Сабрина Джефрис
Пиратска целувка (4)

Глава 4

И пак издува вятърът платната ми, а жалките търговци се тресат от страх. Един ли, два ли срещнах по моретата и всичките до шушка ги обрах.

Анонимен автор

Из „Балада за капитан Кид“

Плаването минаваше доста скучно, поне до днес. Вярно, страстта на каторжничките към хазарта й създаде доста тревоги в началото. По-загрубелите от тях успяваха да излъжат селските момичета и им вземаха дори храната. Налагаше се и да им обяснява колко неприлично е за една жена да псува. Все пак уроците минаваха задоволително. Двамата с Пети засега успяваха да опазят целомъдрието на затворничките.

В този момент обаче самата тя не знаеше какво да им каже. Набързо им заповядаха да слязат в трюма, Сара в началото не разбра какво й говорят. Към тях приближавал някакъв пиратски кораб. Нима е възможно? Нима все още имаше подобни кораби? Нали и Америка, и Великобритания от години се стремяха да прочистят моретата от разбойници! Говореше се, че са останали неколцина. Какво биха търсили от един кораб, пълен с осъдени на заточение жени?

Тя замръзна. Страхът сви стомаха й. Жените! Всички знаеха какво правят пиратите с жените! Ако не намерят злато, за да заситят алчността си, тези негодници сигурно ще се нахвърлят върху жените.

— Ще ни избият! — проплака високо Ан Морис, Гласът й надвика гълчавата. Сякаш бе прочела мислите на Сара. — Ще ни изнасилят и след това ще ни убият. Госпожице Уилис, какво да правим?

Сара искаше да изкрещи, че и самата тя не знае, че никога досега не е срещала пирати, но с усилие на волята успя да запази привидно спокойствие.

Викът на Ан накара всички да утихнат. Жените впериха погледи в нея с надеждата да получат отговор. Не, не можеше да прави чудеса. Не можеше да извика отнякъде армия от спасители, за да ги защити!

— Не бива да изпадаме в паника — спокойно отвърна Сара. — Моряците ще се бият и ще ги отблъснат. Този кораб има оръдия и…

— Оръдия ли? — прекъсна я Куини. — Няколко стари пушкала. С тях няма даже да ги уплашим.

— Моряците няма да си мръднат и пръста заради нас — прозвуча познатият глас на Луиза. — Те по-скоро ще скочат във водата, отколкото да рискуват живота си за затворнички.

Зад нея се чуха уплашени гласове. Сара изпита непознато досега чувство на безпомощност. Луиза беше напълно права. Моряците никога нямаше да рискуват живота си за честта на група каторжнички.

— Тихо! Слушайте! — извика Луиза. Постепенно гълчавата утихна. Чуваше се само плачът на няколко малки деца. Жените слушаха, но не разбираха нищо от това, което ставаше горе на палубата. Корабът, изглежда, беше спрял. Изведнъж всичко се разтресе, „Частити“ рязко се наклони на една страна и после бавно се изправи. Разнесе се трополене.

— Те се прехвърлиха на кораба! — бавно и тихо отбеляза Куини.

— Ако пазим тишина и не се движим, може и да не ни открият. Капитан Роджърс може да ги излъже, че трюмовете са празни и те ще си тръгнат.

— Едва ли! Ние сме единственото нещо на този кораб, което капитанът с готовност би хвърлил на пиратите, за да се отърве от тях — все така спокойно обясни Луиза. Хубавото й лице бе пепеляво, но гласът й звучеше все така сухо и безстрастно.

В думите й имаше много логика. Сара потръпна. Когато преди седмици се шегуваше с Джордан, че никакви пирати няма да я отвлекат, тя наистина беше убедена, че подобни неща не се случват. Не и в тези води! Истина ли беше всичко това, или бе някакъв нелеп сън? Появата на пиратския кораб в този момент сигурно имаше някакво логично обяснение. Дали нямаше да се окаже британски военен кораб, който ги е спрял, за да иска храна и други запаси? Не, не беше възможно. Все още бяха много близо до бреговете на Сантяго, откъдето всеки кораб можеше да купи необходимото. Защо жените не можеха да се сражават? Ако можеха, нямаше да пуснат пиратите до трюмовете. Уви, не можеха да сторят нищо, за да се защитят.

Никой не смееше да мръдне в настъпилата тишина, нарушавана само от скърцането на кораба. Дори децата се бяха умълчали в застиналия тежък и горещ въздух.

— Ах, защо Пети… искам да кажа господин Харгрейвс, не е тук! — изхлипа Ан.

— Твоят господин Харгрейвс не е Господ и едва ли ще може да спре група озверели пирати — отрезви я Луиза. — Сега вече никакви благородни дами като госпожица Уилис или закрилници като господин Харгрейвс няма да ни спасят от тежките изпитания, които ще трябва да понесем.

— Стига, Луиза! — прекъсна я рязко Сара. — Плашиш децата. Не е нужно да ни обясняваш…

Тя млъкна. Жените се извърнаха едновременно към стълбите с разширени от страх очи. Мъжът не беше пират, а прислужникът на капитан Роджърс. Всички дружно въздъхнаха с облекчение. Разнесоха се подвиквания: „Какво става горе?“, „Наистина ли сме пленени от пирати?“ Момчето спря на средата на стълбата.

— Изпратиха ме да ви кажа, че трябва да си съберете нещата и да излезете горе на палубата.

— Кой те изпрати? — Сара излезе крачка напред.

— Капитанът на „Сатир“, госпожице. Казва се Хорн. Неговият кораб ни плени.

„Сатир“… Не беше ли чувала вече това име?

— Този капитан Хорн… той пират ли е?

— Божичко, госпожице! Нима не знаете? Не сте ли чували за него?

Отговорът ни най-малко не я успокои.

— Защо иска жените да се качат горе?

— Не зная, госпожице, но…

— Хайде, момче, не се мотай повече — извика отгоре дрезгав глас. — Кажи им веднага да се качат горе. Капитан Хорн ги иска всичките горе до една минута, иначе много ще го разсърдят.

Заплашителният глас доведе всички до истерия. Жените започнаха да се блъскат, да събират безразборно каквото им попадне под ръка, от време на време някоя смъмряше детето си, друга се опитваше припряно да нахлузи обувките си. Повечето от тях ходеха боси откак корабът навлезе в топли води. След няколко минути първите взеха да се изкачват една по една нагоре, всяка стиснала под мишница чувал с дрехи и лични вещи. Всички бяха взели и полуушитите одеяла. С няколко забързани крачки Сара успя да изпревари първата и поведе колоната. Нямаше да ги остави сами. Някой трябваше да говори с пиратите от тяхно име.

— Слушайте ме, дами! Спомнете си всичко, за което сме говорили досега. Каквото и да ви направят, не могат да наранят душите ви. Не могат да ви наскърбят, ако вие не им позволите.

Думите й сякаш ги окуражиха, макар и за кратко. Подсмърчащи и хлипащи, те тръгнаха след нея.

Тя примижа от яркото слънце и се огледа. Екипажът на „Частити“ бе строен в две редици от двете страни на палубата. Всяка редица се пазеше от няколко пирати, които изглеждаха доста добре в сравнение с представите, които Сара имаше за подобен род хора. Бяха сравнително чисти, с добре подстригани коси, за разлика от екипажа на капитан Роджърс. Нима тези спретнати мъже бяха разбойници? Тя не забеляза нито един с черна превръзка на окото. Когато всички жени излязоха и се струпаха на палубата, никой от пиратите не си позволи да посегне или да подхвърли неприлична забележка. Занемарените им дрехи обаче напълно отговаряха на недостойния им занаят. Повечето бяха облечени с кожени панталони и раздърпани, често прокъсани ризи, разкриващи голите им гърди.

Едва сега Сара забеляза, че морските разбойници държаха ками с инкрустирани дръжки, а неколцина бяха втъкнали в коланите си револвери, които недвусмислено издаваха намеренията им. Размишленията й прекъсна един от пиратите, с дървена протеза вместо крак. Той тромаво пристъпи напред и направи знак на жените да минат по-нататък, към носа на кораба, където ги чакаше останалият екипаж на „Сатир“. Бяха много. Повече от екипажа на „Частити“, повече може би и от самите каторжнички. Тълпата се раздели и Сара съзря мъжа, който по всяка вероятност беше техният главатар.

Стоеше на самия нос леко разкрачен, с кръстосани върху бялата риза ръце и ги гледаше строго. Присвитите очи придаваха още по-суров вид на изсечените му черти. Сара не би могла да обясни как отгатна, че това е капитанът на „Сатир“. Просто усети. В него имаше някаква увереност, която липсваше на останалите пирати. Обсипана със скъпоценни камъни катарама красеше сивите бричове, опънати на мускулестите му крака. Беше по-снажен от останалите и някак си по-недосегаем. Името на кораба чудесно му подхождаше. Въпреки че вместо копита имаше черни ботуши, а от тъмната му коса не се показваха рога, в израза на лицето му имаше нещо подигравателно и същевременно самодоволно, което наистина го оприличаваше на сатир. Той огледа с брутална откровеност жените, сякаш преценяваше коя колко може да се съпротивлява.

Лицето му, макар гладко избръснато, имаше суровата красота на древен фавн — студено, заплашително, мъжествено и красиво, въпреки гъстите вежди и строгата извивка на устата. Какво му придаваше този страховит вид? Може би белезите? Едната му буза бе прорязана от ръбец с формата на полумесец. Друга, тънка и дълбока бразда пресичаше в края едната вежда, сякаш ударът като по чудо бе пропуснал окото. Сара неволно погледна огромната сабя, която висеше на кръста му.

Ала имаше и още нещо. Дори без сабя и без белези, дори облечен в костюм и мека шапка, той пак би изглеждал доста опасен.

— Добър ден, дами — поздрави капитан Хорн с отчетлив американски акцент. Лека усмивка смекчи суровото изражение на лицето му. — Идваме да ви освободим.

Думите му прозвучаха толкова неочаквано, че обзета от недоумение, Сара отстъпи една крачка назад. При всичкото си вероломство и наглост, при всички тези саби, ками и револвери, които хората му бяха накачили демонстративно по себе си, оглеждайки нахално жените сякаш бяха добитък, той имаше безочието да говори за освобождение!

— Да ни освободите! Така ли наричате плячкосването, изнасилванията и убийствата? — отвърна, без да се поколебае тя.

Тревожен шепот се понесе сред жените. Няколко от тях отстъпиха назад, сякаш се бояха да не пострадат заради острия й език. Самата тя се уплаши от безразсъдството си. Луда ли беше наистина? Та той можеше с един замах да я разсече на две заради тези думи! Пред нея стоеше разбойник, не просто морски вълк, не и благородник, а човек без морал и скрупули, без капка милосърдие.

Той се обърна спокойно и я изгледа с оскърбителна откровеност.

— „Плячкосване, изнасилвания, убийства“? — засмя се Хорн. — Коя си ти, малка женичке? Как си позволяваш да разговаряш така с мен?

Стомахът й се сви. Искаше й се да се извини, да признае, че е казала глупост, но гордостта не й позволяваше. Той все още не беше убил, ограбил или изнасилил никого. Може би един ден щеше да се поправи, да стане почтен човек?

— Казвам се Сара Уилис, господине. Инструктор съм на тези жени и имам задължението да ги защитавам.

Вятърът развя черната му коса и откри малка златна обеца на едното му ухо.

— Ясно. — Той се облегна на парапета. — Възнамерявате да ги защитавате от грабежи, изнасилвания и убийства, така ли?

Всички пирати избухнаха в смях. Сара се изчерви.

— Нямам нито сабя, нито сила да въртя оръжие. И затова, за разлика от вас и вашите кръвожадни другари, не виждам нищо забавно в тази ситуация.

— В такъв случай може би ще ви бъде интересно да чуете, че моите хора не са дошли тук с подобни, намерения. — Усмивката изчезна от лицето му. — Грабеж би бил съвсем безсмислен. Съмнявам се дали на този кораб има и една унция злато или някаква скъпоценност. Колкото до плячкосването, за мен подобно занимание е само загуба на време.

Страхът гърчеше стомаха й.

— Значи остава изнасилването, така ли? Два кораба… Единият пълен с жени, а другият — с пирати…

— Нямаме намерение да изнасилваме никого — изръмжа пиратът и се оттласна от парапетите с потъмняло от гняв лице. — Искаме да предложим на вашите… ученички… нещо по-различно.

— Да предложите?

— Точно така. — Той тръгна към нея с ръце на кръста. — Дойдохме да им предложим спасение. Свобода.

Беше толкова близо, че Сара видя цвета на очите му. Бяха синьо-зелени като водите на тропическите морета. Нима един кръвожаден пират можеше да има такива очи?

— Предлагате им свобода, без да очаквате нищо в замяна, така ли? — запита хладно и иронично тя.

— Не съм казал такова нещо. — Едва забележима усмивка изви ъгълчето на устата му.

— Не, разбира се! — Сърцето й биеше до пръсване. Сара се питаше откъде се е взела тази безразсъдност у нея. Може би страхът бе замъглил разума й? Знаеше колко много рискува, но не можеше да се спре. Той без друго щеше да я убие, така че по-добре да продаде кожата си колкото е възможно по-скъпо. — Алтруизмът не е най-силната страна на един пират. Какво искате тогава? Да преспите с тях няколко нощи, след което да ги пуснете на някакъв пустинен африкански бряг. Да се оправят както могат, така ли? Ще ги използвате като проститутки, след което ще им платите не даже с пари, а с някаква съмнителна свобода.

— Ни най-малко. — Хорн я гледаше със смразяващ кръвта поглед. — Не искаме проститутки, госпожице Уилис! Трябват ни съпруги. Съпруги — за мен и моите момчета.

Сара онемя. Зад нея жените взеха да говорят тихо помежду си. Тя продължаваше да го гледа смаяно, все още неразбираща смисъла на чутото. После огледа пиратите и с удивление забеляза, че лицата им изразяваха съгласие с думите на Хорн.

— Но нали сте… пирати? За какво ви са съпруги?

— Това вече не е ваша работа, госпожице. Ще вземем със себе си тези жени, независимо дали вие одобрявате това, или не. — Той отново я изгледа нагло и откровено, както преди малко. — Не се тревожете! Вас няма да вземем. Последното нещо, от което имаме нужда, е стара мома, която да ни надува главите.

И с тази последна обида той се обърна и нареди на хората си да отведат жените и децата на „Сатир“. На неколцина от пиратите заповяда да конфискуват всички запаси на „Частити“.

Сара с недоумение наблюдаваше изпълнението на заповедта. Моряците на „Частити“ също наблюдаваха със свъсени лица, но нито един от тях не мръдна от мястото си. Как е възможно? Този негодник отвличаше жените, за да задоволява похотта си, а те стояха и гледаха!

— Нямате право! — обърна се към Хорн тя. — Това е незаконно!

Без да обръща внимание на думите й, той погледна капитан Роджърс.

— Вземам всичката ви вода и храна. Нямате друг избор, освен да се върнете в Сантяго. Не ми пука какво ще правите оттам нататък, стига да не тръгнете да ни гоните. Ако все пак посмеете да ни преследвате, ще ви разбия на трески!

Той се извърна рязко и в този момент Сара го хвана за ръката.

— Няма да ви позволя!

— Както сама отбелязахте преди малко — отново се усмихна той, — просто няма как да ме спрете.

Безсмислено беше. Тази мисъл я влуди. Бе работила толкова много, за да помогне на тези жени, да ги накара да открият своите най-добри страни и да възвърнат самоуважението си. Този човек се подиграваше с труда й. Ако тя не можеше да го спре, може би някой по-високопоставен би постигнал по-голям успех.

— Аз не мога, но брат ми може би ще успее — отвърна тя. — Няма да се успокоя, докато той не ви открие, където и да се криете, каквото и да ми струва това.

— И кой е вашият брат? — засмя се Хорн и дръпна ръката си. — Кой би тръгнал да гони по моретата един пиратски кораб? Може би синът на някой собственик на гемия?

— Граф Блекмор. — Тя произнесе фамилното име така, сякаш пускаше стрела. — Ако го помоля, ще ви намери, където и да сте.

Дружен вик се разнесе откъм страната, където екипажът на „Частити“ наблюдаваше сцената. Защо бяха толкова поразени от нейното признание, след като в сегашното положение нейната титла нямаше никакво значение?

За жалост реакцията на пирата беше още по-плашеща. Вместо страх в очите му проблеснаха студени искри. Той стисна грубо ръката й и изгледа свирепо капитан Роджърс.

— Истината ли казва тази жена? Действително ли брат й е английски граф?

С крайчеца на окото си Сара видя как Пети Харгрейвс я наблюдаваше с пламнал поглед. Ако истинският й произход можеше да помогне на жените, тя беше готова да поеме всички рискове от това. Капитан Роджър бе пребледнял като платно.

— Не съм знаел за това, сър — продума той. — Сега чувам, че брат й е граф.

— Тази жена е луда — поде разпалено Пети. — Страда от мания за величие, тя не е сестра на граф, капитан Хорн, повярвайте ми.

Защо трябваше и Пети да лъже? Нима не разбираше колко е важно да стреснат този разбойник?

— Аз съм сестра на граф Блекмор и в това не може да има никакво съмнение — възрази Сара. — Пътувам инкогнито, защото след това трябва да докладвам пред властите в Лондон как се отнасят към депортираните каторжнички на корабите.

Тя се отскубна от Хорн и извади от джоба си малкия дневник, с който никога не се разделяше, после откъсна един лист от красивата, луксозна хартия и му го подаде.

Джордан настоятелно я съветваше да вземе някакви документи за самоличност. За целта бе написал декларация, удостоверяваща, че госпожица Сара Уилис е негова сестра, заверена с печата на Блекмор. Слава Богу, не беше уточнил, че тя всъщност му е доведена сестра. Брат й смяташе, че подобно писмо може да й бъде много полезно, когато реши да се върне от Нов Южен Уелс в Англия. Ето, че то й потрябва много по-рано.

Пиратът разгледа внимателно луксозния лист хартия. Когато стигна до подписа и печата, лицето му стана тъмномораво.

— Ако продължавате да настоявате, че ще отвлечете тези жени, моят брат ще ви потърси сметка. Аз самата ще се заема с това! Няма да мигна, докато английските кораби не ви заловят, където и да се криете. Аз ще…

— Стига! — Той пъхна документа в пояса си и я изгледа с най-наглата усмивка, която някога беше виждала. — Разбрахме какво мислите, госпожице Уилис… тоест лейди Сара. Това изцяло променя нещата.

Сара почувства как облекчението я заля като вълна. Нейната хитрост щеше да свърши работа. Жените щяха да бъдат освободени! Ала тя се лъжеше. Следващите думи на този нагъл сатир я разтърсиха до мозъка на костите.

— Струва ми се, милейди, че в крайна сметка и вие ще трябва да ни придружите.