Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (37)

37.

На входа някакъв мазен младеж с розова риза, панталони с маскировъчен цвят и мръсни бели обуща прибираше снимките от витрината.

— Страхотно беше — казах аз. — Доктор Цифер е голяма работа.

— Бива го.

— Това последно представление ли е?

— Така ми се струва.

— Много искам да го поздравя. Как да стигна до ложата му?

— Изпуснахте го — той пъхаше снимките на моя клиент в един голям плик. — Не обича да се задържа след представлението.

— Не, не е възможно да съм го изпуснал!

— В края винаги включва магнитофон. През това време се изнизва. Дори не се преоблича.

— Нали носи една кожена чанта?

— Аха.

— А къде живее?

— Откъде да знам? — тлъстакът ме изгледа по-внимателно. — Абе, вие да не сте ченге?

— Аз? Ни най-малко. Само исках да му кажа, че е спечелил един горещ поклонник.

— Ми кажете го на импресариото му.

Той ми подаде една от снимките, на която сияйната усмивка на Люк Сайфер блестеше по-ослепително и от гланцовата хартия. На гърба беше ударен печат с надпис:

УОРЪН ВАГНЕР АСОСИЕЙТ

WY.9 — 3500

Върнах снимката на младия тлъстак, благодарих му и се потопих в тълпата.

Яхнах едно такси и слязох пред Райвъли Тиътър, срещу Брил билдинг.

Изрусената секретарка този път беше със сребристи нокти. Не ме позна. Показах й картата си.

— В кабинета ли си е господин Вагнер?

— Зает е.

— Благодаря.

Направих няколко разсеяни крачки из стаята и рязко отворих вратата с надпис ЛИЧЕН КАБИНЕТ.

— Ей! Нямате право…

Тя се хвърли отгоре ми и започна да ме дере като тигрица.

Хлопнах вратата под носа й.

Иззад бюрото си, цялото обгорено от фасове, Уорън Вагнер Младши ме изгледа гневно.

— Как можете да влизате така, тук да не е хан!

— Трябва веднага да ми отговорите на няколко въпроса и нямам време да чакам.

Извадих си портфейла и му показах фотокопието от разрешителното за детектив.

— Частно ченге. И какво от това? Това не ви дава право да нахълтвате в кабинета ми, без дори да почукате.

— Успокойте топката. Вие ми казвате каквото ми трябва и аз се самоизличавам от пейзажа в следващите трийсет секунди.

— Абсолютно нищо не мога да ви кажа за Джони Фейвърит. По онова време съм бил съвсем малък.

— Не става дума за Джони Фейвърит. Кажете ми нещо за един от вашите клиенти, за Доктор Цифер.

— Какво да ви кажа, освен това, че го познавам от една седмица.

— Как му е истинското име?

— Люк Сайфер. Секретарката ми ще ви го издиктува буква по буква.

— Къде живее?

— Дженис ще ви каже. Дженис!

На вратата се появиха сребърните нокти, свенливо надникна изрусената глава.

— Да, господин Вагнер?

— Дайте на господин Анджел сведенията, които го интересуват.

— Да, господин Вагнер.

— Много благодаря — казах аз.

— И следващия път чукайте, преди да влезете.

Дженис Сребърните Нокти не ме удостои този път с жвакащата си усмивка, но все пак потърси адреса на Люк Сайфер в своите папки. Дори ми го записа на листче.

Както си личеше от името, хотел „1—2—3“ се намираше на Четирийсет и шеста западна улица, номер 123, между Бродуей и Шесто авеню. Влязох, насочих се решително към човека на рецепцията и му подадох визитната си картичка, увита в банкнота от десет долара:

— Искам да разбера в коя стая е отседнал Люк Сайфер. С-А-Й-Ф-Е-Р. И няма нужда да научава и детективът на хотела.

— Да, сещам се за кого говорите. Един господин с бяла брадичка и черна коса?

— Точно така.

— Той напусна хотела преди повече от седмица.

— Остави ли ви някакъв адрес.

— Не, за съжаление.

— А стаята му? Има ли друг човек там?

— Нищо няма да намерите в нея. Почистена е основно.

Излязох на окъпаната в слънце улица и тръгнах към Бродуей. Чист разкош си беше да ходиш пеш в такова време. Наслаждавах се на всеки звук, на всяка миризма, опитвайки се да си припомня простичкия свят отпреди седмица, когато думата „магия“ беше само една абстракция за мен.

С човека от „Астор“ подхванах, разбира се, съвсем по друг начин нещата.

— Моля да ме извините за безпокойството. Имах среща с чичо си в чайния салон, а вече двайсет минути го чакам. Бих искал да му се обадя, но не зная в коя стая е отседнал.

— Как се казва вашият чичо, господине?

— Сайфер. Люк Сайфер.

Съжалявам, Господине. Господин Сайфер напусна хотела тази сутрин.

— Как! Нима си е заминал за Франция?

— Не ни остави никакъв адрес.

Трябваше да спра дотук, но аз позвъних на Хърман Уайнсеп и го попитах какво означава целият този цирк.

— Можете ли да ми кажете какво търси Люк Сайфер в някакъв долен вертеп?

— Смятате ли, че това е ваша работа? Вие не сте нает, за да следите господин Сайфер. Съветвам ви да се придържате към издирването, за което сте ангажиран.

— Вие знаехте ли, че е фокусник?

— Не.

— А не ви ли се струва странно, Уайнсеп?

— Познавам господин Сайфер от доста години и много ценя неговия еклектизъм. Това е човек с извънредно разностранни интереси. Не бих се учудил, ако и заниманието с фокуси влиза в тях.

— Във възможно най-мизерното свърталище?

— Може би точно там се забавлява най-добре, отпуска се.

— Откачена работа.

— Господин Анджел, за петдесет долара на ден моят клиент, който е и ваш, няма ни най-малко да се затрудни да ви намери заместник.

Казах на Уайнсеп, че съм разбрал и затворих.

След това се обадих в „Крузмарк Маритим Инкорпорейшън“, за да науча, че президентът бил в траур и не можели да ме свържат. Позвъних по прекия, някакъв солташак ме попита за името и ми каза да чакам. Почти в същия миг излая гласът на стария пират.

— Какво знаете за случая, Анджел.

— Нещичко. Но не е за телефона. Ако тръгна веднага, можем ли да се видим?

— Тръгвайте. Ще наредя да ви пуснат.