Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kid Calhoun, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 49 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джоан Джонсън. Кид

ИК „Арекс“

История

  1. — Добавяне

1

— Ти излъга!

Кид Калуун си признаваше няколко порока — пиенето, пушенето и ругатните бяха между тях — но той никога не лъжеше на карти. Устата на Кид се изглади и очите му се стесниха при хвърленото обвинение от другата страна на масата.

— Ти излъга! Никой не може да има такъв късмет! — викаше каубоят.

— Това са силни думи, мистър — каза Кид, с един тих и подправен с уиски глас.

Каубоят изглежда изведнъж осъзна, колко тих стана салонът. Той се огледа наоколо и видя приятелят си на бара да жестикулира усилено, но си нямаше никаква представа от какво е толкова разтревожен. Погледна отново към кутрето, седнало срещу него от другата страна на масата. Юношата беше много кльощав и имаше лице, гладко като бебешко дупе. Изключителната младост на Кид дразнеше. Да го мами едно дете, още мокро зад ушите! Това беше унизително. Той нямаше да търпи подобно нещо.

Детето събра монетите от центъра на масата към себе си, но очите му останаха върху посивелия каубой. Пушек се виеше бавно нагоре от една цигара в ъгъла на устата на Кид. Една изцапана от пот шапка със сребърна кордела, беше ниско нахлупена над челото му, скривайки очите.

— Аз не мамя — каза Кид. — Тъй като съм в добро настроение, ще приема едно извинение за обидата. Ако приемем, че ти си достатъчно мъж, за да можеш да изтърпиш големите си загуби.

— Защо ти…

Каубоят скочи от стола си и се пресегна за пистолета. Той спря, когато върховете на пръстите му докоснаха кожата на кобура и се опули, защото Кид вече държеше дулото на един Колт прицелено в корема му. Детето беше бързо. Даже много бързо. Каубоят преглътна трудно. Капки пот се появиха по горната му устна. Все така бавно, той отдръпна ръката от страната си.

— Аз чакам за това извинение — каза Кид.

— Предполагам, че лошият ми късмет ме вкара вътре — съгласи се каубоят.

Устната на Детето се изви в подобие на усмивка.

— Късметът е такъв понякога. — Детето прибра пистолета в кобура си и се пресегна за уискито пред себе си. Имаше едно леко движение от страна на каубоя и Детето каза:

— Недей.

Каубоят замръзна.

— Ти си мислиш, че ще можеш да си измъкнеш пищова по-бързо от мен? — Очите на Детето оставиха каубоя и се върнаха към купчината монети върху масата, сякаш каубоят не стоеше срещу него, чакайки шанс да го застреля. — Аз не бих се басирал за това. Твоят късмет не е много добър напоследък.

Ясно беше, че каубоят искаше да извади пистолета си. И също толкова ясно, че Кид не се тревожеше, особено, от тази възможност. Детето продължи да държи чашата с уиски в ръката, с която използваше оръжието, докато другата му ръка шаваше сред монетите на масата. Можеше ли при тези обстоятелства, Детето наистина да го победи при изваждането на оръжията?

Мъжете в салона останаха тихи, изчаквайки да видят дали каубоят ще отговори на блъфа на Детето.

— Какво става тук? Всичко наред ли е, Дете? — Високият мъж, застанал до летящата врата на салона, учудващо приличаше на Детето, имайки същата гарвановочерна коса и сини очи. Но мъжът беше едно пораснало копие на момчето. Той имаше широки рамене и тесни бедра, гласът му бе с една октава по-нисък и силната му челюст бе засенчена от еднодневна брада.

— Няма проблеми, чичо Буут. Всичко е наред — отговори Детето.

Каубоят приветства прекъсването на напрежението, като отдавна изгубен брат.

— Само една разлика в мненията — каза той на високия мъж. Сега, когато Детето получи подкрепление, той можеше да се оттегли, без да загуби гордостта си. И така, каубоят се обърна и се насочи към бара, където стоеше неговият приятел.

— Ти знаеш ли, кого нарече лъжец? — изсъска приятелят му. — Това беше Кид Калуун. Бърз като смазана светкавица. Никога не е убивал човек, на това е само въпрос на време. Винаги има много пари за харчене, но никой не знае откъде ги взима! Казва, че притежава една мина долу на юг, но е достатъчно да погледнеш ръцете му, за да разбереш, че изобщо не работи. Има някои, които казват, че Калуунови — Детето и чичо му — ограбват дилижанси, оттук до Тексас. Но със сигурност никой досега не е могъл да ги сгащи. Ти имаше дяволски късмет, че се отърва с цяла кожа!

Каубоят си поръча едно уиски и го гаврътна на един дъх. Значи бе имал повече късмет, отколкото мислеше.

— Време е да си ходим, Кид — каза мъжът на вратата. — Събирай си печалбата, аз ще те чакам в хотела.

Детето кимна в знак на съгласие. Той довърши уискито си и пусна бавно монетите от масата в джоба на коженото си сако, сякаш не бързаше да си тръгва. След това се изправи и стигна до вратата. Отначало, ръцете му се люлееха свободно отстрани. Мъжете в салона се размърдаха неловко, когато на половината път до вратата, той бавно ги сви в юмруци.

Те не можаха да разберат, че Детето направи това, за да скрие факта, че ръцете му треперят. Той бутна летящата врата и вървя по тротоара на Санта Фе, до един магазин за ботуши и седла на половината път между салона и хотела. За всеки минувач изглеждаше, сякаш той се любува пред витрината на едно черно седло, украсено със сребърни каишки. И за момент, той наистина го направи.

След това погледът му се плъзна към съседния шивашки магазин. Към модната рокля Уеджууд от синя копринена тафта, към украсените с дантели талия и ръкави и осемнадесетте платнени копчета отпред. Кид Калуун пое един дълбок и накъсан дъх и го изпусна отново. Този път нещата бяха стигнали твърде далеч. Този път, той почти трябваше да убие човек. И щеше да дойде денят, когато нямаше да може да блъфира и да се измъква. И тогава нямаше да има връщане назад. Всичките му надежди и мечти за бъдещето щяха да бъдат загубени навеки.

Детето наведе глава за момент. Тази игра трябваше да престане. Тя беше идея на чичо Буут, и то добра идея навремето, но ситуацията се изплъзваше от контрол. Представи си, колко ядосан щеше да бъде този каубой, ако беше разбрал, че го е победил не един млад мъж, а една млада жена! Представи си яростта му, ако беше разбрал, че истинското име на Детето е Анабет Калуун!

Анабет гледаше с копнеж към стилната рокля изпод наведените си ресници. Тя никога не бе носила рокля, поне не можеше да си спомни такова нещо. От шестгодишна възраст, Анабет бе живяла в каменна къща сред една изолирана, скрита долина югозападно от Санта Фе. Тя беше отгледана от баща си и чичо си, които се бяха насочили на запад от фермата им в Пенсилвания през същата година, когато майка й умря. Двамата мъже откриха Скъпоценната долина, докато търсеха злато, малко след като пристигнаха в Ню Мексико, преди тринадесет години.

Тревистата долина с изобилието си от прясна вода наистина представляваше съкровище, но то си остана и единственото, което те намериха. Долината представляваше един огромен овал земя, заобиколена от непристъпни скални стени, напълно невидима отвън и почти недостъпна за хора. И до ден-днешен никой от бандитите в шайката на чичо й Буут не знаеше къде се намира тя. Тя се бе оказала едно убежище от мародерите апахи, а напоследък и убежище от закона.

Но баща й не намери много радост в това. Той беше осакатен при едно взривяване в мина, когато тя бе деветгодишна. Чичо й Буут продължи да работи в мината „Двама братя“, разположена на няколко мили западно от долината, изкарвайки достатъчно, за да се издържат. Междувременно, тя се грижеше за сакатия си баща, отглеждаше зеленчуци в градината и учеше от книгите, които Буут й донесе от Санта Фе.

Чак, когато Анабет навърши шестнадесет години и баща й почина от пневмония, тя научи откъде Буут взимаше парите, с които се издържаха. Нейният чичо не беше изкопал всичкото това злато в мината „Двама братя“ с изнурителен труд. Той го беше откраднал от други хора. Докато отсъстваше и се предполагаше, че работи в мината, той играеше карти и живееше луксозно в Санта Фе.

Като се замислеше, Анабет разбираше как престъпният път е допаднал на чичо й. Като по-малък брат, той винаги е зависел от баща й при вземането на решения — и е вършел по-голямата част от работата. Буут беше мечтател и свикнал да получава това, което иска, по-скоро чрез находчивостта и чара си, отколкото с тежка работа. Бащата на Анабет му угаждаше много, тъй като беше с петнадесет години по-стар от него, и свикнал да улеснява пътя му в живота.

Анабет можеше да си спомни един отдавна отминал ден, когато баща й работеше с кирка, докато Буут седеше наблизо върху един камък на сянка и създаваше изумително точни рисунки на заетия си с работа брат. Тогава Буут се занимаваше с дялкането на почти живи дървени фигурки. В края на деня, баща й изкопа една мизерна унция злато, а Анабет добави един копач към колекцията си от дървени животни.

Когато баща й осакатя, отговорността за издръжката на тримата падна единствено върху плещите на Буут. За негова чест, Буут не изклинчи от задължението си. Той просто беше намерил един по-лесен начин, за да ги издържа, който не изискваше да се изпотява от работа.

Когато Анабет научи, преди три години, истината за чичо Буут, беше изумена. Трудно й бе да мисли за своя очарователен, изпълнен с хумор чичо, като за престъпник. Но на шестнадесет години тя добре съзнаваше наклонността на Буут да върши нещата по лесния начин. И да бъде престъпник, беше очевидно по-лесно, отколкото да работи, за да си изкарва хляба.

Както Буут го описваше, това бе просто начин да се облекчат хората от златото, което притежаваха в излишък. Нейният чичо говореше така, сякаш бе някакъв Робин Худ — само че той се оказваше бедната душа, която получаваше златото на богаташа. На Анабет, престъпният живот изглеждаше едновременно смел и романтичен. И то толкова много, че тя помоли Буут да й позволи да участва и сама да го открие за себе си.

И тъй като Буут й угаждаше, тя сега се намираше в това положение. Защото, когато настоя Буут да я вземе със себе си при едно от неговите нападения — заради приключението, което то обещаваше — той не беше достатъчно умен, за да й откаже.

Буут бе предложил идеята, да я облече като момче и да минава за негов племенник. Тя сплете дългата си черна коса и я напъха под една стара шапка Стетсън. За членовете на бандата на Буут — Уиски, Водораслото, Солано, Грайър, Змията и Тийг — тя беше „Детето“.

Закоравелите бандити се отнасяха към нея като към непослушно, макар и забавно дете, каквато тя често си беше. Безразлично. С раздразнение. И напълно негостоприемно. Буут я научи как да стреля, за да се предпазва, и с течение на времето тя придоби още няколко порока, които подобриха маскировката й.

Не мина много време, откакто Анабет яздеше с бандата на Буут, и осъзна, че не желаеше да прекара живота си като един престъпник. Колкото се отнасяше до нея, наградите никога не бяха толкова големи, колкото страхът да не те убият — или да не убиеш някого.

Анабет трябваше да спре да язди с бандата. Но тя се тревожеше много за безопасността на Буут, когато той тръгваше сам. Стреляше по-добре от него и обръщаше по-голямо внимание на подробностите, които им осигуряваха безопасността, както по време на грабежите, така и след това.

Анабет скоро осъзна, че ако някой щеше да направи нещо, за да ги върне към правия път, това беше тя. Така, тя започна да изисква част от плячката на Буут, за да започне да спестява за деня, в който те щяха да напуснат престъпното поприще. Буут й се подиграваше, но й даваше, каквото поиска.

Това не бе лесно спестяване. Буут харчеше дела си от грабежите за уиски и жени и той никога не му стигаше за дълго. Анабет винаги даваше на чичо си част от своите спестявания, за да забави необходимостта от организирането на следващо нападение.

Въпреки недостатъците на чичо си, Анабет го обичаше горещо. Тя живееше с постоянен страх за деня, когато всичките й внимателно изградени планове за връщане в правия път можеха да се разсипят на прах. Какво щеше да стане, ако застреляха и убиеха Буут? Или ако ги хванеха? За нещастие, мечтата й да спести достатъчно пари, за да купи някое ранчо в Колорадо — където Буут не беше ограбил никого — се намираше далеч от реализацията си. Понякога тя се чувстваше така, сякаш водеше една предварително изгубена битка.

Само дето, това бе битка, която тя не можеше да си позволи да изгуби. Защото Анабет не искаше също и да прекара остатъка от живота си, преоблечена като мъж. Тя желаеше да разбере какво щеше да бъде, ако се облечеше и пристъпваше като жена. Бе наблюдавала как дамите се разхождат по тротоара в Санта Фе, така че знаеше доста за изкуството да се ходи с малки, деликатни стъпки, как да се усмихва кокетно и да върти чадърче. Но никога досега нямаше шанса да го опита на практика.

Анабет знаеше, от наблюдението над чичо си и Сиера Стар в градския салон, че съществуваше и физическа страна в това да бъдеш жена. Но тя нямаше намерение да се сношава с мъж. Липсата на желание не би трябвало да я тревожи, но тя се тревожеше. Тревожеше се, че сигурно има нещо нередно в нея, защото на деветнадесет години не притежаваше по-нежните чувства, които се очакваше една жена да покаже към някой мъж.

Лесно беше да се разбере, защо не я привличаше никой от мъжете в бандата на Буут. За всеки от тях тя можеше да намери недостатък — твърде стар, прекалено пиян, твърде мръсен, много злобен. Обаче съществуваше друг мъж, който бе в състояние да я привлече и към когото тя би трябвало да изпитва нещо, а не го правеше. Уолф.

Тя срещна индианеца апах още преди години, когато и двамата бяха деца. Уолф откри долината, когато проследяваше там един елен. Всеки от тях запълваше някаква празнота в живота на другия и те станаха бързо — макар и тайно — приятели.

През годините, откакто се срещнаха, Уолф я научи на всичко за индианците апах, а тя го научи на езика и обичаите на белия човек. Неотдавна той й помогна да хване диви мустанги и я научи как да ги опитомява. Седемте коня, които сега притежаваше, полагаха основата на това, което тя се надяваше да стане едно стадо, и което един ден щеше да отведе в Колорадо.

Напоследък забеляза промяна в поведението на Уолф към нея. Последният път, когато го видя, точно преди да напусне долината, за да дойде на север в Санта Фе, тя осъзна за пръв път, че той я желаеше като жена. Анабет почувства един възел в стомаха си, когато си спомни какво се случи между тях през този ден.

Това беше първият път за близо месец, когато тя видя Уолф. Те лежаха на студената трева до дълбокото, кристалночисто езеро, украсяващо единия край на долината и гледаха как облаците отминават над главите им. Тя се чувстваше особено неспокойна и думите излязоха от устата й, преди да осъзнае значението, което можеше да им се припише.

— Нямаше те много дълго време. Ти ми липсваше.

— Изминала е само една луна, откакто те видях за последен път — подразни я той.

— Къде беше? — попита тя.

Усмивката му беше дива.

— Ловувах. Крадях коне. Бих се с войниците.

— Ще ми се това да не ти харесваше толкова. — Тя докосна раната на бедрото му, която вече бе заздравяла. — И да внимаваш повече. — Тя почувства, как плътта му се напрегна при докосването й.

— Аз съм воин. Моята съдба е да умра в битка.

— Не толкова скоро, надявам се — пошегува се тя. — Не бих искала да отрежа цялата си коса.

— Би ли ме оплаквала като истинска жена апах? — Уолф се пресегна и хвана един кичур от косата й.

Анабет беше изненадана от погледа в очите му и от собственическото му докосване. Тя не знаеше какво да прави, затова се изправи рязко. Той остави достигащата до кръста й коса да се изплъзне от пръстите му.

Тя се обърна и погледна над рамото си към него.

— Никога няма да ми се наложи да те оплаквам, Уолф, защото няма да има кой да ми каже, че си си отишъл. — Това беше истината. Никой в неговото село не знаеше, че Уолф идва в долината. Никой нямаше да знае, че трябва да й се съобщи за смъртта му.

Анабет носеше само един апах набедреник — две парчета кожа с ресни, които достигаха коленете й отпред и глезените отзад, придържани на ханшовете от груба кожена връв. Това бе облеклото на един храбър апах. Даже с Уолф, тя никога не играеше ролята на жена. Беше твърде малка, когато го срещна, за да изпитва някакъв свян пред него и никога не се чувстваше неудобно с голите си гърди пред погледа му. До днес.

Анабет вдигна ръце и се гмурна грациозно в езерото. Когато излезе на повърхността за въздух, Уолф сваляше мокасините си. За секунда той постоя с набедреника си на тревистия бряг. Беше великолепен мъж.

Очите й се разхождаха по бронзовото му тяло, от оплетените в сухожилия крака, до плоския, мускулест корем, после през гръдния му кош, където мускулите играеха. Неговата падаща до раменете черна коса бе сресана на път по средата и поддържана от една кожена лента. Погледът й се разхождаше, от силната му шия, до изпъкналата челюст и здравите скули, докато накрая срещна неговите тъмни, тъмни очи.

Желание.

Анабет никога преди не бе виждала точно такъв поглед, насочен към себе си, но въпреки това го разпозна. Той би трябвало да я въодушеви. Вместо това, я уплаши. Тя се обърна и заплува бързо към противоположния бряг на езерото.

Трябваше да предвиди това. Уолф беше ловец. Той инстинктивно реагира на бягството й, като започна да я преследва. Тя бързаше, за да му се измъкне, но той я сграбчи за глезена. Това бе една позната игра, но сега имаше нещо различно в начина, по който Уолф я държеше. Анабет риташе и се освободи, както правеше и в миналото, но вместо да я остави да избяга, Уолф я хвана отново за кръста.

— Пусни ме! — извика тя, останала без дъх от вълнение, напрегната, без да знае защо. — Аз искам да плувам. Аз…

Внезапно, с радостен вик, тя подскочи нагоре от водата и падна с цялото си тегло върху раменете му, потапяйки го под водата. Когато той се появи отново над повърхността, плюейки и пляскайки с ръце, с течаща по ресниците вода, тя вече излизаше от езерото на широкия скален корниз върху противоположния бряг и се изкачи на една висока скала.

Излегна се на горещия камък и мократа й коса прие формите й, като една блестяща, мека наметка. Обикновено би подканила Уолф да се присъедини към нея. Този път не го направи.

Въпреки това той доплува до корниза и се изкачи върху него с едно-единствено и мощно повдигане на мускули. Легна долу до нея достатъчно близо, за да се почувства тя неудобно. Тя започна да се отдръпва, но той постави дланта си върху бедрото й, за да остане неподвижна.

Бавно, умишлено, ръката на Уолф галеше бедрото й по цялата дължина, включително там, където набедреника бе паднал встрани.

Анабет потръпна от гъделичкащото докосване. Гледаше Уолф с разтревожен поглед. Той никога не бе я докосвал по този начин. Тя се чувстваше объркана и несигурна за това, какво искаше той от нея. Положително, не да се сношават. Но не знаеше как по друг начин да си обясни странното поведение на Уолф.

Неговите очи имаха тежки клепачи, устните му бяха пълни и челюстта здрава. Всеки мускул по тялото му изглеждаше напрегнат. Пулсът на шията му биеше бързо. Анабет се пресегна, за да го докосне и той фактически се отдръпна от нея.

Внезапно Уолф се изправи на крака и закрачи напред-назад пред нея. Тя скочи срещу него с юмруци на кръста си.

— Какво става с теб? — попита тя. — Какво искаш от мен?

— Каквото един мъж желае от една жена — отговори той с нисък, гърлен глас. — Да те прегърна. Да легна с теб.

Анабет си пое бързо въздух. Тя никога не бе мислила за Уолф, като за мъж с присъщите му желания. Очите й се сведоха към земята. Голите й пръсти чертаеха мокри следи върху скалата. Погледна с любопитство отново към Уолф. Може би щеше да почувства нещо към него, ако го оставеше да я докосне. Може би всичко, което беше необходимо, за да се събуди женската й природа, бе да го остави да я люби.

— Много добре — каза тя накрая.

Уолф я гледаше подозрително, сякаш очакваше от нея да му скрои някакъв номер, както в езерото. Накрая пристъпи достатъчно близо, за да плъзне една ръка около кръста й. Бавно, уверено, той я привлече в прегръдката си.

Анабет почувства потръпването на Уолф, когато телата им се допряха. Неговата плът се усещаше гореща до нейната. Тя колебливо отпусна бузата си на рамото му. Неговото тяло имаше определена миризма, един мускусен аромат, който тя намираше за приятен, защото го свързваше с момчето, израснало като неин приятел.

Анабет проследи с пръсти ключицата му и вдлъбнатината над нея. Очите й се разшириха от изненада, когато почувства как тялото му се стяга под пръстите й.

Ръката на Уолф напусна нейното рамо и се плъзна по косата й, по целия път надолу до бедрата. Това беше приятно. Успокояващо.

— Направи го отново — прошепна тя.

Той направи така, както тя помоли, после плъзна ръка под косата й и погали целия й гръб, от вдлъбнатината на бутовете й по гръбначния стълб, докато накрая постави дланта си върху тила й.

Анабет потръпна.

— Не спирай.

Дланта на Уолф премина отново по дължината й и Анабет не можа да се въздържи от тихия звук на удоволствие, който излезе от устните й. Тя се разочарова, когато Уолф постави двете си ръце на ханшовете й и я отблъсна.

— Защо спря? — попита тя. — Това беше приятно. Ще го направиш ли отново?

Той рязко се обърна с гръб към нея.

— Какво не е наред? — Тя се пресегна, за да докосне рамото му, но той се отдръпна от нея.

— Ти не ме искаш — каза Уолф с обиден глас.

— Какво?

Той се обърна, за да я погледне и тя видя разочарованието в тъмните му очи.

— Аз не откривам женската страст, когато гледам в очите ти.

— Какво? — Тя знаеше от известно време, че не реагира така към един мъж, както другите жени, но все пак беше шокиращо да го чуе от Уолф.

— Ти не ме желаеш.

Той изглеждаше толкова нещастен, че за момент Анабет се изкуши да излъже. Обаче срещна неговия изпитателен поглед и разбра, че той щеше да разбере истината в очите й.

— Не! — призна тя. — Не те желая.

Устните му се стиснаха от неудоволствие. Гневът й се събуди.

— Искаше да излъжа ли?

— Не. Истината винаги е съществувала между нас. И така, ще ти кажа нещо. Аз те искам за моя жена. И ще те имам.

— Но това е смешно. Аз не те желая! Аз не мога…

— Достатъчно! — Гласът му беше остър. — Няма какво повече да говорим сега.

Анабет се ядоса.

— Ние ще говорим за това точно сега! Аз не мисля…

— Алооооо! Аннабеееет. Къде сииии?

Анабет се завъртя при звука от гласа на чичо й, ехтящ в долината.

— Това е чичо Буут! Ти по-добре си върви сега. Аз…

Когато отново се обърна, Уолф си беше отишъл. Изчезнал, сякаш никога не е бил тук. Това бе нещо, което всеки апах научаваше още от рождението си, както го правят преследваните зверове, защото да се движиш бързо и тихо представляваше разликата между живота и смъртта. Уолф научи Анабет как се прави това, въпреки че тя не бе толкова добра като него в това изкуство.

Когато тя отпусна връвта на набедреника и го остави да падне върху скалата под нея, усети едно чувство на удовлетворение от това, че нещата останаха незавършени. Обу си дълги гащи, чорапи, риза, джинси и ботуши, припомняйки си през цялото време погледа върху лицето на Уолф, преди той да я напусне. Неговата твърдост и решителност бяха много обезпокоителни.

Напъха мокрите кожи в една цепнатина в скалата до езерото, където чичо й нямаше да ги намери. По-късно, когато Буут не беше наоколо, щеше да се върне и да ги просне да се сушат. Намръщена, тя се запъти към входа на долината. Ако не познаваше Уолф и не му вярваше толкова, можеше даже да се страхува от него след случилото се.

Но преди всичко, тя остана с чувството, че някак си се е провалила като жена. Изкушаваше се да говори с Буут по проблема, но нямаше начин да го направи, без да спомене Уолф в разговора. Тя не можеше да издаде съществуването на индианеца, без да застраши живота му.

Анабет направи всичко възможно, за да игнорира случилото се, или по-скоро това, което не се случи между нея и Уолф. Може би тя не беше напълно жена. Но това не й пречеше да желае роклята от копринена тафта от витрината на магазина, въпреки че никога нямаше да я носи, докато оставаше Кид Калуун.

Анабет насочи крачката си по посока на хотела и продължи надолу по тротоара. Гледаше право напред, съзнаваща как и мъжете и жените я избягваха. Законът в Санта Фе държеше под око бандата на Буут, но никой от тях не бе арестуван някога. Досега, никоя жертва от обирите не беше идентифицирала със сигурност някой от Бандата Калуун.

Анабет възнамеряваше да поддържа положението такова. И това беше причината, поради която трябваше да убеди Буут да се откаже от обира, който той планираше за края на седмицата близо до „Изворите на стария кон“.

Тя почука, преди да влезе в хотелската стая на Буут. Научила бе от опит, че можеше да завари Буут в неудобно положение. Най-малкото неудобно за нея. Нито Буут, нито Сиера изглежда се притесняваха да бъдат видени заедно в леглото.

— Влез.

Тя влезе и не се изненада да открие Сиера Стар в хотелската стая с Буут.

— Аз точно си тръгвах — каза Сиера. — Тя навличаше чифт ръкавици от черна телешка кожа, довършващи тоалета й, който можеше да идва направо от Базара на Харпър. Сиера носеше едно поръбено с пера боне, което скриваше малко от великолепните й естествено червени къдрици.

Облечена в зелена копринена рокля със свежа бяла дантела около шията, Изцапаната Гълъбица от Градския салон имаше повече вид на дама, отколкото повечето дами, които Анабет беше виждала в Санта Фе. Анабет й завиждаше, защото тя също бе желана — и пожелавана — жена.

Даже Сиера не знаеше истината за това, че Кид е жена. Буут бе казал:

— По-добре, да не се доверяваме на никого. — И беше ясно от начина, по който Сиера дразнеше Анабет, че въпреки тяхната игра в леглото, Буут бе запазил тайната й от другата жена.

Сиера потри облечената си в ръкавица ръка по бебешки гладката буза на Анабет и каза:

— Аз имам едно прекрасно ново момиче, което може да те интересува, Кид. Защо не дойдеш в салона следващия път, когато си в града?

Анабет се изчерви силно.

Сиера се разсмя с един лек, приятелски смях, който бълбукаше от вътрешността й. Погледът на зелените й очи беше добър, макар и закачлив.

— Тя се казва Бони. Кажи й, че аз съм ти казала да я потърсиш.

Сиера се отвърна от смутената Анабет и прекоси стаята обратно до леглото с четири колони, където Буут се изтягаше напълно облечен върху покривалото с един скицник в ръка. Тя се наведе над него, за да види какво е нарисувал и се намери, ме изглежда точно толкова пленителна върху хартията, колкото и в реалния живот. Сиера обхвана с длани лицето на Буут и се наведе, за да го целуне нежно по устата.

— Грижи се за себе си и внимавай.

Буут се ухили.

— Аз мога да кажа същото.

— Довиждане, Буут — каза Сиера, сякаш никога нямаше да го види отново. И този шанс винаги съществуваше.

Анабет беше виждала толкова много пъти Сиера и Буут да си казват довиждане, но все още я трогваше това, колко много се обичаха. Но Буут никога не би се съгласил да живее от това, което Сиера припечелваше от нейната половина на Градския салон. И Сиера никога нямаше да се откаже от сигурността, за чието спечелване бе пожертвала толкова много, само за да стане жена на един бандит. Те често се срещаха и правеха любов, но очевидно не беше предопределено да прекарат живота си заедно.

Щом Сиера си отиде, Анабет прекоси стаята и си настани краката на леглото. Тя извади принадлежностите от джоба на ризата си и се съсредоточи в свиването на една цигара.

— Аз не мисля, че трябва да свършим тази работа — каза тя.

Защо не? — попита Буут.

— Просто имам такова чувство.

— Трябва да кажеш нещо по-определено, ако искаш да промениш решението ми.

Анабет забоде цигарата в ъгъла на устата си. Тя драсна една кибритена клечка по джинсите си и присви очи срещу дима, като дръпна първия път.

— В миналото ти винаги много внимателно разучаваше всеки човек, преди да му позволиш да се присъедини към бандата. Какво знаеш за този новия, Уат Ранкин?

Той дойде при мен с информация за един собственик на ранчо, който ще носи повече злато, отколкото всеки от нас някога е виждал наведнъж.

— Не ти ли звучи това поне малко подозрително? Защо Ранкин споделя информацията си с нас? Защо просто да не открадне сам златото?

Буут сви рамене.

— Предполагам, че търси сигурността на повечето хора.

Недоволна, Анабет издуха облак дим.

— Аз не харесвам Ранкин — каза тя твърдо. — И не му вярвам. Откъде да знаем, че неговата информация за този пътуващ Сам Чандлър, не е средство да ни предаде на закона?

— Аз проверих. Чандлър е собственик на ранчо около „Изворите на стария кон“, който неотдавна е откарал стадо добитък в Колорадо за продажба. Според Ранкин, Чандлър се връща по пътя и носи златото със себе си.

— Какво друго знаеш за Ранкин?

— Признавам, че нямам много информация за него. Той изглежда няма много приятели — съгласи се Буут.

— Това не доказва ли нещо?

— Повечето бандити нямат приятели — посочи разумно Буут.

Анабет хвърли цигарата си на пода и я смачка с тока на ботуша си.

— По дяволите, Буут! Аз се страхувам!

Буут се плъзна надолу по леглото и постави една ръка около раменете на Анабет.

— Всичко ще бъде добре, Дете. Аз съм планирал тази засада до последната подробност. Ако ти не се чувстваш сигурна, защо просто не пропуснеш този път?

— Аз ще се чувствам даже по-зле, ако не знам какво става — призна Анабет. — Моля те, Буут. Нека да не вършим тази работа.

Гласът на Буут стана по-твърд.

— Виж, Дете. Не съм само аз, който има нужда от парите. Има още шестима други мъже, за които трябва да се мисли.

— Те ще те послушат — отговори Анабет. — Ако ти им кажеш да не го правят, те няма да го направят.

Буут поклати глава.

— Не е толкова просто, Дете.

— Защо, по дяволите, да не е?

Буут гледаше надолу силните си ръце, които би трябвало да са загрубели от тежка работа — но не бяха.

— Ранкин е говорил с останалите от бандата. — Той се поколеба и после каза: — И те го слушат. Ти знаеш, колко малко заграбихме през тази година. Ранкин им казал, че аз съм бил твърде малодушен, за да осигуря наистина големи пари. Казал, че аз съм твърде страхлив, за да убия човек, ако е необходимо. Ранкин даже намекнал, че за бандата може да е по-добре, ако има някой до мен, който да решава. И аз не мога да предложа да не свършим тази работа.

— По дяволите, Буут, това е твоята банда! Отърви се от Ранкин. Не чакай. Направи го сега!

— Не мога — каза Буут. Решил съм вече, Дете. Ако ти не искаш да идваш, недей. Решението си е твое. Аз трябва да тръгвам сега, за да стигна за срещата навреме. — Той очевидно се владееше. — Ти винаги можеш да се върнеш в долината и да ме чакаш там.

— Ако ти отиваш и аз отивам! — отговори Анабет. — Някой трябва да те наглежда.

Устната на Буут се изви в една очарователна усмивка, предназначена да успокои тревогата й и да охлади гнева й.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб, Дете. Не мога да кажа, че ще съжалявам, ако имам някой зад гърба си, на когото имам доверие.

Когато Анабет яздеше навън от Санта Фе с Буут, тя имаше чувството, че ги наблюдаваха. Погледна зад рамото си, но не откри нещо — или някой — да изглежда подозрително.

Може би тази работа ще излезе едно замаскирано благословение. Ако Сам Чандлър носеше толкова много злато, както Ранкин твърдеше, делът на Буут можеше да се окаже достатъчен, за да купи онова ранчо в Колорадо. Тя дяволски се надяваше, че това беше последният път, когато щеше да язди по пътя, като Кид Калуун.