Алън Силитоу
Събота следобед

Видях веднъж как един човек направи опит да се самоубие. Няма никога да забравя тоя ден — беше събота следобед. Нашите отидоха на кино, а мене, кой знае защо, не ме взеха и аз останах сам в къщи — бях мрачен, всичко ми беше дошло до гуша. Разбира се, тогава не знаех, че скоро ще видя нещо, което никога не може да се види на кино — как се беси жив човек. Бях още хлапе и можете да си представите колко ми беше забавно.

Никога не съм срещал семейство освен нашето, което става толкова мрачно, когато всичко му дойде до гуша. Лицето на стария потъмнява, озлобява се само защото свършил фасовете или трябвало да подслади чая си със захарин, а даже и просто така, без причина. Тогава изхвърчам от къщи, за да не стане от стола си край камината и да не налети на мене. Той седи, почти заврян в огъня, провесил пред себе си своите лапи обърнати с дланите една към друга, изцапани с грес, празнично безделни, седи — привел тежките си плещи и вперил тъмнокафяви очи в пламъците. От време на време ще изругае с най-неприличните ругатни, и то без да има защо, а започне ли, аз си зная, че трябва да се изпарявам. Ако мама е в къщи, всичко става още по-лошо, защото тя веднага му се сопва:

— За какъв дявол си толкова мрачен? — Като че тя го е разсърдила нещо! И тогава, преди да си разбрал какво става, старият преобръща масата с куп съдини по нея, а мама се втурва навън разплакана. После той отново се сгърбва над огъня и продължава да ругае. И всичко това за пакетче фасове…

Видях го веднъж по-мрачен от всякога и помислих, че е откачил, но кротката — на метър от него прелитна обаче една муха, той замахна с ръка, улови я и я хвърли смачкана право в буйния огън. След това се поразвесели и си запари пресен чай.

Та ето откъде всички ние сме наследили мрачното си настроение. Оправдано е да сме такива, щом баща ни се въси по този начин, нали? Мрачен си е целият ни род. В едни семейства се случва, в други не. Но нашето семейство безсъмнено си го бива по тая част и когато всичко му дойде до гуша, шега няма. Не е ясно защо ни иде така до гуша или защо ставаме толкова мрачни тогава. Има и други хора, на които им иде до гуша, но те съвсем не стават мрачни — напротив, изглеждат някак странно развеселени, сякаш току-що са ги освободили от дранголника, където са лежали без вина или са излезли от претъпкано кино, където осем часа са гледали тъп филм. Други пък приличат на току-що изпуснали автобуса, след който са препускали половин миля и чак след като са престанали да тичат, разбират, че точно този автобус не им е трябвал. Но в нашето семейство стига на един да му дойде до гуша, за да си изпатят всички. Често се питам какво значи това, но отговор не намирам даже и да размишлявам часове наред, което, да си призная, не правя, макар че би звучало добре, ако поизлъжех. Но все пак размишлявам достатъчно дълго и когато мама ме види приведен като тате над огъня, казва ми: „За какъв дявол си толкова мрачен?“ И аз веднага се откъсвам от тези размишления, за да не стана наистина мрачен като тате и като него да започна да преобръщам масите с всичките съдини по тях.

Изобщо си мисля, че не бива да сме мрачни, но това не зависи от човека и никого не можеш упрекна, загдето бил мрачен — сигурен съм, че тази работа си е в кръвта. Но онзи съботен следобед самият аз бях толкова мрачен, че когато тате се върна от букмейкъра си, ме запита:

— Какво те е прихванало, бе?

— Не ми е добре — измислих аз. Би се изненадал, ако му кажех, че е само заради киното.

— Не ще е зле да се изкъпеш.

— Не желая да се къпя — казах аз и това беше факт.

— Хайде, изчезвай тогава и глътни малко въздух! — изрева той.

Направих, както ми поръча, и то светкавично, защото стигне ли се дотам тате да ми препоръчва чист въздух, знам си, че е време да се изпаря. Но навън въздухът не беше чак толкова свеж поради оня проклет огромен велосипеден завод, който трещи в края на двора. Не знаех накъде да тръгна — повъртях се из двора и седнах пред нечий заден вход.

Тогава видях този мъж, който живееше, отскоро в нашия двор. Беше висок и слаб, с лице на пастор, само че носеше сплескано кепе и имаше увиснали мустаци. Приличаше на човек, който от година не е ял като хората. Тогава не му обърнах голямо внимание, но спомням си, че докато прекосяваше двора, една от нашите дългоноси клюкарки, която виси по цял ден навън, освен когато се завлича до заложната къща с колелото или неделния костюм на мъжа си, извика след него:

— За какво е това въже, приятелю?

Той отвърна:

— Ще се беся с него, госпожа.

А тя се закикоти на неговата чудесна шега така високо и продължително, сякаш никога не бе чувала нещо по-смешно; само че на другия ден тлъстото й лице се умърлуши.

Човекът мина край мене, като пафкаше един фас и носеше навито съвсем ново въже. За да премине, трябваше да ме прекрачи — обувката му едва не отнесе рамото ми, но когато му го казах, бях сигурен, че не ме чу, защото дори и не се огледа. Наоколо нямаше жива душа. Всички деца бяха все още на кино, а повечето майки и бащи — из града за покупки.

Човекът прекоси двора и стигна до задния вход на жилището си, а пък аз тръгнах подире му — нали не отидох на кино и нищо по-умно не можех да измисля. Той остави вратата си открехната, така че трябваше само да я побутна и да вляза. Застанах сред стаята — просто така, да го позяпам, засмукал палеца на едната си ръка и пъхнал другата в джоба. Сигурно забеляза, че съм влязъл, защото погледът му стана по-човешки, но беше ясно, че му е все едно. Запитах го:

— Какво ще правиш с това въже, мой човек?

— Ще се беся, момко — уведоми ме той, като че ли се беше бесил два-три пъти и тези въпроси му бяха вече задавани.

— Че за какво, мой човек?

Той сигурно ме взе за някой любопитен уличен хлапак.

— Защото искам, затова! — Сетне разчисти съдовете от масата и я изтика в средата на стаята. Покачи се и започна да връзва въжето на лампената жица. Масата пукаше и не изглеждаше много здрава, но му свърши работа.

— Няма да издържи, мой човек! — рекох му аз и си помислих колко по-забавно е тук, отколкото да седиш в киното и да гледаш двете части на „Джим в джунглата“.

Но този път той кипна и промени отношението си към мен:

— Я си гледай работата!

Помислих, че ще ми каже да изчезвам, но той не го направи. Докато завързваше въжето, си подсвиркваше приятна песенчица, а възел направи — фина работа — бил е сигурно моряк или нещо подобно. После слезе от масата, избута я обратно до стената, а на нейно място постави един стол. Видът му съвсем не беше мрачен, той съвсем не приличаше на нашите, когато им писне. Без да ща, си помислих, че ако изглеждаше поне наполовина толкова мрачен, колкото изглежда тате два пъти седмично, трябвало е да се обеси още преди години. Но моят човек добре работеше с въжето — сякаш дълго бе обмислял всичко и знаеше, че това е последното, което върши на този свят. Аз пък знаех нещо, което той не знаеше, защото не стоеше на моето място. Знаех, че въжето няма да издържи и отново му го казах.

— Затваряй си човката! — отвърна той, но доста мекосърдечно. — Иначе ще те изритам навън!

Не желаех да пропусна нещо и затова замълчах. Той свали кепето си и го постави на кухненския шкаф, сетне смъкна палтото и шала си и ги разстла върху кушетката. Тогава никак не се страхувах, както сигурно бих се страхувал сега, на шестнадесет години, само ми беше интересно. Понеже бях на десет години, никога дотогава не бях имал възможност да гледам как се беси човек. А преди да си пъхне главата в примката, ние двамата дори се сприятелихме.

— Затвори вратата! — помоли ме човекът и аз изпълних молбата му. — За твоите години си добър момък! — додаде той и затършува из джобовете си, докато аз пак засмуках палеца си. Измъкна всичко отвътре и хвърли шепа джунджурии на масата: пакет фасове, ментова дъвка, заложна квитанция, вехто гребенче и малко пара. Взе едно пени и ми го подаде с думите:

— Слушай ме сега, момко. Започвам да се беся и когато увисна, искам здравата да ритнеш този стол и да го събориш встрани. Съгласен ли си?

Кимнах.

Той сложи примката на шията си, но след това я измъкна — сякаш беше вратовръзка, която не му подхожда.

— Защо го правиш, мой човек? — запитах отново аз.

— Защото всичко ми дойде до гуша — отвърна той и лицето му стана много нещастно. — И защото искам. Моята госпожа ме остави, нямам и работа.

Не исках да му отвръщам, защото от начина, по който го каза, разбрах, че не му остава нищо друго, освен да се обеси. А и лицето му имаше много чуден израз — можех да се закълна, че даже и когато ми говореше, той не ме забелязваше. Това беше нещо различно от мрачния израз на моя старец и сигурно затова той няма да се обеси — за добро или зло неговият циферблат никога не бе имал изражението на този човек. Старият така забива погледа си в тебе, че трябва да отстъпиш и да се изпариш, а този човек гледа през тебе, така че можеш да го наблюдаваш без всякакъв страх и знаеш, че не ще ти стори зло. И аз проумях, че тате няма да се обеси, защото никога не ще достигне до истинското изражение на лицето, макар че доста често е бил и без работа. За да се обеси, е трябвало може би мама да го остави. Но не, поклатих глава аз, тя сигурно не би го сторила, макар че животът й с него е кучешки.

— Няма да забравиш да ритнеш този стол, нали? — напомни ми той и аз кимнах, за да го уверя, че няма. Очите ми щяха да изскочат от старание да не пропусна нищо от това, което правеше. Той стъпи на стола и отново надяна примката — този път тя прилегна — като продължаваше да си подсвирква онази приятна песенчица. Искаше ми се да разгледам по-добре възела и да разпитам как го прави, защото моят приятел беше скаут, а пък ако му покажех този възел, той би ми разказал в замяна какво е станало с „Джим в джунглата“ — така че, както казва мама, с един куршум два заека бих улучил. Но реших, че е по-добре да не разпитвам и да си остана в моя ъгъл. Накрая той отлепи от устните си мокрия изпоцапан фас и го запрати зад решетката на празната камина, следейки с поглед как пада до почернялата задна стена. Приличаше на електротехник, който след цигарата ще продължи поправката на осветлението.

Човекът присви внезапно дългите си крака и се опита да ритне стола, а пък аз му помогнах, както бях обещал — втурнах се, сякаш бях център-нападател в „Нотингам Форест“. Столът полетя към кушетката, преобърна се и повлече шала му на пода. Човекът се люшна, размаха ръце като бостанско плашило, а гърлото му издаде някакъв звук — сякаш бе взел очистително и се мъчеше да не го повърне.

Сетне дочух друг звук и когато погледнах нагоре, видях, че таванът започва да се разпуква — също като на кино, когато гледаш земетресение. Крушката започна да се върти като космически кораб. Зави ми се свят, когато, слава богу, човекът се откъсна и рухна така тежко на пода, че аз си помислих: отидоха му кокалите! Порита, порита като куче с коремобол. Сетне затихна.

Не останах да зяпам. „Казвах му, че това въже няма да издържи!“ — повтарях си на излизане аз, ругаех го ядосан, че развали работата, и пъхнал дълбоко ръце в джобовете си, едва не плачех, загдето забърка такава каша. В разочарованието си така треснах вратата, че тя за малко не се откачи от пантите.

Прекосявах двора, за да се върна в къщи за чая с надеждата, че нашите са си дошли от кино и аз ще се поразведря, когато едно фанте мина край мене и се насочи право към къщата на онзи човек. Полицаят крачеше бързо, навел глава, и аз разбрах, че някой се беше разприказвал. Сигурно са видели човека, когато е купувал въжето, и са предупредили това фанте. Може я оная стара квачка, която виси все на двора, най-сетне да е проумяла нещо. А кой знае дали онзи, който се бесеше, сам не е признал пред някого, защото — особено когато си припомня израза на очите му — аз съм сигурен, че той не си даваше сметка какво прави. „Такава е значи работата — мърморех си аз, като вървях подир фантето обратно към къщата на онзи човек. — В наше време нещастниците не могат даже и да се обесят!“

Когато влязох, фантето прерязваше въжето на шията му с джобно ножче, сетне му даде да пийне вода и човекът отвори зъркелите си. Не можех да понасям това фанте — то спипа две приятелчета и ги прати в поправителен дом, загдето свивали оловни тръби от клозетите.

— Защо решихте да се бесите? — запита полицаят човека, като му помагаше да се надигне. Този едва говореше, едната му ръка кървеше, порязана от счупената електрическа крушка. Знаех си аз, че въжето няма да издържи, но той не ме послуша. За нищо на света не бих се обесил, но ако реша, ще го направя по-сигурно — на някое дърво или на нещо подобно; а не на електрическата жица.

— Та защо го направихте?

— Защото исках — изхриптя мъжът.

— Затова ще ви осъдят на пет години! — уведоми то фантето. Аз се бях промъкнал в стаята, в същия ъгъл, и смучех палеца си.

— Така си мислите вие — отвърна моят човек, а сега погледът му беше вече нормален и уплашен. — Та аз исках само да се обеся!

— Да — каза фантето и измъкна тефтера си, — но знаете ли, че това е противозаконно?

— Ха! — обади се другият. — Не може да бъде! Става дума за моя живот, нали?

— Така ви се струва — каза фантето, — но всъщност не е така.

Човекът засмука кръвта от ръката си. Драскотината беше толкова малка, че не се забелязваше.

— Това още не бях чувал.

— Ето аз ви го казвам — рече му фантето.

Дума да няма, не казах на фантето, че съм помагал на онази да се обеси. Не съм роден вчера, нито онзи ден.

Бива си го — да не можеш да отнемеш собствения си живот — каза човекът, разбрал, че е загазил.

— Представете си, не може — рече фантето, сякаш четеше всичко това в тефтера си и му се радваше. — Вашият живот не ви принадлежи. Престъпно е да го отнемате. Това е убийство. По-точно — самоубийство.

Човекът се вкамени — сякаш всяка дума на фантето означаваше шест месеца в дранголника. Честно слово, съжалявах го. Само да ме бе послушал, да не бе разчитал на оная жичка! Трябваше да се обеси на дърво или на нещо такова.

Кротък като агне, той прекоси двора с фантето и всички ние решихме, че историята свършва тук.

Но след няколко дни новината гръмна в нашия двор, дори преди „Пост“ да я отпечати. Една съседка работеше в болницата — вечер раздавала храна и почиствала — и аз я чух да бъбри с някого в края на двора:

— Никога не бих повярвала! Мислех, че още когато го отвеждаха, тази щуротия се е изпарила от главата му. Нищо подобно! Какво ли не става по тоя свят! Метнал се през прозореца на болницата, когато полицаят, който дежурел до леглото му, отишъл до клозета. Ще повярвате ли! Умрял! Че как иначе!

Хвърлил се върху стъклата и тупнал като камък на пътя. Беше ми мъчно, че го е направил, но същевременно се радвах, че е доказал на фантетата, пък и на всички — негов си е бил наистина неговият живот. Просто да се чудиш — онези безмозъчни копелета го охранявали на шестия етаж и този етаж му помогнал по-добре и от дървото да свърши със себе си.

Тази история ме накара два пъти да премисля доколко ставам наистина мрачен понякога. Проклетията, заключена в тебе, и мрачният израз, който тя придава на лицето ти, не значат още, че ти ще се обесиш, ще се хвърлиш под двуетажните автобуси, ще се метнеш през някой прозорец, ще си прережеш гърлото с отворена консерва, ще си напъхаш главата във фурната и ще отвориш газта или пък тежко ще отпуснеш съсипаното си тяло върху железопътната линия — не, когато те налегне само лошо настроение, тогава ти даже и от стола си не мръдваш. Аз зная във всеки случай, че никога не би ми докривяло чак дотам, та да се обеся, защото бесенето не ми харесва и никога няма да ми хареса, особено като си спомня как оня непознат се люлееше на жицата.

Много хубаво стана, дето онзи съботен следобед, когато бях така мрачен, че ми идеше да се убия, не отидох на кино. Виждате ли защо — сега вече никога не бих се самоубил. Можете да ми вярвате. Ще живея, полуумен, до сто и пет години и едва тогава ще умра, но ругаейки до небесата, защото искам да си остана завинаги тук.