Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (11)

11.

Входното антре в жилищната част на Карнеги хол е тясно, без никаква украса. Отдясно са асансьорите, до тях пощенските кутии. До черния вход за „Карнеги таверн“, в която иначе се влиза от Петдесет и шеста улица, зърнах списък с наемателите. „Крузмарк М., Астрологически консултации“, се намираше на десетия.

Хванах левия асансьор и съобщих етажа на стареца, почти безплътен в широката си униформа, напомнящ ветеран от Първата световна война. Той вторачи поглед в обувките ми и не каза дума. След малко затвори металната врата и асансьорът потегли.

Не спря никъде преди десетия етаж. Слязох и се озовах в дълъг и широк коридор, унил като антрето долу. На равни разстояния от стената стърчаха макари с брезентови противопожарни маркучи. Иззад затворените врати няколко пиана се надсвирваха в крещяща дисхармония, в дъното едно сопрано загряваше с вокализми.

Името М. Крузмарк бе изписано със златни букви на вратата, над него бе изрисуван странен знак: буквата „М“, продължена с насочена нагоре стрела. Звъннах и зачаках. Изчаткаха високи токчета, щракна ключалка. Вратата се открехна, доколкото й позволяваше опънатата верига.

От сумрака в мен се вторачи око. Гласът към него попита:

— Моля?

— Хари Анджел — представих се аз. — Обадих се преди малко и имам определен час.

— А, да, разбира се. Изчакайте, моля ви, за секунда.

Затваряне. Веригата издрънча, вратата се отвори вече широко пред едно ъгловато и много бледо лице, чиито котешки очи блестяха в безцветни орбити под черни гъсти вежди.

— Заповядайте — покани ме тя и се отдръпна, за да ми направи път.

Беше цялата в черно като циганките, които сноват в неделен ден из кафенетата в Гринич Вилидж: черна вълнена пола, черен пуловер, черни чорапи, тежка черна коса, вдигната на кок, прикрепен с абаносови пръчици. Ако се вярва на Уолт Риглър, трябва да беше на трийсет и шест — трийсет и седем години. Но без грим изглеждаше на много повече. Беше слаба, почти мършава, под пуловера не личаха никакви гърди. Не носеше накити, освен съвсем проста верижка със златен медальон — обърната надолу петолъчка.

И двамата мълчахме. Аз не можех да откъсна очи от медальона, който изведнъж извика в съзнанието ми ръцете на доктор Фаулър. Виждах пръстите му, докато барабаняха по кухненската маса. Златният пръстен на лявата. Халка с гравирана петолъчка, която липсваше при повторното ми идване, когато заварих трупа в затворената спалня горе на етажа. Това беше недостигащият къс от мозайката.

Все едно ме поляха с леден душ. Къде се бе дянал пръстенът на доктора? Може би е стоял в джоба му. Не претърсих дрехите на мъртвеца. Но защо, по дяволите, ще си сваля пръстена, преди да си пръсне черепа? И ако не си го е свалил той, кой тогава?

Усетих втренчения в мен поглед на астроложката.

— Вие ли сте госпожица Крузмарк? — попитах аз, колкото да кажа нещо.

— Аз съм — отвърна тя, без да се усмихне.

— Прочетох името ви на вратата, но не можах да разгадая символа над него.

— Това е моят знак — каза тя, докато затваряше вратата. — Аз съм Скорпион. — Погледът й дълго се задържа на очите ми, сякаш бяха отвори към нещо отвъд тях. — А вие?

— Какво аз?

— Каква е вашата зодия?

— Нямам представа. Никак не ме бива в астрологията.

— Кога сте роден?

— На втори юни, двайсета година.

Това беше рождената дата на Джони Фейвърит. Исках да видя как ще реагира. Стори ми, че за миг нещо трепна в тежкия й непроницаем поглед.

— Близнаци. Странно, познавах едно момче на времето, родено на същата дата.

— Така ли? Кой е той?

— Няма значение. Отдавна беше. О, каква съм невъзпитана и ви държа на вратата. Влезте, моля.

Напуснахме най-сетне сумрачното антре и влязохме в обширен хол с висок таван. Обзаведен беше със събрани оттук-оттам мебели, като приютите на Армията на спасението. Тапетите с персийски мотиви и цял куп бродирани възглавнички внасяха известна свежест. Причудливият рисунък по няколко ориенталски килима донякъде изкупваше оскъдността на обзавеждането. Имаше всевъзможни папрати и палми, израсли до тавана. Зелени листа висяха и от окачени на тавата саксии, виждаха се цели миниатюрни горички зад стъклени прегради.

— Каква красива стая — казах аз, докато тя поемаше палтото ми, за да го преметне върху облегалката на канапето.

— Харесва ли ви? Чувствам се много уютно тук. — В този момент се разнесе пронизително свистене. — Ще пиете ли чай? Тъкмо бях сложила чайника, когато позвънихте.

— Не бих искал в никакъв случай да ви притеснявам…

— Ни най-малко. Нали чувате, водата кипи. Какъв предпочитате: даржилинг, жасминов или китайски?

— Оставям на вас да решите. Аз не съм специалист.

Тя ме възнагради с бледа усмивка, после забърза към свистящия чайник. Имах възможност да поразгледам по-подробно.

На всяко възможно място бе поставена някаква екзотична дреболия: южноамерикански флейти, молитвени кречетала, индиански фетиши, фигурки на риби и костенурки с изскачащ от устите им Вишну. Ацтекски кинжал от дялан обсидиан във формата на птица блестеше на една от полиците на библиотеката, натъпкана с всякаква езотерична литература.

Когато М. Крузмарк се появи отново със сребърен поднос и чаши за чай, аз стоях до прозореца и мислех за изчезналия пръстен на доктор Фаулър. Тя остави подноса върху една ниска масичка пред канапето и двамата се разположихме на него.

— Имам чувството, че това лице ми е познато отнякъде — посочих портрета на един застаряващ пират, облечен в смокинг.

— Това е баща ми, Итън Крузмарк — отвърна тя, наливайки чай в прозрачните порцеланови чашки.

Едва доловима предизвикателна усмивка се долавяше в извивката на волевите устни; в зелените като на дъщеря му очи играеше лукаво неумолимо пламъче.

— Корабовладелец е, нали? Виждал съм снимката му във „Форбс“.

— Той никак не обича този портрет. Твърди, че бил като в криво огледало. Мляко, лимон?

— Благодаря, нищо.

Тя ми подаде чашата.

— Правен е миналата година. Според мен приликата е поразителна.

— Хубав мъж.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Представяте ли си, минава шейсетте. Винаги е изглеждал поне с десет години по-млад от възрастта си.

Казах й, че ми прилича на пиратите от едновремешните филми, когато бях дете.

— Вярно, така е. Докато следвах, всички момичета от моето общежитие го мислеха за Кларк Гейбъл.

Отпивах на малки глътки чая, който имаше вкус на ферментирали праскови.

— Брат ми имаше една позната на име Крузмарк, докато следваше в Принстън. Веднъж на някаква забава му гледала на карти.

— Сигурно е била сестра ми Маргарет. Аз съм Милисент. Близначки сме. Тя е черната магьосница на семейството, аз съм бялата.

— В Ню Йорк ли живее сестра ви? — попитах аз, макар да знаех отговора.

— Не, Меги е в Париж повече от десет години. От цяла вечност не сме се виждали. Как се казва брат ви?

— Джак.

— Не си спомням Меги да е споменавала такова име, но на времето около нея се въртяха тълпа момчета… А сега трябва да ми отговорите на няколко въпроса — тя взе от масата бележник и писалка. — За да мога да ви направя хороскопа.

— Готов съм.

— Роден сте на втори юни хиляда деветстотин и двайсета. Това вече говори много.

— Например?

Милисент Крузмарк ме изгледа с котешките си очи.

— Зная, че сте роден артист. Лесно се вживявате във всяка роля. Сменяте самоличността си по инстинкт така лесно, както хамелеонът сменя цвета на кожата си. За вас е важно да научите истината, но от друга страна, лъжете без всякакво колебание.

— Доста интересно… И какво друго?

— Способността ви да се въплъщавате в различни роли е нож с две остриета, защото ви създава затруднения, когато се сблъскат двете страни на вашата личност. Искам да кажа, че нерядко ви завладяват съмнения. „Как съм могъл да направя такова нещо?“ Този въпрос ви мъчи постоянно. Не ви е трудно да бъдете жесток, но в същото време не можете да приемете истината, че сте особено склонен да причинявате зло на околните. От една страна, сте упорит и настойчив, от друга, придавате голямо значение на интуицията — тя се усмихна. — Имате слабост към съвсем млади и мургави жени.

— Вие сте невероятна.

Това беше самата истина. Обрисувала ме беше безпогрешно. Единственото, което можех да възразя, е, че рождената дата не беше моята, а тази на Джони Фейвърит.

— Мога още много да ви кажа, стига да имам по-пълни сведения — бялата магьосница записа нещо в бележника си. — Обозначавам разположението на планетите през месеца, за да проследя влиянието им върху вашия хороскоп. Или върху този на момчето, за което ви споменах. Хороскопите ви си приличат.

— Много интересно.

Милисент Крузмарк гледаше бележника си със смръщени вежди.

— В момента ви заплашва голяма опасност. Съвсем наскоро сте се сблъскали със смъртта — няма й седмица. Покойникът не ви е бил близък, но смъртта му много ви е разстроила. По някакъв начин е замесена медицинската професия. Не е изключено вие самият скоро да попаднете в болница. Неблагоприятните фактори действат много силно. Пазете се от непознати.

Гледах тази странна жена, облечена в черно, и усещах как страхът завладява сърцето ми. Откъде можеше да знае толкова много неща? С буца в гърлото и пресъхнали устни я попитах:

— Какво символизира този медальон, който носите?

— Това ли? — Дланта, която положи на гърдите си, бе като птица, прекъснала за миг полета си, преди да излети отново. — Това е пентакъл. Талисман.

Пентакълът на доктор Фаулър не му бе донесъл особен късмет, но пък в момента на смъртта му е липсвал. Освен ако някой не е смъкнал пръстена на стария лекар, след като го е убил.

— Необходими са ми още някои сведения — каза Милисент Крузмарк, стиснала златната си писалка като стрела. — Кога и къде е родена годеницата ви? Точният час, точното място. За да определя паралела и меридиана. Впрочем вие не ми казахте къде сте роден.

Изредих каквото ми дойде наум, после прибягнах до ритуалния жест на господина, дискретно поглеждащ към часовника си, преди да оставя чашата на масичката. Изправихме се едновременно, като по сигнал.

— Благодаря ви много за чая — казах аз.

Тя ме изпрати до вратата, обещавайки да приготви хороскопите за следващата седмица. Казах й, че ще се обадя по телефона и двамата си стиснахме ръцете с механичния жест на войничета автомати.