Петър Бобев
Фаетон (8)

Крокодилът

Садикин Суминтавикарта не можеше да си намери място. Където и да отидеше, на който бряг и да отседнеше, все му се струваше, че някой го дебне: ту зад папратите и панданусите, ту между дъсковидните корени, ту по клонаците на дърветата, потулен зад мрежата на лианите.

Макар да знаеше, че никой не го е видял, все смяташе, че целият свят е научил за сполуката му. Това му доставяше неописуема, с нищо друго несравнима наслада от съзнанието, че е милиардер, един от най-богатите хора на света, но в същото време му вдъхваше вледеняващ ужас. Защото кой би останал безразличен към такова съкровище, кой би се спрял дори пред най-гнусното злодеяние, само и само да се добере до него?

Като наяве виждаше всички подобни престъпления, за които бе слушал. Синкавият диамант Хоп докарвал нещастие на всеки, който го притежавал. А между другите са го притежавали и гилотинираните Людвик XVI и Мария Антоанета. Жълтеникавият Шах бил подарен на руския император като обезщетение заради убийството на руския посланик в Техеран. Регент бил намерен от някакъв роб, който срязал прасеца на крака си, за да го скрие там. Предложил го на един морски капитан, който го убил и му го взел. Продал го и се отдал на пиянство, като накрая се обесил. Диамантът попаднал у губернатора на един индийски щат и от страх да не му го откраднат, той също се обесил. От ръка на ръка диамантът достигнал до Наполеон, който украсил с него сабята си. А участта на Наполеон е всекиму известна.

И безброй други злодейства, описвани в популярните книжки. Описвани, ама само тия от миналото. За днешните се мълчи, днешните се пазят в тайна. И надали някога някой ще научи за тях. И то за ония, дето са свързани с прочути личности. Не за такива като някакъв Садикин и другите несретници, що се ровят из калта на диамантените находища в Калимантан, в Бразилия, в Южноафриканската република.

Затова отново и отново се местеше. И все му изглеждаше, че мястото не е достатъчно сигурно, достатъчно потайно.

Тъй — до вечерта.

През нощта — същото.

Едва бе приготвил скромния си лагер — а какъв лагер беше то: един спален чувал и пушката. Другото, което му трябваше за тоя скитнически живот, си стоеше в лодката. Тогава усети, не толкова видя или чу, усети с някакво изострено до болезненост шесто чувство присъствието на странни същества наблизо.

Светна с фенера, приготвил и оръжието си.

Никакво движение! Никаква форма, подобна на човешката или на кое да е друго познато животно.

Значи, пак се бе измамил!

Затова тутакси угаси фенера да не би някой от реката да го забележи.

Наистина такова нещо не бе виждал. По дебелите клони над главата му стърчаха особени образувания. С непознати очертания, и съвсем неподвижни. Само че не бяха нито дървесни тумори, нито епифити, нито гъби.

Нещо просветваше по всяко от тях: по три блясъка един под друг. Като очи. Но какви очи по неподвижни тумори и гъби?

Отново светна.

И косата му настръхна. Или бе сънувал, или ставаше нещо невиждано, някаква зловеща магия. Чудноватите образувания бяха изчезнали. А нито тумори, нито епифити, нито гъби могат да изчезват безследно.

Обезумял от уплаха, той се измъкна от спалния чувал. Добре че се сети за торбичката. Изрови я с пръсти оттам, където я бе закопал, и хукна към брега.

Стори му се, че някой го хвана за дрехата. Той се дръпна рязко и се отскубна. Едва сега, от болката, разбра, че се бе закачил в бодливия ластар на ротанга, който го бе издрал до кръв.

Метна се в лодката и без да губи време за отвързване, с един удар на ножа сряза лианата, която му служеше за въже. И размаха лудо веслото.

Греба дълго.

Най-сетне, капнал от умора — след толкова напрежение и усилия — свърна към отсрещния бряг.

Щеше да потули лодката сред пандануса да не личи и да се приготви отново за сън.

Навлезе сред плетеницата на въздушните корени. Но макар и привикнал към мрака, не видя напречния клон, който го удари по челото.

Садикин запали фенера.

Но не, не беше никакъв клон. Едър питон, събуден и той от удара, го стрелкаше със студения си поглед, засъскал заплашително с трепкащ език.

Човекът опита да се измъкне назад.

Не успя.

Змията метна глава и впи зъби в ръката му. Шурна кръв.

Какво друго му оставаше? Садикин го прасна с греблото по озъбената муцуна.

И питонът го пусна.

Но го пусна така, че човекът изгуби равновесие и цопна във водата.

За щастие не особено дълбока.

Стъпил на твърдо дъно, той помъкна лодката към брега, който отстоеше на няколко крачки от него.

Не чу плисък, само усети…

Усети приближаващия крокодил.

По раздалечеността на очите му, подали се над водата, прецени, че е твърде голям. Следователно опасен.

Заряза лодката, оплетена в коренака, а той само с торбичката в ръка забърза към сушата.

Но как се бърза във вода до кръста?

Чудовището взе да го настига.

Садикин се метна по корем върху паднал дънер, понечи да се прехвърли през него. Тогава страшното влечуго го захапа. По-право, захапа обувката му. Но и така човекът не можеше да избяга. Връзките на обувката държаха здраво.

Крокодилът даде заден ход, почна да го дърпа с недвусмисленото намерение да го отмъкне в реката, където спокойно да се справи с него.

Не оставаше нищо друго!

Без да размисля, поддал се единствено на инстинкта за самосъхранение, Садикин го прасна по очите с торбичката.

Това като че ли смути влечугото.

Той го удари повторно.

Не сполучи. Мръднал малко, раззинал мигновено челюсти, крокодилът лапна торбичката, изтръгна я от ръката му. После преглътна и се отдръпна назад.

Така роднините му понякога гълтали камъни, както смятат някои, та да потъват по-лесно като леководолазите.

Докато човекът се опомни, похитителят потъна в дълбочината. Изчезна.

Отначало човекът не схвана какво точно го е сполетяло. Всичко стана тъй бързо, тъй неочаквано.

После изведнъж разбирането проряза съзнанието му — като светкавица, като взрив!

Нямаше я! Нямаше я торбичката!

Страшилището му я бе отнело! Отнело му бе всичко: мечтите, смисъла, надеждата. Превърнало го бе за миг от милиардер отново в нищожество. Съсипало го бе, смазало го бе.

Какво му оставаше сега? Да хленчи ли?

Не, нямаше да хленчи!

Садикин беше ловец, и то бракониер. Неведнъж бе ловувал и крокодили.

Щеше да дебне и тоя, щеше да го улови, да го насече на късове, но да си върне това, което беше негово. Само негово!

Щеше!

Той придърпа лодката до брега и с трескави ръце, почти опипом, измъкна всичко, що му трябваше.

Нагласи фенера на челото си, положи харпуна от дясната си страна, а пушката в лявата — за всеки случай и тя да му е под ръка, подпря брадвата до краката си. И загреба бавно, безшумно, като осветяваше с яркия сноп на фенера преплетените коренаци и тръстики.

И видя…

Видя две огнени точки!

Очи на крокодил!

Достатъчно раздалечени — значи голямо животно. Тъкмо такова, каквото диреше.

Отправи се нататък още по-предпазливо.

Като хипнотизиран от светлината, крокодилът стоеше все на същото място.

Ловецът, приближил съвсем, хвана плавно и неусетно харпуна, сетне се надигна леко и изведнъж с рязък замах го заби в туловището на жертвата си, зад предната лапа. Железният накрайник се отдели от дръжката си и потъна ведно с крокодила.

Вързаното за него въже се опъна като струна.

И ето, грозното влечуго изскочи над водата, отправи се срещу нападателя си.

Чак тогава Садикин вдигна пушката. Мигновено се прицели в ухото му, три пръста зад окото. Стреля.

Чудовището подскочи улучено, после изчезна под повърхността.

Затова беше харпунът, затова беше и въжето.

Ловецът загреба към брега, където, вече излязъл на сухо, бавно, стъпка по стъпка извлече навън вече мъртвото тяло, обърнато по гръб, дълго, кажи-речи, пет метра. Докара го в плитчината, повече не можа — прекомерно тежко беше.

Ето защо той самият нагази във водата, извади ножа и още там го заби в корема му.

Най-трудното при бракониерството не е убиването, а одирането на кожата, осоляването й, запазването й до пазара.

Сега пет пари не даваше за тая кожа.

Сега имаше само тая грижа — стомаха му.

Бръкна с ръка в кървавата вътрешност, напипа стомаха и го изряза с другата ръка. Измъкна го на брега, изсипа съдържанието му.

Няколко риби! И два обли камъка!

Нищо друго! Ни помен от торба!

А вонеше тъй нетърпимо, че ако ръцете му не бяха оплискани с мръсотии, щеше да си стисне с пръсти носа.

Тогава?

Значи не е бил тоя, значи трябва да търси друг!

Заряза трупа и отново влезе в лодката, отново запали фенера, отново заопипва със светлия му сноп водната повърхност.

И зърна още две огнени пъпки, които плуваха насам. Изглежда, притежателят им бързаше да засити глада си с останките на своя убит събрат.

Светлината не го хипнотизираше. Напротив, като че ли го накара да свърне насам, право срещу лодката.

Всекиму е известно това — никой не може да предугади намеренията на това бронирано, уж почти безмозъчно същество. По тая причина ловецът трябва да бъде винаги нащрек.

Когато нападателят се озова само на пет крачки от него, Садикин изпразни пушката в набелязаното място. И тозчас заби в шията му харпуна. Защото убитият крокодил потъва на дъното като по-тежък от водата.

Отново свърна към брега. С нови усилия изтегли и него с въжето редом до предишната жертва.

Разпра и неговия корем, измъкна и неговия стомах.

И пак нищо! Само непоносимата воня!

Той изруга от гняв: каква беше тая проклетия!

Каква беше тая магия!

Колко такива чудовища живееха тук?

Улисан в лова, Садикин не забеляза как взе да се развиделява. Легналата над водата мъгла порозовя като пламъчетата над запален спиртник.

Той изряза къс от опашката на първата си жертва, опече го на запаления в най-гъстия храсталак огън, та да не се вижда отдалеч — макар че вече нямаше защо да се пази толкова. И го изяде набързо.

Ех, това не е месо на глиган, сочно и крехко. То е бяло като рибешкото, ама жилаво, грубо. Но щом няма друго, става за храна.

Когато отново се върна на брега, мъглата вече се разсейваше. И през разкъсаните й пролуки бракониерът видя, че на отсрещния бряг изпълзяваше друго страшилище, на пръв поглед дори по-голямо.

Скочи в лодката, забърза нататък.

Ала крокодилът го усети и се върна във водата.

Нямаше време за размисляне. Тъй отдалеч харпунът се оказваше излишен. Пък и влечугото се носеше право насреща и не можеше да умери ухото му.

Садикин направи единственото възможно за случая — прицели се в ноздрите му.

Улученият хищник, доближил дълбокото, тозчас се гмурна. А на мястото му остана разсейващо се алено петно. Изстрелът излезе сполучлив.

Оставаше само да изчака.

Наистина крокодилът скоро изплува, насочи се към брега. Понеже нямаше друг избор. Куршумът бе разкъсал дихателния му клапан и водата безпрепятствено навлизаше в дробовете му. За да не се удави, беше длъжен да се спасява на сушата. Да диша, макар и през кървави мехури.

Човекът скочи на пясъка, притича и стовари няколко пъти брадвата си по главата му.

После със същото настървение разпра корема му.

Уви! И тук нищо! Само едно диво прасенце.

Що да стори сега?

Не допускаше, че тоя, който търсеше, може да се е преместил другаде. Крокодилите не са бродяги, не сменят доброволно ловните си владения.

Трябваше да опита още нещо!

Той посипа със стрихнин изваденото от стомаха прасенце, натика в него предназначената за лов на акули въдица и я върза за съседното дърво.

Скоро видя дива свиня с цяло прасило. Застреля едно от малките, заложи и него като стръв, натъпкана с отрова.

Осигуряваше се двойно. Ако жертвата успее някак да се отърве от въдицата — а и това се случва понякога — да я довърши отровата.

А този?

След гърмежи крокодилите обикновено се притаяват на дъното.

А този, сякаш нищо нечул, плуваше сред реката, подал, както се полага, само очите и ноздрите си над повърхността.

Садикин загреба към него. Провери харпуна, провери пушката, вдигна предпазителя.

Очите и ноздрите — раздалечени! Следователно — едър! Може да е тъкмо оня, който преследва.

Оказа се прекалено предпазлив. На десетина метра от лодката понечи да се потопи.

То се знае, от такова разстояние харпунът не върши работа.

Ловецът вдигна пушката, стреля.

Жертвата, явно смъртно улучена, подскочи като запокитен от дълбините дънер, изпляска с опашка и взе да потъва.

Садикин разчиташе, че ще стигне навреме, та да я закачи с харпуна.

Не му достигна част от секундата.

Нали не успя да се премери добре, назъбеното острие само се хлъзна по бронираната кожа, без да се забие.

Трупът потъна.

Неудачникът-ловец изруга гласно: проклетник, трябваше да го чака! След два-три дни, като почне да се разлага, трупът сам изплава на повърхността. Налагаше му се да следи зорко, та да не го отвлече течението.

Тогава ненадейно плисна дъждът. Така, както става по тия места — сякаш се срина водна лавина.

Ловецът едва свари да покрие както себе си, така и имуществото си с пластмасовото платно. Предпочете да остане в лодката, защото след такъв дъжд реката обикновено се разлива и би могла да го застигне на брега, където се е скрил на сушина. Това едно. И друго — защото след като бе паднал във водата, репелентът импрегнирал дрехите му, се бе измил. А дъждът — това е рай за земните пиявици. Единствена лодката беше в състояние да го опази от стръвното им нашествие.

И преди да помисли още нещо, заспа. Смазаното му от умора, от напрежение, от тревога тяло имаше нужда от почивка.

Събуди го спирането на дъжда. Капките вече не шибаха по платнището. По тия места валежите траят по няколко дни. За негова радост днешният се оказа съвсем краткотраен.

Можеше да продължи лова.

Най-първо провери въдиците.

Намери едната недокосната. В замяна на това на другата се мяташе яростно, дращеше с лапи, шибаше с опашка крокодил. Стори му се по-дребен от тоя, който диреше. Въпреки това, за да не пропусне нещо, се налагаше да провери и него.

След дълго дебнене, като се пазеше от размахваната трионена опашка, най-сетне успя да разцепи главата му с брадвата. За да пести мунициите. Отсега щяха да му трябват повече от всякога.

И в него не откри търсеното съкровище.

Оставаше му още надежда — оня, убитият, дето лежеше на дъното.

Ами ако не беше и той?

Трябваше да продължи лова!

Отново се мръкна.

Закрепил фенера на челото, Садикин почна да кръстосва околността, като проверяваше със светлия лъч всяка туфа тръстика, всяко сплитане на корени, всеки паднал в реката пън.

Нищо!

Избил ли ги бе всичките? Или се бяха запилели някъде, подплашени от стрелбата му?

Час подир час — все напразно!

Разшири обсега на издирванията си.

Пак безуспешно!

Едва преди зазоряване, когато блясъкът на доскоро ярките звезди поизбледня, зърна още един. Изтегнат като пън до повърхността, вторачил немигащ поглед, заслепен от фенера.

Садикин хвана харпуна, докато лодката продължи да се носи напред по инерция.

Но крокодилът мръдна опашка и се отклони от пътя й.

Гребецът отново хвана веслото.

И отново — същата несполука!

Чудовището не потъваше, продължаваше да се кокори като омаяно от светлината, но не го допускаше да се доближи.

Няма що, трябваше първо да го застреля, а после да го закачи на харпуна.

И той натисна спусъка.

Влечугото дори не подскочи. Само трепна и почти мигновено се скри под водата, преди да го достигне харпунът.

Нима и сега така, нима трябваше да чака и този, докато се подуе и изплава сам?

Не, нямаше търпение да чака!

Там някъде, из тия гнусни търбуси, се валяше торбичката му, съкровището му — това, което го правеше да се чувствува човек.

Защото човек е само милионерът, беднякът не е човек, той е нула!

Повече не можеше да се сдържа.

И без да размисля, заслепен от алчността, той се хвърли във водата, стиснал харпуна.

Оказа се, че не е много дълбоко, не повече от два метра.

Заопипва дъното с крака. Без да мисли, без да допусне дори, че може да не го е убил, че може някой друг негов сродник да налети.

Имал бе късмет.

Пък — и опит. Знаеше, след гърмеж тия гадини се спотаяват на дъното. И за да нападнат, им е нужно време, докато решат, все едно да поразмислят.

Познаваше нрава им, познаваше нрава и на другите зверове, затова не се боеше от тях. Боеше се от хората, защото всеки има различен нрав и не можеш да го разгадаеш.

Ето, докосна трупа с крак. Опипом намери недостатъчно бронираното място — в сгъвката между врата и лапата.

Заби там харпуна.

Изплува, прехвърли се в лодката, издърпа с въжето мъртвото тяло и загреба към брега. Там, в най-плиткото, където заораха и килът, и гребенът по гърба на крокодила, спря. Разсече корема му, претърси стомаха.

И тоя път — напразно!

Докога?

Къде ли се криеше тоя проклетник, който търсеше?

Разсъмнало се бе съвсем. Цялата джунгла заехтя от виковете на разсънените й обитатели.

Без да помисля за почивка, Садикин продължи да обхожда околността. Бавно, методично, като се криеше в здрача на нависналата над водата растителност. Ту нагоре, срещу течението, ту надолу, като се отдалечаваше все повече от злополучното място, където онова тъпо чудовище беше отнесло съкровището му.

Ни помен от крокодил!

Нито грамаден, нито някакъв дребосък!

А това беше напълно естествено, тъй като малките не дръзват да се мяркат покрай големите, които не биха изпитали никакво угризение на съвестта, ако вкусят от месцето дори на своите рожби. Обикновено в един водоем, в близост, живеят еднакви по размери влечуги, равностойни, в някакво от немай-къде мирно съвместно съществуване.

Той се ослуша, дочул нещо като звън на стъклена камбанка. И видя на клона над главата си един голямоок смок. Обикновено той не е свадлив, пък и не е отровен. За разлика от туземците Садикин знаеше, че не всички змии са отровни. Но тоя понякога става своенравен. Ако се почувствува в безизходица, налита и хапе по лицето.

Сега предпочете отстъплението. Изсули се надолу по клона, докосна водата, сякаш се хлъзна по нея, и отплува нанякъде.

Успокоен, Садикин продължи търсенето.

Тогава пък го нападнаха рояк оводи, едри, блестящи, настървени зли мухи. Те жилят жестоко, смучат кръв, пренасят опасни зарази.

Едва успя да ги пропъди с размаханото весло.

Час след час — нищо! И нищо!

Внезапно дочу някакво грухтене, подуши и мирис на глиган.

Това го подсети, че е огладнял.

Затова пристана до брега, взе пушката и пристъпи към мястото, където се надяваше да издебне плячката си.

Отгоре му, от храста се посипа дъжд от кърлежи.

Навярно те му попречиха да различи особеностите на това грухтене. На туй отгоре по нозете му полази армия от зли черни мравки, в чиято походна колона бе стъпил, без да забележи.

Безспорно, всичко това се дължеше на преумората и безсънието напоследък.

Добре че успя да зърне навреме мръдването на легналия върху пръстта клон.

Царска кобра! Дълга поне четири метра!

Пък и ако е по-дребна, ухапването й убива слон, та камо ли човек?

Отдръпна се.

Чак тогава видя битката. Биеха се два равностойни противника: глиган и малайска мечка.

Тая мечка е по-дребна от сродниците си. За сметка на това пък има отвратителен характер и поразителна сила. Садикин я бе виждал как прекършва сухо дърво, за да се добере до меда в хралупата му.

При неговата поява глиганът, по-съобразителен, пък и повече преследван от човека, заряза сражението и побягна.

А мечката, видяла друг противник, върху когото да излее злобата си, се втурна насреща му.

Туземците я побеждават така — чакат я да се надигне на задните си лапи и тогава забиват копието в корема й.

По същия начин постъпват и ловците с пушки.

Тоя път Садикин не изтрая.

Тя връхлетя срещу него така, сякаш не възнамеряваше да се изправя. И той, ще не ще, гръмна преждевременно.

Прицелил се бе в челото й.

Но или не го бе улучил, или куршумът се бе хлъзнал по плътната като броня козина.

Незасегнат, но още по-раздразнен, звярът продължи напред.

На стрелеца не му оставаше друго. Той захвърли излишната вече пушка и се метна на най-близкото дърво. На всеки ловец се е случвало подобно нещо. Запълзя нагоре като маймуна.

Знаеше го, но нямаше избор. Малайската мечка е най-изкусният дърволаз сред всичките си роднини.

Без да се колебае, тя го последва. И понеже беше и по-силна и по-пъргава, бързо взе да го догонва.

Садикин вложи всичките си сили.

Още, още!

А не можеше повече — върхът беше прекършен при някаква буря.

Сега накъде?

Съвсем случайно погледна към реката.

И видя.

От зеленикавата дълбина се надигна нещо бяло.

Крокодилът — с корема нагоре!

Според правилото трябваше да изплава подир няколко дни. А той…

Течението го понесе бавно.

И можеше да го отвлече, да отвлече с него и съкровището, скрито в корема му.

А собственикът на това съкровище беше безпомощен да направи каквото и да е.

Слава богу, не го отвлече, завъртя го към брега, където го натика сред полуизгнилите клони на паднало дърво.

Дано се задържеше там! Трябваше да се задържи!

Ей това малко отклоняване на вниманието, това кратко разсейване се оказа съдбоносно.

Мечката го достигна, захапа крака му.

По-право захапа яката подметка.

Загриза я.

Просегна се с едната предна лапа, та впи нокти в крака му. А нейните нокти са като месарски ченгели. Разкъса прасеца му. Рукна кръв.

А зъбите й яростно престъргваха обувката, почваха да достигат и ходилото му.

Повече не можеше да се владее.

— Помооощ! — изкрещя, по-право изрева от болка той.

Скоро, съвсем скоро стръвницата щеше да изхлузи обувката и да захапе живото месо.

И тогава…

— Помооощ! — повтори той отчаяния си призив, макар и убеден, че тук, в тая пустош, където се бе заврял, нямаше кой да му помогне.