Добри Жотев
Предговор

Някога в моето родно село говореха, че през нашия кър минавали вълчи вървища — вървище иде от вървя и ще рече пътека.

Дали наистина е имало вълчи вървища и къде точно са били те, аз не зная, но вълци имаше, и то много. Те бяха за хората бедствие, не по-малко страшно от бедствия като градушка, засуха, наводнение. Селяните изпитваха такава ненавист към тия хищници, че дори името им избягваха да споменават.

Навярно за да умилостивят страшните пакостници, суеверните хора от онова време празнуваха така наречените „вълчи празници“.

Вълците са зли, но едновременно с това много хитри и предпазливи животни. Рядко се удаваше някому да убие вълк. В такива случаи селяните напълваха кожата на убития звяр със слама, качваха я на магаре и така обикаляха от село на село. Навсякъде ги посрещаха като скъпи гости и всеки им даваше по някакъв дар.

За вълци се говореше често и понякога най-невероятни неща. В дългите зимни нощи край запалените огнища селяни разказваха със страх за някакъв войник, който през големите студове, когато си идвал в отпуск на село, бил нападнат от глутница. Смел бил тоя войник, та със своята сабя ги посякъл до един, а после продължил пътя си. Но след половин час вече близо до родното му село го пресрещнала втора глутница. Тоя път войникът загинал, защото не можал да измъкне сабята си. Цялата в кръв от доскорошната сеч, тя била замръзнала в сабленицата.

Други разправяха за куция единак, който, макар и куц, бил силен като вол и бягал по-бързо от вятъра. Между най-лютите клетви беше и клетвата „да те срещне куцият“.

Детството и юношеството си прекарах на село. В съзнанието ми и досега живеят легенди и предания за вълци. Сам имах случай да ги срещам и да бъда свидетел на борбата, която водеха с тях хора и кучета.

От далечните спомени за това далечно време се роди тая книга.