Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (32)

29
Други възможности

Джуджетата от Митрал Хол завършиха първия от тайните си изходи малко след залез-слънце. Бруенор бе първият, който се изкачи до върха на стълбата и надникна изпод изкопаните чимове — навън чудовищата се готвеха за сън. Толкова опитни бяха джуджетата, че бяха успели да изкопаят проход, излизащ сред голяма група гоблини и людоеди, без чудовищата да заподозрат каквото и да било.

Когато слезе при очакващите го долу джуджета, на лицето на Бруенор грееше широка усмивка.

— Довършете останалите девет! — нареди той и заедно с Кати-Бри се отправи към вътрешността на мините.

— Тази нощ момчетата на Кесел ще спят по-дълбоко, отколкото са очаквали! — добави той и потупа висящата на кръста му брадва.

— Какво ще правя аз в предстоящата битка? — попита Кати-Бри, когато двамата с Бруенор останаха сами.

— Ти ще дръпнеш лостовете, за да срутиш тунелите, ако някоя от онез’ свине успее да слезе тук — отвърна джуджето.

— Ами ако всички паднете убити? Какво ще стане с мен, ако остана погребана съвсем сама тук долу?

Бруенор поглади рижата си брада. Май не се бе замислял за това. Досега бе живял с мисълта, че Кати-Бри ще бъде в безопасност зад стените на срутените тунели, дори ако той и останалите джуджета бъдеха убити. Само че как щеше да живее тук долу сам-самичка? Каква цена щеше да й се наложи да плати, за да спаси живота си?

— Искаш ли да дойдеш и да се биеш с нас? — попита той. — Бива си те с меча, а и аз ще бъда до теб!

Кати-Бри се замисли за миг.

— Ще остана при лоста — реши тя. — Горе ще си имаш достатъчно грижи и без мен. А и някой наистина трябва да остане тук и да срути тунелите. Не можем да позволим на гнусните чудовища да осквернят подземния ни град и да го превърнат в свой дом!

— Освен това — додаде тя с усмивка, — беше много глупаво да се тревожа. Сигурна съм, че ще се върнеш при мен, Бруенор. Никога не сте ме изоставяли, нито ти, нито останалите джуджета.

И като целуна джуджето по челото, момичето се затича напред.

Бруенор я проследи с поглед и се усмихна:

— Смело момиче си ти, Кати-Бри!

Няколко часа по-късно тунелите бяха готови. Изходите до повърхността бяха изкопани, в тунелите около тях бяха поставени устройства, които да ги срутят, ако се наложеше да прикрият отстъплението си или да смачкат гоблините, които успееха да се вмъкнат вътре. С почернени със сажди лица и покрили оръжията и щитовете си с тъмни дрехи, всички джуджета стояха до проходите. Бруенор се качи пръв, за да разузнае какво е положението в лагера на чудовищата. Надникна навън и по лицето му плъзна широка усмивка — навсякъде около него людоедите и гоблините спяха дълбоко.

Точно когато Бруенор се канеше да даде знак на другарите си да тръгват в лагера внезапно настана суматоха. Джуджето остана на върха на прохода, макар и скрито под един голям чим (толкова добре, че един гоблин го настъпи по главата, когато минаваше отгоре), опитвайки се да разбере какво става. Из лагера се чуваха резки заповеди, разнесе се звън на оръжие.

Сред шумотевицата все по-често долитаха думите „Змийското племе“ и „изтребени“. Макар никога досега да не бе чувал това име, Бруенор веднага разбра, че става дума за някое оркско племе, което очевидно бе избито.

— А, значи са започнали да се избиват помежду си? — прошепна джуджето и тихичко се разсмя.

Ясно бе, че тяхното нападение щеше да почака и Бруенор се спусна долу.

Само че джуджетата, разочаровани от забавянето, не се разотидоха. Решени, че работата, която бяха предвидили за тази нощ, трябва да се свърши, те търпеливо зачакаха.

Полунощ отмина, а от лагера над тях все така долиташе шум. Ала дългото чакане ни най-малко не намали решимостта на джуджетата да се разправят с чудовищата, които се бяха разположили над главите им. Тъкмо обратното, забавянето само изостряше жаждата им за разправа с презрените воини на Кесел и разгаряше жаждата им за гоблинова кръв. Освен бойци, джуджетата бяха и ковачи, майстори, които можеха да прекарат часове наред, работейки върху една-единствена люспица от драконова статуя. Знаеха как да чакат.

Най-сетне всичко утихна и Бруенор отново се изкачи до изхода. Още преди да подаде глава навън, той чу успокояващия звук на дълбоко дишане и шумно хъркане.

Без да се бавят повече, джуджетата изскочиха от дупките и се заеха за работа. Да бъдат убийци не им харесваше — много повече предпочитаха да се бият с враговете си в честен двубой — ала прекрасно разбираха, че сега нямат друг избор, освен това, животът на тези скверни твари нямаше никаква стойност за тях.

Около тях ставаше все по-тихо, докато все повече чудовища заспиваха вечния си сън. Джуджетата гледаха първо да убият колкото се може повече людоеди, в случай, че бъдеха разкрити преди да успеят да причинят големи загуби сред редиците на противниците си. Оказа се, че този план не е бил необходим и мина дълго време, преди някой да ги забележи.

Когато стражите най-сетне усетиха какво става в лагера, земята наоколо вече бе напоена с кръвта на повече от хиляда от робите на магьосника. В лагера се надигнаха крясъци, ала Бруенор не заповяда да се оттеглят.

— Съберете се! — нареди той. — Обкръжете тунелите!

Джуджето прекрасно знаеше, че първото нападение на разярените чудовища ще бъде неорганизирано и зле подготвено.

Застанали плътно едно до друго, джуджетата заеха защитна позиция и с лекота посичаха връхлитащите гоблини. Брадвата на Бруенор се покри с резки дълго преди някой да успее дори да замахне срещу него.

След известно време обаче, нападенията на кеселовите бойци като че ли станаха по-добре организирани. Вече връхлитаха противниците си не безразборно, а на малки групички. Освен това чудовищата ставаха все по-многобройни — шумът разбуждаше все повече и повече воини — и започнаха сериозно да притискат джуджетата. Тогава откъм полето се зададе група людоеди, част от охраната на Кришал Тирит.

Джуджетата, които трябваше първи да се изтеглят — опитните миньори, които щяха да проверят устройствата за срутването на тунелите, преди да дръпнат лостовете — вече бяха на най-горните стъпала на стълбите, водещи надолу под земята. Бягството към мините им беше изключително деликатна задача и бързината, с която успееха да се изтеглят, щеше да реши изхода от начинанието.

Внезапно Бруенор нареди на миньорите да излязат от проходите и бързо строи воините около себе си, готови за бой.

Вятърът току-що бе донесъл до него първите ноти на една древна песен, която само преди няколко години щеше да го изпълни с ужас. Сега обаче тя носеше само надежда.

Бруенор съвсем ясно различи гласа, който се издигаше най-силно във въздуха, изричайки думите, призоваващи воините му към победа.

* * *

На пода тупна отрязаната ръка на още едно скверно чудовище — поредната жертва на свистящите ятагани на Дризт.

Ала свирепите тролове ставаха все повече и повече. Ужасната им воня, която не можеше да скрие нищо, много лесно би издала присъствието им на Дризт, ала когато прекрачи прага на помещението, чудовищата не бяха там. Когато елфът влезе навътре, заклинанието, с което Кесел бе защитил залата, внезапно потопи цялата стая в ярка магическа светлина и предупреди троловете, които светкавично минаха през магическите огледала, разпръснати наоколо.

Дризт успя да убие едно от чудовищата, но сега по-важно бе да избяга, а не да се бие с тях — дошъл бе за по-едра плячка. На мястото на убития от него трол изникнаха още петима — дори и такъв опитен боец като елфа не можеше да направи кой знае какво срещу толкова много чудовища наведнъж. Внезапно, отсечената глава на трола, когото Дризт току-що бе убил, се затъркаля към него, опитвайки се да го събори на земята.

В същия миг, нечия ръка с дълги, грабливи нокти се вкопчи в глезена му. И без да поглежда, Дризт знаеше — това бе ръката на чудовището, което току-що бе посякъл.

Ужасен, той изрита отвратителния крайник надалеч и се втурна към виещата се стълба, която водеше към второто ниво на кулата. Както й бе наредил, Гуенивар вече бе докуцукала дотам и го чакаше на върха.

Дризт ясно чуваше тежките стъпки на скверните си преследвачи, както и драскането на мръсните нокти на отрязаната ръка, която също се катереше по стълбите след него. Без да поглежда назад, Дризт се затича нагоре, надявайки се, че бързината и ловкостта му ще му дадат достатъчно преднина, за да успее да открие път за бягство.

Защото горе нямаше врата.

Откритата площадка на върха на стълбата бе правоъгълна и широка едва няколко метра. Единствената й стена бе гладко, кристално огледало, което се издигаше срещу последното стъпало и се простираше от единия й край до другия. Елфът се надяваше, че когато достигне площадката, ще успее да разбере как се отваря тази необичайна врата, ако огледалото изобщо бе врата.

Ала това нямаше да бъде никак лесно.

В огледалото с кристална яснота се отразяваше изкусната бродерия, която висеше на стената на стаята отсреща, но повърхността му бе съвършено гладка, без никакви пукнатини или нещо друго, което би могло да се окаже дръжка на скрита врата. Дризт прибра оръжията си в ножниците им и прокара пръсти по гладкото стъкло, опитвайки се да открие някаква издатина, останала скрита за острия му поглед. Ръката му срещна само хладното, гладко стъкло.

Троловете вече бяха в подножието на стълбата.

Дризт трескаво се мъчеше да премине през кристалното огледало, изричайки всички заклинания за отваряне на скрити врати, които знаеше, ала стената не помръдваше.

Първият от троловете достигна средата на стълбата.

— Трябва да има някакъв ключ към тази загадка! — изстена Дризт. — Магьосниците обичат такива предизвикателства, просто не могат да им устоят!

Единственото, което можеше да му даде някакъв отговор, бе отражението на бродерията. Дризт се вгледа в изкусните плетеници и образи, мъчейки се да открие сред хилядите фигури нещо, което да му подскаже как да се спаси.

Обгърна го задушаващата смрад на троловете, усещаше тежкото им дишане зад гърба си.

Трябваше да потисне отвращението си и да се съсредоточи върху изкусно преплетените бродерии.

Внезапно някакви думи привлякоха погледа му — в горния край на огледалото между образите се виеха няколко стиха. За разлика от избледнелите от времето фигури, думите грееха с ярки цветове, сякаш току-що бяха вплетени в бродерията. Може би бяха дело на Кесел?

 

„Ела, ако искаш

при нас поседни,

но входа ти първо открий.

Той вижда се, без да се вижда,

и беше, без да е бил.

И с брава, която не можеш

да хванеш с голи ръце.“

 

Един от стиховете веднага привлече вниманието на елфа. В далечните дни на детството си, неведнъж бе чувал стихчето „той беше, без да е бил“. То се отнасяше до Ургута Форка, зловещ демон, изпратил преди много векове, когато прадедите на Дризт още живееха на повърхността, черна чума, която бе взела стотици хиляди жертви. Елфите на светлината и досега отричаха съществуването на Ургута Форка и обвиняваха Елфите на мрака за избухването на заразата. Ала Мрачните знаеха каква бе истината. Нещо у тях се бе оказало по-силно от чумата и от демона, който я бе създал и когато те разбраха колко пагубна бе заразата за враговете им, не се поколебаха и за миг се съюзиха с Ургута Форка. Ето как подозренията на Светлите се превърнаха в истина.

Така че това стихче всъщност бе част от една по-дълга история, с него Мрачните се подиграваха на омразните си роднини от повърхността, които бяха загубили хиляди близки от ръката на враг, чието съществуване никога не признаха.

Гатанката щеше да се окаже неразгадаема за всеки, който не знаеше историята за Ургута Форка. Дризт неочаквано бе получил огромно предимство. Очите му бързо обходиха стената, търсейки нещо, което да е свързано с демона и веднага го съзряха: в другия край на огледалото, на височината на кръста му, Дризт видя образа на самия Ургута. Изкусно вплетен в бродерията, демонът бе изобразен в цялото си ужасяващо великолепие: стиснал черен жезъл — неговия символ — чудовището разбиваше главата на един елф. Дризт и преди бе виждал същото изображение и не забеляза нищо необичайно или не намясто в него.

Само няколко стъпала деляха троловете от жертвата им. Време за губене нямаше. Дризт се обърна към бродерията, която висеше на отсрещната стена и се вгледа във фигурата на демона, търсейки някакво несъответствие между нея и отражението. Откри го още в мига, в който погледна стената. Там Ургута поваляше елфа с юмрука си, в ръката му нямаше никакъв жезъл!

— Той вижда се, без да се вижда! — промърмори той.

Елфът трескаво се обърна към огледалото и протегна ръка към оръжието на демона, но срещна само гладък кристал. Замалко не извика от разочарование.

Ала опитът му го бе научил на търпение и той бързо възвърна хладнокръвието си. Отдръпна ръката си от огледалото и се опита да застане така, че отражението му да бъде на същото дълбочина, на която смяташе, че бе и жезълът. После бавно сключи пръсти и с нарастваща възбуда видя как образът му в огледалото хваща черния жезъл.

Предпазливо повдигна ръка.

Тънка пукнатина плъзна по кристалната повърхност на огледалото.

Първият трол достигна площадката, ала там вече нямаше никой.

От другата страна на огледалото елфът плътно затвори кристалната врата, облегна се на нея и въздъхна с облекчение. Пред себе си видя тънеща в сумрак стълба, която стигаше до второто ниво на кулата. На върха й нямаше врата, а само тънка завеса, зад която прозираше оранжевата светлина на свещи. От вътрешността на стаята се носеше тих смях.

Елфът и пантерата безшумно се изкачиха по стълбата и предпазливо надникнаха в стаята. Бяха се озовали в покоите на Кесел.

Помещението тънеше в мека приглушена светлина. Подът бе покрит с възглавници, част от стаята бе отделена с плътни завеси. Наложниците, лишените от собствена воля играчки на Кесел, седяха на пода и се смееха като малки деца, погълнати от необичайно забавна игра. Дризт не вярваше, че ще го видят, но дори и да го забележеха, нямаше от какво да се притеснява. Още щом ги видя, елфът разбра, че тези нещастни, пречупени създания не бяха в състояние да му сторят нищо.

Все пак трябваше да бъде нащрек, особено за опасността, която може би го дебнеше зад дебелите завеси. Кесел надали би сложил стражи там, още по-малко пък непредвидимите в свирепостта си тролове, но сега не можеше да си позволи и най-малката грешка.

Следван плътно от Гуенивар, Дризт се запромъква през тъмните ъгли на стаята и когато двамата най-сетне изкачиха и последната стълба и застанаха на площадката пред вратата към третото ниво на Кришал Тирит, Дризт въздъхна с облекчение.

Внезапно в ушите му зазвънтя онова жужене, което бе чул, когато влезе в кулата. Сега звукът ставаше все по-силен, сякаш черпеше сили от самите стени на кристалната кула. Дризт се огледа наоколо, опитвайки се да открие откъде идва той.

Малките звънчета, които висяха от тавана, зазвънтяха зловещо, пламъкът на закачените на стените факли затрептя.

Тогава Дризт разбра.

Кулата се събуждаше за живот. Земята отвън все още тънеше в мрак, ала първите лъчи на зората вече огряваха високия връх на Кришал Тирит.

Внезапно, вратата пред него се отвори и Дризт видя тронната зала на Кесел.

— Добра работа! — изсмя се магьосникът.

Застанал насред стаята, той държеше незапалена свещ в ръката си и гледаше право в елфа. До него, с празно изражение на лицето, покорно стоеше Риджис.

— Заповядай, влез! — с подигравателна любезност продължи Кесел. — Не се притеснявай за троловете, чиито рани бързо ще се оправят.

И като отметна глава назад, магьосникът избухна в буен смях.

Дризт се почувства като пълен глупак — след всичките опасности, през които бе преминал и цялото това промъкване, не бе постигнал нищо повече, освен да развесели Кесел! Елфът сложи ръце върху дръжките на ятаганите си и пристъпи в стаята.

Гуенивар остана скрита в сенките зад вратата, отчасти защото магьосникът с нищо не показа, че я е видял, отчасти, защото бе прекалено изтощена, за да върви.

Дризт спря пред трона на Кесел и се поклони ниско. Гледката на Риджис в тронната зала на магьосника силно го разтревожи, но той успя да скрие изненадата си и се престори, че не го познава. Риджис също с нищо не показваше, че знае кой стои пред него, макар че елфът не бе съвсем сигурен дали това се дължеше на съзнателно усилие на полуръста или волята му вече бе покорена от Кесел.

— Добра среща, Акар Кесел! — обърна се той към магьосника, с разваления говор на подземните жители, сякаш езика на обитателите на повърхността му беше чужд.

Защо да не опиташе същата тактика, която бе използвал и с Ерту?

— Идвам от името на моя народ, за да обсъдим общите ни интереси.

Кесел силно се изсмя.

— Нима? — по устните му плъзна широка усмивка, която бързо отстъпи място на злобно смръщване, очите му заплашително се свиха. — Познавам те, елфе! Няма човек, живял в Десетте града, който да не е чувал името на Дризт До’Урден, било в някоя история, или в някоя подигравка! Така че не си прави труда да ме лъжеш!

— Извини ме, могъщи магьоснико! — спокойно рече Дризт, отказвайки се от плана си. — По всичко личи, че си по-мъдър от демона си.

Самоувереното изражение бързо изчезна от лицето на Кесел, който вече се чудеше защо Ерту не отговаря на призивите му. Когато отново погледна към Дризт, в очите му се четеше уважение. Нима този елф съвсем сам бе победил могъщия демон?

— Позволи ми да започна отново — рече Дризт и се поклони ниско. — Добра среща, Акар Кесел. Аз съм Дризт До’Урден, скиталец от Гваерон Уиндстром, закрилник на Долината на мразовития вятър. Тук съм, за да те погубя.

В същия миг ятаганите излетяха от ножниците си.

Ала Кесел бе готов. Свещта, която държеше в ръка, внезапно пламна. Многобройните огледала и кристални сфери, разпръснати из цялата стая, уловиха яркия пламък и го пречупиха в безброй пронизващи лъчи, които бързо се сляха и обгърнаха елфа. Никой от тях не го докосваше, ала Дризт съвсем ясно усещаше силата им и не посмя да ги пресече.

Ниското, туптящо жужене ставаше все по-силно, докато слънцето се издигаше все по-високо в небето навън. Някои от стените, които в полумрака изглеждаха като обикновени огледала, се оказаха прозорци и сега в стаята нахлу светлина.

— Нима наистина мислеше, че можеш просто да влезеш тук и да ме убиеш? — невярващо попита магьосникът. — Та аз съм Акар Кесел, глупако! Тиранинът на Долината на мразовития вятър! Аз командвам най-голямата войска, която някога е крачела из замръзналите степи на тези забравени от всички земи!

И като махна с ръка към едно от магическите огледала, Кесел се провикна:

— Виж моите воини!

В сърцевината на кристалната повърхност Дризт видя част от огромния лагер, който заобикаляше кулата и чу виковете на чудовищните бойци, които се събуждаха от първите слънчеви лъчи.

Внезапно откъм полето долетя предсмъртен вик. Дризт и Кесел незабавно наостриха уши и съвсем ясно доловиха звън на оръжие — в някоя част от лагера, която не се виждаше в огледалото, се водеше битка. Дризт любопитно погледна Кесел, чудейки се дали знае какво става в северната част на лагера му.

Магьосникът отвърна на неизречения въпрос на елфа с ново махване на ръката. Образът в огледалото избледня и отстъпи място на нова картина, този път от друга част на полето. Сега вече звукът от битката изпълни цялата стая. Мъглата в огледалото се избистри и Дризт ясно видя Бруенор и неговите воини. Опрели гръб в гръб, джуджетата се биеха сред море от гоблини, а земята около тях бе осеяна с труповете на орки и людоеди.

— Виждаш ли колко нелепо е да се опитваш да ми се противопоставяш? — изсмя се Кесел.

— На мен ми се струва, че джуджетата се справят прекрасно.

— Глупости! — изкрещя магьосникът и отново махна с ръка.

Кристалната повърхност отново бе обвита от мъгла. Внезапно, от вътрешността на магическото огледало долетя Песента на Темпос. Дризт се приведе напред, мъчейки се да види какво става в полето навън — на всяка цена трябваше да различи кой води воините, които се биеха с древната песен на уста.

— Жалките джуджета може и да са убили неколцина от по-слабите ми бойци, ала даже докато говорим, към армията ми се присъединяват нови воини! Удари часът на вашата гибел, хора и джуджета от Долината! Удари часът и на твоята гибел, Дризт До’Урден! Акар Кесел е тук!

Мъглата се разпръсна.

Уолфгар и храбрите му воини вървяха към нищо неподозиращите чудовища. Вярата в думите на Повелителя им бе непоклатима и когато видяха пристигането на обещаните съюзници, гоблините и орките, които бяха най-близо до войската на варварите, нададоха победоносни викове.

Миг по-късно вече бяха мъртви.

С песен на уста варварите се врязаха в редиците на чудовищата. Дори шумът на битката и стоновете на умиращите воини на Кесел не успяха да заглушат гласовете на джуджетата — бойците на Бруенор пееха Песента на Темпос.

С обезумял поглед и широко отворена уста, цял треперещ от ярост, Кесел махна с ръка и ужасяващият образ изчезна.

— Дори това няма значение! — свирепо се обърна той към Дризт, мъчейки се да спре треперенето на гласа си. — Няма да има никаква милост, когато се разправя с тях! А след това, Брин Шандер ще рухне в пламъци!

Кесел млъкна за момент.

— Ала сега е твой ред, подло псе! — просъска магьосникът. — Убиец и изменник на собствения си народ, на какви богове можеш да се молиш вече?

С тези думи Кесел духна срещу горящата свещ и пламъкът се залюля в злокобен танц. Ъгълът на отражението му се промени и един от лъчите, които все така държаха Дризт в плен, докосна тялото му, прогаряйки голяма дупка в дръжката на стария му ятаган и изгаряйки кожата на ръката му. Лицето на елфа се изкриви от жестоката болка и той стисна раната със здравата си ръка. Ятаганът му падна на земята, а лъчът потрепна и се отклони.

— Виждаш ли колко е лесно? — подигра му се Кесел. — Немощният ти ум не може дори да си представи силата на Креншинибон! Радвай се, че имаше рядкото щастие да видиш частица от нея преди да умреш!

Дризт гордо се изправи и погледна магьосника право в очите. В ясните му лавандулови очи нямаше страх — елфът никога нямаше да моли за милост. Много отдавна бе приел смъртта като част от живота, който водеше и не се боеше от нея — щеше да умре достойно.

Кесел се опита да го уплаши и размаха свещта напред-назад, карайки изпепеляващия лъч да танцува все по-близо до тялото на Дризт. Когато най-сетне разбра, че няма да чуе гордия скиталец да вика от болка или да проси милост, магьосникът се отегчи от играта си.

— Сбогом, глупако! — изръмжа той и се накани да насочи изгарящия лъч към сърцето на елфа.

В този миг Риджис духна свещта.

За няколко секунди времето като че ли спря. Изумен, Кесел погледна към полуръста, когото бе смятал, за свой роб. Риджис просто сви рамене, сякаш необичайната му смелост го бе изненадала точно толкова, колкото и магьосника.

Кесел захвърли сребърната чинийка, на която беше свещта, в магическото огледало и с ужасен вик хукна към скритата в другия ъгъл на стаята стълба. Дризт понечи да се втурне след него, ала бе успял да измине едва няколко крачки, когато в сърцевината на огледалото забушуваха пламъци. Два чифта червени очи застрашително се взряха в него и приковаха вниманието му. В следващия миг, от вътрешността на магическото огледало изскочиха две демонични хрътки и се втурнаха в стаята.

Гуенивар скочи покрай господаря си и пресече пътя на единия звяр. Вкопчени един в друг, двамата събориха Риджис настрани и се затъркаляха из стаята — огромно кълбо от черна и червеникавокафява козина, от което стърчаха остри зъби и нокти.

Огненият дъх на чудовището обгърна елфа, ала и той, както и пламъкът на Ерту, дори не го опари. Сега бе негов ред да напада. Магическият ятаган изскочи от ножницата с тържествуващ звън и посече тялото на кучето. Дризт бе смаян от мощта на острието, но нямаше време за губене и, без да погледне трупа на жертвата си втори път, се втурна натам, накъдето бе побягнал магьосникът.

Светкавично достигна стълбата и на върха й видя открехната врата, която водеше към най-високото ниво на кулата. Иззад вратата долиташе ритмично пулсиране на ярка светлина, която се усилваше при всеки нов тласък. Сърцето на Кришал Тирит туптеше все по-силно — слънцето изгряваше. Дризт прекрасно разбираше колко опасно бе начинанието му, но дори не се замисли дали да продължи напред — това бе последната му възможност и време за губене нямаше.

В следващия миг елфът се озова в най-малката стая в кулата и за втори път се изправи лице в лице с магьосника. Между тях, висящ във въздуха, пулсираше кристален къс — сърцето на Кришал Тирит. Квадратен и заострен като ледена висулка, макар и дълъг едва тридесетина сантиметра, кристалът бе досущ като кулата, в която се намираше.

Съвършено копие на Креншинибон.

Магическият предмет бе издигнал стена от светлина, която разделяше стаята на две и сега Дризт стоеше в едната й половина, а Кесел — в другата. По подигравателната усмивка, която разкривяваше устните на магьосника, елфът разбра, че това препятствие бе толкова непреодолимо, колкото и най-яката каменна стена. За разлика от предишната стая, която бе отрупана с многобройни огледала, тук имаше само едно, което приличаше на прозорец и висеше на стената до Кесел.

— Е, хайде, защо не удряш, елфе? — изсмя се Кесел. — Глупако! Сърцето на Кришал Тирит е по-могъщо от което и да било оръжие на света! Нищо, което можеш да направиш, дори и най-страшната магия, не може да остави дори и най-нищожна драскотина върху гладката му повърхност! Удряй! Нека видим докъде се простира самонадеяната ти дързост!

Ала Дризт имаше съвсем други намерения. Той бе достатъчно умен, за да знае, че някои противници не можеха да бъдат победени само със сила. Само че винаги имаше и други начини.

Той прибра магическия си ятаган и се залови да развърже торбичката, която висеше на кръста му. Кесел го погледна с любопитство, поуплашен от спокойствието на елфа, дори и сега, когато смъртта бе надвиснала над главата му.

— Какво правиш? — сопна се той.

Дризт не отговори и, без да трепне, продължи да развързва торбичката. Най-сетне успя да я отвърже от кръста си и дръпна шнурчето, което я пристягаше.

— Попитах какво правиш! — извика Кесел, когато елфът тръгна към кристала.

Внезапно копието на Креншинибон му се стори странно уязвимо. Обзе го неприятното усещане, че Мрачният елф може би е по-опасен, отколкото си мислеше в началото.

Креншинибон също усети надвисналата заплаха и заповяда на Кесел да изпепели елфа с поразяващ лъч.

Ала Кесел се боеше.

Дризт стигна до кристала. Опита се да го вземе в ръка и стената го отблъсна. Очаквайки нещо такова, той само кимна и отвори торбичката, колкото се може по-широко. Цялото му внимание сега бе насочено към кулата и той дори не поглеждаше към магьосника, нито обръщаше внимание на бръщолевенето му.

Светкавично, Дризт изсипа брашното върху кристалния къс.

Кулата простена и потъна в мрак.

Светлината, която го разделяше от Кесел, изчезна.

Ала цялото внимание на Дризт все така бе насочено към кулата. Знаеше, че задушаващият слой брашно щеше да потисне мощното лъчение на кристала само за малко.

Малко, но все пак достатъчно дълго, за да може той да нахлупи празната вече торбичка върху него и да стегне шнурчето й. Кесел изкрещя и се хвърли срещу него, но спря пред голото острие на ятагана.

— Не! — извика той безпомощно. — Знаеш ли какво направи!

В същия миг, сякаш в отговор на отчаяния му вопъл, кулата потрепера. Трусът трая само миг, ала и Дризт, и Кесел ясно усетиха задаващата се опасност. Далеч под тях, в недрата на Кришал Тирит, разрухата бе започнала.

— Прекрасно знам какво направих — отвърна елфът. — Победих те, Акар Кесел. Краткото ти царуване над Десетте града свърши.

— Сам се погуби, елфе! — при тези думи Кришал Тирит отново потръпна, този път по-яростно. — Няма да успееш да избягаш преди кулата да се срути, погребвайки те под себе си!

Стаята се разлюля от нов трус. Последва го още един и още един, и още един.

Дризт невъзмутимо сви рамене.

— Така да бъде — рече той. — Ала задачата ми е изпълнена, защото и ти ще загинеш заедно с мен.

Внезапно от устните на Кесел долетя безумен смях. Той се обърна и скочи към огледалото в стената на кулата. Ала вместо да прелети през стъклото и да се сгромоляса в полето долу, както Дризт очакваше, магьосникът влезе в него и изчезна.

Кулата потрепера отново, този път без да спира. Дризт се опита да стигне до вратата, която водеше надолу, но едва успя да се задържи на краката си. По стените плъзнаха пукнатини и скоро навсякъде зейнаха огромни дупки.

— Риджис! — изкрещя той, но не получи никакъв отговор.

Част от стената на горната стая вече се бе срутила — Дризт видя купчината отломки в дъното на стълбата. Молейки се приятелите му да са успели да избягат, той пое по единствения път, който му бе останал.

Без да знае къде ще се озове, елфът скочи след Кесел в магическото огледало.