назад и ги завърза с ремък.

— Какво, да го вземат дяволите…? — задъха се той. Опитваше се да извие врат и да види кой е, но силен удар отстрани на главата го зашемети. Усети вкуса на кръв. Онзи тежеше — беше го яхнал и му пречеше да стане.

Изхленчи, след това усети раздвижване в гърлото си.

— Ох, мамка му… Ще драйфам…

Тежестта се надигна от гърба му и му позволи да се изправи на четири крака и да се прегърби. Опря чело о пода и започна да бълва. Накрая свърши. Известно време стоя така, с отворени очи. Пот покриваше челото му. Вонята от повръщано изпълни стаята.

— Богове! Отвращаваш ме, Фест, знаеш ли?

Изкриви поглед настрани — беше му трудно да фокусира. След това преглътна нескопосно.

— Ама кой си ти бе, да ти го начукам?

Мъжът студено се разсмя.

— Не ме ли позна, Фест? Толкова отдавна ли беше, че малоумният ти мозък вече се е отървал от спомена?

Фест отново преглътна.

— Хаавикко. Ти си Хаавикко, нали?

Мъжът кимна.

— А този тук е моят приятел Као Чен.

Второ лице — лице на хан — се появи до лицето на Хаавикко, после се отдръпна. Това лице му беше странно познато, макар че Фест не си спомняше защо. А й това име…

Фест затвори очи — главата го цепеше — след това отново бавно ги отвори. Това копеле го беше фраснало яко. Много яко. Щеше да си плати за това.

— Какво искате? — разцепената устна го смъдеше.

Хаавикко приклекна до него и го дръпна за косата.

— Справедливост, бих казал преди време, но това вече не е достатъчно — не и след всичко онова, което ми мина през главата. Не. Искам да те мъча и да те унижавам, Фест, точно както мене ме мъчеха и унижаваха.

Фест бавно заклати глава — другият го стискаше здраво.

— Не разбирам. Аз не съм ти направил нищо, Хаавикко. Нищо.

— Нищо?! — Хаавикко се разсмя кисело, презрително. Дръпна рязко Фест за косата и го накара да изкрещи от болка.

— Значи това, дето застана на страната на Еберт и опозори честта ми пред генерала, било нищо, а? — изсумтя и грубо блъсна главата на Фест. Изправи се. — Ах ти, лайно с лайно! Нищо било, а?!

Лицето на Фест се изкриви.

— Предупреждавах те. Казвах ти да си траеш, ама ти… Само да си беше замълчал…

— И си мислиш, че ще се отървеш с това?

Беше онзи хан — бе притиснал лице о лицето на Фест. Фест усещаше киселия му дъх на бузата си.

— Виждаш ли това? — той дръпна един нож в полезрението на Фест. Ножът беше зловещ, по-дълъг и по-широк от стандартния, с ръб, остър като бръснач.

— Виждам го — Фест се мъчеше да се пребори с внезапно обзелия го страх.

— Добре. Тогава значи, приятелче, дръж се възпитано и не ни обяснявай какво можем да правим и какво — не.

В този хан имаше нещо хладно и фанатично. Нещо странно. Сякаш цялата му омраза беше отделена от него. Това го правеше много по-опасен от Хаавикко въпреки всичките му заплахи. Фест отмести поглед. Побиха го студени тръпки.

— Какво ще правите?

Мъжът хан се разсмя. Отново студено, безлично.

— Не ние, Фест. Ти. Ти какво ще правиш? Ще ни помогнеш ли да ковнем онова копеле Еберт или ще ни се правиш на корав?

Фест замря. Значи беше това. Еберт. Искаха да докопат Еберт. Обърна се назад и пак срещна очите на хана.

— Ами ако не ви помогна?

Ханът се усмихна. Усмивка на убиец.

— Ако не ни помогнеш, тогава и ти отиваш заедно с него. Защото ние ще го докопаме, бъди сигурен. И като го докопаме, ще те ковнем и тебе, капитан Фест. Заради всичките лайна, които си изсрал по негова заръка.

Фест преглътна. Вярно беше. Ръцете му далеч не бяха чисти. Но усещаше и неизказаното в думите на този хан. Ако не помогнеше… Извърна глава — сигурен беше, че ханът ще го убие, ако откажеше. И тогава изведнъж нещо в него се скъса и той се разрида, притисна лице о пода. Миризмата на собственото му повръщано нахлуваше в ноздрите му.

— Мразя го! Не го ли разбирате? Мразя го!!!

Хаавикко изсумтя презрително.

— Не ти вярвам, Фест. Ти си негово творение. Правиш каквото ти каже. Забравяш, стари приятелю — виждал съм те по време на работа.

Но Фест клатеше глава. Погледна Хаавикко с изкривено от болка лице. Гласът му се беше пречупил.

— Нямаше как! Не разбираш ли, Хаавикко? Тогава, пред Толонен… трябваше да излъжа! Защото иначе…

Ханът погледна Хаавикко. Нещо премина между тях, после Чен отново погледна към Фест.

— Продължавай! — изкомандва му с още по-твърд глас. — Разкажи ни. Какво можеше да ти направи той! Трябваше просто да кажеш истината.

Фест затвори очи и се разтресе.

— Богове, как исках да е така! Но ме беше страх!

— Ти си позор… — започна Хаавикко, но Фест го прекъсна.

— Не! Ти пак не разбираш! Не можех! Аз… — той впери безнадежден поглед в пода, след това главата му отново се разтресе. — Аз… аз убих едно момиче и…

Хаавикко се хвърли към него.

— Копеле лъжливо!

Фест впери в него ужасен поглед, поразен от реакцията му. Не разбираше какво означава тя.

— Вярно е! Убих едно момиче! Нещастен случай… в един публичен дом… И Еберт разбра и…

Хаавикко се извърна побеснял.

— Лъже, Чен! Подиграва се с мене!

— Не! — Чен положи ръка на рамото на Хаавикко. — Изслушай го. И се замисли, Аксел. Помисли си. Еберт няма чак такова богато въображение. Каква по-добра гаранция за това, че номерът ще мине, ако вече не го е виждал и преди?

Хаавикко зяпна насреща му, след това кимна. Обърна се и погледна към Фест изтрезнял.

— Разкажи ни, Фест. Разкажи ни какво стана.

Фест потръпна, погледна първо единия, после — другия, наведе глава и започна да разказва.

* * *

Портиерът се поклони ниско, после отстъпи встрани. Пръстите му сръчно мушнаха сгънатата банкнота в задния му джоб.

— Ако господинът е съгласен да почака, ще уведомя ши Еберт, че е дошъл.

Де Вор влезе вътре, седна и се огледа. Фоайето на клуб „Абакус“ беше обширно, с висок таван, сумрачно осветено и мебелирано с ниски, тежки на вид кресла. В средата на залата имаше малък шадраван на издигната платформа. В него шумолеше фонтан, а тук-там из залата бяха поставени огромни бронзови урни като коремести борци, чиито ръце се бяха превърнали в извити дръжки, а главите — в плоски капаци.

Стената срещу него беше покрита с един-единствен огромен гоблен. На него бе изобразено древно тържище — пространството под гредите кипеше от живот — хора, заети с трескава дейност; всяка сергия беше отрупана с монети, банкноти, свитъци с документи. Най-отпред един явно преуспяващ търговец се пазареше с клиент, а счетоводителят зад него с хищен израз местеше топчетата на сметалото. Всичко това без съмнение трябваше да илюстрира принципите на честната търговия и здравата самоувереност, но на безпристрастния наблюдател то внушаваше просто алчност.

Де Вор се усмихна и вдигна поглед, щом Луц Еберт се появи в долния край на фоайето. Стана и го пресрещна.

Луц Еберт беше много по-различен от брат си, Клаус. Беше с десет години по-млад и бе наследил малко от огромното състояние на баща им и, както му се струваше, дори още по-малко от отличителните му външни белези. Луц беше висок, строен тъмнокос мъж с по-приветливи маниери от тези на брат си — продукт на втория брак на баща им с известна оперна звезда. Преди години Де Вор беше чул някой да казва, че Луц има „меден език“, и това си беше вярно. За разлика от брат му, на него му се беше наложило сам да си проправя път в света и този опит го бе белязал. Той никога не отклоняваше поглед встрани, докато ти говореше, не стискаше ръката ти прекалено силно, за да подчертае колко приятелски е настроен към тебе. Рязката прямота от типа „не на мене тия“, която беше характерна за брат му, нему не беше позволена и той го знаеше. Той не му беше същински брат — нито по власт, нито пък му приличаше като човек — макар че нямаше нищо против да използва роднинството при възможност и да оставя другите да си правят изводи за връзката му с един от най-могъщите мъже в Чун Куо. Много сделки беше осъществил по този начин — сделки, които, ако трябваше да разчита само на силата на собствената си личност и на ограничените обстоятелства, може би никога нямаше да успее да сключи. Тук, в клуб „Абакус“, обаче той беше в стихията си — сред свои.

Луц се усмихна топло за поздрав и направи лек, уважителен поклон.

— Какво неочаквано удоволствие, ши Льор. Надявам се да вечеряте с мене. Частният ми кабинет е в дъното. Ще можем да си поговорим там, без никой да ни безпокои.

— Разбира се.

Стаите бяха малки, но разкошно мебелирани по последната мода на Първо ниво. Де Вор разкопча туниката си, огледа се и забеляза спалнята от едната страна. Без съмнение голяма част от бизнеса на Еберт беше осъществяван, като се отдаваше на разврат заедно с други такива като него. Де Вор се усмихна отново, после вдигна ръка, учтиво отказвайки подадената от Еберт чаша, — Не, благодаря. Уморен съм от пътуването и ми предстоят още няколко срещи до края на деня. Но ако има плодов сок например…

— Разбира се — Еберт отново се засуети около барчето.

— Много е хубаво тук, приятелю. Много хубаво наистина. Мога ли да запитам какъв наем плащаш за тези стаи?

Еберт се засмя, обърна се и подаде чаша на Де Вор.

— Номиналът е само 20 000 на година, но в действителност стават горе-долу три-четири пъти повече.

Де Вор кимна и вдигна чаша в мълчалив тост. Беше разбрал. Всичко в този свят си имаше две цени. Едната — официалната, регулирана цена: цената, която би платил, ако всичко беше нормално и не се налагаше да буташ на чиновници. Другата беше действителната цена — която се получаваше, след като бутнеш на този и на онзи, за да получиш онова, което искат и хиляди други.

Еберт се настани срещу него.

— Както и да е, сигурен съм, че не идваш при мене за това.

— Не. Идвам по повод племенника ти.

Еберт се усмихна.

— И аз така си помислих.

— Писа ли му?

— Писах му каквото ми предложи. Поканих го утре вечер на вечеря тук.

— Ще дойде ли?

Еберт се усмихна, после извади от горния си джоб плик и го подаде на Де Вор. Вътре имаше кратка бележка, написана на ръка от Ханс Еберт, с която съобщаваше, че с най-голямо удоволствие би вечерял с чичо си.

Де Вор му върна писмото.

— Знаеш ли какво да говориш?

— Не се безпокой, Хауард. Знам как да го привлека. Казваш, че вече си му променил настроението — е, така си е, но познавам племенника си. Той си е горд. Ами ако той не иска тази среща?

Де Вор се облегна назад и се усмихна.

— Ще я поиска, Луц, гарантирам ти. Но ти трябва да му изясниш, че никой не му оказва никакъв натиск или принуда. Искам да се видя с него, това е — да имам възможността да си поговорим.

Забеляза колебанието на Еберт и се усмихна вътрешно. Еберт знаеше какъв риск беше поел, но всъщност нямаше друг избор. Последното му бизнес начинание се беше провалило безславно и го бе оставило затънал в дългове. За да разчисти тези дългове, се налагаше да влезе в комбина с него — без значение дали го иска или не. Във всеки случай посредническите услуги му се плащаха много добре — четвърт милион юана — плюс обещанието, ако работата стане, да получи и още.

На вратата се почука. Беше икономът, дошъл да вземе поръчката им за вечеря. Еберт се оправи с него и пак се обърна към Де Вор усмихнат. Сега, след като въпросът беше повдигнат и приключен, той се бе поотпуснал.

— Сигурен ли си, че не мога да ти помогна с още нещо, Хауард? Не бих ли могъл да уредя нещо?

Де Вор се облегна назад и кимна.

— Като го каза, Луц… има една дреболия, за която можеш да ми помогнеш. Търся купувач за един предмет. Става въпрос за статуетка…

* * *

В транспортьора по обратния път за Пустошта Де Вор се отпусна назад със затворени очи — мислеше за работата, която бе успял да свърши през деня. Беше започнал рано — първо бе слязъл в Мрежата да се срещне с Гезел и Мах. Срещата беше трудна, но бе успял да надделее. Както и подозираше, Ван Со-леян ги беше убедил — особено Гезел — да нападнат плантациите на Ли Шай Тун в Източна Европа. След като вече им бяха насадили тази идея в главите, се оказа трудно да бъде изкоренена оттам, но най-накрая той успя, като убеди Мах, че едно нападение срещу Бремен би било къде-къде по-съкрушителен удар срещу танга и къде-къде по-малко съкрушителен за собствените му хора. Уговорката му да предаде останалите карти и да спонсорира и обучава специални отряди на Пин Тяо го затвърди още повече. Направо ги виждаше как се спогледаха в края на срещата, сякаш бяха отбелязали точка срещу него, а всъщност той поръчваше музиката.

После бе отишъл да обядва с чичото на Еберт, след това — на последната си среща за деня. Усмихна се. Ако животът беше една голяма игра на уей чи, направеното от него днес можеше да се обобщи по следния начин: в преговорите си с Пин Тяо бе продължил линията си и беше превърнал отбранителната позиция в нападателна. Като даваше аванси на Ханс Еберт чрез чичо му, целеше да обкръжи и по този начин да премахне една от потенциално най-силните групи на противника. Това бяха два усъвършенствани хода на играта, която беше започнал много отдавна; но последният беше съвсем нова игра — първият камък, поставен в друга част на дъската; първата сянка на изцяло нова формация.

С учения се беше оправил лесно. Беше точно така, както му бе съобщил информаторът му: човекът беше недоволен и корумпиран. Заради първото се разбра лесно с него, второто му даваше възможност да го купи. И го беше купил, като му бе изяснил съвсем точно какво иска срещу тези пари.

— Направете това за мене — беше казал, — и ще ви направя толкова богат, колкото не сте и сънували! — И като доказателство му бе дал чип за 20 000 юана. — Но само да се провалите — по-добре ще е да имате очи на гърба си и някой приятел, който да ви пази, докато спите. Ще си имате проблеми и ако изпуснете и една-единствена дума за онова, за което ви помолих днес. — И той се наведе заплашително напред. — Аз съм щедър човек, ши Бариш, но ако ме ядосат, убивам, без да ми мигне окото.

Бе забелязал какъв ефект имаха думите му върху учения и беше останал доволен, че това се оказа достатъчно. Но просто за да се подсигури, беше купил и втори човек, който да следи първия. Защото от подсигуряване глава не боли.

И така, той беше положил камъка там, където противниците му най-малко очакваха да го положи — в сърцето на собствената им формация, в проекта „Жица в главата“. Защото момчето, Ким, щеше да бъде негово. Междувременно щеше да го държи под око и да се грижи нищо лошо да не му се случи. Бариш щеше да бъде очите и ушите му и щеше да му докладва.

Когато дойдеше времето, щеше да отведе момчето от тази планета. На Марс. И там щеше да започне нова кампания срещу Седмината. Кампания с такова въображение и такъв размах, че мерките им за сигурност щяха да изглеждат като невежите охранителни постове на пещерни хора.

Засмя се, изправи гръб и през портала вляво мерна планините. Летателният апарат заобиколи базата и започна да се приземява.

Но първо щеше да ги подкопае. Първо щеше да смачка увереността им — да счупи Юе лун, огромното колело от дракони, и да ги накара да поставят под въпрос всичко, което предприемат. Щеше да ги насъсква един срещу друг, докато най-накрая…

Отново се разсмя. Докато и последният дракон изяде собствената си опашка. А после нямаше да остане нищо. Нищо — освен него самия.

* * *

Ханс Еберт се усмихна и прегърна Фест през раменете.

— Не се тревожи, Едгар. Въпросът е приключен. Кажи сега какво ще пиеш. Имам бутилка от най-добрия шен на самия танг, ако искаш. Ще бъде хубаво да подновим дружбата си с едно толкова хубаво вино, не смяташ ли?

Фест леко наклони глава — все още му беше притеснено въпреки очевидното дружелюбие на Еберт. Когато получи бележката на Еберт, с която го викаше в апартамента си, първо му се искаше да побегне — но къде ли щеше да избяга? Във всеки случай това беше само пристъп на параноя, предизвикан от посещението на Хаавикко и онзи хан в стаята му — всъщност нямаше истинска причина да се страхува от Еберт. Що се отнася до другото — до онази работа със Златно Сърце — Еберт не само му беше простил, но и го бе шашнал, като му бе предложил да се възползва от момичето.

— На мене ми е омръзнала — беше му казал Еберт, застанал до него на вратата, докато гледаха спящото момиче. — Подозирам, че съм я обучил прекалено добре. Твърде е покорна. Не, предпочитам жените с повече дух. Като онази муй цай.

Фест се беше огледал за нея, но Еберт бе побързал да му обясни, че я бил отпратил за ден-два.

И пак се беше разсмял.

— Не върви да се пресищаме, нали? Няколкодневното въздържание изостря глада, не мислиш ли?

Фест бе кимнал. От шест дни не беше лягал с жена и собственият му глад беше остър като бръснач. Оттук виждаше голите гърди на момичето, извивката на корема й там, където се беше отвила в съня си. Преглътна. Колко често си го беше представял. Още от онзи първи ден при Му Чуа.

Еберт се обърна към него и срещна погледа му.

— Е, Едгар? Искаш ли я?

Той кимна бавно, неохотно и Еберт, сякаш доволен, се усмихна и го дръпна назад, а после затвори вратата.

— Е, може пък и да я имаш. Може пък и да ти я пусна.

Сега стояха насред хола и пиеха за дружбата си. Фест, който се беше страхувал от най-лошото, започна да се отпуска.

Еберт се обърна, огледа се, седна и му се усмихна.

— Много лоша синина имаш на бузата си, Едгар. Как стана?

Въпросът изглеждаше невинен — чиста любезност — и все пак Фест усети как се стяга. Но Еберт като че ли не го беше грижа. Той погледна надолу и сръбна от питието си, сякаш отговорът нямаше никакво значение.

— Паднах — заобяснява Фест. — Истината е, че пикаех в мивката и взех, че се подхлъзнах. Фраснах се по бузата и за малко да се нокаутирам.

Еберт го погледна.

— Ами приятелите ти… те как са?

Фест се намръщи.

— Приятели ли? Кой, Скот ли? Или Паншин? Еберт поклати глава.

— Не. Другите ти приятели.

— Не знам за какво ми говориш. Какви други приятели?

— Новите ти приятели. Които си намери вчера.

Фест преглътна. Значи знаеше. Или пък не знаеше? А ако знаеше — защо досега се правеше на приятел? Защо му предложи момичето? Освен ако не беше някаква игра, с която да го забаламоса и да го дръпне към себе си.

Реши да продължи да се прави на ударен.

— Пак не те разбирам, Ханс. Нямам нови приятели.

Еберт изскочи от стола толкова бързо, че го смая. Фест залитна назад и разля чашата си.

— Ти, шибан лъжец! Ти, гадно лъжливо дрънкало! Само като си помисля, че съм ти се доверявал!

Фест потръпна. Промяната в Еберт го плашеше. Усмивката му се беше превърнала в озъбване. Очите му бяха разширени от гняв.

— Това са лъжи, Ханс! Някой те е лъгал!

Еберт отново разтърси глава — очите му бяха пълни с презрение. Изплю думите:

— Искаш да чукаш момичето, а? Е, аз по-добре да я видя умряла! Що се отнася до лъжите, тук има само един лъжец и това си ти, шибаняк такъв! Виж тук!

Той грабна снимката, която Одън беше направил пред апартамента на Фест, и му я подаде. На снимката се виждаше как Фест се сбогува на вратата с Хаавикко и с онзи хан. И тримата се усмихваха.

— Е? Какво ще кажеш сега, а? Посочи ми една що-годе свястна причина, която да ме спре да не те погна с ритници оттук до Пей Чин!

Фест остана така още миг, втренчен в снимката, после тя падна от ръката му. Погледна Еберт и се усмихна — за първи път от толкова отдавна се чувстваше свободен, незадължен с нищо на този човек.

— Върви да си го начукаш, Ханс Еберт.

Това беше искал да каже повече от петнайсет години, но чак сега бе събрал куража. Забеляза как очите на Еберт пламнаха при тези думи и се разсмя.

— Ах ти, лайненце такова…

Реагира бавно. Дланта на Еберт се стовари върху ухото му и го накара да залитне назад. Чашата падна от ръката му. Той приклекна срещу Еберт и извади ножа.

— Само да си се опитал пак и ще те разпоря!

Еберт застана срещу него и започна да обикаля бавно. Усмихна се презрително.

— Ти винаги си си бил един малък пръдльо и нищо повече, Фест. Че тебе никога не те е бивало с ножа! Как щеше да станеш сержант, ако не бях аз! За капитан да не говорим!

Фест се метна напред, но пак се оказа твърде бавен — Еберт беше отскочил. Ножът на Фест разпра единствено въздуха. Но Еберт сграбчи ръката му, притисна я като в менгеме и го накара да се строполи на колене.

Фест изкрещя, но викът му секна, щом Еберт размаза лицето му с коляно. После извади ножа си и го заби веднъж, дваж, три пъти в корема на Фест, сумтейки тежко. Забиваше го и го въртеше в меките тъкани, докато не опря о кост.

Бутна Фест, след това захвърли и ножа си. За миг очите на Фест се втренчиха в него с ням ужас, после го разтресе спазъм и погледът му се изцъкли. Коремът му беше разпран.

Еберт остана там още известно време — от стореното го побиваха тръпки. След това се обърна и се отдалечи. Надникна в стаята, където лежеше Златно Сърце. Сега се беше обърнала настрани с гръб към него, но си личеше, че спи. Потръпна, затвори вратата и я заключи отвън.

Обърна се. От трупа продължаваше да блика кръв — пръскаше от прерязаната артерия като малко фонтанче и се събираше в локва на пода до тялото. Взря се в нея като омагьосан, после се приближи до комсета и набра кода на Одън.

Лицето на Одън се появи след миг.

— Какво има, Ханс?

Еберт се поколеба, след това се усмихна.

— Имах малко неприятности с нашето приятелче, страхувам се. Ами… положението излезе извън контрол. Можеш ли да дойдеш?

— Разбира се. Веднага идвам. И… Ханс?

— Какво?

— Да не забравиш. Днес вечеряш с чичо си. Измий се, оправи се. С останалото ще се заема аз.

* * *

Златно Сърце лежеше и почти не смееше да диша. Още трепереше от онова, което беше видяла през тесния процеп на вратата. Бе видяла как Еберт извади ножа и наръга другия — не веднъж, за да го обезвреди, а цели три пъти…

Беше го чула как идва до вратата и поглежда вътре; после се напрегна — чу как ключалката изщрака. Не смееше да погледне дали той е в стаята или не — очакваше сега да дойде и редът на самата нея. Но след това чу гласа му — говореше по комсета отвън — и така й олекна, че за малко да се разридае.

И все пак, когато затвори очи, продължаваше да го вижда — лицето му, изкривено от яростен гняв; как сумти, докато забива ножа в плътта на другия и го разпаря. Убива го.

Потръпна и придърпа чаршафа плътно около себе си. Да, Еберт беше убил Фест. Фест пръв беше извадил нож, но Еберт го бе обезоръжил, преди сам да извади нож. А онова, което последва, беше грозно, брутално убийство — ни повече, ни по-малко.

Само да знаеше… Нито за миг той не подозираше, че тя го е видяла.

Продължи да лежи и да се вслушва — той шеташе из съседната стая и се подготвяше за срещата си; след това стана, влезе в малката баня и тихо затвори вратата зад себе си, а после коленичи над мивката и отново и отново започна да плиска лицето си с чиста студена вода, сякаш за да измие ужасния образ от очите си.

* * *

На западната тераса в Тонджиян беше ранна вечер. Дълги сенки се простираха през огрените от слънцето градини под балкона. Над ливадите край езерото се разнесе вик на паун и наруши тишината.

На самата тераса масите бяха отрупани с ястия и напитки. В единия й край до стената на двореца бе издигнат златен балдахин; платформата му беше леко повдигната. Там, на трона с драконите, седеше тангът — Ли Шай Тун. Принц Юан и лейди Фей бяха застанали от едната му страна под яркочервения навес.

Тангът беше извикал на терасата всички прислужници, които не бяха заети с нищо друго. Стояха там, скупчени пред балдахина — на брой над шестстотин. Мълчаха с чаши в ръка и чакаха тангът да заговори.

От едната страна сред конярите беше застанал вътрешният шамбелан, Нан Хо. Бе прекарал цял ден в опити да разбере какво беше разтревожило лейди Фей същата сутрин — разпитваше прислугата, разнищваше плетеницата от слухове и контраслухове, отделяше фактите от въображението. И сега знаеше.

Погледна я, видя колко сладко се усмихва на съпруга си, колко топло я гледа той в отговор; потръпна — усещаше, че идва нещо лошо. В топлото сияние на късния следобед тя изглеждаше особено красива; простотата на облеклото й я обгръщаше, както черупката обгръща стридата. И все пак тази красота беше покварена. С времето маската щеше да падне и всички щяха да я видят такава, каквато той я виждаше сега — със знаещи очи. Забеляза как принцът я хвана за ръката и сведе поглед — знаеше какъв е неговият дълг.

Едно беше по-важно от всичко, едно-единствено нещо — щастието на господаря му. И ако щастието на принца зависеше от тази слаба, глупава жена, то така трябваше да бъде — не му беше работа да насочва сърцето на господаря си, а просто да го пази от най-лошото, което можеше да му стори светът. По тази причина беше дал специални инструкции на всички, с които бе разговарял по въпроса, и ги беше предупредил, че оттук нататък и най-дребният намек по темата — дори и най-повърхностната мисъл — ще бъде наказван с уволнение на мига. Или с нещо още по-лошо. Защото той беше решен нито една дума никога да не стигне до ушите на Ли Юан или на баща му. Не. Нямаше да позволи на нищо да се изпречи между принца и неговото щастие.

Въздъхна, огледа се и точно тогава великият танг заговори. Радостта осветяваше мъдрите му черти като зимно слънце. Но за Нан Хо тази радост беше куха. Също като зимните лъчи тя само привидно топлеше. Под плътта костите му бяха студени, чувствата му — напрегнати.

Син! Навсякъде около него се разнесе възбудена врява и той също възкликна; но чуваше — усещаше — фалша в гласа си.

Странно — сети се за Перлено Сърце. „Да — помисли си той, — Перлено Сърце би била по-добра, по-мила съпруга от онова фалшиво същество там. Вярна. Когато станеш танг, тя щеше да те направи силен. Щеше да те направи властелин над властелините.“

Да, но Перлено Сърце беше само прислужница — животно, което да ти топли леглото и да те учи на маниери в спалнята. От какъв произход беше — произхождаше от неизвестни родители… Можеше ли да се мери по произход с онази курва там!

Нан Хо отново вдигна поглед и пак забеляза колко радостен беше принцът. Това поне не беше фалшиво. И точно затова щеше да си държи езика зад зъбите и да удържа тази крехка лодка на вода. Не заради нея — че какво беше тя сега освен една изрисувана кукла с маска, която скриваше покварата й? — а заради Ли Юан.

И после — кой знае каква промяна можеше да предизвика едно дете?

Вдигна глава и се заслуша. В далечината се дочуваше слаб моторен шум, който се приближаваше все повече. Обърна се към залязващото слънце и ги видя — два кораба, които се снижаваха там, на запад. За миг се уплаши, но после погледна своя танг, забеляза погледа на Ли Шай Тун и кимна мълчаливо, сякаш и той очакваше тъкмо тези два кораба.

— Да пием за здравето на сина ми и неговата съпруга! — Ли Шай Тун се усмихна и вдигна чаша. — И за моя внук. Кан пей!

Благословията отекна по терасата, а корабите продължаваха да се приближават.

* * *

Ли Шай Тун поспря сред хладния следобед и се огледа. Не беше сигурен, че ще дойдат, но ето — бяха се отзовали на молбата му. Без съмнение това само по себе си означаваше нещо. Без съмнение означаваше, че са склонни да предприемат първата стъпка.

„Проклети да са! — изведнъж го обзе гняв. — Проклети да са, че трябва да влизам в подобни пазарлъци с такива като тях!“ После погледна надолу и усети докъде са го довели мислите му — в края на краищата и двамата мъже бяха тангове, независимо от личните си недостатъци.

Тангове! Той потръпна — чудеше се какво ли би си помислил дядо му за Ван Со-леян. След това прочисти главата си от подобни мисли, влезе в кабинета си, седна зад бюрото, стегна се и зачака неговият канцлер, Чун Ху-ян, да ги доведе.

След дълги размишления беше решил да изпревари събитията: да се помири, преди разцеплението в Съвета да премине във враждебност. И ако това означаваше, че трябва да преглътне гордостта си и да посрещне Ван Со-леян и Ху Тун-по, щеше да го направи. За да има равновесие. И за да спечели време, за да могат Седмината отново да станат силни.

Ху Тун-по не беше проблем. Младият танг на Южна Америка просто беше попаднал под харизматичния чар на приятеля си. Не, единствената му грешка беше, че е слабоволев и безхарактерен. Истинската причина за междуособиците беше четвъртият син на Ван Хсиен, Ван Со-леян, сегашният танг на Африка.

Изсмя се отчаяно. Колко жестоко се бяха подиграли с тях времената — подобен човек да стане танг! Човек, чието място беше единствено под Мрежата! Цели два цикъла бяха силни, целта им — ясна, единството им — извън всякакви съмнения, но сега…

Поклати глава, след това докосна с пръсти двата документа, които беше подготвил. Ако всичко минеше добре, след час щяха да бъдат накъсани на парченца. Единственото им значение щеше да бъде в жеста на унищожаването им.

Но щеше ли това да бъде достатъчно? Щеше ли да задоволи танга на Африка?

Отвън в коридора звъннаха две камбанки — едната — ниска, другата — висока. Миг по-късно на вратата се появи Чун Ху-ян с наведена глава.

— Гостите ви пристигнаха, чие хсия.

— Хубаво — той стана и заобиколи бюрото си. — Покани ги вътре, Чун. После донеси вино и мезета. Може и да се позабавим тук.

Канцлерът се поклони и отстъпи назад — по лицето му личеше, че разбира каква трудна задача предстои на господаря му. След миг се върна, пак приведен, и въведе в стаята двамата тангове.

— Добри ми братовчеди — обърна се към тях Ли Шай Тун и се ръкува и с двамата. — Благодаря ви, задето успяхте да отделите от така ценното си време и толкова бързо се отзовахте на поканата ми.

Забеляза как Ху Тун-по веднага погледна приятеля си, за да разбере какво да направи; как усмивката му се стопи, щом забеляза непроницаемия израз на Ван Со-леян.

— Нямаше да дойда, ако не смятах, че е важно да те видя, Ли Шай Тун — отговори Ван Со-леян, забил поглед някъде зад него.

Ли Шай Тун се скова — беше разгневен не само от враждебността, която излъчваше младият танг, но и от онова, което се подразбираше от думите му — че на един танг може да му мине през ума да не се отзове на спешно повикване от страна на негов братовчед! Но въпреки всичко потисна гнева си. Този път нямаше да се остави на младия танг да го подведе.

— Точно така е — усмихна се той любезно. — Въпросът е от най-голяма важност.

Ван Со-леян се огледа с вид на човек, който размишлява дали да купи нещо или не, после пак погледна към Ли Шай Тун.

— Е? Слушам те.

Беше толкова грубо, така неочаквано, че Ли Шай Тун за миг загуби ума и дума. След това се разсмя. „Така ли искаш да бъде наистина? — помисли си. — Или това също е поза — с цел аз да бъда изкаран от релси и ти да спечелиш предимство?“

Той замислено докосна брадата си.

— Ти си като баща си, Со-леян. И той при нужда я караше направо.

— Баща ми беше стар глупак!

Ли Шай Тун се вцепени, шокиран от онова, което беше казал младият. Погледна към Ху Тун-по и забеляза как се беше извърнал засрамено, после поклати глава. Пое си дъх и отново заговори:

— Онзи ден в Съвета…

— Лекция ли ще ми четеш, Ли Шай Тун?

Ли Шай Тун усети, че го побиват студени тръпки. Този младок нямаше ли да го остави да довърши поне едно изречение?

Той леко склони глава и сниши глас:

— Бъркаш, добри ми братовчеде. Не търся нищо друго освен разбирателство помежду ни. Май започнахме зле — ти и аз. Исках само да поправя това. Да намеря някакъв начин да компенсирам притесненията ти.

Забеляза как Ван Со-леян леко се поизправи, сякаш усещаше, че е готов да му направи отстъпка. Отново се ядоса — инстинктът го тласкаше не да се приспособява, а да смачка демонстративната му наглост; но не позволи гневът да му проличи.

Ван Со-леян се обърка и го погледна право в очите.

— Значи сделка, така ли?

Той се вгледа в младия танг, после извърна поглед встрани.

— Разбирам, че ние двамата искаме различни неща, Ван Со-леян, но няма ли начин и двамата да останем доволни?

Младият се обърна и погледна към Ху Тун-по.

— Нали ти казах, Ху? — той посочи към Ли Шай Тун. — Този лао джен тук иска да откупи мълчанието ми. Да ми сложи юздите в Съвета.

Ли Шай Тун наведе глава, обзет от студен гняв. Лао джен — старец — беше уважително обръщение, но не и по начина, по който го беше използвал Ван Со-леян. Презрителната интонация го превръщаше в обида — обида, която не можеше да бъде пренебрегната току-така.

— Не трябва да плюеш протегнатата ръка…

Ван Со-леян го погледна — по лицето му се четеше открита враждебност.

— И какво можеш да ми предложиш ти — такова, че да е вероятно и аз да го искам, лао джен?

Ли Шай Тун беше свил юмруци. Сега ги отпусна и въздъхна леко.

— Защо, в името на всички богове, си толкова твърдоглав, Ван Со-леян? Какво искаш от нас?

Ван Со-леян пристъпи крачка напред.

— Твърдоглав ли? Не бях ли „гъвкав“, когато синът ти се ожени за жената на брат си? Или под „гъвкав“ ти всъщност разбираш „безпринципен“ — човек, склонен да върши онова, което искаш ти?

Ли Шай Тун рязко извърна лице към него. Сега не криеше гнева си.

— Отиваш твърде далече! Дявол да го вземе, момче!

Ван Со-леян се усмихна кисело.

— Момче… това съм аз за тебе, нали? Момченце, на което да му се дърпат ушите или да му се угажда. Или пък да го заключат някъде може би…

— Не си прав… — възрази Ли Шай Тун, но младият танг отново го прекъсна с тих, ала заплашителен глас:

— Времената са други, старче. В света стават нови неща. Седмината трябва да се променят според времето или да паднат. И ако аз трябва да пречупя силата ти в Съвета, за да докарам тази промяна, то ще го направя! Но недей да си мислиш, че можеш да ме купиш или да ме накараш да млъкна, защото това е невъзможно!

Ли Шай Тун не помръдваше — беше смаян, леко отворил уста. Да го пречупи? Да пречупи силата му? Но преди да успее да отговори, на вратата се почука.

— Влез! — почти машинално каза той, без да откъсва очи от младия танг.

Беше Чун Ху-ян. Подире му влязоха четирима прислужници с подноси.

— Чие хсия… — обади се той, след това бързо се дръпна назад: Ван Со-леян се втурна покрай него и разбута прислужниците. Те припряно се мъчеха да отстъпят и да му направят път. Подносите издрънчаха на пода.

Ху Тун-по се помота още малко, явно смутен от случилото се. Пристъпи към Ли Шай Тун, поклони се, обърна се и се спусна подир приятеля си.

Ли Шай Тун остана така още миг, след това махна на канцлера да си върви, приближи се до бюрото си и вдигна единия документ. Взря се в него — ръцете му трепереха от гняв. После започна да отлепва парчетата восък едно по едно и да ги пуска на пода, докато най-накрая остана само неговият собствен печат в долния край на страницата.

Днес щеше да им предложи това. Щеше с радост да скъса този документ на парченца, за да подкрепи мирното споразумение. Но онова, което бе станало току-що, го беше убедило, че това е невъзможно. Ван Со-леян нямаше да го позволи. Е, тогава щеше да действа сам.

Обърна длан и прилепи тъжния матов метал на пръстена си към вдлъбнатината в края на бюрото. Усети как се стопля, после вдигна ръка и натисна печата върху восъка.

Готово. Беше го направил. Бе дал хода на плана на сина си. Беше му вдъхнал живот.

Остана така, втренчен в документа — в шестте празни места там, където трябваше да бъдат восъчните печати — след това се извърна. Гневът му още не се беше уталожил. Заговори сам на себе си — думите му бяха ехо на онова, което му беше казал младият танг:

— Времената са други, старче. В света стават нови неща. Разсмя се.

— Да, така е, Ван Со-леян. Точно така. Но ти няма да ме пречупиш. Не и докато дишам.

* * *

Кар се намираше в планината, закрил очи, оглеждаше се наоколо по пустите склонове. Беше студено, много по-студено, отколкото си бе представял. Вдигна яката на якето до ушите си и потрепери; все още претърсваше начупения пейзаж за някакъв знак, някакъв ключ за това, къде да търси.

Проблемът беше, че мястото беше твърде огромно. Някой можеше да скрие сто армии и те никога да не бъдат намерени.

Погледна надолу, докато духаше на ръцете си, за да ги стопли. Колко лесно беше тогава да скриеш тук една-единствена армия?

Беше започнало преди два дена, след като бе отишъл да се срещне с Толонен. Докладът му за масовите убийства му беше отнел почти час. Дори и така, все още не се бяха приближили до разкриването на онзи, който стоеше зад серията убийства.

Официалната версия беше тази. За себе си обаче беше сигурен кой стои зад тях и знаеше, че и тангът, и Толонен са съгласни — Де Вор. Трябваше да е той. Всичко беше твърде изпипано, твърде добре организирано, за да е дело на друг.

Но ако беше Де Вор, защо тогава в Града нямаше и следа от него? Защо не бяха видели лицето му никъде по нивата? В края на краищата всяка камера на сигурността, всеки отделен войник и служител в целия огромен Град търсеше това лице.

Това отсъствие не му даваше мира седмици наред, докато на връщане от срещата си с Толонен беше осъзнал значението му. Ако Де Вор не можеше да бъде намерен вътре, тогава може би просто не беше вътре — може би беше вън? Кар се бе върнал в кабинета си и там се изправи пред картата на Град Европа, втренчи се в нея, погледът му отново и отново минаваше по дългото, неравно пространство в центъра на Града — Пустошта — докато със сигурност разбра, че точно там би намерил Де Вор. Там, някъде из този малък отрязък.

Но онова, което на картата изглеждаше дребно, в действителност беше гигантско. Планините бяха прекалено могъщи — и по размер, и по брой. Изпълваха небето от единия до другия хоризонт и когато се обърна, пак видя тях — разпростираха се в далечината, целият свят приличаше на дълга планинска верига, а Градът — на нищо.

Така, откъде да започне? Откъде да започне сред този хаос от скали и лед? Как да търси това изоставено от боговете място?

Още разсъждаваше, когато видя втория кораб да се издига над хребета и да изчезва, за да се приземи до неговия, в долината далеч надолу. След малко от кораба се подаде фигура и започна да си проправя път към него, изкачвайки се по хълма. Беше Чен.

— Грегор! — поздрави го Чен. — Търсих те навсякъде.

— Какво има? — попита Кар и се повлече през снега, за да го пресрещне.

Чен спря, после повдигна защитните си очила и погледна нагоре към него.

— Донесох нови заповеди. От танга.

Кар се взря в него, след това взе запечатания пакет и го отвори.

— Какво се казва в тях?

— Че сме твърде близо до досиетата на убийците. И не само това, но трябва да спрем търсенето на Де Вор — поне засега — и да се концентрираме върху проникването в организацията на Пин Тяо. Изглежда планират нещо голямо.

Чен видя как здравенякът кимна на себе си, сякаш въвеждаше тази нова информация, после се огледа и се разсмя.

— Какво има? — попита, изненадан от смеха на Кар.

— Само това — отговори Кар и вдигна заповедите на танга. — И това — добави, посочвайки планините навсякъде около тях. — Мислех си… два пътя, но целта е една. Де Вор.

— Де Вор?

— Да. Тангът иска да разследваме Пин Тяо и така и ще направим, но когато повдигнем този камък, можеш да се обзаложиш какво насекомо ще изприпка изпод него.

— Де Вор — каза Чен с усмивка.

— Да, Де Вор.

* * *

Ханс Еберт стоеше на дървената веранда на къщичката, взираше се в стръмния, покрит със сняг склон, а дъхът му се кълбеше в хрущящия въздух. Докато се вглеждаше, тъмната сянка горе на хълма се разтвори бавно, приближи се, порасна — вече се различаваше човешка фигура. Приближаваше се бързо по зигзагообразна пътека, която щеше да го изведе до къщичката.

Еберт плесна с облечените си в ръкавици ръце и се извърна да погледне вътре в къщичката. С него имаше още трима мъже, негови другари по оръжие. Хора, на които можеше да се довери.

— Той е тук! — извика им. — Сега бързо! Знаете какво да правите!

Те веднага станаха от масата и свалиха оръжието си от пирамидата до вратата, преди да заемат местата си.

Когато скиорът се приближи до верандата, къщичката изглеждаше празна с изключение на фигурата, облегната на терасата. Скиорът заби щеките си в снега, след това вдигна защитните очила и свали ръкавиците си.

— Приятно ми е да те видя, Ханс. Не бях сигурен, че ще дойдеш.

Еберт се изпъна, после погледна надолу по стълбите.

— Чичо ми е настоятелен човек, ши Де Вор. Не знаех, че е ваш стар приятел.

Де Вор се засмя и се наведе да разкопчае обувките си. Щракна със закопчалките и отстъпи от ските.

— Не е. Не и официално. Нито ще бъде.

Срещна се с по-младия мъж в подножието на стълбите и разтърси двете му ръце уверено, топло — плът до ръкавици.

— Сега го разбирам.

— Разбираш какво? Хайде, Ханс, да влезем вътре. Въздухът е твърде студен за подобен разговор.

Ханс позволи да го въведат в къщичката. Когато седнаха с питие в ръка, той продължи:

— Онова, което имах предвид, е, че сега разбирам как успяваше да ни избягаш през всичките тези години. Още стари приятели, а?

— Един-двама — тайнствено каза Де Вор и се засмя.

— Да — замисли се Еберт. — Ти си истински член на фамилията, нали? — Изучаваше Де Вор и се опитваше да отгатне дали е въоръжен или не.

— Забравяш колко полезен бях на баща ти веднъж.

— Не… — Еберт подбра следващите няколко думи по-внимателно: — Просто се сещам колко вреден стана впоследствие. Колко опасен. Дори тази ми среща с тебе е…

— Изпълнена с опасност? — Де Вор отново се засмя — сърдечен, искрен смях, който странно раздразни по-младия.

Де Вор се огледа из стаята. В единия ъгъл имаше дъска за уей чи, седем черни камъка образуваха буква Н върху иначе празната мрежа.

— Виждам, че си помислил за всичко — като той и пак се усмихна. — Искаш ли да поиграем, докато разговаряме?

Еберт се поколеба, после кимна. Де Вор изглеждаше твърде спокоен, за да му хареса.

Двамата мъже се изправиха и отидоха до масата в ъгъла.

— Къде да седна? Тук ли?

Еберт се усмихна.

— Ако желаеш. — Беше точно мястото, на което искаше да е Де Вор. Точно там го покриваха и тримата въоръжени мъже, скрити горе. Ако се опиташе да направи нещо…

Де Вор седна съвсем спокоен, вдигна капака на съдчето, после постави първия си камък в цу, Север. Еберт седна с лице към него, за момент го заразглежда, след това вдигна капака на своя съд и хвана между пръстите си един от черните камъни. Беше подготвил хората си предварително. Ако играеше на едно конкретно място — в средата на дъската, на границата с шан, юг, в интерсекцията до собствения си централен камък — тогава трябваше да открият огън и да убият Де Вор. Иначе щяха да стрелят само ако животът на Еберт беше в опасност.

Еберт се пресегна, игра на върха на шан, през две места от ъгловия си камък и на два реда от края на дъската.

— Е? — погледна към Де Вор през дъската. — Не си тук, за да ме питаш за здравето ми. Какво искаш?

Де Вор разглеждаше дъската, сякаш можеше да види предстоящата игра — фигурите от черните камъни и от белите, формата и взаимодействието им.

— Аз? Не искам нищо. Поне не от тебе, Ханс. Не затова съм тук. — Постави на дъската бял камък близо до последния на Еберт, после вдигна поглед и пак се усмихна. — Тук съм, защото има нещо, което ти може да искаш.

Еберт се втренчи в него удивен, след това се изсмя.

— Какво бих могъл да искам от тебе? — Плесна нов камък, почти безгрижно, през три квадратчета от първия.

Де Вор прецени хода, после поклати глава. Извади камък от съда си и го постави в средата между ъгъла и центъра, сякаш за да раздели някаква бъдеща формация от камъните на Еберт.

— Значи имаш всичко, което ти е нужно, Ханс?

Еберт присви очи, след това раздразнено плесна нов камък върху дъската. Беше през две квадратчета от центъра, между този на Де Вор и неговия собствен, така че сега петте камъка образуваха прекъснат диагонал от ъгъла до центъра — два черни, един бял, после още два черни.

Де Вор се усмихна широко.

— Това е интересна формация, не мислиш ли? Но е слаба — като Седмината. Черните може да имат числено преимущество над белите, но белите не са обкръжени.

Еберт се отпусна назад.

— Какво искаш да кажеш?

Де Вор постави друг камък, като го избута към чу, запад. Сега триъгълник от три бели камъка се намираше вдясно от триъгълник от черни. За момент Еберт се вгледа в позицията, после пак вдигна очи към лицето на Де Вор.

Де Вор го наблюдаваше отблизо, погледът му изведнъж беше станал остър, буден, усмивката — изчезнала от устните му.

— Искам да кажа, че служиш на господар, когото презираш. И съответно играеш лошо. Дали печелиш или губиш, за себе няма значение. Не е интересно.

Еберт докосна с език горните си зъби, след това взе нов камък и го остави в шан — осем надолу, шест навън. Беше необходим ход; засилващ позицията. Щеше да попречи на Де Вор да прекъсне линията му, докато се разпростира в територията, която сега обкръжава. За него играта вървеше добре.

— Значи ми четете мислите, ши Де Вор? И знаете как разсъждавам?

— Знам, че си човек със забележителен талант, Ханс. И знам, че си отегчен. Мога да го видя в нещата, които правиш, в решенията, които вземаш. Мога да видя как постоянно спъваш по-голямата част от себе си. Да не би да греша? Да не би това, което виждам, да е най-доброто, на което си способен?

Де Вор сложи нов камък. Неочаквано той преряза формацията, която Еберт току-що беше направил, и проби в територията, която бе оградил. Изглеждаше абсурден, слаб ход, но Еберт знаеше, че Де Вор е майстор в тази игра. Не би направил такъв ход без сериозна причина.

— Изглежда искаш да те отрежа. Но ако го направя, това означава да се инфилтрираш в този район тук — и той го очерта с ръка.

— А ако не го направиш?

— Е, очевидно е. Ти ме отрязваш. Разделяш групите ми.

Де Вор се усмихна.

— Така. Дилема. Какво да се избере?

Еберт отново вдигна поглед и срещна очите му. Знаеше, че чрез играта Де Вор иска да му каже нещо. Но какво? Дали Де Вор не го караше да направи избор? Седмината или той. Дали не го караше да излезе на открито и да обяви с кого е?

Остави камъка си, като отряза Де Вор, а своите линии остави открити.

— Казваш, че Седмината са слаби, а ти — ти си по-силен?

— В момента не. Погледни ме, аз съм като тези пет бели камъка тук, на дъската. Отрязан съм, разпръснат и числено по-слаб. Но съм добър играч и заровете са по-добри от момента, когато започнах. Тогава бяха седем срещу едно. Сега… — той постави шестия си камък — шест надолу, четири вън — в шан, заплашвайки ъгъла, — са само две срещу едно. И всеки ход подобрява шансовете ми. Аз ще спечеля. Накрая.

Еберт постави нов камък в диагоналната линия, за да попречи на Де Вор да се свърже с останалите си камъни, но това отново даде на Де Вор пространство в собствената му територия и той усети, че там Де Вор ще направи жизнена група.

— Знаеш, че винаги съм ти се възхищавал, Хауард. Със сигурност щеше да станеш маршал. Щеше да ръководиш нещата за Седмината.

— Така е… — засмя се открито Де Вор, показвайки малките си, но съвършени зъби. — Но не обичам да се подчинявам някому. Нито пък ти. Ние разбираме, че е трудно да се кланяш на по-дребни хора.

Еберт се разсмя, след това осъзна колко далече го е отвел Де Вор. Но беше вярно. Всичко, което той каза, беше вярно. Наблюдаваше как Де Вор поставя пореден камък, който засенчи собствената му линия, оформи територия вътре в неговата, открадна му онова, което си беше мислил, че е сигурно негово.

— Ясно… — каза той; имаше предвид и двете неща. После за известно време просто играха. След четирийсет хода можа да види, че е загубил. Де Вор беше взел пет от камъните му от дъската и бе формирал жизнена група в половината шан. И още по-зле: той беше изтикан към чу и надолу в пин. Сега малка група от четири негови камъка бе застрашена в центъра и имаше само един начин да я спаси: да играе в пространството на шан до централния камък — сигналът хората му да открият огън по Де Вор. Еберт се отпусна назад с черен камък между пръстите си, след това се разсмя.

— Изглежда ме принуждаваш да взема решение.

Де Вор му върна усмивката.

— Чудех се какво би направил.

Еберт го изгледа остро.

— Чудеше се?

— Да. Първо не бях сигурен. Но сега знам. Няма да изиграеш този ход. Вместо това ще играеш тук — пресегна се през дъската и докосна интерсекцията с върховете на пръстите си. Беше ходът, който даваше само временен отдих. Но не спасяваше групата.

— Защо трябва да го правя?

— Защото не искаш да ме убият. И защото си сериозно заинтересован от предложението ми.

Еберт се засмя удивен.

— Ти знаеше!

— О, знам, че си довел трима от най-добрите си щурмоваци тук, Ханс. Наясно бях с рисковете, които поемам. А какво да кажем за тебе?

— Мисля, че знам — рече Еберт, по-предпазливо този път. След това, като тихо и възхитено се позасмя, постави камъка там, където беше посочил Де Вор.

— Добре — Де Вор се наведе напред и остави бял камък в специалното пространство на ръба на шан, до централния камък на Еберт, после пак се облегна назад. — Сигурен съм, че си преценил и потенциалните предимства. — Усмихна се и сведе поглед към ръцете си. — Господар на света, Ханс. Ето това можеш да станеш. Танг на цяло Чун Куо.

Еберт се взря в него с отворена уста.

— Но не без мене — Де Вор вдигна поглед към него — очите му го пронизваха. — Не без мене. Разбираш ли това?

— Можех да накарам да те убият. Точно сега. И да бъда провъзгласен за герой.

Де Вор кимна.

— Естествено. Наясно бях какво правя. Но приех, че ти знаеш защо съм тук. Че знаеш колко много можеш да спечелиш.

Беше ред на Еберт да се засмее.

— Това е лудост.

Де Вор го наблюдаваше спокойно, сякаш сега знаеше как ще се преобърнат нещата помежду им.

— Лудост? Не. Не е по-голяма лудост от управлението на Седмината. И колко дълго може да продължи това? След десет години, може би и след по-малко, каквото и да се случи, цялата колода карти ще се пръсне надолу. Повечето хитреци от Горе го осъзнават и искат да направят нещо в тази връзка. Искат да контролират процеса. Но имат нужда от водач. Някой, от когото се възхищават. Някой от собствената им среда. Някой, способен да властва и на властна позиция.

— Не подхождам на описанието ти.

Де Вор се разсмя.

— Може би не сега. Но ще подхождаш. След една година, смятано от този момент.

Еберт сведе поглед. Знаеше, че моментът е да се вземат решения, а не да се извърта.

— И когато стана танг?

Де Вор се усмихна и погледна към дъската.

— Тогава звездите ще са наши. Свят за всеки от нас.

„Свят за всеки от нас.“ Еберт го осмисли за момент. Тогава наистина ставаше дума за това. Експанзия. Да свалят капака от Града Земя и да се измъкнат. Но къде щеше да го отведе това?

— Обаче — продължи Де Вор, — ти не искаше да кажеш това, нали? — Изправи се и отиде до барчето с напитките, за да си налее втора чаша бренди. Обърна се и погледна право в по-младия мъж. — Онова, което искаше да кажеш, е „аз какво общо имам с това“?

Еберт твърдо срещна погледа му.

— Естествено. Какъв друг мотив може да има тук?

Де Вор се усмихна ласкаво. Еберт беше плитък, себичен млад мъж, но беше полезен. Никога нямаше да стане танг, естествено — щеше да бъде грешка да се даде реална власт на такъв човек — но засега можеше да му остави тази красива илюзия.

— Брендито ти е отлично, Ханс. — Де Вор отиде до прозореца и погледна навън. Планините бяха прекрасни. Можеше да види Матерхорн от мястото, където се намираше, и върха му като пречупено острие. Зимата идваше.

Еберт мълчеше и го чакаше.

— Питаш какво общо имаш ти с това. Този свят. Да правиш с него каквото си поискаш. Какво повече можеш да искаш? — извърна се с лице към по-младия и веднага прочете пресметливостта върху физиономията му.

— Ти се провали — след малко каза Еберт. — Имаше много като тебе. Сега си само ти. Защо трябва този път да успееш?

Де Вор отметна глава, след това се разсмя.

— А, да…

Еберт се намръщи и остави чашата си.

— А и те са силни.

Де Вор го прекъсна:

— Не. Грешиш, Ханс. Те са слаби. По-слаби откогато и да било. Ние почти спечелихме…

Еберт се поколеба, после кимна. Така беше. Знаеше колко много са се разпръснали фамилиите сега; колко много зависеха от добрата воля на онези от Горе, на които бяха останали верни. Хора като баща му.

А когато баща му починеше?

Рязко вдигна поглед — беше взел решението си.

— Е? — подсказа Де Вор. — Ще станеш ли танг?

Еберт се изправи и протегна ръка.

Де Вор се усмихна и остави питието си. След това пристъпи напред и пренебрегвайки ръката му, прегърна младия мъж.