Владимир Колев
Спокойствието на хаоса (3)

II. Разумна теория за откачалки

Съобразително погледнато, още след първото миене е време да последва покаянието, което пропуснах при бягането. Така показваш, че все пак си в състояние да правиш изводи. Направо е здравословно. От библейската притча се знае че овца, която се отлъчи от стадото, а после, разкаяна се върне, е ценен пример. Върнала се е при зобта. И внушава на другите овце мисълта за непротивене на стригането. Защото стригането и зобта са двете страни на едно и също явление: оцеляването по програма, заложена от друг. Този, другият, никога не споделя своята крайна идея. Стригането и подхранването са някакъв междинни етапи. Какво ще ги последва? — Само Бог знае, защото Той знае всичко… В по-модерна интерпретация, това е просто теорията за моркова и тоягата.

На срещуположния полюс на разкаянието е гордостта. Тя е порок! Част от същата библейска постановка.

Нима порочният човек може да бъде уважаван?!

Понеже съм непоследователен, през следващите дни избирам позиция между двата полюса. Мия по три пъти на ден чинии, без да давам вид, че преживявам нещо особено. През станалото време съм щатен вестоносец:

— Маратонец! Бегом при…, да му кажеш да…

Сутрин след закуска, бивам удостояван с велика чест. Пред всички ми задават един и същи въпрос:

— Маратонец! Имаш ли да кажеш нещо на ефрейтор Ефремов?

Нещото, което ми се иска да кажа е: „Ефремов е хлапе. Щом се разрева пред всички.“ Но това вече не е новина. Това би бил грешен отговор. Затова изтърсвам нещо друго. Например:

— Тъй вярно! Денят е хубав, нали ефрейтор Ефремов?

Знам, че и това е грешен отговор. Може ли да бъде хубав денят, в който ти предстои да киснеш в миялното? Заради неуцеления отговор, отново отивам при чиниите. А в свободното време съм щатен вестоносец. Тичам си.

Първите няколко дни това постоянно мачкане ме износва. Идва ми да се развикам. Да изкрещя: „Не е честно! Не е справедливо!“ Но знам предварително отговора: „Какво като не е честно и справедливо?! Това тук не е институт за благородни девици, а казарма…“

Една сутрин ротният командир се появява на закуската. За него знам, че е някакъв специалист, временно изпратен при нас до даване на клетвата. Усмихнат, вечно зает човек. Главнокомандващите се потъркват край него, като котараци. Профилактично. Зоната край крачолите му е недостъпна за някакъв бегач, щатен мияч на чинии. Но изглежда, нещо все пак е достигнало и до него. Тази сутрин, след въпроса, имам ли да кажа нещо на когото трябва, отговорът ми е:

— Тъй вярно! Вятърът е северозападен.

В едно нещо вече съм привилегирован. От мен очакват всяка сутрин да дам различен отговор. В него се търси шифърът на някаква двусмислица. Думите ми се посрещат с кикот. Кикотът не е забранен, нещо повече, поощрява се. От снощи нахлува точно северозападен фронт и думите ми се оказват, кой знае защо, направо остроумни. Ала коментарът е неизбежен:

— Отново грешен отговор! Днес си на чиниите!

Но става малко, хубаво чудо. Ротният се съгласява. С мен.

— Вятърът наистина е северозападен. Отговорът е верен. Маратонецът днес няма да е на чиниите! — Казва го тихо, но в казармата така стоят нещата — даже шепотът на началника кънти като лятна буря.

Ден, в който не минават през ръцете ти стотици чинии е наистина различен от другите дни. Дори когато през цялото време търчиш, разнасяйки особено важна, безсмислена информация.

Разбира се, на другата сутрин отново си заработвам възможността да отида в миялното. С особено актуалната информация, че на този ден Христос е възкресил Лазар. Всъщност, никъде не съм чел на коя дата точно Христос е възкресил Лазар, но на никой не му минава през ум да ме попита откъде го знам. Всеки военен, по презумпция трябва да бъде атеист. А, ако вярва все пак в нещо, трябва да го прави тайно. Репликата на Кузманов е в познатата посока:

— Лазар може и да е възкръснал на този ден, ама ти ще си останеш пак при чиниите.

Докато търкам мазния алуминий, разсъждавам върху психо-лингвистична тема: „Трябва ли да намразя думата чиния?“ Лесно стигам до очевидния извод, че проблемът не е в чинията.

Знам още нещо. Никакво нервиране! Колкото и да те мачкат, се усмихвай. Разбираемо — липсата на агресия от твоя страна снижава нивото на агресивност и в тия глупчовци, с по една нашивка на пагона. Искат или не, свалят гарда. На моменти, противно на желанието си, започват да разговарят с мен почти човешки. Но в мига, в който се усетят, сменят тона. Аз просто трябва да кажа едни думи. Единствено правилните думи. Тогава отношението към мен би се променило. Тия думи често се въртят сутрин из главата ми. Понякога аха-аха да ги изплюя, но все излизат други. За това, че денят е огрян от животворна слънчева светлина, че е завършен и пуснат в експлоатация блок на атомна електроцентрала или някаква друга ведра дивотия. На моменти, за гъдел на собствената душа и за завист на най-големите тъпчовци, конструирам специално засукани фрази. „Алтернативно егоцентричната, депресивно суспензивна същност на милитаристичното развитие на войнската личност…“ Когато за пръв път изтърсвам нещо такова, главнокомандващият Хари ме поглежда доволен:

— Маратонец, сега повтори дума по дума това, което каза! Ако не успееш, днес километражът ти ще се удвои.

— Готово. Ама ако го повторя, ти ще навиеш наполовина на моя вчерашен!

Хари се съгласява, но след като повтарям точ в точ безсмисления наниз от сложни думи, той отказва да обуе маратонките. Все пак се проявява като частичен джентълмен и отменя част от безсмисленото ми тичане, наредено от други. Няма особена полза — наваксвам километрите когато надвечер отивам да ритам футбол.

От друга страна, нещата въобще не стоят чак толкова безнадеждно. Остава около месец до клетвата. След това ще ни разпределят по различните служби и така, искат или не, главнокомандващите ще ми изтърват каишката. До тогава трябва да издържа. Въпросът има даже хубава страна. Вестниците всеки ден съобщават поредните добри новини. Ту е пуснато модерно депо за съхраняване на боклуци, ту нов, свръхмодерен свинекомплекс.

Когато оповестявам радостната вест, че вече има къде да бъдат настанени боклуците, следва нервна реакция от Луко, също главнокомандващ:

— Тоя новобранец какво иска да каже?

Кузманов запазва самообладание:

— Маратонецът иска само да каже, че и днес се кандидатира за чиниите. Нищо повече, нали млад лъв?

— Бих могъл да кажа нещо хубаво и за един модерен свинекомплекс… — Естествено, не ми дават възможност да кажа нищо повече за свинския рай на земята. Прекалено се набива в очи една алюзия: Старата кост, която опита да ме захапе, е светлокожа и окръглена.

След обяда ни събират, за да ни информират за службите на летището. Коя каква е, какви са изискванията, за да се кандидатираш.

Аз съм се премерил в парашутната. Дървен и непоколебим. Един-единствен, без конкуренция. Вече имам четиринайсет скока. Когато заявявам желанието си, думите ми са посрещнати с добродушна насмешка:

— Не те ли е шубе, че можеш да се утрепеш? Ей така?…

— Нищо на тоя свят не става ей-така… — Усещам, че не ме разбират и се опитвам да бъда по-ясен с още думи: — Има една справедлива статистика. Всеки човек умира поне по веднъж. По-лошо е, когато непрекъснато мреш от шубе! И се пазиш от всичко и от всички…

Постановката ми има основания, но не може да бъде приета масово. Това е разумна теория за откачалки… А повечето от другите лъвове са благоразумни. Не лъвове, а добри, мъркащи котета…

На другия ден отивам в парашутната служба. Представям се на майора, нейният началник. Напълняващ мъж, с оредяваща, рижа коса. Той ми подава едра, мека и влажна ръка, пита ме за името и ме освобождава. Гледа през мен. През следващите месеци, такова чест като ръкостискане с началник, се оказва нещо немислимо. Кастовият принцип в тази служба се съблюдава желязно!

Сержантът е пълна противоположност на началника си. Дребен, изпит нервак. Между треперещите му пръсти постоянно дими цигара. И още — никога не гледа в очите човека, с когото разговаря. От началника си се страхува, държи се подчертано сервилно. И мен не ме гледа в очите, макар че не виждам с какво бих могъл точно аз да го плаша. Особен човек. — Ами, особен! — Смачкан като фас. Плаши се от всичко и от всички. Крие го, но то прозира: Мрази всички. Но понеже е плашлив, омразата му не струва и две пари.

Програмата ми се разнообразява. Вече имам възможност не само да мия чинии и да тичам като смахнат. Когато има полети ходя да събирам спирачните парашути на края на пистата.

Животът е великолепен! Такъв е! Мамка му!