П. С. Каст, Кристин Каст
Белязана (23)

Двадесет и първа глава

— Здравей, бабо, аз съм.

О, момичето ми! Всичко наред ли е, миличка?

Усмихнах се и избърсах сълзите си.

Да, аз съм добре, просто много ми липсваш.

— И ти из мен, малка птичко моя! — Тя направи пауза, след което ме попита: — Майка ти обади ли ти се?

— Не.

Баба въздъхна:

— Сигурно не иска да те притеснява. Аз й разказах това, което ми обясни Неферет — че дните и нощите ти са обърнати.

Благодаря ти, бабо, но не мисля, че това е причината да не ми се обажда.

— Може да ти се е обадила, но да не си чула. И аз ти звънях вчера, но ми се обади гласовата ти поща.

Изведнъж се почувствах неловко. Дори не бях проверявала съобщенията си.

Забравих да си заредя телефона. Той остана в стаята. Съжалявам, че съм пропуснала обаждането ти, бабо. — А после, за да я накарам да се почувства по-добре (и да спре да говори за това), казах: — Ще проверя обажданията си. Може би мама наистина ме е търсила.

— Най-вероятно е така, миличка. Така, кажи ми сега как вървят нещата там?

— Добре. Искам да кажа, има много неща, които ми харесват. Съучениците ми са готини. Даже имахме часове по фехтовка и езда.

— Това е чудесно, спомням си колко обичаше да яздиш Бъни!

— И си имам котка!

— О, Зоуи! Много се радвам. Ти винаги си обичала котките. А сприятели ли се с останалите деца?

— Да, съквартирантката ми Стиви Рей е чудесна. И приятелите й също ми допадат.

— Щом всичко е толкова хубаво, защо плачеш?

Трябваше да се досетя, че нищо не мога да скрия от нея.

— Ами просто… просто някои неща, свързани с Промяната, са ми доста трудни.

— Но ти си добре, нали? — Гласът й беше изпълнен с тревога. — Как е главата ти?

— Нищо ми няма на главата. — Замълчах. Исках да й кажа. Толкова силно исках, че щях да се пръсна. Но не знаех как. А и се страхувах. Страхувах се, че може да не ме обича повече. Искам да кажа, ето мама спря да ме обича, нали? По-скоро ме замени за нов съпруг, което е дори по-лошо, отколкото просто да спре да ме обича. Какво щеше да стане, ако и баба се отдръпнеше от мен?

— Зоуи, много добре знаеш, че можеш да ми кажеш всичко, нали?

— Трудно е, бабо… — отвърнах и прехапах устни, за да не се разплача.

— Тогава нека те улесня: каквото и да ми признаеш, аз няма да спра да те обичам и ще си остана твоя баба както днес, така и утре, и следващата година. Ще съм твоята баба дори когато се присъединя към света на духовете и от там пак ще те обичам, малка птичко моя.

— Пих кръв и ми хареса.

Без никакво колебание баба отвърна:

— Е, миличка, нали това правят вампирите?

— Да, но аз не съм вампир. Аз съм новак едва от няколко дни.

— Ти си специална, Зоуи. Винаги си била. Няма причина това да се променя точно сега.

— Не се чувствам специална. Чувствам се като някакъв изрод.

— Тогава не забравяй, че ти си все още себе си. Независимо че си била белязана. Независимо че минаваш през Промяната. Вътре в теб душата ти е все още твоята. Външно можеш да изглеждаш като непозната, която сякаш си срещала и преди, но е достатъчно да надникнеш в душата й и ще разбереш, че я познаваш от шестнайсет години.

— Непознатата… — прошепнах аз. — Откъде знаеш?

— Ти си моето малко момиче. Ти си дъщеря на моя дух. Не е трудно да се досетя какво изпитваш. Просто си представям какво аз бих изпитала.

— Благодаря ти, бабо.

— Няма за какво, У-вет-си а-ге-хут-са.

Усмихнах се на начина, по който звучеше индианската дума за дъщеря. Толкова магически и толкова специално, сякаш е някаква титла, дадена от богинята. Богинята…

— Бабо, има още нещо.

— Разкажи ми, Зоуи.

— Мисля, че почувствах призоваването на петте елемента в ритуалния кръг.

— Ако това е вярно, значи си надарена със специални сили, Зоуи. А ти знаеш, че с големите сили идват и големите отговорности. Сред твоите предци има много Вождове, Старейшини, Лечители и Мъдреци. Трябва много да мислиш, преди да действаш. Богинята не те е дарила със специални сили просто така. Използвай ги внимателно и се постарай Никс и твоите предци, да се гордеят с теб.

— Ще положа всички усилия, бабо.

— Това е всичко, което бих поискала от теб, Зоуи.

— Тук има момиче, което също притежава специални сили, но тя е ужасен човек. Грубиянка и лъжкиня. Бабо, мисля, че… че… — Поех си дълбоко въздух и казах това, което се въртеше в главата ми от сутринта: — Мисля, че съм по-силна от нея и че Никс ме е белязала, за да я отстраня от позицията й. Но това означава, че трябва да заема мястото й, а аз не знам дали съм готова за това. Не мисля, че някога ще бъда.

— Следвай това, което ти казва духът ти. — Тя се поколеба за миг, после добави: — Зоуи, спомняш ли си пречистваща молитва на нашия народ?

Замислих се за това. Безброй пъти съм ходила до потока зад бабината къща и съм я гледала как се къпе ритуално в буйните води, докато изрича пречистващата молитва. Понякога пристъпвах във водата и също казвах молитвата. Тази молитва е преплетена със спомените от детството ми. Казвахме я за благодарност, когато се сменяха сезоните, когато прибирахме реколтата или когато се подготвяхме за зимата. Също и когато на баба й предстоеше да вземе трудно решение. Понякога не разбирах защо се налага да се пречисти, но това винаги е било част от нея.

— Да, спомням си я.

— Има ли течаща вода някъде в училището?

— Нямам представа.

— Ако няма, можеш да използваш пушек. Смес от салвия и лавандула е най-доброто, но става и с борови връхчета, ако нямаш нищо друго под ръка. Знаеш ли как се прави. Зоуи?

— Опушвам се, като започвам от краката и продължавам с цялото тяло отпред и отзад — изрецитирах, сякаш отново бях малко дете, а баба ме въвеждаше в тайните на нашите предци. — После се обръщам на изток и казвам пречистващата молитва.

— Добре, наистина си спомняш. Поискай помощ от богинята, Зоуи. Мисля, че тя ще те чуе. Можеш ли да направиш това преди изгрев-слънце?

— Мисля, че да.

— Аз също ще изпълня молитвата и ще помоля богинята да те закриля.

И изведнъж се почувствах по-добре. Баба никога не грешеше за тези неща. Щом казва, че това ще помогне, значи наистина ще помогне.

— Ще изпълня пречистващата молитва преди изгрев, обещавам.

— Добре, малката ми птичка. Време е старицата да те оставя. Сега трябва да си на училище, нали?

— Да, тъкмо отивах за часа по актьорско майсторство. И бабо, ти никога няма да бъдеш стара.

— Не и докато чувам младежкия ти глас, малката ми птичка. Обичам те, У-вет-си а-ге-хут-са.

— Аз също те обичам, бабо.

Разговорът с баба ме освободи от ужасната тежест в сърцето ми. Все още бях изпълнена със страх за бъдещето и не горях от възторг при мисълта да измествам Афродита. Да не споменавам, че изобщо си нямах и идея как да го направя. Но имах план. Добре де, може би не точно „план“, но поне имах идея с какво да започна. Ще направя пречистващата молитва и после… ами… после ще реша какво да правя след това.

Да, това ще свърши работа. Или поне това си казвах по време на сутрешните занятия. Като дойде обедната почивка, избрах място за ритуала си — под дървото, на което намерих Нала. Мислех си за това, докато чаках на опашката зад Ерин и Шоуни. Дърветата, особено дъбовете, са свещени за народа на чероки, така че това сигурно е добър избор. Вярно, че Кайла и Хийт ме намериха точно там, но не вярвам тази случка да се повтори. Хийт едва ли може да стане два пъти последователно преди изгрев-слънце, независимо дали съм му оставила Отпечатък или не. Все пак си говорим за човек, който цяло лято ставаше в два следобед. Всеки ден. Трябваха му два будилника и майка му, която да му крещи на главата, за да не закъснее за училище. Най-вероятно ще са му необходими месеци, за да се възстанови от снощното си ранно ставане. Всъщност най-вероятно се е изнизал от къщи, срещнал се е с Кайла, която също се е изнизала (това за нея никога не е било проблем, родителите й изобщо не забелязваха) и са били навън цяла нощ. Което означава, че е пропуснал училище и ще го раздава болен и спящ в следващите два дни. Както и да е, изобщо не се притеснявах, че може да се появи пак.

— Не мислиш ли, че има нещо плашещо в бейби царевичките? Не ти ли изглежда извратено да ядеш още неоформени плодове?

Подскочих и за малко да изпусна таблата си. Обърнах се и видях усмихнатия Ерик.

— О, здравей. Уплаши ме.

— Зи, опасявам се, че ми става навик да се промъквам след теб.

Засмях се нервно с ясното съзнание, че Близначките наблюдават всяко наше движение.

— Изглеждаш по-добре от вчера.

— Да, вече се чувствам добре. И този път не лъжа.

— И чувам, че си се присъединила към „Дъщерите на мрака“.

Шоуни и Ерин зяпнаха от изненада. Внимавах да не поглеждам към тях. — Да.

— Супер. Тази групичка се нуждае от свежа кръв.

— Тази групичка? Ти не си ли от „Синовете на мрака“?

— Да, но не е същото като при Дъщерите. Ние сме просто за украса. Нещо като аналогия на човешкия свят. На всички им е ясно, че нашата работа е просто да изглеждаме добре и да забавляваме Афродита.

— И ти това ли правиш? Забавляваш Афродита?

— Както ти казах снощи, вече не. Това е и една от причините да не се смятам вече за член на тази група. Сигурен съм, че досега щяха сто пъти да ме изритат, ако не бяха дребните ми занимания в актьорските среди.

— Под дребни занимания имаш предвид Бродуей и Холивуд ли?

— Да, за тях говоря. — Той се ухили. — То не е истинско, нали знаеш? Да играеш роля означава да се преструваш. А в действителност аз съм много различен. — Той се наведе и прошепна в ухото ми: — Истинският Ерик всъщност е доста скучен.

— О, моля ти се. Личи си, че си актьор — добре го изигра.

Той като че се засегна.

— Мислиш, че влизам в роля, за да ти се харесам? Не, Зи. Това не е игра и мога да ти го докажа.

Сигурна съм, че можеш.

— Мога. Ела с мен да гледаме филми. Ще гледаме колекцията с най-любимите ми филми на всички времена.

— Това какво доказва?

— „Междузвездни войни“, оригиналните. Знам всяка реплика наизуст. От всички части. Той се приближи още повече и прошепна: — Даже умея да говоря като Чубака.

Засмях се.

— Прав си, наистина си смотаняк.

— Казах ти.

Стигнахме до края на опашката и той ме последва към масата, където седяха Деймиън. Стиви Рей и Близначките. А те ни най-малко не се опитваха да прикрият факта, че най-откровено ни зяпат.

— Е, ще излезеш ли с мен… довечера?

Чух как и четиримата буквално затаиха дъх.

— С удоволствие, но днес не мога. Аз… вече имам планове за вечерта.

— Е, добре. Значи следващия път. До скоро. — Той кимна за поздрав към седящите на масата и си тръгна.

Седнах. Всички се бяха втренчили в мен.

— Какво? — не издържах и ги попитах.

— Загубила си и последната си мозъчна клетка — каза ми Шоуни.

— Абсолютно същото си помислих и аз, сестра ми.

— Надявам се да имаш наистина сериозна причина да го разкараш — рече Стиви Рей. — Беше очевидно, че го нарани.

— Мислиш ли, че би приел да го утеша? — попита Деймиън, все още замечтано загледан след Ерик.

— Откажи се — каза Ерин.

— Той не е от твоя отбор — допълни Шоуни.

— Млъкнете! — скастри ги Стиви Рей. — Е, защо му отказа? Какво може да е по-важно от среща с него?

— Да се отърва от Афродита — изрекох спокойно.