Джоан Джонстън
Кид (19)

19

Когато започнаха търсенето на индианското село, Анабет не предложи услугите си за откриване на следите, защото изглеждаше, че Джейк няма нужда от тях. Джейк даже не притежаваше преимуществото от носа на Кучето, защото животното все още не можеше да ходи. Докато седмиците отминаваха, Джейк все повече се отчайваше и поиска мнението на Анабет за следите, които намери.

Джейк често откриваше следи от мокасини, но те неизменно изчезваха в каменистата почва. Те веднъж чуха, как един вълк зави и Анабет обясни, че това е сигнал, с който членовете на група пръснати индианци се свързват един с друг. Те препуснаха към звука, но следите отново изчезнаха сред скалите.

Джейк се развълнува в деня, в който забелязаха сигнали от дим, но Анабет обясни, че разстоянието до тях е толкова голямо, че апахите ще бъдат отдавна изчезнали, когато те се доберат до мястото.

— Можеш ли да кажеш какво съобщават? — попита Джейк.

— Ако димът се издига от планински връх като този, обикновено сигнализира, че наоколо има чужди хора — каза Анабет.

— Нас ли имат предвид?

Анабет наблюдаваше дима. Втори огън беше запален в дясно от първия.

— Те питат кои сме ние — каза тя. — Дали сме приятели или врагове.

Джейк свали шапка и прекара пръсти през косата си.

— Можем ли да им отговорим?

— Ти какво би отговорил? Приятел ли си… или враг?

— Нито едното, нито другото — измърмори Джейк.

— Тогава ще е по-добре да не отговаряме — каза Анабет.

— Ние никога няма да намерим Клер — каза Джейк с отвращение.

— Няма, ако Уолф не желае да бъде открита — отговори Анабет с тих глас.

— Аз не се отказвам.

— Не ти казвам да го направиш.

— Хайде да вървим.

— Къде? — попита Анабет. — Последните следи, които проследихме, изчезнаха нагоре в планините.

— Към източника на този димен сигнал.

— Там няма да има никой.

— Там ще има следа — изръмжа Джейк. — Някой все някога ще направи грешка и аз ще бъда там, за да я видя.

Анабет не продължи да спори, а само яхна коня си и го последва. Те стигнаха далечната планина по здрач. Имаше твърде малко светлина, за да може Джейк да забележи каквито и да е евентуално оставени следи. Въздухът беше хладен, но не студен. И бе тихо, твърде тихо.

Джейк огледа околността с разтревожен поглед. Косата му на тила настръхна. Имаше някой наоколо. Не съвсем близо, но достатъчно близо.

— Ние ще прекараме нощта тук — каза той.

— Много добре. — Анабет беше изтощена. Денят бе дълъг, но тя имаше и по-дълги дни през, последните няколко седмици, откакто бяха на път, без да се почувства така изморена. Но тя нямаше намерение да признае умората си пред Джейк и да му даде извинението, което търсеше, за да я върне в ранчото.

— Аз ще събера малко дърва — каза тя.

Джейк разседла конете, изтри ги и ги спъна един до друг. Анабет все още не се беше върнала, така че той направи кръг от камъни за огнището и разстели постелките и одеялата. Когато видя, че тя все още не се връщаше, тръгна да я търси.

Джейк намери Анабет в безсъзнание, с наръч дърва до нея.

— Кид? Анабет? — Той я разклати, но очите й оставаха затворени. Сърцето му се качи в гърлото. Бързо се огледа наоколо за някакви следи от нападателя й, но по пясъчната почва нямаше следи от мокасини. Той я вдигна на ръце и бързо се върна в лагера, където я положи върху едната постеля. Остави я само, за да намокри банданата си с вода от манерката, после се върна и постави мократа кърпа върху челото й.

Когато от това не последва резултат, Джейк я вдигна на ръце и я залюля.

— Какво не е наред, Кид? — прошепна той. — Какво се случи? — Лицето й беше бледо, а пулсът едвам се напипваше.

Тогава той помисли за ухапване от змия. Огледа я от главата до петите, търсейки някаква рана, която можеше да обясни какво й се е случило. Отново намокри банданата и я притисна до устните й, насилвайки я да преглътне няколко капки вода.

Накрая клепачите й потрепнаха. Тя разклати глава настрана и ръцете й се вдигнаха, за да махнат кърпата, която той отново бе поставил на челото й.

— Джейк?

Той я гледаше в очите, които бяха объркани и малко уплашени.

— Аз те намерих в безсъзнание. Какво стана, Кид? Падна ли? Нападнаха ли те?

— Не… аз… — Тя се беше навела, за да вдигне парче дърво, зави й се свят и тогава… трябва да е припаднала.

— Кид? — Гласът на Джейк беше нетърпелив и разтревожен. — Какво се случи?

— Аз… трябва да съм припаднала — призна тя.

— Защо? Нещо уплаши ли те?

Анабет се опита да се изправи, опита се да се отдалечи от проницателния поглед на Джейк, но той я държеше здраво в прегръдките си.

— Аз искам някакво обяснение, Кид.

— Не знам! — каза тя. — Наведох се напред, зави ми се свят и припаднах.

Очите на Джейк се присвиха.

— Болна ли си? Ти ми изглеждаш ужасно бледа.

— Стомахът ми малко не е в ред — каза Анабет. — Трябва да съм изяла нещо развалено.

Това изглежда задоволи Джейк и той въздъхна тежко, като разхлаби прегръдката си.

— Отсега нататък внимавай какво ядеш — каза той грубо. — Гладна ли си сега?

Анабет умираше от глад.

— Да. Ще ти помогна да приготвиш вечерята.

— Ти ще седиш и ще почиваш — заповяда Джейк, освобождавайки я от прегръдката си в седнало положение върху одеялата.

— Аз със сигурност няма… — Анабет се опита, да се изправи твърде бързо и почти припадна отново.

Джейк за секунда беше до нея.

— По дяволите, Кид. — Той наведе главата й между коленете. — Искам да си добре за ездата утре, така че ще правиш каквото казвам и ще почиваш.

Отговорът на Анабет беше неразбираем, защото устата й се намираше между коленете. Джейк я хвана за врата и я изправи.

— Какво каза?

— Казах добре!

Джейк наблюдаваше внимателно Анабет, докато приготвяше малко сушено месо с боб за вечеря. За негово учудване тя изяде огромно количество и поиска още. Очевидно това, което беше разстроило стомаха й, не я притесняваше повече.

Анабет настоя да изчисти съдовете от вечерята.

— Сега наистина съм добре.

Джейк я огледа отново цялата, но всичко, което видя, беше една млада жена в цветущо здраве. Бузите й бяха като рози, очите искряха и тя се усмихваше с една очарователна усмивка. Той не можа да не почувства облекчение.

И възбуда.

— Време е да поспим — каза той. — Обърна се с гръб към нея, криейки доказателството за ефекта, който тя имаше върху него — имаше го през цялото време, откакто напуснаха Уиндоу Рок. Трудно беше да й се сърди, когато тя го поддържаше непрекъснато… твърд.

Той се държа на разстояние от нея през цялото пътуване досега, но желанието му за нея не беше намаляло ни на йота. Тялото го болеше за нея сутрин, обед и вечер.

— Джейк?

Той остана гърбом към нея.

— Какво?

— Благодаря ти, че дойде да ме търсиш — за грижата. — Тя се приближи до него, обгърна с ръце кръста му и го прегърна.

— Кид… — Джейк почувства, че самоконтролът му се изплъзва.

— Ммм. Ти си толкова топъл.

Той наистина беше топъл. Горещ до дъното на душата си.

— Кид… Той постави ръцете си върху нейните, с намерение да ги отстрани. Вместо това, бавно ги придвижи по цялата дължина на твърдата си мъжественост.

Джейк издаде един животински звук, когато усети ръцете й да се движат под неговите. Той разтвори крака, за да й даде по-добър достъп, после се пресегна, за да сграбчи бедрата й в дланите си и да я дръпне към себе си.

Анабет харесваше свободата да докосва Джейк както си искаше. Тя почувства как тялото й се стяга, когато чу гърления му стон от удоволствие. Той беше твърд и здрав под ръцете й. Тя посегна към катарамата на колана му.

— Не започвай нищо, което не смяташ да завършиш — каза Джейк.

Но тя вече разкопча колана му. Ръцете й трепереха, когато посегна да откопчае копчетата на панталоните му. Цялото тяло на Джейк се напрегна, докато тя освобождаваше копчетата едно по едно. Тя направи буквата V с двата края на разтворения дюкян и протегна ръце надолу в дългите му гащи, за да докосне голата плът.

Един груб стон излезе от гърлото на Джейк.

— Кид, аз не мога да търпя повече това.

— Не ти ли харесва? — прошепна Анабет.

— Да не си посмяла да спреш — каза той с един тих мъжки смях. Беше готов да изтърпи това божествено мъчение толкова дълго, колкото тя пожелаеше.

Анабет се наслаждаваше от внезапните възклицания на Джейк, на чувствените му стонове, докато изследваше твърдото му мъжко стебло, пружиниращите косми и меката торбичка отдолу.

Накрая Джейк не можеше да издържа повече. Той се освободи от допира й и размени местата им, така че тя се намери с лице към него, а той я прегръщаше.

— Време е за честна игра — прошепна той в ухото и.

Анабет издаде един тих звук, когато Джейк сграбчи гърдите й, галейки нежните зърна през дрехата, докато се превърнаха в твърди пъпки.

Джейк нямаше търпение да разкопчее блузата й. Той хвана по шепа плат във всеки от юмруците си и дръпна, докато копчетата отхвърчаха. Потри бедрата си в нея, като в същото време галеше с длани голата й плът. Тялото му се напрегна, когато тя пое жадно въздух.

— Твой ред е, Кид — каза той, като разкопча копчетата на панталоните й.

— Джейк, аз… — Анабет извика, когато Джейк разтвори краката й широко с ръце. Тя наклони глава, за да го погледне в очите. Те горяха от желание.

— Джейк…

Устата на Джейк намери тази на Анабет и той погълна стона й, плъзвайки ръце надолу в дългите й гащи. Той я дразнеше с пръсти, докато тя започна да се извива от удоволствие в ръцете му.

— Джейк, моля те — примоли се Анабет. Джейк усещаше деликатните й потръпвания, докато измъкваше ръцете си нагоре по тялото й. Той я вдигна на ръце и я отнесе до постелята, която бе направил за тях. Свали й ботушите и джинсите, после направи същото със себе си, преди да покрие тялото й срещу хладния нощен въздух.

Анабет издаде един дълбок звук на удоволствие, когато Джейк навлезе в нея. Ръцете й се заплитаха в тъмните косми върху гърдите му и ноктите й се впиваха в топлата кожа, докато притискаш бедра към неговите.

Джейк намери устата й със своята, вкусвайки с език, който движеше в ритъм с тласкането на бедрата си.

Анабет знаеше сега какво търсеше, знаеш какво става, когато тялото й се стегна като тетива. Тя захапа със зъби долната си устна, но това не беше достатъчно, за да задържи стоновете на удоволствие, откъсващи се от гърлото й.

— Свърши с мен, Кид — прошепна Джейк. — Хайде. Всичко е наред. Вярвай ми, Кид.

Анабет спря да се съпротивлява на вълните от удоволствие, които я заливаха. Тя притисна лице до шията на Джейк, докато тялото й избухна в талази от екстаз.

Джейк не изостана. Неговият климакс беше толкова мощен, че го остави да се бори за въздух. Той отпусна за момент чело върху нейното, после се настани до Анабет и я взе в прегръдките си.

Той не можеше да разбере кое в тази жена го караше да я иска — да я желае — толкова силно. Не разбираше защо се чувства пълноценен с нея. Само знаеше, че е така.

Анабет леко го целуна по устата, после затвори с целувка полуспуснатите му клепачи.

— Почивай сега — каза тя. Премина с пръсти по набразденото му чело. — Недей да мислиш. Спи.

Джейк изпусна една огромна въздишка, която показваше едновременно неговото объркване и удовлетворение. След малко заспа дълбоко.

Както бе уморена през целия ден, Анабет сега не можеше да заспи. Тя толкова много обичаше мъжа, който я държеше в ръцете си! Копнееше да му каже какво чувстваше, но беше сигурна, че ако го направи, той щеше да избяга като елен. Но ако той ще я предаде на закона в Санта Фе, което бе напълно възможно, защо да не му каже? Той поне ще го знае тогава. И в такъв случай най-малкото щеше да има шанс…

Може би на другия ден трябваше да му каже.

Анабет лежеше там, опитвайки се безуспешно да заспи, когато чу да я викат по име. Името й на езика Апахе. Джейк изръмжа, докато тя се измъкваше от прегръдката му, но не се събуди.

В следващия момент, Анабет обу джинсите и ботушите си, и завърза на възел скъсаната си риза, която наполовина скриваше гърдите й. Тя се отдалечи от огъня в посока на гласа от тъмнината.

— Уолф? Къде си ти?

— Тук. — Той се появи точно пред нея. Анабет скръсти ръце на гърдите си, когато видя как очите му се разхождат по нея.

— Виждам, че си си избрала партньор, Преследван Елен — каза той с язвителна усмивка.

Тя вдигна брадичка.

— Така е — отговори му със спокоен глас. — Как си ти, Уолф? И как е Клер?

— Ти какво право имаш да питаш?

— Не сме ли все още приятели? — попита Анабет.

Напрежението изглежда напусна Уолф.

— Аз някога се надявах да бъда повече от твой приятел, Преследван Елен.

— Но ти не ме желаеш повече. — Тя заяви това като факт и той не го отрече. В действителност, тя видя как две интересни червени петна се появиха на бузите му. Анабет се усмихна. — Значи и ти си намерил партньорка, приятелю?

— Така е — каза той.

— И сега ще върнеш ли Клер на брат й?

— Не.

— Защо не?

— Защото взех бялата жена за своя партньорка — каза Уолф. — Тя е жената, която желая.

Анабет погледна в тъмните очи на Уолф и видя искра на неудобство.

— Защо ме намери сега, Уолф?

— Аз исках да говорим за… за…

— За Клер?

Той кимна рязко. В миналото Преследваният Елен беше негова приятелка, когато други се отвърнаха от него. Той не бе осъзнал, колко много щеше да му липсва близостта, която споделяха. Потърси я, защото сърцето му беше пълно и защото не знаеше към кого другиго да се обърне с въпросите си.

— Аз те слушам — каза Анабет.

— Мислиш ли… че бялата жена може да ме обикне?

— О, Уолф… — как можеше тя да му отговори? Самата тя не разбираше защо обича Джейк или даже как се влюби в него. Как можеше да предложи надеждата, че Клер ще обикне Уолф, когато в емоциите, които самата тя изпитваше, имаше толкова малко разум? Не мислеше, че Уолф можеше да накара Клер да го обикне. За да стане това, Клер трябваше да види в него мъжа на своите мечти. И наистина, какви бяха шансовете за това?

Анабет направи една крачка към Уолф, после втора, която я изпрати в силните обятия на Уолф. Това беше една прегръдка на старо приятелство. Те и двамата потърсиха и дадоха доброволно комфорт. Но помежду им не съществуваше желание. Сърцата им бяха отдадени на други.

— Сънувал ли си някога, когато бяхме деца, каква ще бъде съдбата ни? — прошепна Анабет до гърдите му.

Уолф възкликна:

— Бялата жена, която си представях във вигвама си, беше ти, Преследван Елен.

— Не е ли странно как нещата се обърнаха?

— Щастлива ли си ти, Преследван Елен? — попита Уолф. — Искаш ли да дойдеш сега с мен до селото ми — като моя приятелка?

— Не мисля, че това ще стане — каза Анабет с напрегнат глас. — От мен няма да стане една добра жена апах, Уолф. Аз винаги ще искам да правя това, което правиш и ти.

— Но…

Анабет постави върховете на пръстите до устните си.

— Аз съм щастлива, че имаш Клер, Уолф. Надявам се и двамата да сте щастливи. Ще се опитам да накарам Джейк да разбере…

— Какво правиш, за да ме накараш да разбера, Кид? — каза Джейк със заплашителен глас.

— Джейк! — Анабет се откъсна виновно от прегръдката на Уолф.

— Много красиво — каза Джейк.

— Не е това, което си мислиш! — протестира Анабет. Тя застана между Уолф и Колта, който Джейк държеше срещу корема на индианеца.

— Махни се оттам, Кид.

Анабет видя убийствената омраза в студените сиви очи на Джейк.

— Нека да обясня! — извика тя.

— Аз имам очи, Кид. Мога да видя и сам какво има пред мен.

— Ти видя двама стари приятели да се прегръщат. Това беше всичко. Уолф е мой приятел. Нищо повече.

— Не защото той не би желал да бъде повече — каза Джейк.

— Това не е вярно. Уолф… — Анабет се спря, за щото щеше да каже, че Клер е заела мястото й.

Джейк прочете между редовете. Очите му се присвиха и един мускул потрепваше на брадичката му.

— Уолф има друга жена. Това ли искаше да кажеш? Коя е тя, Кид? Клер ли е?

Анабет погледна през рамо към каменното лице на Уолф. Смееше ли тя да каже на Джейк истината? Щеше ли тогава нейният любовник убие най-добрия й приятел?

— Аз…

— Аз взех сестра ти за своя жена — каза Уолф.

Анабет разбра в този момент, че ако не стоеше между тях, Джейк щеше да дръпне спусъка. Почувства напрежението в двамата мъже, едва сдържаната ярост на Джейк и кипящата омраза Уолф към всички бели мъже.

— Джейк, недей! — примоли се Анабет. — Ами ако Клер го обича? Ако тя го желае — по същия начин, както аз те желая? Ако убиеш Уолф, можеш да разбиеш сърцето на сестра си!

Тя можа да види, че Джейк е разкъсван от колебания.

— Клер не може да обича един индианец — каза той накрая.

— Защо не?

— Заради случилото се с Джеф. Клер обича ли те? — попита Джейк Уолф. — Тя иска ли да бъде с теб?

Уолф избягна да отговори на въпросите на Джейк. Вместо това той каза:

— Тя иска да остане сред индианците.

— Защо?

— Защото нейният син живее там.

— Джеф е мъртъв.

— Клер казва, че момчето, наречено Белият Орел е нейният син.

— Джеф жив ли е? В твоето село ли живее?

— Той беше откраднат от Счупения Крак при едно нападение преди три реколти. Той сега е апах.

Джейк изруга под нос.

— Нищо чудно, че Клер иска да остане с теб!

— Ти трябва да пуснеш Уолф, Джейк — каза Анабет. — Не можеш да го убиеш. — Гласът й едва се чуваше, когато тя каза: — Той обича Клер.

Джейк сви устни. Той не беше чул от устата на индианеца, че Клер го обича. Ако пуснеше Уолф, имаше малък шанс с настъпващата зима да намери Клер преди пролетта. Той погледна в яростните очи на индианеца, но не намери там отговор на проблема си.

После погледна Анабет и осъзна, че по-скоро би умрял, отколкото да я нарани. А убийството на Уолф щеше да я нарани.

Той прибра револвера си в кобура.

— Махай се, по дяволите, оттук — каза нервно на Уолф.

Анабет постави ръка върху дланта на Уолф, за да успокои неговия горещ темперамент.

— Довиждане, Уолф.

— Къде ще отидеш сега, Преследван Елен?

Анабет погледна към Джейк за отговор.

Очите му бяха празни, когато той отговори:

— У дома. В Уиндоу Рок.

— Ще доведеш ли Клер да ни посети? — попита Анабет Уолф. Погледът й се местеше от единия върху другия мъж. Между тях не съществуваше изгубена любов.

— Може би. През пролетта — каза Уолф, без да изпуска от поглед Джейк.

— Грижи се за нея — предупреди го Джейк.

— Аз бих дал живота си за нея — каза Уолф. — Тя ще бъде майката на моите деца.

Чертите на Джейк се втвърдиха.

— До пролетта — каза той.

Индианецът не каза нищо повече, а просто обърна и изчезна сред хълмовете.

Когато Уолф си отиде, Джейк хвана Анабет за китката и се запъти назад към лагера. Когато стигна там, той я повали върху одеялото си и я съблече, после седна до нея и се съблече и той. Легна долу и я дръпна в ръцете си, притискайки я до себе си.

— Заспивай — заповяда той. — На сутринта ще тръгнем рано.

Анабет лежеше до него, съзнаваща напрежението, излъчващо се от тялото.

— Джейк? — прошепна тя.

— Какво?

— Какво ще стане сега?

— Не разбирам какво имаш предвид.

— С нас. Какво ще стане с нас? Ще ме предадеш ли на закона в Санта Фе?

— Не.

— Тогава ще ме пуснеш ли?

— Не. — Ръката на Джейк се стегна около кръста й. — Ти ще останеш с мен, Кид.

— Като твоя затворничка?

— Ако така трябва да бъде — изръмжа той. — Поне за зимата. — Дотогава той щеше да измисли някакъв начин да разплете възела на объркания си живот.

— Какво ще стане през пролетта?

— Нека не избързваме, Кид. Имаме пред себе си още много студени дни.

Но мислите за студа бяха далеч, докато Анабет заспиваше в топлата прегръдка на Джейк. Лесно беше да сънува, че всичко щеше да се нареди добре.

Само ако бе знаела…