Петър Бобев
Фаетон (14)

Дистанционният детонатор

Доктор Христо Пеев отново стоеше обезвреден, обграден от безчувствените виолетови същества, принуден да доизслуша дългия разказ на Свръхразума. Не че не го интересуваше. Напротив, би дал мило и драго да го чуе. Но друг път, при други обстоятелства, не сега, когато не само неговият живот, а и животът на близките му, на жена му, на сина му, дори съществуването на цялото човечество беше застрашено от безжалостното решение на тая свръхмогъща машина.

Мислеше. Трябваше да измисли нещо!

Или радиоапаратът, или пушката, която беше захвърлена ведно с другите им вещи върху една полица в отсрещния край на помещението.

Как да се добере поне до едното от тях? Как?

А Свръхразумът, все едно нищо нестанало, продължи с безстрастния си глас:

— В нарасналото изобилие народът на разумните се намножи неограничено. И Свръхразумът прецени. Налагаше му се да им дири ново жизнено пространство. А пространството е ограничено, едно и също. Можеше да ги пресели на друга планета: на Марс или на Земята. Той обаче реши, че е по-целесъобразно преди това да бъдат усвоени чуждите територии върху собствената ни планета. Там съществуваха два континента, почти еднакви по големина. Най-логичният изход се оказа войната. Война срещу жителите на другия континент. Чрез войната, от една страна, се присвояват нови земи за заселване, а от друга, дори по-важно — във войната се премахва излишното население.

— Бихте могли да ограничите раждаемостта — подметна Пеев.

— Можехме. Но тогава ония, враговете, щяха да се окажат с по-многобройна войска. Та не е ли същото и при вас? Всяка държава поощрява раждаемостта, за да се сдобие с повече войници. И още нещо, при липса на естествен подбор в културните условия единствена войната е способна да проведе селекцията на по-годните, на по-приспособените.

Не забеляза гримасата на несъгласие у биолога и добави:

— За беда в нуждата, в страха от нападение и неприятелите създадоха свой Свръхразум. Нали и при вас повечето открития стават по време на война или за военни нужди? Ние изобретявахме нови оръжия, те — също. И воювахме, воювахме. Вече не само за жизнено пространство, вече и за друго. Както няма място върху една планета за два разумни вида, още повече няма място и за два Свръхразума. Единият безусловно трябваше да бъде разгромен. Свръхразум Първи замисли унищожителен удар. Досега целта му беше да намали населението на противника, което се постига при бойни действия с променлив успех. Сега на преден план изпъкна друга цел — пълна победа. Свръхразум Втори трябваше да бъде унищожен, за да преминат всичките му поданици под властта на Свръхразум Първи. Това изисква логиката — за да има ред, хармония, мир и благоденствие, трябва да съществува само един начин на мислене, само една преценка, само едно заключение. Да има единомислие и единодействие.

— Истината се ражда в спора — вмеси се пак Садикин. — При сблъсъка на разни идеи и съображения.

Гласът отвърна начаса:

— Могат да спорят разумните, могат да спорят хомо сапиенс, несъвършените, с посредствен мисловен апарат, при който отделният индивид не е способен да постигне сам най-точното решение на поставената задача. Не и Свръхразумът, който е само логика, който не се нуждае от съвети и консултации, за когото изводът не е плод на колебливо налучкване между варианти, а прецизно математическо изчисление. И този извод наложи да бъде ликвидиран Свръхразум Втори. Както при вас, така и при нас — природните закони в цялата Вселена са еднакви — отначало се използувала енергията на молекулите, което значи на топлината. След това — енергията от разцепването или от синтеза на атомните ядра, което и вие вече овладявате. Разумните бяха усвоили и енергията на елементарните частици, владееха умението да ги разбиват на кварки. Това теоретично е добре известно и на вас: колкото повече се раздалечават отделните кварки, толкова по-здрави стават връзките им. При синтеза на кварки в ядрените протони и неутрони се получава взрив с такава чудовищна мощ, пред която вашите водородни бомби изглеждат детски играчки, макар че такъв взрив всъщност е прашинка от енергията на Великото зараждане, което вие наричате Големия взрив.

Пеев не можа да се стърпи:

— А защо при тия си възможности не заселихте някоя друга планета, а предпочетохте да се изтребвате взаимно?

— Казах, няма място за два Свръхразума. Единият трябва да победи, за да обедини всички разумни. И тогава да пристъпи към осъществяването на грандиозните проекти, които си бе предначертал — усвояването на цялата Слънчева система. А след това — и системите на най-близките звезди. И ние, и те, изобретявахме нови и нови оръжия, като се подготвяхме за крайния сблъсък, когато щяхме да стоварим един върху друг цялата си мощ. Едва тогава, изправени пред такива разрушителни оръжия, и двете страни предпочетохме да прекъснем войната в необявено примирие. Всъщност в подготовка за нов удар. И то със средство, непознато за врага. За опазването на тайната бяха пуснати в ход всички способи, които могат да попречат на врага да улавя радиосигналите между Свръхразума и разумните. Война със заглушаване на комуникациите.

Пеев стисна зъби — не е ли това и сега слабото място, ахилесовата пета на тоя компютър? Общението с лилавите полуроботи? Уязвимостта на радиовръзката?

Наистина той мразеше победителите. Ала сега, когато бяха застрашени близките му, човечеството, трябваше да се примири и с тая роля — да бъде победител.

Биокомпютърът не спираше:

— Тогава Свръхразумът създаде „дистанционния детонатор“, както бихте го наименували вие.

— Това какво е?

— Апарат, способен с радиоизлъчванията си да се вмесва в електронните устройства на всички оръжия. Целият заряд на свръхмощния му акумулатор се изчерпва в един-единствен импулс, достатъчен да ги задействува, като предизвика самовзривяването им още на стартовите им установки, в самите им бази и по този начин не само да ги обезвреди, ами да стовари цялата им разрушителна сила върху собствената им страна. Убеден в своето превъзходство, Свръхразумът реши да нанесе първия удар. Изненадващо. Печели този, който атакува.

Пеев неволно сравни тая мисъл с основното правило на всяка армия: „Атаката е най-ефикасната отбрана.“ И на Земята войнолюбците от всички времена са бързали с първия удар, прикривайки го с по-приемливото прилагателно „превантивен“.

Високоговорителят добави:

— Свръхразумът прецени. Никой от враговете нямаше да оцелее. След като обезлюдеше по тоя начин целия континент, той щеше да го засели с излишните индивиди от народа на Свръхразум Първи.

— А остатъчната радиация? — пресече го биологът.

— Разумните са устойчиви срещу нея. За разлика от земните същества.

— Всъщност не всички. И тук се срещат изключения. Например бактериите, които си живеят отлично дори в атомен реактор.

Гласът от радиоприемника отново заговори:

— Ведно с определения персонал Свръхразумът излетя с построената за целта ракета в стационарна орбита около планетата, откъдето включи дистанционния детонатор. И еднократният му импулс задействува всички атомни и кваркови оръжия. Не предвиди две неща. Първо — в неговата програма не бяха заложени способностите за предугаждане чуждите намерения — това, което наричате интуиция.

Интуицията се ражда в подсъзнанието — помисли си Пеев. — А компютърът е лишен от подсъзнание. Той е чисто съзнание. У него всичко е категорично ясно, всяка информация — винаги на разположение при всяко поискване.

Биокомпютърът продължи разказа си:

— Междувременно Свръхразум Втори бил конструирал подобен детонатор, програмиран да се включи автоматично от нашия импулс. И второ, още по-важно — и двата свръхразума не предвидиха, че планетата няма да устои на тая двойна експлозия. Това предизвика ужасната катастрофа. Критичната граница беше премината, след което се развихри верижна реакция на кварките в ядрото на планетата. Тя не издържа спонтанния взрив на всички налични оръжия. Нацепи се, разпадна се на безброй късове, които се разлетяха в пространството.

— Гибелта на Фаетон! — възкликна българинът.

— И раждането на това, което наричате астероиден пояс. Цялото население бе унищожено. Но това нямаше особено значение. Нали вече не съществуваше Свръхразум Втори, нали бе останал само един Свръхразум? С достатъчен брой от разумните, които да го захранват с електромагнитните си излъчвания, да поддържат всичките му функции. А орбиталната станция се превърна в обикновен астероид, защото енергията, с която разполагаше, се оказа недостатъчна да го откъсне от орбитата, в която го бе запратила експлозията. По-точно, не и обикновен астероид. За разлика от останалите — само той обитаем. Малобройното общество на оцелелите разумни беше принудено да се пригоди към новите условия на живот. За щастие станцията разполагаше с всичко: прозрачните стени пропускат достатъчно светлина, корпусът е херметично затворен и не позволява да излети в Космоса дори една водна молекула, най-необходимото съединение за съществуването на разумните.

— Ами азотът? — като биолог Пеев не можеше да отмине мълчаливо тоя въпрос. — Ами минералните вещества?

— Разумните усвояват азота от въздуха като вашите азотосвързващи микроорганизми. А нужните соли добиват, като завинтват в почвата единия си долен крайник.

— Още нещо! Как се осъществява кръговратът на веществата им? При нас има смърт, има гнилостни бактерии, които връщат в почвата и въздуха усвоените вещества.

— И при нас съществува смърт и гниене. Но и смъртта, и размножението се регулират от Свръхразума. Особено след Взрива. Обитателите на станцията не бива да превишат първоначалния брой. Затова за всеки мъртвец се допуска само един новороден. В крайното отделение на станцията е складирана пръстта, там биват полагани труповете на разумните — за да се превърнат след това в хранителен материал за потомците си. Същият цикъл като при вас, само че по-затворен.

— А как се размножават?

— Вие наричате, това „пъпкуване“. Подробности не са ти нужни. Важното е, че в станцията видът на разумните оцеля. Оцеля през изтеклите векове — пак по вашето летоброене. А Свръхразумът изчакваше. Той е вечен, може да чака. И ето през астероидния пояс започнаха да прелитат вашите междупланетни станции. Свръхразумът улавяше радиосигналите им, анализираше ги, разшифроваше ги, подготвяше се за спасителната операция. Спасителна за вида на разумните, гибелна за вас. Един ден, а това съвсем не може да се нарече ден, защото при нас е винаги ден, ние не сме въртяща се планета — Свръхразумът улови направляващите сигнали на вашата междупланетна станция „Юпитер 5“. Анализаторът му начаса установи, че тя ще премине в близост с последното убежище на разумните. И се приготви. Когато тя наближи достатъчно, той заглуши радиовръзката й със Земята и започна да й предава своите заповеди. „Юпитер 5“ измени курса си, сближи се с ракетата ни, която се прикачи към неговия корпус. После Свръхразумът даде нареждането за обратния път. „Юпитер 5“ послушно пусна в ход двигателите си. Пресякохме орбитата на. Четвъртата планета — Марс и наближихме Земята. За да слезем незабелязано, каквато беше целта ни, Свръхразумът попиваше, като дори се зареждаше така с енергия, импулсите на вашите радари, които опипваха Космоса, за да ни открият.

На Пеев изведнъж станаха ясни всички тайнствени явления, за които бе чул по радиото: и изчезването на междупланетната станция, и неясното й завръщане. Но как ли бе попаднала на дъното в залива?

Гласът бързаше да изреди всичко, все едно студент на изпит:

— Тогава пак според изчисленията на Свръхразума се включиха спирачните двигатели на „Юпитер 5“. По този начин след няколко обиколки в околоземна орбита навлязохме в плътните слоеве на атмосферата и се приводнихме безаварийно в залива до тоя остров. Там освободихме „Юпитер 5“, който потъна, а нашата станция, задвижвана от реактивните си двигатели, недостатъчни за космичен полет, но предостатъчни за такова пътуване, се отправи срещу течението на реката. И ето ни тук!

Навън денят бе просветнал съвсем. Водата, изгубила предишната си мощ, бавно се отдръпваше от залетите брегове. Укротяваше се. И наслагваше в плитчините откъртените някъде дървета и клони.

— Да! — поклати глава Пеев. — Ето ви! Но за добро или за зло?

— Зависи. Това, което за разумните е добро, за вас е зло. По времето, докато наближаваше Земята и след като се приземи, Свръхразумът успя да усвои цялото човешко познание. Анализаторът му разшифрова различните ваши системи за звукова комуникация. И писмената.

— Езиците! — досети се Пеев.

— Усвои ги, овладя реда и смисъла им. И ги синтезира успешно. Както се убеждаваш сам, сега ти общуваш с него посредством един от вариантите на тази ви сигнализация. За Свръхразума се оказа играчка да се свърже с вашите най-съвършени компютри, да проникне в най-секретните информационни банки и да извлече всички заключени в тях знания. Посредством своите сетива разумът изследва и природата ви. Експериментира върху растения и животни силата на произвежданите от разумните фитонциди. И се убеди, че всички вие сте напълно уязвими от тях. И че е безсмислено каквото и да е общуване с вас. Че вашето интелектуално развитие е все още в първоначалния си стадий. И както вие изтребвате вредителите от нивите и градините си с инсектициди, така и Свръхразумът ще изтреби вас. За да освободи площите, където да се разселят разумните. Където ги е довел най-сетне след гибелта на родната им планета, където ще им създаде втора родина.

Пеев съзнаваше, че всичко вече е безполезно. Все едно, ще убедиш ли лавина да те пощади? Но не беше създаден да стои бездеен. Трябваше да опитва.

— Ти искаш да ни унищожиш. А ние нищо лошо не сме ви сторили. Дори обратно, макар и неволно. Как така ще избиеш милиарди хора, милиарди други живи твари? Нямаш ли милост?

Гласът замълча за миг, преди да запита и той:

— Впрочем какво съдържание влагате в това понятие? Милост?

— Това е чувство; благородно чувство, израз на висша нравственост.

Доскорошният стремителен почти неудържим ход на електроните в биокомпютъра сякаш се позабави. Личеше си, че в неговите интегрални схеми, в неговите неврони или кой знае какви логически устройства се извършва трескава реакция, търсене на заложено в паметта му решение.

Накрая изрече:

— В програмата на Свръхразума липсва такъв алгоритъм. Задачата му е само да опази вида на разумните. С тази цел е конструиран. Сега трябва да им намери жизнено пространство. И няма да се спре. След това трябва да осигури възпроизводството им. Всяка планета притежава нещо като имунитет срещу дошлия от другаде чужд живот. Нашата нямаше магнитно поле. А тук то е непоносимо мощно. И наруши размножителната способност на разумните. Свръхразумът трябва да ги защити от неговото вредно въздействие.

Пеев слушаше гласа от приемника над главата си, а гледаше тайнственото бодливо кълбо, което всъщност разговаряше с него посредством радиоапарата. И което го заплашваше, което заплашваше цялото човечество, всичко живо на Земята. Как да го обезвреди? Колкото и да беше разумно това кълбо, колкото висок коефициент на интелигентност и да притежаваше, то все пак беше машина, само една феноменална електронноизчислителна уредба. Нима човешкият разум щеше да се окаже безсилен пред някакъв изкуствен механизъм?

И все пак, дори машина, щом има разсъдъчни способности, тя трябва да разсъди логично, да направи логичен извод за ползата от сътрудничество — та ако ще би за нея то да изглежда като симбиозата между животинските видове.

— Ние, хората, от векове сме очаквали срещата с други разумни същества — направи последен опит Пеев, — за да си подадем братски ръце, да обменим знанията си, да се обогатим взаимно.

Гласът възрази:

— Очаквали сте разумни същества. В действителност се сблъсквате със Свръхразум. За когото вие сте тъй несъвършени, както на вас ви изглеждат животните. Когато се срещате с животни, опитвате ли да обменяте с тях братски знания? Свръхразумът няма какво да получи от вас. Той знае повече, той умее повече. И вие съвсем не сте му нужни. Съвсем не сте му братя. Свръхразумът ще постъпи с вас така, както е преценил неговият логически анализатор.

Поспря само за секунда, после изрече последните си думи, които прозвучаха като смъртна присъда, произнесена от неумолим съдник:

— Край! Няма какво повече да знаеш! Свръхразумът вече ще осъществи това, което е решил!

— Нима наистина? — възкликна биологът.

— То е единствено логичното! Ако Свръхразумът не изтреби вас, вие ще сторите същото с разумните. Няма място за два разума, за боричкане на идеи. Прогресът се гради, когато решава само един разум, когато привежда в действие това решение само една воля. Свръхразумът ще унищожи досегашния живот на планетата ви със същото оръжие, което разруши родината на разумните. Той ще им завоюва нова родина. С дистанционния детонатор ще взриви всички земни ядрени и обикновени оръжия, които биват задействувани с електронни устройства. Тоя път Свръхразумът няма да допусне катастрофа подобна на катастрофата с родната планета. Тоя път той изчисли най-прецизно сборната им мощност — достатъчна да погуби местния живот, но недостатъчна да раздроби земното кълбо. И го изпробва няколко пъти, като заглушаваше временно всички радиостанции и прекъсваше работата на електронните системи. Оказа се, че е напълно изправен, напълно годен за целта. След малко Свръхразумът ще даде заповед да го изнесат навън. После всички ще се приберат в орбиталната станция. Да се запазят не толкова от радиацията, колкото от взривната вълна. Започва Новата ера в живота на разумните!

И млъкна.

По-право млъкна радиоприемникът. А в същото време, както изглежда, биокомпютърът бе почнал да дава електромагнитните си разпореждания на фаетонците. Защото те изведнъж излязоха от досегашното си вцепенение, размърдаха се, привидно се засуетиха насам-натам.

Ала не, не се суетяха. Изпълняваха точно поставена задача. Те измъкнаха от предното отделение, облицовано добре с прозрачен изолатор, неголямо странно устройство, друго ежоподобно кълбо, изнесоха го на брега и го подготвиха за работа. От корпуса му се източиха безброй нагънати израстъци — навярно антени, разперени на всички посоки.

После фаетонците се прибраха в кораба. Дори в безучастните им движения на роботи се долавяше известно удовлетворение от свършената работа.

И очакване…

Гласът от радиоприемника отново прогърмя:

— Хомо сапиенс, слушай! Излезте и двамата навън! Можете да бягате, можете да останете на едно място. Това няма значение. Смъртта ще ви настигне, където и да сте!

И понеже те стояха неподвижни, все още неразбрали заповедта му, той добави:

— Излезте навън, за да споделите участта на цялата ваша биосфера! А после труповете ви ще бъдат препарирани за музея.

Пеев не изчака втора подкана. Обидно му беше да го изхвърлят виолетовите изроди. Тръгна към изхода. Но не само обидата — и някаква бледа надежда. Друго е, различно е да си на свобода, макар и обречен.

Излезе. Тръгна към реката.

А сега?

Наблизо лежеше готовият за действие детонатор.

И само след секунди той щеше да предизвика Края на света. В колосалния взрив щяха да загинат всички земни същества: растения, животни, хора, близките му, Мария, синът му…

И никой — никой даже не подозираше надвисналата над главите им сатанинска заплаха.

И никой — никой не можеше да помогне.

Освен един…

В ужаса, в напрежението внезапно радостно досещане осени съзнанието му. Като светкавица.

Водата е непроницаема за радиовълните! Непроницаема…

Христо Пеев не устоя повече. Единствен той имаше някаква възможност да предотврати фаталния край? Единствен!

Дори с риск за живота си.

Длъжен беше да излезе победител!

И без да си дава повече сметка какво прави, той грабна детонатора — не беше толкова тежък, колкото изглеждаше, притича до реката и нагази в нея.

Още малко, още по-навътре!

Повече не можеше — той метна във водата бодливото кълбо.

Бурните води го поеха, понесоха го по течението. Ето една, после друга от антените му се мерна над мътната повърхност като протегнати ръце на удавник. И изчезнаха. Изчезна целият апарат, повлечен по дъното редом с камъните и тежките дънери.

Въздишка на облекчение се откърти от гърдите му.

Бе победил!

За пръв път в живота изпитваше наслада от победата.

В действителност тя беше странна — тая негова победа — за спасението на другите бе пожертвувал себе си.

Не се съмняваше, че безчувственият и безпощаден Свръхразум няма да му прости. Защото в него безспорно не бе заложен и алгоритъмът на великодушието.

Остана на мястото си в очакване на жестоката разправа. В напрежението, в сладостта от подвига не чувствуваше страх.

Ала враговете нещо се позабавиха, изглеждаха разколебани. Биокомпютърът навярно не можеше да възприеме с логическите си възможности нелогичността на постъпката му.

Пеев стоеше и чакаше примирен.

Беше изпълнил задачата си, беше обезвредил най-страшната заплаха…

Внезапно усети непоносима болка в глезена.

Непреодолима сила го дръпна надире.

Той се извърна и замръзна в ужас.

Озъбен крокодил с вечната насмешлива гримаса върху мордата си, захапал крака му, бавно, заднишком го отмъкваше към дълбочините.