Джоан Джонстън
Кид (10)

10

Джек знаеше, че ще трябва да почака до сутринта, за да се изправи пред Анабет след това, което се случи помежду им, но той не беше търпелив човек. Успя да се убеди, че зашеметяващата целувка, която споделиха, бе повече резултат от неговото отчаяние и разочарование, отколкото от желанието му за нея. Той искаше да увери Анабет, че тя не трябва да се тревожи, че той отново ще изгуби контрола си, когато тръгнеха заедно към долината.

Щом Клер угаси светлината в спалнята си, той стана от креслото на Сам в гостната и се запъти към стаята, в която се оттегли Анабет по-рано вечерта. Почука леко и когато не получи отговор, тихо открехна вратата.

— Спиш ли, Кид?

Никакъв отговор. На светлината от луната, която нахлуваше през отворения прозорец, Джейк можа да види, че копринената рокля е поставена внимателно в долния край на леглото. Фигурата на Кид лежеше увита в купчина одеяла. Той пресече стаята и седна на ръба на леглото.

— Помислих, че трябва да поговорим — каза той. — Да уредим някои неща помежду си, без да намесваме Клер.

Той постави ръка върху това, което предполагаше, че е рамото на Анабет. Възглавницата колабира под тежестта на ръката му. Невярващ, Джейк дръпна одеялата. Отначало не повярва на очите си. Истината го удари бързо и силно.

— По дяволите!

Тя си беше отишла.

— Клер! — изрева той. — Клер!

Джейк вече бе в гостната и взимаше колана с пистолетите си, които беше оставил върху креслото на Сам, когато Клер се появи в коридора.

— Какво става? Какво се е случило?

— Тя е изчезнала!

— Кой?

— Анабет — изръмжа Джейк. — Трябваше да разбера, че ще духне при първа възможност! Никога не трябваше да й се доверявам. — Той закопча колана си и се запъти към кухнята, за да опакова малко храна за из път.

Клер го последва.

— Защо ще бяга тя?

Джейк се обърна и каза:

— Аз трябваше да ти кажа цялата истина. Анабет е племенница на Буут Калуун, но тя също е и Кид Калуун. Яздила е с бандата, която ограби Сам.

Клер намръщи чело.

— Тя не се държа като бандит, Джейк. И ти не се отнасяше с нея като с такава. Сигурен ли си, че е толкова лоша?

— Не знам! — каза Джейк с агонизиращ глас. — В един момент мисля, че лъже през зъбите си, а в следващия просто не знам.

— Къде би отишла тя?

След престъпната банда на Буут. Стомахът на Джейк гореше, докато мислеше за опасността, която тя предизвикваше. Той трябваше да я наблюдава по-внимателно! Отсега нататък щеше да го прави. Беше я предупредил, че няма да има милост, ако избяга. Сега възнамеряваше да спази обещанието си.

Клер постави ръка върху ръкава на Джейк, когато той грабна продуктите, които завърза в една кухненска кърпа. Тя можеше да види признаците на гняв по пулсиращата вена на слепоочието и потрепването на мускул върху челюстта му.

— Ти няма да я нараниш, нали, Джейк?

— О, аз ще бъда нежен с нея — обеща той. Джейк вече излизаше през кухненската врата, когато Клер го чу да мърмори: — Когато я хвана, нежно ще й извия врата!

Клер се намръщи. Тя се надяваше заради Анабет, че Джейк няма да я настигне, преди гневът му да се уталожи.

Тя се запъти към стаята на Джеф, за да види как е оставена след бързото заминаване на Анабет. Рядко влизаше там заради многото спомени. Не запали лампата. Премести роклята на Анабет върху люлеещия се стол в ъгъла. Докато опъваше чаршафите и подреждаше възглавниците откъм главата, тя мислеше за прекараните часове тук, докато четеше на Джеф и слушаше неговите молитви.

Клер седна на ръба на леглото и премина с пръсти върху бродерията на калъфката, после отпусна долу глава за момент и затвори очи. Болката в гърдите й беше толкова силна, колкото и в деня, в който научи, че синът й никога нямаше да се върне у дома. Сега Сам също си беше отишъл. Тя се нуждаеше от грижите по ранчото, за да има смисъл живота й.

— Моля те, Джейк — прошепна тя. — Разчитам на теб, за да намериш онова злато.

Тя беше толкова уморена. Колко безсънни нощи беше прекарала напоследък мечтаейки, как можеше всичко да бъде различно. Ако успееше да си почине тук за момент, щеше да събере сили, за да се върне в собственото си легло. Бавно и сигурно, очите й се затвориха.

Клер се събуди стресната, когато една тежка ръка й запуши устата. Тя гледаше объркана сянката, седяща на леглото до нея. Отначало помисли, че е Джейк. Но след секунда и зрението и обонянието й казаха, че не е той.

Писъкът заседна на гърлото й, когато индианецът апах й заговори гърлено. Тя впи нокти в ръката му, опитвайки да освободи устата си, но хватката му само се стегна. Изви гръб, опитвайки да надигне глава от възглавницата, но той здраво я държеше долу.

— Не се бори с мен, Преследван Елен — каза Уолф на езика апахе. — Дойдох, за да те отведа от това място. Ти ще бъдеш моя жена. Ние винаги ще сме заедно.

Думите на индианеца попаднаха в чужди уши, Клер драскаше, извиваше се и риташе, борейки се за живота си.

— Така да бъде — каза Уолф с твърд глас.

Той се беше надявал, че Преследваният Елен няма да се бори с него, но дойде подготвен в случай, че го направеше. Употреби един кожен ремък, за да завърже борещата се жертва, отваряйки насила устата й и връзвайки парцала, който напъха в нея, зад главата. Уви я в одеялата, за да укроти дивите й движения, след това се наведе надолу и прошепна:

— Ти не ми даваш избор. Аз няма да те оставя на белия човек. Ти си моя.

Уолф преметна все още съпротивляващото се тяло на рамо, тихо слезе долу в коридора и навън през задната врата. Лунната светлина освети самодоволната му усмивка, когато излезе от къщата с наградата си. Преследваният Елен най-накрая беше негова — и завинаги.

Тихо и предпазливо понесе товара си нагоре по хълма до мястото, където бе оставил понито си. Уолф хвърли извиващия се вързоп върху понито и го яхна отзад. Пришпори го в тръс. Намираше се на мили от ранчото, преди да забави скоростта.

Той потупа това, което мислеше, че е задника на Преследвания Елен и каза:

— Ако лежиш спокойно, сега ще те освободя.

Клер се извиваше от унижение, гняв и страх при фамилиарното докосване на индианеца. Тя издаваше яростни звуци през парцала в отговор на неговата гърлена реч.

— Така да бъде — каза Уолф, намръщен от продължаващата съпротива на Преследвания Елен. — Можеш да останеш, както си, докато стигнем края на пътуването си.

След още половин час, когато Преследваният Елен лежеше толкова неподвижно, че можеше да е мъртва, Уолф размисли. Той знаеше, че само гордостта на Преследвания Елен я кара да се бори с него и той не искаше тя да са разболее, докато стигнеха в селото. Той я преобърна и я взе на ръце. Болезненият стон на облекчение, който чу от вързопа одеяла, го накара да се усмихне. Преследваният Елен беше често много упорита. Но независимо от това, от нея щеше да стане добра жена.

Клер се бореше с желанието си да повърне от толкова дълго време, че пое няколко пъти дълбоко въздух, когато я преобърнаха нагоре. Тя беше твърде зле, за да се съпротивлява на индианеца, когато той я обърна и я взе в ръцете си. Главата й падна на рамото му и тя я остави там, като затвори очи, опитвайки да преодолее ужасното гадене, причинено от язденето с главата надолу.

Индианецът продължаваше да й говори, сякаш можеше да го разбере. Гърлените звуци клокочеха дълбоко в гърдите му и тя ги намери почти успокояващи. Повече не се бореше с него, уплашена да не привлече вниманието му съм себе си. Можеше да понесе близостта му, ако това означаваше да избегне продължаване на пътуването с главата надолу.

Докато Клер лежеше в ръцете му, тя можа да долови мъжката му миризма, една не неприятна, но определено чужда мускусна миризма. Усещаше неговата сила. Само едно тънко одеяло я отделяше от тялото му, твърдо като скала.

Клер не се съмняваше за съдбата си. Но отказваше да мисли за това. Когато му дойдеше времето, щеше да намери начин да приключи бързо с нещата.

Уолф не беше далеч от къщи, когато слънцето започна да изгрява. Той не искаше да влезе в селото с булката си по такъв начин. И така щеше да има достатъчно коментари, когато станеше ясно, че той възнамерява да се ожени за бяла жена.

Спря понито си пред боровете, които водеха нагоре в гористите планини, където се намираше лагера на племето. Държейки здраво вързопа, Уолф слезе от понито.

— Можеш ли да стоиш права, Преследван Елен?

Очевидно, не. Коленете й се подгъваха. Той я вдигна отново, отнесе я до един паднал дънер и я постави върху него. Слънцето изгря над планините, докато той бавно и внимателно отви наградата си.

Челюстта на Уолф увисна от изненада. Жената, която го гледаше със застинали черти и горящи златни очи, не беше Преследваният Елен!

— Коя си ти? — попита той с оголени зъби.

Очите на Клер се разшириха, когато индианецът й заговори на съвсем разбираем английски. Но разбира се, тя не можеше да му отговори, защото все още парцалът се намираше в устата й.

Дой разбра грешката си и грубо дръпна парцала. Сграбчи една шепа от златната й коса и изви главата й назад, докато тя помисли, че шията й ще се счупи.

— Коя си ти? — попита отново той. — Къде е Преследваният Елен?

Устните на Клер бяха сухи и устата я болеше от парцала. Тя болезнено облиза устните си и успя да прошепне:

— Казвам се Клер Чандлър. Не познавам никой, който се казва Преследван Елен.

— Тя влезе в къщата с белия мъж, Джейк Кърни. Аз я видях да ляга в леглото, където те намерих.

Клер гледаше този апах, заинтересована от острите му, ъгловати черти и пронизващия поглед на тъмните му очи.

— Тя също се нарича Анабет — каза Уолф.

— О, Анабет си отиде.

— Кога? Къде отиде? — Уолф се сърдеше на себе си за тази глупава грешка. Само размерите на тази жена трябваше да му подскажат грешката. Тя беше много по-ниска от Преследвания Елен. Главата на Клер Чандлър едва стигаше до брадичката му.

— Анабет напусна къщата по някое време снощи. Аз не знам къде е отишла. — Клер не каза, че Джейк е последвал Анабет.

Индианецът рязко я пусна и се отдалечи, мърморейки нещо под нос. Отново се обърна и я изгледа.

— Какво да правя с теб?

— Отведи ме у дома.

Уолф се разсмя от смелия й отговор. Той съзнаваше много добре неприятностите, които си създаде, като открадна бялата жена. С тази копринена златна коса и златисти очи тя приличаше на котка, безстрашна и с едва скрити нокти. И все пак той не я искаше за пленница, особено след като планираше да доведе Преследвания Елен в селото си като своя жена. Но как да я върне? Това бе напълно различен проблем. Но можеше да се разреши. Ако решеше да го направи.

— Аз мога по-лесно да те убия, отколкото да те върна на твоите хора — каза той.

Уолф очакваше тя да заплаче и да моли за милост, Той я видя да потръпва, но не чу нито дума от нея. Котешките й златисти очи останаха фокусирани върху нещо в далечината. Той не можа да не се възхити на храбростта й.

Уолф не можеше да знае, че Клер вече беше решила да умре. Тя можеше да съжалява само за това, че Джейк щеше да страда. И реши да умре безстрашно. Тя се обърна срещу индианеца, застанал пред нея.

— Аз не се страхувам да умра. Прави каквото желаеш.

В този момент един заек пробяга покрай крака й. Клер извика от изненада. След момент три момчета апахи пристигнаха, тичайки от хълма с лъкове в ръце, преследвайки заека. Когато видяха Уолф и бялата жена, спряха на място.

Уолф изруга тихо. Нямаше вече възможност да скрие бялата жена от тримата младежи, които зяпаха от върха на хълма. Тяхното появяване усложни нещата. Щом племето узнаеше, че той е взел за пленница една жена, нямаше голям избор какво да прави с нея.

Способностите на Уолф като ловец и яростен воин му спечелиха уважението на племето в течение на годините. Те сега го посрещаха добре край огнищата си и той беше този, който се държеше на разстояние. Изправен пред любопитството на трите момчета, Уолф почти пожела предишната си изолация. Почти.

— Уолф! Къде си ходил? Коя е тази с теб? — извика едно от момчетата, като се плъзна стремглаво надолу по стръмния склон.

Уолф се поколеба само за момент, преди да отговори:

— Това е една бяла жена, която аз плених. — Той се пресегна, за да постави една собственическа ръка върху рамото на Клер.

Младите апахи бързо я наобиколиха, бърборейки развълнувано. Уолф накрая пристъпи пред жената, за да я предпази от погледите им и каза:

— Върнете се в селото и им кажете, че пристигам.

Крясъците на момчетата бяха просто неземни и Клер изтръпна от страх. Очите й бяха привлечени от последното тъмнокосо момче, преди то да се обърне и да забърза след останалите. Имаше нещо в него, което й напомняше за Джефри. Тя отвърна поглед. Джеф беше мъртъв. Само можеше да почувства болка, виждайки чертите на сина си върху лицето на едно индианско момче.

Уолф се обърна към пленницата си.

— Ела. Трябва да вървим сега.

Клер се изправи и уви одеялото по-здраво около раменете си.

— Готова съм.

Уолф яхна понито си и протегна ръка надолу, за да я издърпа и постави пред себе си. Почувства как тя се напрегна, когато той постави ръцете си около нея, но не се съпротивляваше. Той се чудеше мрачно какво да прави с нея.

Внезапно му дойде на ум, че можеше да направи сделка с белия човек, като я размени за жената, която желаеше. Всичко, което трябваше да направи, бе да внимава пленницата му да не избяга, преди той да намери Преследвания Елен.

Клер беше твърде заета с това, което виждаше, за да мисли за бягство. Тя никога не бе виждала лагер на апахите, но разбра веднага за какво служи вигвама на Уолф. Кръглото, куполообразно обиталище от пръчки бе с няколко стъпки по-високо от човек изправен в средата и толкова широко, колкото и високо. То беше уплътнено с мъх и трева и на входа висеше кравешка кожа, окачена на хоризонтален прът, за да може да бъде отмятана навътре и навън.

Тя разбра от присъствието на момчетата, че наблизо живеят и други апахи, но видя само този единствен вигвам.

— Къде са останалите вигвами в селото? — попита тя.

— Ние имаме много врагове — каза Уолф. — Нашите домове са скрити сред хълмовете. — Той посочи към едно място, където ландшафтът леко се издигаше. — Отвъд онова възвишение живее майка ми. — Той й посочи един по един няколко вигвама, скрити сред местността. — Много от вигвамите не могат да бъдат видени оттук.

Скоро стана ясно, че трите момчета бяха разпространили новината за завръщането на Уолф. Докато Уолф и Клер слизаха от понито пред неговия вигвам, Клер се намери предмет за любопитството на дузина чифта очи.

— Влез вътре — заповяда Уолф.

Клер беше щастлива да избегне любопитните им погледи и се промъкна край кожата на входа, за да влезе вътре. От едната страна на вътрешността тя видя легло от трева. Имаше няколко кошници и плоски издълбани дървени подноси. Тя видя на стената да виси въже от конски косъм и една измазана с глина плетена кошница, която предположи, че е за вода. Върху мръсния под, близо до огнището в центъра на вигвама, тя намери няколко чаши и дървени чинии и една дървена пръчка за запалване на огъня.

— Всички домашни удобства — измърмори тя. Отвън тя чу да се издига гласа на своя тъмничар с гърлените звуци на езика апахе, които намираше за толкова чужди. След момент той влезе във вигвама. Мястото, което до преди малко изглеждаше толкова голямо, сега изведнъж се сви.

Клер стискаше одеялото до гърдите си, като срещна пронизителния поглед на индианеца.

— Какво ще правиш с мен? — попита тя, останала почти без глас.

— Казах им, че ще бъдеш моя робиня.

— Няма да бъда!

Устните му се извиха подигравателно.

— По-добре е да не те споделям с останалите. Но ако ти предпочиташ… — Той започна да излиза от вигвама.

— Почакай! — Клер постави ръка на ръкава му, за да го спре. — Аз по-скоро бих останала с теб. — По-добре познатия дявол… отколкото този, когото не познаваше.

Той взе измазания с глина съд от стената и й го подаде.

— Върни се до потока, който пресякохме и донеси малко вода.

Клер трудно държеше едновременно съда и одеялото и то падна на земята. Силно се изчерви, докато стоеше пред индианеца, облечена само в една проста нощница, с която си бе легнала снощи.

Уолф почувства едно изненадващо желание, когато гледаше бялата жена. Връзката на шията на дрехата й се беше развързала и разкриваше една голяма част от бледата й кожа. Той не би трябвало да я намира за привлекателна. Но го правеше. Учудваше се на гладката й кожа и на нейната белота. И откри, че има желание да докосне заоблената плът, която се показваше в отвора на нощницата й. Нейните гърди бяха големи и пълни и щяха да препълнят дланите му.

Той наблюдаваше как червенината на смущението танцува нагоре от гърлото към бузите й, оцветявайки ги в розово-червено. Протегна ръка, за да я докосне, но тя се отдръпна от него.

— Не мърдай! Аз само искам да те докосна.

— Аз не искам да бъда докосвана.

Жената вдигна брадичка и смело срещна погледа му. Той видя страха й — и решимостта й да го преодолее. Той я предизвика, като протегна ръка и погали с длан бузата й. Тялото й потръпна и цветът избледня от лицето й толкова бързо, колкото и се появи. Но тя не се отдръпна. Вместо това, отстъпи решително назад, извън неговия обсег.

Нейното съпротивление едновременно го ядоса и учуди. Тя не можеше да му избяга. Намираше се напълно в негова власт. Не съзнаваше ли това?

— Ела тук при мен — изкомандва той.

— Не.

— Ще стане по-лошо, ако не дойдеш — предупреди я той.

И тогава той откри, че тя не е само смела, но и хитра. Разбра защо е отстъпила назад, когато видя ръката й да се протяга и да грабва ножа, висящ в калъф на стената. Той едва има време да хване китката й, когато ножът проблесна към гърдите му. Острият връх остави червена следа върху гръдния му кош, като раздра кожата му.

Ръцете му я обвиха, докато той се мъчеше да избие ножа от здраво стисналата го в юмрук ръка. Изрева, когато зъбите й се впиха в палеца му.

Инстинктите на Уолф взеха връх и той се отнесе с нея като с враг. Действията му бяха ловки и уверени. След момент тя лежеше по гръб под него и ножът се допираше до гърлото й.

— Убий ме! — изсъска тя. — Направи го! Аз по-скоро ще умра, отколкото да стана робиня на животно като теб! Мразя теб и всички като теб! Ти уби сина ми!

В очите й имаше сълзи, но тя се бореше с него като дива котка. Тялото й се извиваше под неговото, предизвиквайки едно желание, което не влизаше преди в плановете му за нея. Когато неговото тяло се напрегна, той използва коленете си, за да разтвори краката й и се притисна срещу нея.

Внезапно тя спря да се бори. Очите й се разшириха от ужас. Устата й се отвори, поемайки дълбоко въздух. Тялото й лежеше под неговото като опънато въже.

Уолф продължаваше да държи бедрата си силно притиснати към нея. Но не се движеше. Опасността беше толкова ясна за него, колкото и за нея. Нямаше да му трябва голямо предизвикателство, за да вземе това, което сега желаеше.

Уолф беше объркан от реакцията на тялото си към нея. Той не искаше да взима тази жена под себе си. Той желаеше Преследвания Елен. Обаче тялото му казваше нещо друго.

— Не мърдай — каза той тихо. — Нито мускул, нито косъмче.

Той я видя да преглъща, видя пулсът на гърлото й да тупти силно там, където сочеше острието на ножа.

— Аз ще получа подчинение от робинята си — каза той. — И ти ще бъдеш моя робиня!

Тя отвори уста, за да заговори, но се поколеба, когато върхът на ножа прободе кожата на гърлото й.

— Ще правиш каквото ти кажа. Няма да спориш. И каквото и да поискам да направиш за мен, ще го направиш. Разбираш ли ме?

Отговорът й представляваше едно тихо изсъскване:

— Даааа.

— Сложи си ръцете около шията ми — заповяда гой.

Той повдигна тялото си, за да освободи ръцете й и зачака да види дали тя щеше да му се подчини. Бавно, сякаш бяха оловни, ръцете й се вдигнаха, за да обвият шията му.

Той отстрани ножа от гърлото й и го остави долу до тях, за да може лесно да го стигне. Видя как очите й погледнаха с копнеж към оръжието. Пъхна свободната си ръка в златната й коса, за да почувства копринената й мекота. След това хвана една шепа от нея и повдигна главата й, за да го погледне.

Техните устни бяха съвсем близо, когато тя се хвърли към ножа. Той моментално я просна под себе си.

Уолф чу как тя хълца разочаровано, когато той лесно измъкна оръжието от нея и го хвърли в края на вигвама извън нейния обсег.

— Аз се възхищавам на духа ти, моя храбра малка. Но ти също трябва да се научиш на подчинение.

— Никога няма да ти се подчиня! Ще се боря с теб до последния си час!

— Който може да настъпи по-скоро, отколкото предполагаш, Малката, ако не внимаваш. — Той се усмихна със съжаление. — Ела, време е да започнем отново.

Той рязко я пусна и се изправи. Протегна ръка, за да й помогне да стане на крака. Тя не й обърна внимание, изправяйки се сама.

— Казвам се Уолф — каза той. — И ще те наричам…

— Името ми е Клер.

— Аз ще те наричам Малката — довърши той. — Излишно е да се бориш с мен, Малката. Аз не те искам за своя жена. Съществува друга, която желая за тази цел. Но ще бъдеш моя робиня, докато си тук. Може би някой ден аз ще те разменя за Преследвания Елен. Дотогава, ти ще готвиш, ще носиш вода и ще се грижиш за имуществото ми. Ние ще се разбираме добре, Малката, независимо какво можеш да мислиш сега.

— Аз ще избягам! Няма да остана тук и да бъда твоя робиня!

— Знаеш ли изобщо в коя посока се намира дома ти? — Той видя паническия поглед в очите й.

— Когато му дойде времето, когато аз намеря Преследвания Елен, ще намеря начин да те върна в мястото, откъдето те взех.

— Отведи ме в къщи сега.

Устните му изтъняха.

— Не мога.

— Не искаш — прошепна тя.

В този момент една малка, стара жена отхвърли настрани кожата, затваряща входа на вигвама. Тя заговори на Уолф на езика апахе.

— Добре дошъл в къщи, сине мой. Коя е тази жена, която си довел във вигвама си?

— Моя пленница — каза Уолф. — Ти ще я научиш на всичко, което е необходимо, за да ми служи.

— Една бяла жена не е добър избор — каза старата жена. — Те не могат да работят много. Губиш си времето, ако искаш да се опиташ да я научиш на нашия живот.

Уолф се изчерви.

— Не е твоя работа да поставяш под съмнение това, което аз правя.

Старата жена разтри брадичката си.

— Ти винаги си бил различен. Това е резултатът от многото бащи, предполагам. Един лакът от този. Нос от онзи. И очите на трети.

— Говориш прекалено, дърто.

— И съм приемала твърде много мъже под одеялото си, а, синко? Но като те гледам, разбирам, че всички те са били похотливи — каза тя, кискайки се от удоволствие. — Трябваха много мъже, за да направят един такъв специален като теб, а?

Клер се сви от яростния поглед върху лицето на Уолф. Какво му каза старата жена? Уолф рязко се обърна към нея и каза:

— Тази жена се нарича Нощното пълзене. Тя ще те отведе до потока за вода и ще те научи на всичко, което трябва да знаеш.

— Как ще говоря с нея? Аз не разбирам езика ви.

Усмивката на Уолф беше дива.

— Тя ще говори с жестове, които ще разбереш.

— Ти не искаш да кажеш да тръгна с нея сега!

— Точно това казвам — каза Уолф. Той й дръпна одеялото от ръцете и отвори за нея входа на вигвама.

Нощното пълзене ощипа ръката на Клер.

— Ох!

Тя ти казва, че е време да се тръгва.

— Разбрах го — измърмори Клер, гледайки Уолф.

Когато Клер излезе от вигвама, тя се намери пред по-голямата част от племето, което се беше събрало, за да види пленницата на Уолф.

Тя отстъпи една крачка назад и се блъсна в Уолф. Някак си, индианецът, когото намираше за толкова страховит, беше сега нейното убежище сред диваците.

— Уолф?

— Те няма да те наранят, Малката. Само са любопитни.

Клер изправи рамене и погледна отново в морето от индиански лица. Полека-лека започна да различава индивидуалните лица на мъже, жени и деца. Тя се обърна към децата. И особено към едно тъмнокосо момче със зелени очи.

— О, Боже! — прошепна Клер. Тя сграбчи Уолф за ръката и впи нокти в кожата му.

— Какво ти е, Малката? Какво не е наред?

— Това момче. Онова със зелените очи…

— Той се казва Белият Орел.

Клер поклати глава.

— Не. Името му е Джефри. Това е моят син.