Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 1 — Долината на мразовития вятър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Crystal Shard, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, форматиране
Диан Жон (2010)
Корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р.А. Салваторе. Кристалният отломък

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо ДАР“, София, 2007

ISBN 954—761—103—8

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

14
Лавандулови очи

Когато отиде при Уолфгар на следващата сутрин, Бруенор вече бе успял да си възвърне суровия вид. Ала гледката на Щитозъб, небрежно метнат на рамото на младежа, сякаш винаги бе стоял там, го развълнува дълбоко, макар да успя да го прикрие.

Уолфгар също бе надянал смръщена маска. Твърдеше, че просто е ядосан, задето трябва да служи на нов господар, но ако се вгледаше малко по-внимателно в себе си, щеше да разбере, че го натъжава предстоящата раздяла с джуджето.

Кати-Бри ги чакаше в последния коридор, който извеждаше навън.

— Колко сте вкиснати и двамата в това прекрасно утро — каза тя, когато двамата наближиха. — Ама не се бойте, слънцето бързо ще ви накара да се усмихнете.

— Тази раздяла май те радва — смутено рече Уолфгар, макар искриците в очите му да издаваха, че всъщност не беше истински сърдит. — Ти, разбира се, знаеш, че днес напускам долината на джуджетата?

Кати-Бри безгрижно махна с ръка:

— Много скоро пак ще се върнеш — усмихна се тя. — Радвай се, че заминаваш. Това, което ти предстои да научиш, със сигурност ще ти помогне, за да постигнеш онова, към което се стремиш.

Бруенор погледна към варварина. Уолфгар никога не бе говорил с него за това, което смяташе да прави, когато изтекат петте години и макар че възнамеряваше да го подготви колкото се може по-добре, джуджето така и не можеше да свикне с мисълта, че Уолфгар наистина ще си замине.

Уолфгар свъсено погледна към Кати-Бри — очевидно бе, че разговорът им за неизпълнената му клетва трябва да си остане между тях. Не че момичето се нуждаеше от това предупреждение — и без това не бе имала намерение да казва нещо повече по този въпрос. Просто искаше да подразни варварина и да го накара да издаде чувствата, които той всячески се стараеше да прикрие. Кати-Бри разпозна огъня, който гореше у младия варварин — виждала го бе във всеки поглед, който младежът отправяше към Бруенор, негов учител и настойник, независимо дали му се искаше да го признае или не. Виждаше го и всеки път, когато Уолфгар погледнеше към нея.

— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар — гордо изрече той и се изпъна. — Израснах сред воините на Лоса, най-добрите бойци в Долината на мразовития вятър. Не знам кой е този учител, ала трудно ще му бъде да ме научи нещо за битките, което да не знам!

Кати-Бри съучастнически се усмихна на Бруенор.

— Сбогом, Уолфгар, син на Беорнегар — провикна се тя, когато двамата се отправиха към изхода на пещерата. — С нетърпение ще чакам да се върнеш, та да видя дали си научил добре урока си по скромност.

Варваринът се обърна и смръщено я погледна, ала Кати-Бри се усмихваше все така широко.

Бруенор и Уолфгар излязоха от мрачните подземия малко след изгрев-слънце и се насочиха на юг, към мястото, където трябваше да се срещнат с Дризт. Беше ясен летен ден и в ранината на утрото небето изглеждаше бяло. Уолфгар се протегна и усети как в него се разлива свобода — нямаше ги вече ниските тавани, които да привеждат огромното му тяло. Неговият народ бе създаден да живее в откритата тундра и да напусне задушаващо — тесните пещери на джуджетата за него бе истинско облекчение.

Когато пристигнаха на уреченото място, Дризт До’Урден вече ги чакаше. Застанал в сянката на една голяма скала и нахлупил ниско качулката си, Елфът на мрака се опитваше да се скрие от ярките слънчеви лъчи. Това бе проклятието на неговата раса — колкото и дълго да живееше на повърхността, тялото му никога нямаше да свикне напълно със светлината.

Макар да ги видя да приближават, елфът остана напълно неподвижен. Реши да ги остави да направят първата крачка, за да види как ще реагира момчето в новата ситуация.

Любопитен да види онзи, който щеше да бъде новият му господар и учител, Уолфгар се насочи право към скалата и застана пред елфа. Изпод качулката си.

Дризт с възхищение следеше плавните движения на силното му тяло. Първоначално елфът възнамеряваше да зарадва приятеля си и да се захване с нелепата задача, която Бруенор му бе възложил. После щеше да си измисли някакво извинение и да си тръгне. Ала докато гледаше лекотата и грацията, с които се движеше младият варварин (лекота твърде необичайна за човек с неговия ръст), Дризт усети как у него се заражда силно желание да развие способностите на младежа. А те изглеждаха неограничени.

Елфът знаеше, че най-болезнената част от срещата му с този мъж, както и с всеки друг, ще бъде първоначалната реакция на варварина при вида на един Мрачен елф. Нетърпелив да свърши, колкото се може по-бързо с това, Дризт отметна качулката си и погледна Уолфгар в очите.

Очите на младежа се разшириха от изненада и отвращение:

— Мрачен елф! — невярващо възкликна той. — Подло псе!

После се обърна към Бруенор и го погледна, сякаш го бяха предали:

— Не може да искаш това от мен! Нямам нито желание, нито нужда да уча долните магии на проклетия му род!

— Той ще те научи да се биеш… нищо повече — отвърна Бруенор.

Джуджето бе очаквало това и изобщо не се притесни. И той като Кати-Бри бе сигурен, че Дризт ще научи прекалено гордия варварин на смиреност.

Уолфгар презрително изсумтя:

— Какво ли мога да науча за битките от някакъв си слабоват елф! Хората от моя народ израстват като истински бойци — той погледна Дризт с открита неприязън. — А не като слаби кучета, които не знаят да се бият!

Дризт спокойно погледна към Бруенор и мълчаливо поиска съгласието му да започне първия си урок. Джуджето се подсмихна и кимна — варваринът изобщо не знаеше с кого си има работа.

Двата ятагана светкавично изскочиха от ножниците си и предизвикаха варварина. Уолфгар инстинктивно вдигна бойния си чук и замахна.

Ала Дризт бе по-бърз. С тъпата страна на оръжията си той нанесе поредица бързи удари по лицето на противника. По бузите на варварина се стекоха тънки струйки кръв. Уолфгар още не бе успял да отвърне на ударите на елфа, когато Дризт замахна с ятагана си към крака му. Варваринът успя да избегне удара, ала рязкото движение, както елфът очакваше, наруши равновесието му и той залитна. Дризт спокойно прибра ятаганите в ножниците им, докато в същото време кракът му запрати Уолфгар на земята. В следващия миг младежът лежеше по лице в прахоляка, а магическият му чук бе изхвръкнал на няколко метра от него.

— Е, щом вече се разбирате — обади се Бруенор, опитвайки се да изглежда сериозен, за да пощади чувствата на младия варварин, — ще ви оставя.

Той въпросително погледна Дризт, за да се убеди, че елфът е съгласен.

— Дай ми няколко седмици — намигна му елфът и отвърна на усмивката му.

Бруенор се обърна към Уолфгар, който бе вдигнал Щитозъб и, застанал на едно коляно, слисано гледаше Дризт.

— Слушай какво ти казва, момче — даде му последен съвет джуджето, — иначе набързо ще те превърне в храна за лешоядите.

* * *

За първи път от почти пет години насам, Уолфгар погледна отвъд границите на Десетте града към Ледовития пролом, който се простираше пред него. През първия си ден заедно двамата с Дризт бяха прекосили долината на джуджетата, заобикаляйки източното било на Грамадата на Келвин. Тук, точно в подножието на северния й склон, се намираше недълбоката пещера, която елфът наричаше свой дом.

Вътре имаше само няколко кожи и две-три глинени гърнета — за удобства не можеше да става и дума. Ала оскъдната пещера бе достатъчно добра за скиталеца. Тя му осигуряваше уединението и спокойствието, които елфът предпочиташе пред обидите и заплахите на хората. За Уолфгар, чийто народ рядко прекарваше повече от една нощ на същото място, самата пещера бе истински разкош.

Когато над тундрата започна да се спуска здрач, Дризт, който спеше в най-тъмната част на пещерата, се размърда и се събуди. Уолфгар бе доволен, че още от първия им ден елфът му се доверяваше достатъчно, за да заспи съвсем спокойно, без да се притеснява, че през това време е напълно беззащитен. Това, заедно с начина, по който Дризт го бе победил сутринта, поразклати неприязънта, с която го бе посрещнал.

— Е, какво, ще започнем ли с уроците тази вечер? — попита го елфът.

— Ти си господарят — горчиво отвърна варваринът. — Аз съм просто роб.

— Не повече, отколкото аз! — отсече Дризт.

Уолфгар го погледна с любопитство.

— И двамата сме задължени на джуджето — обясни елфът. — Аз му дължа живота си — десетки пъти ме е спасявал от смърт. Затова и се съгласих да ти предам бойните си умения. А ти изпълняваш клетвата, която си му дал в замяна на живота си. Затова трябва да научиш нещата, които мога да ти покажа. Не съм господар на никого, нито някога искам да бъда.

Уолфгар се обърна към тундрата. Все още не смееше да се довери напълно на елфа, макар че не можеше да си представи какви задни мотиви би могъл да има Дризт, за да се опитва да се държи приятелски.

— Двамата заедно плащаме дълговете си към Бруенор — рече елфът.

Той много добре разбираше чувствата на младия мъж, който след толкова години отново виждаше родните си земи и му съчувстваше.

— Порадвай се на тази нощ, момче. Иди, където поискаш, почувствай отново полъха на вятъра върху лицето си. Ще започнем утре, когато се спусне нощта — и с тези думи Дризт се отдалечи, оставяйки младия варварин сам с мислите си.

Уолфгар не можеше да не оцени уважението, с което елфът се бе отнесъл към него.

* * *

През деня Дризт си почиваше в хладната тъма на пещерата, докато Уолфгар опознаваше новата местност и ловуваше.

Нощем те се биеха.

Дризт беше безмилостен боец и го удряше с тъпата страна на ятагана си всеки път, когато варваринът оставеше незащитено място. И понеже Уолфгар беше горд воин и превъзходството на елфа го дразнеше и гневеше, двубоите им често ставаха доста разгорещени. Това поставяше варварина в още по-неизгодно положение, защото гневът му прогонваше и малкото дисциплина, на която бе способен. А Дризт никога не пропускаше да се възползва от това и му нанасяше поредица бързи удари, които неизменно оставяха младежа проснат на земята.

Ала Дризт никога не дразнеше ученика си, нито му се подиграваше и това му правеше чест. Елфът сериозно се бе заел със задачата си, а най-важното сега бе да изостри рефлексите на младежа и да го научи да се защитава.

Невероятните заложби на варварина, макар и не докрай развити, смайваха Дризт. В началото елфът се боеше, че заради упоритата си гордост и горчивината, с която бе изпълнен, Уолфгар няма да се поддава на обучение, ала младежът не го бе разочаровал. Разбирайки на колко много неща можеше да го научи някой, толкова опитен с оръжията, колкото бе Дризт, варваринът винаги го слушаше най-внимателно. Гордостта му, вместо да го накара да повярва, че е велик воин, който няма какво повече да научи, го подтикваше да се възползва от всяка възможност, която можеше да му помогне да постигне целите, които си бе поставил. В края на първата седмица вече успяваше да отбие много от ударите на елфа, стига да не позволеше на гнева му да го заслепи.

През тези дни Дризт рядко говореше и само от време на време поздравяваше варварина за някой особено добър удар или пък за напредъка, който младежът постигаше. Скоро Уолфгар забеляза, че с нетърпение очаква одобрителните думи на елфа всеки път, когато изпълнеше някой особено труден удар. По същия начин с ужас чакаше неизбежния удар, който следваше всяка негова грешка.

Уважението на младежа към Дризт нарастваше. Нещо у елфа, който стоически понасяше самотата, в която живееше, без да се оплаква, се докосваше до съкровения му идеал за чест. Той все още не можеше да проумее какво бе накарало Дризт да избере такъв живот, ала от това, което знаеше за учителя си, бе сигурен, че става дума за принципи.

В средата на втората седмица, Уолфгар вече напълно бе овладял Щитозъб и не само, че умело отблъскваше двата ятагана, но често сам нанасяше добре премерени удари. Елфът ясно виждаше промяната, която постепенно настъпваше в ученика му. Младежът вече не просто отвръщаше на ударите, а като знаеше кои бяха слабите му страни, се опитваше да предусети нападенията и да се предпази.

Когато Дризт най-сетне сметна, че Уолфгар вече е научил как да се защитава, елфът започна да му показва тънкостите на нападението. Той разбираше, че начинът, по който се биеше, надали ще бъде най-добрият за младия варварин. Огромната сила на младежа щеше да му бъде много по-полезна от бързите, лъжливи ходове, които елфът често използваше. А и в бой бойците от тундрата бяха по-агресивни и предпочитаха да нападат, вместо да се защитават. С един добре премерен удар, якият варварин можеше да повали и великан.

Единственото, на което му оставаше да се научи, бе да чака.

* * *

Една тъмна, безлунна нощ, докато се подготвяше за поредния урок, Уолфгар съзря пламъка на лагерен огън далеч в равнината. Варваринът гледаше като омагьосан как на хоризонта припламват нови и нови светлинки и се зачуди дали не бяха хората от неговото племе.

Погълнат от трепкащите пламъчета, младежът дори не чу безшумните стъпки на Дризт. Зорките очи на елфа бяха забелязали раздвижването в далечния лагер много преди светлинките на хоризонта да привлекат вниманието на Уолфгар.

— Твоят народ оцеля — рече той, за да успокои младия мъж.

— Откъде знаеш? — попита Уолфгар, стреснат от внезапната поява на учителя си.

Дризт застана до него и се загледа в тундрата.

— Те понесоха големи загуби в Битката при Брин Шандер — най-сетне рече той. — А и лютата зима бе тежка за жените и децата, останали без мъже, които да ловуват. Тръгнаха на изток, по дирите на северния елен и по пътя се присъединиха към други племена, дано така станат по-силни. Хората все още използват имената на племената, към които принадлежаха преди битката, ала в действителност сега има само две — Племето на Лоса и Мечото племе.

Дризт помълча малко.

— Ти принадлежеше към Племето на Лоса, нали? — запита той най-сетне и Уолфгар кимна. — Те се справиха добре и сега са господари на равнината. Много години трябва да минат преди народът на тундрата да си възвърне загубената сила, ала младите воини вече възмъжават.

Огромно облекчение се разля по тялото на Уолфгар. Той се боеше, че Битката при Брин Шандер е покосила твърде много воини, за да може народът на тундрата да се възстанови. Зимата по тези места бе сурова и жестока и младият варварин с болка си мислеше, че внезапната загуба на толкова мъже (някои племена бяха изгубили всички) е обрекла оцелелите, на бавна смърт.

— Знаеш много неща за моя народ — отбеляза Уолфгар.

— Не един и два пъти съм ги наблюдавал — отвърна Дризт и се зачуди какво ли си мислеше младежът, — за да науча как живеят и оцеляват в тази негостоприемна земя.

Уолфгар тихичко се засмя и поклати глава, дълбоко впечатлен от искреното уважение, което звучеше в гласа на Дризт всеки път, когато елфът говореше за неговия народ. Познаваше Дризт До’Урден едва от две седмици, ала вече разбираше нрава му достатъчно добре, за да е сигурен, че следващите му думи са повече от предположение:

— Обзалагам се, че си ловувал в нощния мрак и си оставял месото така, че хората да го намират на другия ден. А те са били твърде гладни, за да се запитат кой ли може да е неизвестният им благодетел.

Дризт не отговори, дори не го погледна, ала Уолфгар знаеше, че е прав.

— Знаеш ли какво е станало с Хийфстааг? — попита варваринът след малко. — Той бе крал на моето племе. Белязан бе в многобройни битки, а славата на името му се носеше из цялата Долина на мразовития вятър.

Елфът прекрасно помнеше едноокия крал. Самото споменаване на името караше рамото му да изтръпва от тъпа болка — там го бе ранила тежката брадва на огромния варварин.

— Жив е — отвърна Дризт, опитвайки се да прикрие презрението си. — Сега той властва над целия Север. А вече няма никой, чиято кръв е достатъчно чиста, за да му се опълчи и да го възпре.

— Той е могъщ крал! — рече Уолфгар, без да забележи неприязънта в гласа на елфа.

— Той е свиреп воин — поправи го Дризт.

Лавандуловите му очи се впиха в Уолфгар и неочакваният гняв в тях слиса варварина. В тези виолетови кладенци той видя отразен невероятния характер на елфа, те блестяха с вътрешна сила, чиято чистота и наситеност биха накарали и най-благородния крал да му завиди.

— Превърна се в мъж в дома на едно джудже със забележителен характер! — скара му се Дризт. — Нима не си научил нищо от него!

Смаян, Уолфгар не знаеше какво да каже.

Елфът реши, че е настъпил моментът да научи варварина на нещо по-важно дори и от умението да се бие, да му изложи принципите си и да прецени дали наистина от обучението му щеше да има някаква полза.

— Кралят — обясни той, — е човек със силен характер и убеждения. Човек, който сам дава пример за добро и зло на поданиците си и наистина милее за тях. Не някой звяр, който управлява, само защото е най-силният. Мисля, че би трябвало да можеш да направиш разликата.

Дризт забеляза как по лицето на младежа се изписа смущение и разбра, че годините, прекарани сред джуджета, бяха разклатили из основи онова, което животът сред варварите бе насадил в сърцето му. Надяваше се, че вярата, която Бруенор имаше в съвестта и принципите на Уолфгар, щеше да се оправдае — и той, както и джуджето преди пет години, бе искрено впечатлен от обещаващия, интелигентен младеж и разбра, че наистина го е грижа за бъдещето на варварина. Елфът рязко се обърна и се отдалечи — искаше да остави ученика си сам да намери отговор на въпросите, които си задаваше.

— Ами урокът? — провикна се Уолфгар след него, все още объркан и смутен.

— Вече получи урока си за тази вечер — отвърна елфът, без да спира или да се обръща — Може би най-важният урок, който ще ти дам някога.

С тези думи Мрачният елф потъна в тъмата на нощта, ала погледът на лавандуловите му очи дълго не напусна мислите на Уолфгар.

Варваринът се обърна към далечния лагерен огън.

И се зачуди.