Сюзън Хил
Мисис де Уинтър (2)

Глава втора

Максим извади писмото. Аз седях до нашата маса с изглед към малкия площад, който така много, харесвахме, а той отиде в хотела за цигари.

Не беше толкова топло. Спомням си, че облаци непрекъснато закриваха слънцето и внезапен вихър се втурна по една от страничните улички между високите къщи, като завъртя късчета хартия и листа. Бях загърнала раменете си със сакото. Лятото беше свършило.

Може би по-късно същия следобед щеше да има буря, времето бе започнало да се променя.

Облаците отново се появиха и площадът остана в сянка, без форми, странно тъжен. Няколко тъмнокоси дечица играеха в една кална локва, която сами бяха направили между камъните, като бъркаха водата с пръчки, носеха още пръст в малки дървени лъжички за сладолед, веселите им гласове достигаха до мен като бърборене на птички.

Наблюдавах ги, слушах ги и се усмихвах. Стараех се да не се разстройвам от децата.

Сервитьорът мина и хвърли поглед към празната ми чаша, поклатих отрицателно глава. Ще чакам Максим.

След това църковната камбана заби на часа, с остър, висок метален звук и слънцето отново заблестя като изостряше краищата на дългите сенки, затопли ме и ми подобри настроението. Малките момченца запляскаха с ръце в калта и извикаха ура за нещо, което ги зарадва. Вдигнах очи и го видях, че идва към мен с приведени рамене, лицето му като маска, зад която той винаги автоматично се опитваше да скрие каквато и да е тревога. Държеше едно писмо и като седна на вехтия метален стол, хвърли го на масата, преди да се обърне и да щракне с пръсти на сервитьора, — нещо, което той рядко правеше по стар, арогантен маниер.

Не познах почерка. Но видях пощенската марка и поставих ръката си върху неговата.

Беше от Джайлс. Максим не ме погледна, докато бързо го прочетох „… намерих я на пода в спалнята… чух силен, удар от падане… успях да я вдигна… Мейдмент дойде… някакво движение на гърба от ляво почти веднага… говор лош, но се прояснява малко… познава ме… болницата и лекарите не казват много… ужасно… живея с надежда…“.

Погледнах отново плика. Датата беше от преди три седмици. Понякога пощата пристигаше толкова късно, изглежда, че съобщенията са се влошили от края на войната.

— Сигурно е по-добре, Максим. Може би дори е напълно оздравяла. Ако не е така, щяхме вече да разберем — промълвих аз.

— Горката Беа. Няма да може да тича през четири окръга. Няма да ловува вече. Ако я накарат да се откаже от лова изобщо, това ще бъде добре. Не мисля, че е разумно за жена на шестдесет години. Винаги се е грижила за всичко. Не съм й бил от никаква полза, не заслужава това.

Той внезапно стана.

— Хайде.

Извади няколко монети от джоба си, остави ги на масата и тръгна през площада. Погледнах към сервитьора, усмихнах се извинително, но той беше вътре, разговаряше с някого с гръб към мен. Спънах се, почти паднах на плочите в стремежа си да настигна Максим.

Клекналите момченца събраха главичките си и млъкнаха.

Той тръгна към пътеката, която заобикаля езерото.

— Максим…

Настигнах го, докоснах ръката му. Вятърът духаше и къдреше водата.

— Тя сигурно е добре вече… чудесно… Сигурна съм.

Да телефонираме на Джайлс тази вечер, можем ли? Но бихме чули… той е искал да ти съобщи и е ужасно, че писмото се е забавило толкова време… може би е писал отново, въпреки че не обича много да пише. И двамата не обичат.

Вярно беше. През всичките тези години получавахме от време на време кратки, приятелски писма с едрия, момичешки почерк на Беатрис, която ни казваше твърде малко, понякога споменаваше за съседи, за пътувания до Лондон, за войната, затъмнението, евакуациите, липсата на много неща, кокошките, конете и внимателно и тактично избягваше всичко лично, семейни въпроси, миналото. Като че ли бяхме далечни братовчеди, разделени от дълго време. Понеже се местехме и след това се връщахме тук след войната, писмата често бяха адресирани „до поискване“ и пристигаха веднъж или два пъти годишно и безнадеждно закъсняваха. Аз отговарях в същия внимателен, скован стил, с почерк като този на Беатрис, срам ме беше от тривиалността на нашите дребнички новини. Тъй като Беатрис никога не споменаваше писмата ми, нямах представа дали изобщо ги получава:

— Моля ти се, не се безпокой. Знам, че мозъчният удар е страшно нещо и сигурно е било много тежко за нея. Тя е действена натура, не понася да стои безработна вкъщи. Не се е променила.

Видях сянка от усмивка по устните му.

— Но много хора получават удар, слаби удари и напълно оздравяват.

Стояхме и гледахме сивата стоманена вода около дърветата и постланата с баластра пътека. Чух се да бъбря глупости, като се опитвах да го успокоя. Без успех. Разбира се, той не мислеше само за Беатрис.

Писмото, пощенската марка, почеркът на Джайлс, адреса в горния ъгъл на листа връщаше мислите му назад.

Исках да му спестя всичко това, но знаех, че не е редно да крия писмата. Дори и да бях го направила успешно, щеше да бъде измама, а ние не се лъжехме един друг и при това не исках да се преструвам, че няма сестра, нито семейство, освен мен.

Беатрис се занимаваше с всичко от деня, когато заминахме, подписваше документи, взимаше решения. Беатрис, и през първите една-две години Франк Кроулей. Максим не искаше да му се казва това, изобщо не искаше нищо да му се казва. Е, сега си мислех, може би е било твърде голямо напрежение за нея, разчитали сме твърде много на силата и доброто й сърце. А после дойде войната.

— Едва ли съм й бил опора.

— Тя никога не е очаквала това, никога не е казвала нищо по този въпрос, знаеш много добре.

Тогава се обърна към мен, очите му бяха пълни с отчаяние.

— Страх ме е.

— Максим, от какво? Беатрис ще бъде отлично, знам го, тя…

— Не. Независимо дали е или не е… не е това.

— Тогава…

— Нещо се е променило, не чувстваш ли? Страх ме е от каквато и да е промяна. Искам всеки ден да е като днешния.

Нищо не можех да му кажа, знаех, че никаква баналност не може да помогне. Спрях да бърборя безсмислено как добре ще се възстанови Беатрис. Само вървях бавно до него на брега на езерото и след една миля отново тръгнахме към хотела. Спряхме да гледаме някакви гъски във водата. Хвърлих на две врабчета трохички, които намерих в джоба си. Почти никого не срещнахме. Лятната ваканция беше приключила. Когато се върнем, ще пристигнат вестниците и ще се занимаем малко е тях, преди да изпием по чаша вермут и да обядваме.

По целия път докато мълчахме мислех за Беатрис.

Горката Беатрис. Но имало слабо раздвижване на едната й страна, казваше писмото, познала Джайлс, могла вече да говори. Ще телефонираме, ще поръчаме цветя, ако е възможно малко да приспим вината си по този начин.

Само за един миг, когато се качвахме по стълбите на хотела, си я представих ясно как върви насреща ми по тревата на Мандърлей, кучетата весело лаят около нея, гласът й се чува ясно. Милата, добра, вярна Беатрис, не си натрапваше мнението и никога не зададе какъвто и да е въпрос, обичаше ни и покорно прие това, което направихме. Очите ми се напълниха със сълзи. Но сега вече тя сигурно отново излиза. Дори започнах да пиша писмото си, щях да я посъветвам да намали темпото, да се грижи повече за себе си, да се откаже от лова.

Максим се обърна, когато влизахме през вратата и по лицето му познах, че и той се беше убедил във възможността да се върне с облекчение към нашето деликатно спокойно съществуване.

Сега се срамувам и винаги ще се срамувам, че тази вечер бяхме толкова весели, с олекнали сърца, като обърнахме гръб на всичко извън нас и се насочихме към удобния пашкул, в който се бяхме свили. Колко самодоволни бяхме, колко себични и безчувствени, като съзнателно се убеждавахме, че ударът на Беатрис е бил слаб, и тя вече сигурно е станала и се занимава с обичайните си работи.

Следобеда излязох за малко на пазар и дори си купих някакъв одеколон, нов за мен, и скъп битер шоколад, постъпих като богаташка, отегчена, несериозна, която прекарва времето си в покупки за собствено удоволствие. Това не беше обичайно за мен и не зная защо се държах така този ден. Пихме чай и след това вечеряхме, а след вечеря отново се разходихме както обикновено край езерото и отидохме да пием кафе в един от хотелите, чиято тераса беше отворена вечерно време и масите поставени навън под чадъри. Приказни светлини сияеха над главите ни, като хвърляха лъскав син цвят и червен и грозен оранжев по масите, по ръцете ни, когато посягахме към чашите. Времето стана по-меко, вятърът беше спрял. Наоколо седяха една-две двойки, дошли на чашка алкохол или кафе и за малките черешови пастички — тукашен специалитет. Ако Максим не беше в състояние да не мисли за неща твърде далеч оттук, той умело го скриваше от мен и само се облягаше на стола си, като пушеше. Същият, с когото седях в отворена кола по планинските пътища на Монте преди цял век, само че сега с малко повече бръчки и побеляла коса. Същият човек, който ме покани несръчно и зачервен от неудобство на своята маса, когато обядвах сама и бутна чашата ми е вода.

— Не може да седите на маса с мокра покривка, ще ви се отще да се храните. Станете! — И към сервитьора:

— Махнете това и сложете още един прибор на моята маса. Мадмоазел ще обядва с мен.

Сега вече рядко беше така категоричен, нито пък така импулсивен и настроението му беше доста по-уравновесено, приемаше по-лесно нещата, включително и скуката. Беше се променил. И все пак, като го гледах, беше старият Максим, когото видях за първи път. Щеше да бъде като толкова много други вечери, когато седях до него, когато повече мълчах, като знаех, че се нуждае само от успокояващия ефект на моето присъствие, което го правеше доволен. Вече бях свикнала да се чувствам силна и той да разчита на мен. И ако в съзнанието ми днес, както през много други дни през тези една или две години се прокрадваше слабо безпокойство, слаба борба, нов глас, нещо, което не можех да обясня нито да определя, но винаги беше „като облак по-голям от човешка длан“, стараех се да не мисля за него и да не признавам, че съществува.

Донесоха още кафе, гъсто и черно в малки фарфорови чашки и Максим поръча коняк.

Казах:

— Ето го химикът. — И улових погледа на Максим както винаги с взаимно учудване, и двамата се обърнахме да гледаме човека, с когото се разминавахме на брега на езерото, — един особен, изправен слаб мъж, местният аптекар, който прекарваше целия ден в безупречна бяла престилка и всяка вечер, точно по едно и също време се разхождаше и обикаляше езерото в черно, дълго палто, като държеше за каишка малко, дебело кученце. Караше ни да се смеем, защото беше безкрайно сериозен и безразличен към света. Всичко в него, — кройката на дрехите му и прическата му, начина, по който държеше главата си, яката му с обърнати краища, дори каишката на кучето, бяха очевидно чуждестранни.

Такива дребни, обикновени неща, такива безобидни забавления изпълваха нашите дни.

Спомням си, че започнахме да говорим за него, за положението му, защото не бяхме го видели с жена, или с какъвто и да е друг човек. Сватосвахме го с различни дами от други магазини или от салоните на хотела и на масата на кафе в малкия градец като разглеждахме жени, които разхождаха кучетата си като евентуални кандидатки. После, когато застудя и светлините на терасата напълно изгасваха, се връщахме хванати за ръка покрай тъмната спокойна вода и се преструвахме, без да кажем дума, че всичко е както е било. Не споменахме писмото.

Странно е, че когато си спомняме драмите на живота, моментите на криза и трагедии, времето на страдание, когато ужасни новини стигнат до нас, не само събитието остава завинаги в съзнанието ни, но почти винаги и малките подробности без значение. Те могат да останат пресни и ясни, свързани със събитието като постоянен белег до края на живота ни, макар да е логично да се мисли, че паниката и шокът и острата болка са притъпили съзнанието ни за случката.

Има неща, които съвсем не помня от онази нощ, но други са останали като сцени в картина, живо осветени.

Влязохме в хотела като се смеехме за нещо и не съвсем обичайно, защото той изглеждаше в такова весело настроение, Максим предложи да изпием по един ликьор. Нашият хотел не беше претенциозен, но вероятно преди години някой решил да привлече външни хора и превърнал в бар едно мрачно помещение близо до ресторанта, като сложил абажури на лампите с пискюли по тях и няколко табуретки. На дневна светлина не беше привлекателно място, знаехме го скучно и овехтяло, така че никога не бихме пожелали да отидем там. Но понякога вечерно време, когато бяхме в настроение и се преструвахме, че е шик, и защото вече нямахме вкус към обстановката, която бихме намерили в баровете и ресторантите на по-богати хотели, идвахме тук и бяхме доволни, дори започнахме да харесваме това място и му се радвахме като на едно не особено красиво дете, облечено в официални дрехи на възрастен. Веднъж или два пъти две жени на средна възраст сядаха заедно на бара, за да клюкарстват; веднъж една дебела матрона и дъщеря й с гъши врат кацнаха на табуретките една до друга, като пушеха и жадно се оглеждаха. Бяхме се свили в един ъгъл с гръб към тях, с леко наведени глави, тъй като все още се страхувахме, че един ден ще срещнем някой, който ни познава или поне ще ни разпознае.

Бяхме винаги напрегнати, че някой ще ни разпознае и ще си припомни нашата история. Забавлявахме се с разговори за жените, като гледахме ръцете им, обувките им, бижутата им и се опитвахме да разберем живота им, както и живота на тъжния аптекар.

Тази вечер нямаше никой друг в помещението и си спомням, че не седнахме на обичайната си маса в дъното, а на друга, по-добре осветена и по-близко до самия бар. Преди момчето да вземе поръчката ни, влезе управителят, като се оглеждаше за нас.

— Един джентълмен телефонира, но вие бяхте излезли. Каза, че ще се опита да влезе във връзка с вас отново.

Седяхме като неми. Сърцето ми биеше силно, много бързо и когато посегнах към ръката на Максим, почувствах своята странно тежка, като мъртва, чужда на тялото ми.

Тогава съвсем неочаквано забелязах зелените мъниста на края на пискюлите на абажурите, един ужасен, стъклен жабешки зелен цвят и забелязах още, че няколко липсват, като на тяхно място има пролуки, които нарушават украсата заедно с други розови мъниста. Мисля, че идеята беше да приличат на обърнати листа на лалета. И сега ги виждам, грозни, просташки, измислени от някого с претенция за шик. И не си спомням добре за какво говорехме. Донесоха напитките ни, два големи коняка, но аз едва докоснах моя. Часовникът удари. Чуха се няколко стъпки от горния етаж, човешки говор. След това настъпи тишина. Отвън идваше шум от гости, които влизаха. В топлите вечери седяхме на терасата и чудните светлини около езерото не изгасваха преди полунощ, имаше много хора, които се разхождаха, местни и чужди. Това място си имаше своята приятна атмосфера за нас, достатъчна атрактивност и разнообразие и дори някаква трезва ведрина. Като се връщам назад, учудвам се колко малко искахме от живота тогава, — тези години излъчват атмосфера на спокойствие като период на затишие между две бури.

Чакахме почти час, но нямаше никакъв телефонен звън. На края разбрахме, че ни чакат от уважение, за да изгасят светлините и да затворят. Трябваше да се качваме горе. Максим изпи моето питие, както и своето. Маската отново се появи на лицето му, очите му бяха безизразни и ме поглеждаше от време на време, за да черпи увереност.

Прибрахме се в стаята. Тя беше малка, но през лятото отваряхме двете врати към правоъгълен балкон. Гледаше към задната част на хотела, към градината, а не към езерото, но предпочитахме това, не искахме да бием на очи.

Едва затворихме вратата, когато чухме стъпки и след това силно почукване. Максим се обърна към мен.

— Иди виж.

Отворих вратата.

— Мадам, отново телефонират за господин Уинтър, но не можах да ви свържа със стаята, връзката е много лоша. Моля, елате долу.

Погледнах Максим, той кимна с глава, като ми даде знак да отида, както очаквах, че ще стане.

— Аз ще дойда, — казах, — съпругът ми е много уморен. — И тръгнах бавно, като се извинявах на управителя, следвайки го по коридора и надолу по стълбите.

Човек помни подробностите.

Управителят ме заведе при телефона в собствената си канцелария с настолна лампа на масата. Останалата част на хотела беше потънала в мрак. Мълчание. Спомням си звука на собствените ми стъпки по черно-белите плочи на пода на хола. Спомням си една малка дървена фигурка на танцуваща мечка до телефона. Един пепелник, пълен с угарки от пури.

— Ало… ало…

Мълчание. След това слаб глас, плаващ в много шумове, сякаш думите бяха леки… Отново тишина. Започнах нервно да говоря по телефона, като виках глупаво и се опитвах да ме чуят, да установя връзка.

А той крещеше в ухото ми.

— Максим? Максим, ти ли си? Ти ли си?

— Джайлс, — казах, — Джайлс, аз съм…

— Ало… ало…

— Максим е горе. Той… Джайлс…

— Ох… — Гласът му отново се загуби и когато се появи звучеше като че ли идва изпод морето, имаше странно гърмящо ехо.

— Джайлс, чуваш ли ме? Джайлс, как е Беатрис? Едва днес следобед получихме писмото ти. Много закъсня. Чух странен звук и отначало реших, че е някакво ново прекъсване иди смесване по линията. След това разбрах, че не е това. Беше плачът на Джайлс. Спомням си, че взех малкото дървено мече и започнах да го търкалям в дланта си, като го галех и обръщах.

— Тази сутрин… рано тази сутрин.

Гласът му идваше разпокъсан и преминаваше в сълзи. За момент спря за малко, за да се успокои, но не успя. — Тя все още беше в болницата, не я бяхме взели вкъщи… искаше да си дойде у дома… Опитах се да уредя това, разбираш ли? Исках да я прибера у дома…

Той отново се разплака и аз не знаех какво да му кажа, как да се справя с това положение. Мъчно ми беше за него, но ми стана и неудобно, искаше ми се да оставя слушалката и да избягам.

— Джайлс…

— Тя е мъртва, умря тази сутрин. Рано сутринта. Дори не бях там. Бях си отишъл у дома, виждаш ли. Нямах представа… не ми казаха.

Той пое дълбоко въздух и след това каза, много високо и бавно, сякаш се опасяваше, че няма да чуя и да разбера, или съм глуха или пък малко дете.

— Обаждам се, за да кажа на Максим, че сестра му е мъртва.

Максим беше отворил вратата на балкона и гледаше тъмната градина. Само една лампа близо до леглото светеше. Той не каза нищо, когато му предадох разговора, съвсем нищо — не мръдна, нито ме погледна.

— Не знаех какво да кажа. Почувствах се ужасно. Той плачеше. Джайлс плачеше — казах аз.

Спомням си отново гласа му по бучащата линия, разтърсващия плач и дълбокото дишане, когато се опитваше безуспешно да задуши риданието. След това разбрах, че през всичкото време докато стоях в задушната канцелария на управителя и стисках слушалката, в съзнанието ми беше една ужасна картина не на Джайлс, който седи на някакъв стол в къщата им, вероятно в своя кабинет или в хола, а на Джайлс, облечен като арабски шейх в развяващи се бели роби, които обгръщат огромното му тяло, и някаква кърпа вързана около главата му, както се беше маскирал през онази ужасна нощ на бал-маскето в Мандърлей. Представях си как сълзите текат по дебелите му бузи и правят пътечки по кафявата боя на лицето му. Но сълзите онази вечер не бяха негови, той просто беше непохватен и смутен, сълзите, шокът и учудването и срамът бяха само мои.

Не исках да мисля за това сега, исках да го забравя, но картината ставаше по-жива и нямах власт да задържа спомените, картините, които идваха съвсем неочаквано в най-различно време в съзнанието ми.

Студен вятър нахлу през отворения прозорец.

Тогава Максим каза:

— Горката Беатрис, — и отново, след малко, — горката Беатрис, — но с някакъв неестествен тон, сякаш не изпитваше нищо към нея.

Знаех, че не беше така. Когато никой друг не беше в състояние да събуди каквито и да било чувства у него, той обичаше Беатрис, с три години по-възрастна и много по-различна. Малко време прекарваха заедно след детството си, но тя го поддържаше, неизменно беше до него, обичаше го естествено и предано, независимо от сдържаното й поведение, а Максим, винаги нетърпелив и безапелационен към нея, също я обичаше и разчиташе на нея и й беше мълчаливо признателен.

Отдалечих се от прозореца и започнах да се разхождам нервно из стаята, отварях чекмеджета и се ровех в тях, като се чудех какво да взема, без да съм в състояние да се съсредоточа, уморена, но напрегната и знаех, че няма да мога да спя.

Най-после Максим влезе и затвори прозорците.

— Ще бъде късно тази вечер да търсим билети и да решим кой е най-добрият път за отиване. Не знаем в кой ден е погребението, не попитах. Трябваше да питам. Ще се опитам да телефонирам на Джайлс утре и тогава ще се оправим — казах.

Погледнах към него с объркани мисли въпроси и разни планове в главата ми.

— Максим?

Той ме гледаше, лицето му изразяваше отчаяние и неверие.

— Максим, разбира се, трябва да отидем. Разбираш това, нали? Как може да не отидем на погребението на Беатрис?

Той беше блед като платно, устните му безкръвни.

— Иди ти. Аз не мога.

— Максим, трябва.

Отидох при него, прегърнах го, без да говоря, а тихо мърморех успокоителни думи и се притиснахме един в друг и бавно започнахме да схващаме горчивата истина.

Бяхме казали, че никога няма да се върнем, а сега трябва. Какво друго би могло да ни накара да го направим? Не смеехме да говорим, — важността на това, което щеше да се случи, лежеше между нас и просто нищо, нищо не можеше да се каже.

Накрая си легнахме, въпреки че не спахме и аз знаех, че ще бъде така. В два, три, четири часа чухме камбаната от камбанарията на площада да бие.

Преди повече от десет години бяхме избягали от Англия, това стана през нощта на пожара. Максим просто обърна колата и подкара далеч от пламъците на Мандърлей, от миналото и неговите призраци. Почти нищо не взехме със себе си, нямахме никакви планове, не дадохме никакви обяснения, въпреки че накрая изпратихме един адрес. Бях писала на Беатрис и получихме учтиво писмо и два екземпляра официални документи от Франк Кроулей и адвоката, а след това от банката в Лондон. Максим не ги прочете, едва ги погледна, надраска подписа си и ми ги подхвърли, като че ли и те горяха. Аз се справих с всичко останало и после настъпи нашата година на мир. Преди войната да ни накара да търсим друго място, и после друго, а след войната, най-после, дойдохме в тази страна и намерихме това селище при езерото и почувствахме отново облекчение.

Установихме се, подновихме нашия скъп, скучен живот, без събития, напълно затворени в себе си, като не се нуждаехме и не желаехме никой друг. И ако напоследък започнах да ставам неспокойна, отново да си спомням и да разбирам, че спомените са там, „облакът по-голям от човешка длан“, никога не говорех за това с него и бих си отрязала езика, преди да се случи.

Мисля, че не само бях твърде напрегната тази нощ, но се страхувах, че мога да сънувам кошмари, образи, които не можех да понасям и не можех да контролирам, неща, които исках да забравя завинаги. Но вместо това, когато изпаднах в полусън преди разсъмване, образите пред очите ми бяха напълно спокойни и приятни, за места, които бяхме посетили заедно и харесвахме, гледки от синьото Средиземно море, лагуната във Венеция с църквите, които се издигат и изплуват от перлената мъглица на ранната утрин. Така че когато се събудих, бях доста спокойна и отпочинала и лежах тихо до Максим в тъмнината, като ми се искаше и той да сподели моето настроение.

Още не бях разбрала какво друго имаше в съня ми, странната възбуда и радост, които трептяха в него. Срамувах се от това. Но сега ги приех спокойно.

Беатрис беше мъртва. Много ми беше мъчно. Нежно я обичах и мисля, че и тя ме обичаше. Знаех, че с време ще плача за нея и ще ми липсва и ще усещам голяма мъка. И че трябва да се изправя пред страданието на Максим не само поради загубата й, но и поради това, което трябваше да направим.

Трябваше да се върнем. И както лежах в хотелската стая в това чуждо градче при езерото, позволих си да усетя тайно, с чувство на вина нещо чудесно, въпреки че беше смесено със страх, защото не можех да си представя какво ще намерим, как ще ми се сторят нещата и преди всичко, как ще се чувства Максим и каква мъка ще му причини нашето завръщане.

На сутринта стана ясно, че мъката му беше много голяма, но той отново инстинктивно започна да се справя с нея по стария начин, като отказваше да мисли и да чувства, като скриваше всичко зад една маска, и се държеше като автомат, движеше се механично, — нещо, което беше усвоил отдавна. Той едва говореше, само за обикновени неща във връзка с подготовката, но стоеше при прозореца или на балкона като гледаше в градината, мълчалив, блед, далечен. Аз приготвих нещата, организирах пътуването ни, телефонирах, телеграфирах, купих билетите, видях какви са прехвърлянията, събрах багажа на двама ни, както обикновено и когато погледнах редицата дрехи в гардероба, изпитах старото чувство на непълноценност. Защото все още не бях умна жена, все още не подбирах прецизно дрехите си, въпреки че имах достатъчно време на разположение. От несръчно, лошо облечено момиче, станах скучно и неинтересно облечена омъжена жена и наистина като ги гледах сега, видях, че дрехите ми са на човек на средна възраст, с убити цветове и внезапно една мисъл премина през съзнанието ми, че никога не съм била млада, никога не съм била безгрижна и весела, камо ли суетна или оригинална. В началото беше едно съчетание на невежество и бедност, по-късно, без съветник, изпълнена със страх поради новия ми живот и положение и в сянката на Ребека, нечовешки красива и безупречно и екстравагантно облечена, аз избирах обикновени, безинтересни дрехи, като не се осмелявах да експериментирам. И Максим не искаше това, той се беше оженил за мен не въпреки, а именно заради моите лошо избрани некрасиви дрехи, те всички бяха част от невинната и несветска личност, каквато си бях.

И тъй, извадих простите кремави блузи, практичните, бежови, сиви и тъмни поли, тъмните жилетки и удобните обувки, като внимателно ги наредих и не бях в състояние да преценя дали в Англия е топло или студено и се страхувах да попитам Максим, защото знаех, че няма да ме разбере. Но всичко направих бързо, а останалите дрехи заключих в гардеробите и чекмеджетата. Разбира се, щяхме да се върнем, въпреки че не знаех кога. Слязох долу, за да съобщя на управителя на хотела, че запазваме стаята. Той искаше да платим депозит и в объркването и желанието си по-скоро да приключа с този въпрос, бях почти се съгласила като мислех, че такава е практиката и е справедливо. Но когато Максим чу, внезапно се оживи като куче, което е било заспало и се събужда ядосано и се озъби на човека по стария си заповеднически маниер, като му заяви, че нямаме намерение да платим повече отколкото обикновено, че трябвала приеме думата ни, че ще се върнем.

— Той няма как да даде под наем стаите в края на сезона и го знае съвсем добре. Сега хотелът е празен. Има късмет, че ние сме тук. Има много други хотели.

Прехапах устни и не ми беше удобно да погледна управителя, когато той ни наблюдаваше как се качваме в таксито. Но енергията у Максим беше изчезнала и в останалото време на пътуването, през целия ден и следващата нощ и на следващия ден, той беше се уединил в себе си, мълчалив повечето време, въпреки че беше нежен с мен, като поемаше храна и напитки, когато му ги подавах като на дете.

— Всичко ще бъде наред, — казах веднъж, два пъти. — Максим, няма да е толкова лошо, колкото си го представяш.

Той леко се усмихна и загледа през прозореца на влака безкрайните, сиви полета на Европа. Нямаше есенно слънце, нямаше чудесната процеждаща се светлина, — имаше само прогизнали поля и стърчащи дървета и скучни, скупчени села, мрачни малки градчета.

Имаше още много неща. То беше епизодично, моментно, но ме ужаси, и беше така неочаквано и толкова силно, че за минутка сърцето ми замръзна.

Бяхме на гарата на една от границите и понеже сменяха машините, трябваше да чакаме половин час — достатъчно време да излезем от вагона, да се поразходим нагоре-надолу по перона и да се раздвижим. Там имаше будка, в която продаваха варена наденица, хубаво топло кафе и шнапс и сладки с подправки, които ние топяхме в кафето, преди лакомо да ги излапаме. Максим наблюдаваше нещо при един човек с огромен багаж, натрупан върху нестабилна количка, забавляваше се като стоеше до него. В този момент нищо не мислех нищо особено, нито за миналото, нито за бъдещето, просто се радвах на почивката след движението на влака, вкуса на сладките и кафето. Тогава Максим се обърна и ме погледна, усмихна се и чух нещо, което падна в главата ми като капка вода върху камък.

„Този човек е убиец. Той застреля Ребека. Този е убиецът на жена си!“

За един ужасен миг, като се взирах в Максим, видях чужд човек, който нямаше нищо общо с мен, човек, когото не познавах.

След това чухме предупредителната свирка да ни подканя отново във влака.