Сабрина Джефрис
Пиратска целувка (6)

Глава 6

О, аз командвам банда вироглава

от пирати смели и свободни.

Закони нямам, само кораб — трон и слава,

морето — царството е мое.

Р. Даусън

Из „Пиратът от острова“

Думите на капитан Хорн кънтяха в ушите на Сара, докато прекосяваше бързо салона, за да излезе на палубата. „Това се отнася включително и за вас.“ Ама че чудовище! Тя не бе пожелала да се омъжи цели пет години, защото не беше успяла да си намери подходящ съпруг, а сега той смяташе, че може да я пробута на някакъв стар негодник, при това той да й го избере!

Като присви очи на блесналите слънчеви лъчи, тя тръгна бързо по палубата към люка, който водеше към трюма. Няма да му мине номерът! Тя нямаше да му позволи да я обвърже с някой мръсен разбойник само защото той е наредил така! Когато се наведе да отвори люка, един млад пират с късо подстригана коса изведнъж се изправи до нея.

— Чакайте да ви помогна, госпожице — каза той, като отключи капака и го отвори.

Вежливият му жест страшно я изненада. Докато го гледаше, той добави:

— Надявам се, че госпожите долу се чувстват добре. Ако им потрябва нещо, каквото и да е, само ми кажете и ще се погрижа да го набавя.

Макар че беше трудно да продължи да се муси при такава вежливост, тя продължаваше да бъде ядосана от срещата си с капитан Хорн. Такива прояви на загриженост не можеха да я заблудят.

— Единственото, от което госпожите се нуждаят в момента, е да бъдат пуснати на свобода. Ще направите ли това за нас?

Когато той се изчерви и измънка, че само капитанът може да дава разрешения, тя добави:

— Тогава не можете да ни окажете никаква помощ. — После тръгна надолу по стълбите и го остави да затвори капака.

Въздухът в трюма беше тежък и спарен и изпълнен с гълчавата на изплашените жени и деца. Макар че пиратският кораб беше по-малък от „Частити“, трюмът беше по-голям и нямаше предпазни решетки. И въпреки това, тъй като липсваха койки, наредени край стените, жените бяха принудени да спят на дюшеците, изглежда, оставени за „товара“, който пиратите бяха очаквали, че ще вземат от островите Кабо Верде. Но поне трюмът на „Сатир“ беше по-светъл, отколкото този на „Частити“, тъй като имаше фенери, окачени по стените, които изпълваха вътрешността на кораба с острата миризма на горящото олио.

Щом я забелязаха, жените наскачаха от дюшеците и се втурнаха към стълбите.

— К’во ще направят с нас? — запита Куини.

— Колко време ще останем тук долу? — проплака една друга жена, докато едно от децата я врънкаше, че иска да яде, а друго хленчеше, че било жадно.

— Не знам кога ще ни пуснат да излезем на палубите — отговори тя, като слезе от стълбите. — Но знам какво смятат да правят с нас. Затова капитанът иска да поговоря с вас.

Сред шума от тътрещи се крака и детски хленч, тя разказа за сделката, която беше сключила с капитана, обясни им за остров Атлантис и какво искаха пиратите. Докато довърши разказа си, жените бяха утихнали напълно. Явно не знаеха дали да приемат предложението на капитана. И тя, разбира се, също не знаеше.

Възцарилото се мълчание бе нарушено от Луиза, която си проправи път сред жените и застана най-отпред. Гъстата й коса беше увиснала надолу в безпорядък, а лицето й беше мъртвешки бледо.

— Нима искате да кажете, че тези мъже смятат да ни накарат насила да се омъжим, а после ще ни държат до края на живота ни като пленнички на някакъв далечен остров?

Гласът й издаваше обхваналата я паника.

— Никога ли няма да можем да се върнем, в Англия?

— Че кой дава и пукната пара да се върне там? — отвърна Куини, преди Сара да може да отговори. — В родината не ни чака нищо добро. Пък и ако бяхме стигнали до Нов Южен Уелс, пак щяхме да се окажем в безизходица. А после, като си излежим присъдите, ще трябва да си плащаме пътя до Англия, а това едва ли ще бъде възможно, като знаете колко дяволски скъпо струва пътуването.

— Но аз имам семейство в Англия, Куини — проплака млада жена. — Безпокоя се за майка ми там. Тя е сама.

Сара плесна с ръце, за да въдвори тишина.

— Знам, че и на вас, както и на мен, това изглежда ужасно. Но се боя, че капитан Хорн е решил да ни задържи. Той вече направи една отстъпка, като разреши всяка от нас да си избере мъжа, за когото е съгласна да се омъжи.

— Да бъде съгласна ли? — провикна се Луиза. Тя просто не можеше да повярва на ушите си.

— И е казал, че и вие трябва да се омъжите, а при това сте лейди?

— Не съм. Граф Блекмор ми е доведен брат. Е да, той каза, че и аз трябва да се омъжа.

Като се хвана за перилата на стълбите, тъй като корабът се разклати, Сара добави:

— Всички сме в един кюп. В края на седмицата или ние ще си изберем съпрузи измежду пиратите, или капитан Хорн ще ги избере вместо нас. Можем да направим Атлантис наш дом или наш затвор. От нас зависи. Той няма да ни даде никаква друга възможност.

— Не изглежда толкова ужасно — промълви тихичко Ан. — Всяка ще има мъж, за когото да се грижи, а може би и деца.

— Не всички искаме да се грижим за мъж и деца, Ани — възрази Луиза. — Някои от нас се чувстват по-добре без такива.

— Какво ще стане с тези от нас, които не могат да привлекат съпруг? — обади се един глас зад другите. Сара погледна към мястото, където Лилиан, една жена на около шестдесет години, седеше върху капака на варел с питейна вода. — Не всички сме млади — добави тя. — Пък и някои от нас не са много привлекателни за тези пирати.

— Вярно е — каза Сара и се намръщи. Не беше помислила за това. Три от жените бяха минали възрастта да раждат деца. Тя не можеше да си представи, че пиратите, повечето от които не бяха по-стари от четиридесет години, щяха да искат да се оженят за баби.

— А ако не сме много красиви? — попита една друга млада жена, по чието лице имаше белези от едра шарка. — Ако никой мъж не ни пожелае?

Сара се намръщи още повече. Дяволите да го вземат тоя капитан Хорн и необмислените му предложения! Имаше много големи пропуски в неговия отвратителен план. Беше казал, че мъжете ще ухажват жените, но доколкото разбираше от мъже, те щяха да се помъчат да спечелят симпатиите само на най-хубавите и нямаше да обърнат внимание на останалите. И какво щеше да се получи тогава? След като хубавите си изберяха съпрузи, щеше ли той да принуди останалите мъже да се оженят за жени, които не харесват? И какво щяха да правят жените с по две или три деца? Нима очакваше, че пиратите ще поемат издръжката на цели семейства? Ами ако откажеха? Какво щеше да стане с децата?

— Мисля, че капитан Хорн не е обмислил всички възможни случаи — съгласи се тя. Колкото и да роптаеше срещу английската класова система, самият той не разбираше нищо от планиране на общество. — Изглежда ще трябва да поговоря още веднъж с нашия прославен капитан по всички тези въпроси. Може би, когато разбере колко е сложно положението, ще се съгласи, че не може да очаква да одобрим неговия план.

Всички кимнаха в знак на съгласие, макар някои да измърмориха, че предпочитат да се омъжат за пират, отколкото за колонизатор. Явно бе, че жените бяха взели решение по въпроса за избора на съпрузи.

— Ако питате мен — заговори Куини, — не искам да се обвързвам само с един мъж, когато островът е пълен с мъже, с които мога да спя.

Останалите избухнаха в смях, Сара едва сдържа усмивката си. Щеше да бъде интересно как капитан Хорн ще се оправи с непоправими „разгонени гълъбици“ като Куини. Остров, пълен с каторжнички и пирати, едва ли щеше да се превърне в утопията, която си е представял. Може би щеше да се вразуми, като разбере, че нещата едва ли ще се наредят както иска той.

Но все пак тя се съмняваше, че Хорн ще се откаже от плана си.

 

Гидиън седеше пред бюрото си с точиларски камък в ръка и остреше сабята си. Ръката му се изплъзна и си поряза пръста. Като изруга, той изтри кръвта в кожената си жилетка. Беше опасно да държи острие в ръка, когато мисли за Сара Уилис.

След като прибра сабята в ножницата, той погледна разсеяно към вратата, защото не можеше да повярва, че тя е успяла да го разтърси толкова дълбоко. Дявол да я вземе тая жена! Приличаше на албатрос, кацнал на врата му. Ако не беше тя, съвестта му щеше да бъде чиста за това, че бе похитил каторжничките от „Частити“. Жените щяха да бъдат щастливи и всичко щеше да бъде наред.

Ако не беше госпожица Уилис. Барнаби беше прав. Трябваше да оставят тази проклета жена на борда на „Частити“. А после брат й, така де, доведеният й брат да се оправя с нея както сметне за добре.

Като изруга, Гидиън захвърли точиларския камък върху бюрото. Що за брат беше този човек — да остави жена като нея да тръгне по море с група каторжнички?! Граф Блекмор би трябвало да изяде един хубав бой. Ако имаше сестра, макар и доведена, Гидиън не би й позволил да извърши подобна глупост, ако при това е и жена с аристократично възпитание.

Той изохка. Заради нея мислеше като проклет англичанин. Нямаше значение дали е възпитана аристократично. Тя не беше по-добра от тези каторжнички и не заслужаваше по-добро отношение, отколкото останалите.

Пък и съвсем не беше беззащитна с този си остър език. Но той щеше да я накара да спазва правилата, дори ако трябваше да завърже устата й с кърпа, за да я накара да млъкне.

Устата й… Да го опази Бог, но той можеше да измисли по-добри начини да затвори тази уста… и то по-приятни начини. За момент си представи какво ще стане, ако целуне тези нагли устни, ако успее да ги накара да се разтворят пред неговите и…

Някой почука на вратата и той отклони мислите си от прелестната госпожица Уилис.

— Влез — изръмжа и взе отново точиларския камък. Барнаби и един пират от екипажа му влязоха, като водеха със себе си някакъв изплашен непознат моряк.

— Намерихме този човек да се крие в голямата ни лодка. — Барнаби блъсна мъжа напред доста грубо. — Предполагаме, че е дошъл от „Частити“.

Гидиън огледа изпитателно непознатия. Без да пророни нито дума, той продължи да точи сабята си, но успя да забележи, че мъжът пребледня. После продължи да търка с точиларския камък вече наточеното острие, за да може при чаткането на камъка стоманата да изкънти няколко пъти в каютата, преди да заговори отново.

— Кой сте вие и какво търсите на борда на моя кораб?

Въпреки че ръцете на мъжа трепереха, той не отклони погледа си от този на Гидиън.

— Казвам се Питър Харгрейвс, господине. Промъкнах се на кораба, когато прехвърляхте жените на „Сатир“. Аз… бих искал да стана пират, господине.

Още един търсач на богатства!

— А защо искате това? Животът на пиратите не е лесен. Ще се претрепвате от работа за това злато и ще вършите някои доста неприятни неща.

Харгрейвс гледаше притеснено, но поизправи рамене.

— Ами, господине… истината е, че нямах голям избор. Смятах да ида в Нов Южен Уелс, за да посъбера малко пари, но вие ми попречихте. Не мога да се върна в Англия, затова се промъкнах тайно на кораба.

Човекът поне беше искрен. Гидиън продължаваше да точи острието си.

— А защо не можете да се върнете в Англия? Щръкналите уши на Харгрейвс почервеняха.

— Тръгнах по море да се спася от палача, господине; Убих един човек. Не мога да се върна сега там.

„Не мога да се върна сега там“.

Думите му звучаха искрено. Но за останалото… дали човекът не лъжеше? Макар че разказът му изглеждаше правдоподобен, имаше нещо в поведението на Харгрейвс, което накара Гидиън да предположи, че не казва цялата истина.

Но и повечето от хората на Гидиън имаха своите тайни. Затова и бяха поели рискования път на пиратството. Пък и нямаше моряк, който би се промъкнал на борда на пиратски кораб, ако не е страшно отчаян.

Гидиън престана да точи острието си и огледа мъжа с критичен поглед. Значи този мъж искаше да се присъедини към пиратите? Беше дребен, но изглеждаше доста як. И вероятно щеше да може да вдига платната, но нищо повече.

— Кажи, Питър Харгрейвс, разбираш ли от фермерство? Той го изгледа напълно изумен.

— От фермерство ли, господине?

— Да, от фермерство! — сопна се Гидиън нетърпеливо. — Или от дърводелство, от строителство… Разбираш ли от тия неща?

Харгрейвс погледна Барнаби, а той каза само:

— Отговори на капитана, бе човек!

— Ами… Нищо не разбирам. Аз съм моряк, господине, и при това си разбирам от работата. — Когато Гидиън се намръщи, той побърза да добавя: — И съм страхотен боец. Знам, че не приличам на такъв, но мога да поваля на земята човек два пъти по-едър от мене.

Гидиън се намръщи още повече.

— Няма да имам нужда от добри бойци или моряци, като стигнем там, закъдето сме тръгнали, така че няма да си ми нужен. Барнаби, окови го във вериги, докато…

— Умея да коля и дера животни — възрази Питър задъхано.

Гидиън остави настрани сабята си и точиларския камък и загледа моряка скептично.

— Умееш ли да правиш това? А ще можеш ли да одереш свиня и да я осолиш?

— Ами да. — Харгрейвс задиша тежко. — Баща ми беше месар. Научи ме на всичко, което знаеше. Станах моряк, когато магазинът му фалира.

Месар ли? Щяха да имат нужда от месар в Атлантис. Ако, разбира се, човекът казваше истината. Но си заслужаваше да рискува и да вземе опитен месар.

— Виж какво ще ти кажа, англичанино. Можеш да останеш при екипажа ми, докато стигнем там, закъдето сме се запътили.

Когато Харгрейвс започна да му благодари, той го спря с ръка.

— Но трябва да докажеш, че заслужаваш да те задържим и след това. Няма да търпя ленивци. Ако си въобразяваш, че пиратите са мързеливи, много грешиш. Не работиш ли добре, ще те изхвърлим през борда.

Гидиън се престори, че не вижда свъсените вежди на Барнаби. Те никога не бяха изхвърляли никого досега, дори и английските благородници, които ненавиждаха, но капитанът искаше да поизплаши този човек. Може би Харгрейвс щеше да си помисли доста, преди да се промъкне — пак на някой пиратски кораб.

— Възложете му да чисти палубата — нареди Гидиън, а после вдигна сабята си. Но първият му помощник продължаваше да стои там.

— Капитане…

— Какво има? — попита Гидиън, без да вдигне поглед.

— Наближава време за обяд. Какво да правим с храната за жените?

А, да, жените! Тя бяха толкова тихи през последния половин час, че Гидиън ги беше почти забравил.

— Взели сме достатъчно провизии, за да ги храним. Накарай Сайлъс да сготви нещо за тях и за децата, разбира се.

— А да ги пуснем ли да ядат на палубата? — запита Барнаби.

Като вдигна поглед, Гидиън забеляза, че Харгрейвс слушаше внимателно разговора им. Може би човекът не беше много искрен за причините, които го бяха накарали да се прехвърли на техния кораб. Може би имаше гадже сред тях. Е, това би било доста безобидна причина за идването му на борда и Гидиън не можеше да го упрекне в такъв случай.

— Не, не още. Трябва да кажа някои неща на мъжете, преди да пуснем жените на палубата.

— Какви неща? — запита Барнаби.

Гидиън погледна към първия си помощник.

— Скоро ще разбереш.

Той извади джобния си часовник и го погледна. Беше изминал цял час след разговора му с госпожица Уилис. Време беше да разбере дали жените са приели предложението му, или не.

— Доведи отново госпожица Уилис тук. Трябва да довършим разговора си с нея.

Макар че Барнаби го погледна изпитателно, той се престори, че не го забелязва. Още не беше уведомил моряците за предложението, което бе направил на жените. Не искаше да слуша роптанията и вайканията на екипажа си, докато не се увери, че жените са приели условията.

След като Барнаби и другият пират си тръгнаха, като отведоха Харгрейвс със себе си, Гидиън продължи да гледа в празното пространство. Въобще не беше помислил колко трудно ще бъде да каже на мъжете, че е дал на жените правото на избор. Какъв зъл демон беше влязъл в него, че им предложи такова нещо? Пък и нима жените бяха очаквали такива привилегии? В Нов Южен Уелс те нямаше да имат никакви или съвсем малки права на избор.

Като отвори чекмеджето на бюрото си, той започна да рови из него, докато намери малка преполовена бутилка с ром, която държеше там, в случай че получи пристъп на треска. Той рядко пиеше силен алкохол, но днес имаше причина за това. Отпи една глътка и гневът му поуталожи.

И какво от това, че даде на жените правото на избор? Той искаше те да бъдат доволни. Ако се чувстваха доволни, щяха с желание да работят. Имаха нужда от жени на Атлантис не само за да задоволяват сексуалните си нужди, но и за други неща като готвене, плетене и градинарство, неща, от които неговите хора не разбираха нищо. И ако правото сами да избират щеше да ги направи по-покорни, той щеше да им го даде. Хората му трябваше да разберат, като им го обясни по този начин. Той, естествено, предпочиташе неговата жена, онази, която ще избере, да се омъжи за него по собствена воля.

Чу се кратко почукване на вратата. Като прибра бутилката с рома, той се изправи на креслото си и извика:

— Влез!

Госпожица Уилис пристъпи прага. Когато напусна каютата му преди час, тя беше страшно раздразнена, но сега изглеждаше примирена, дори изплашена. Странно, но това й поведение не му хареса, затова заговори по-остро, отколкото смяташе първоначално.

— Е? Какво решиха жените?

Тя, като че не чу въпроса му.

— Като идвах насам, видях, че сте пленили един мъж от екипажа на „Частити“. Какво смятате да правите с него?

По неизвестна причина загрижеността й за някакъв английски моряк с нисш чин го смути.

— Ще го изхвърлим в морето, разбира се!

Но като разбра по ужасеното изражение на лицето й, че му е повярвала, добави:

— Той се присъединява към екипажа ми. И толкоз. Облекчение се изписа по лицето й, което го накара да запита:

— Какво ви интересува това?

Тя отвърна очи.

— Не бих желала никой от „Частити“ да пострада.

— Колко мило от ваша страна!

За момент си помисли, че Харгрейвс може да се е промъкнал на кораба заради госпожица Уилис. После отхвърли такава мисъл като абсурдна. Английските моряци добре разбираха, че не бива да се влюбват в жени с по-високо социално положение. Пък и красавица като госпожица Уилис едва ли щеше да се увлече по някакъв кльощав мъж като Питър Харгрейвс.

Но във всеки случай той не я бе извикал за това.

— Какво решиха жените, ще приемат ли предложението ми?

Изразът на лицето й изведнъж се промени и тя го погледна смело. Страхът й изчезна и вместо него той съзря твърдата решителност, която се усещаше по упорито свитата й уста и блясъка на красивите й кафяви очи.

— Не напълно.

— Не напълно ли? — Той стана от бюрото си и го заобиколи, за да застане срещу нея. — Помнете, че ако не приемат тази седмица, за да си изберат съпрузи, ще оставя моите мъже да вземат жените, които си пожелаят.

— Не!

Когато той свъси вежди, тя побърза да добави:

— Те, разбира се, искат да имат тази седмица на разположение. Това е по-добре от другото. Но имат и някои въпроси. Как например ще се осъществи избора?

Той се подпря на бюрото и я загледа напрегнато. Тя изглеждаше смутена, а Гидиън искаше да се чувства точно така. Колкото по-объркана беше, толкова по-бързо щяха да разрешат въпроса и тя щеше да напусне каютата му.

А той искаше да я отпрати, защото предпочиташе да не я разглежда по-отблизо.

— Задайте въпросите си, но по-накратко. Имам да управлявам кораб.

Облекчение се изписа по лицето й, тя натика едно кичурче коси под шапчицата си, украсена с къдрички, и изправи рамене.

— Някои от жените имат деца. Ще могат ли мъжете, които се оженят за тях, да поемат и задълженията за техните деца?

— Разбира се. Та ние не сме чудовища!

Устните й леко се присвиха. Явно, че не мислеше така.

— А какво ще стане с по-възрастните жени? Няколко от тях не са вече на възраст да раждат деца. Ако никой от мъжете не иска да се ожени за тях, как ще им изберете съпрузи? Нали може да не ги искат?

Дяволите да я вземат, той не беше мислил по тези въпроси. Но това лесно можеше да се оправи.

— Ще направя изключение за по-възрастните жени, които не могат вече да раждат. Ако не намерят мъж, който иска да се ожени за тях, могат да не се женят.

Тя изведнъж възкликна:

— Значи, ако някоя жена не може да си намери подходящ мъж, не е нужно да се омъжва.

— Не съм казал такова нещо.

Тая малка хитруша искаше да го подведе.

— Жените, които могат да раждат, ще трябва да си изберат съпруг или такъв ще им бъде избран.

Тя изсумтя и скръсти ръце на гърдите си. Гидиън се запита дали би могла да си представи как изглежда, както беше застанала в средата на каютата му. С тази смешна шапчица, със скромната си памучна рокля, изпокъсана и измърсена от бързото прехвърляне на жените в „Сатир“, тя приличаше на малка хлапачка, която моли за милост някой лорд. Само че той не беше лорд, а тя не беше хлапачка. И тя го доказа, като вдигна брадичката си с високомерно пренебрежение.

— Да предположим, че някоя жена е твърде грозна, за да си намери съпруг. Ще принудите ли някой от мъжете да се ожени за нея само защото искате да ги чифтосате?

По думите й можеше да се съди за твърдия й характер, защото не само мислеше логично, но и се противопоставяше на неговите планове. Той тръгна към нея и изпита ехидно задоволство от внезапното напрежение, което се изписа по лицето й.

— Моите хора плаваха последните осем години по море и прекарваха само по една нощ от време на време на някое пристанище, за да задоволят нуждата си от жена. Така че дори вашите жени да са с конски физиономии и със счупени зъби, моите мъже пак ще ги пожелаят, уверявам ви!

Това не беше съвсем така, но той беше започнал да се дразни от нейните заяждания. Тя трябваше да се подчини на правилата му, дори ако се наложеше да я заключи някъде.

Сара се дръпна назад, а страните й порозовяха. Когато тръгна към вратата на неговата каюта, се досети, че е попаднала в клопка, но тя продължи да спори:

— Не мога да повярвам, че вашите мъже биха искали жена, която…

— Престанете!

Той постави ръцете си върху дъбовата врата от двете страни на раменете й, като я притисна между тях.

— Вашите жени имат една седмица да си изберат съпрузи. След това ще постъпя както намеря за добре с тези, които са останали неомъжени, и колкото и да се противите, решението ми няма да се промени.

— Не сте го обмислили добре — възрази тя сериозно, като повдигна още малко красивата си брадичка. — Ако принудите мъжете си…

— Защо сте толкова упорита? Да не би да се безпокоите, че няма да си намерите мъж? Страх ви е, че никой няма да ви избере ли?

Кръвта се отдръпна от лицето й.

— Ах, вие противен, жалък…

— Не е нужно да се тревожите за това. Много от мъжете на този кораб ще ви сметнат за привлекателна.

И преди тя да може да го спре, той развърза шапчицата й и я хвърли на пода. Докато тя го гледаше с широко отворени очи, а гърдите й се повдигаха развълнувано, той почувства, че го обзема плътско желание, внезапно като лятна буря. Няколко бакърено кестеняви кичури коса се бяха измъкнали от кока й, в който ги беше стегнала, а очите й имаха почти същия цвят — тъмен кестен, обградени с най-дългите и изящни мигли, които беше виждал някога. Господи, колко беше хубава! Устните й напомняха на праскови… имаше широко, бяло чело… и атлазено гладка кожа, обсипана тук-там с лунички, които издаваха непокорната й натура. Той не се бе приближавал никога толкова близо до нея и не беше оглеждал по-обстойно това прелестно лице. Той и хората му бяха срещали много англичанки през времето, когато бяха пирати. И макар да беше целувал една-две от тях само за да раздразни техните скучни съпрузи, той никога не бе ги пожелавал. Не и по начина, по който изведнъж пожела тази жена.

Тази мисъл страшно го изплаши. Тя не беше за него. Нека някой от неговите мъже вземе тази заядливка в леглото си и да изтърпява ужасния й характер и трудно задоволимите й очаквания.

Но и това не му хареса.

Трябваше да се дръпне от нея сега, но не можеше. Не и докато не види нещо повече. Замаян, той извади фибите от косите й, които се свлякоха надолу като омотано въже върху раменете й. После прокара пръсти през този водопад от коприна и освободените кичури се разпиляха по пръстите му като копринени нишки. Меки, много меки. От колко време не бе докосвал такива женски коси? Откога не бе стоял толкова близо до жена?

Той нави една от бакърено червеникавите къдрици около пръста си и това като че я извади от слисаното й мълчание.

— Престанете! — прошепна тя, а по лицето й се изписа безпокойство.

— Защо? — Той приглади косите й надолу и плъзна ръка по едното й рамо, като си мислеше, че тя има най-меката кожа, която е виждал и която като че моли да я докоснат.

Тя ахна, когато той прокара, пръста си по заоблените очертания на врата й.

— Не е… прилично — промълви тя.

Това го накара да се усмихне.

— Преминала си границата между прилично и неприлично, още след като си напуснала „Частити“. Намираш се на пиратски кораб, забрави ли това? Сама си в каютата с един пиратски капитан… изгуби си целомъдрената шапчица… и сега се каня да те целуна.

Още щом произнесе тези думи, той разбра, че е направил грешка, но не заради обидата, което се изписа по лицето й. Беше опасно да я целуне. Тя не беше жена за него.

Но той искаше да опита вкуса й поне веднъж. Съвсем малко.

И преди тя да може да възрази, той долепи устни до нейните.