Линда Джоунс
Големият лош вълк (2)

Втора глава

Докато свиваше по главния път към тясната пътечка в гората, Моли почувства вина и угризение. Но вълнението и трепетното очакване надделяха.

Моли отново остави майка си да вярва, че тя се придържа единствено към главния път. Но ако го направеше, никога нямаше да срещне отново Улф Тревелиън. Моли изпитваше известно съчувствие към него, въпреки че той не бе човек, към когото можеха да се изпитват такива чувства. Всеки предполагаше най-лошото за него, някои дори го мразеха. Никога преди Моли не се беше съмнявала в достоверността на скандала, който хвърляше позорно петно върху репутацията на Улф, но след като го бе срещнала, след като бе застанала с него лице в лице, не преставаше да се чуди дали всичко, което говореха хората, е истина.

Той бе казал, че вероятно повече няма да се срещнат, но в сърцето си тя не му повярва. Щеше ужасно да се разочарова, ако той не се появеше някъде по пътечката, водеща към дома на баба Кинкейд.

Моли се усмихна. Животът й бе толкова еднообразен, толкова монотонен, че случайната среща с един непознат бе за Моли най-вълнуващото събитие, което можеше да си спомни. Ако бе ухажвана по-настойчиво, ако в края на всеки изнурителен ден имаше силата да посети Стела или Хана или дори да пофлиртува с някой от местните ергени, които преди я бяха ухажвали, може би нямаше толкова лесно да се поддаде на опасния чар на Улф Тревелиън.

Моли продължи да върви по пътечката, унесена в мислите си и изведнъж го видя. Този път Тревелиън чакаше точно на пътечката и ако искаше да мине покрай него, Моли трябваше да изостави пътеката, и да заобиколи боровете. Тя не бе толкова тясна, но Улф Тревелиън я изпълваше цялата с широките си рамене и дълги крака, разкрачени широко, като че ли се опитваше да прегради пътя й и да й попречи да продължи по-нататък.

— Здравей, Червенокоске.

— Здравей.

Моли спря на известно разстояние от него. Улф бе облечен като предишния ден, само че карираната риза бе в различен цвят, ако си спомняше добре. Той прегърна карабината си с такава любов, с каквато една майка би прегърнала детето си. Раницата, която носеше и предишния ден, висеше на рамото му. Той й отправи лукава усмивка.

— Какво има в кошницата?

— Същото като вчера. Хляб, вино, сирене и риба. — Моли бръкна в кошницата и извади самун хляб. — Днес донесох повече храна, в случай, че си гладен и нямаш нищо друго, освен студен хляб и свинско.

Той не взе хляба, но облегна карабината на ствола на едно дърво и смъкна раницата от рамото си.

— Много любезно от твоя страна, Червенокоске. Но аз също дойдох подготвен.

Улф извади тънко одеяло и го разстла в краката си, точно на пътеката, след това извади от раницата бутилка и две малки чаши, които придържаше внимателно, докато сядаше в единия край на одеялото.

Моли не се бе помръднала от мястото си и когато Улф се настани удобно, вдигна настойчиво поглед към нея.

— Хайде, седни и вземи и хляба, ако искаш.

След миг на колебание Моли се приближи и седна в другия край на одеялото, като подви полата под себе си и отметна назад качулката на пелерината.

— Наистина не би трябвало да правя това — запротестира тя, но съвсем неубедително. — Баба ще се тревожи, ако закъснея.

Сърцето й биеше бясно от вълнение и Моли се надяваше, че Улф няма да забележи, че е притеснена. Той можеше да вземе притеснението й за страх, което не беше истина.

Тя постави хляба между тях в средата на одеялото като един вид бариера. Очевидно Улф не го бе грижа дали баба й ще се притеснява.

— Хайде, пийни една глътка. — Улф отвори бутилката и напълни една от малките чашки почти до ръба.

— Какво е това? — попита тя, като пое чашката от ръката му.

— Бренди.

Улф наля и в своята чаша и изпи напитката на един дъх. Наля си и втори път, преди Моли да бе успяла да вдигне своята чашка до устните си. Тя първо помириса подозрително напитката. Разбира се, от време на време получаваше по чаша вино с вечерята, но никога не бе пила нещо толкова силно като брендито на Улф.

— Пий, не се страхувай — подкани я Улф и тя вдигна чашката и едва докосна с устни алкохола, след това отново я свали в скута си.

— Не би трябвало да пия това — каза Моли, като остави брендито настрани. — Гладен ли си? — Тя отчупи парче хляб и му го подаде точно когато той изпи втората си чаша. — Надявам се, че обичаш сладък хляб. Сложила съм канела и стафиди.

— Значи сама си го направила — отбеляза той сухо и взе парчето хляб. Пръстите му едва докоснаха нейните и Моли бързо прибра ръка в скута си. — Изпий брендито ми, тогава и аз ще ям от хляба ти.

Моли взе отново чашката и неохотно я доближи до устните си. Пое съвсем малка глътчица, но тя бе достатъчна очите й веднага да плувнат в сълзи. Брендито изгори гърлото й. Без да се колебае, Моли върна чашката на Улф.

— Не мога да пия това.

Моли за миг си помисли, че той ще откаже да вземе чашката от ръката й, а без съмнение щеше да го обиди, ако изхвърлеше останалата част от питието в гората. Помисли си, че ако проникне в корените на някое дърво, то можеше и да изсъхне.

— Защо не?

Улф се пресегна, но вместо да вземе чайката, сключи пръсти около нейните. Ръката му бе толкова голяма, че нейната се изгуби в нея. Пръстите му бяха дълги и силни. Ръката му беше топла, мека и силна, а от докосването му сърцето й започна да бие така, че Моли се уплаши, че Улф ще го чуе. Зелените му очи блестяха толкова мрачно, че Моли не издържа и сведе поглед към силната му челюст, където нервно потрепваше мускул. Дали беше тик? Моли сведе поглед още по-надолу към шията му. Там пулсираше една вена в синхрон с ударите на сърцето му. За разлика от нейното, неговото сър, изглежда, не бе променило ритъма си.

Моли бе впила поглед в едно копче на жилетката му. Когато той най-сетне пое чашата от нея, пръстите му леко докоснаха обратната страна на ръката й.

— Трябва да тръгвам. — Гласът й бе слаб и несигурен.

— Толкова скоро?

В думите му не се долавяше никакво вълнение и Моли се укори вътрешно, че е такава глупачка. Докосването бе съвсем невинно. Той бе задържал ръката си върху нейната не повече от няколко секунди, а ето че тя се чувстваше така, като че ли той се готви да я целуне. Моли несъзнателно прокара език по устните си.

— Все още не съм опитал хляба ти. — Улф взе парчето хляб, което Моли му бе оставила и отчупи от единия му край. Не свали поглед от нея, докато поставяше парченцето в устата си и доизпи останалото бренди в чашата си. — Чудесен е, Червенокоске.

Моли изпита странното чувство, че той има намерение да изяде не хляба, а нея. Може би причината бе в очите му, каза си тя, които я наблюдаваха напрегнато, без да мигнат, като че се опитваха да я унищожат, да я парализират. Тя приличаше на плашлива сърна, а той бе вълкът, срещу когото нямаше никакъв шанс.

— Имаш една трошичка. — Моли докосна с пръсти бузата си.

Дългите му пръсти посегнаха да махнат трошичката, но Улф улучи другата буза.

— Не, ето тук. — Моли все още сочеше собствената си буза и Улф не успя и този път. — Малко по-надолу.

Улф отпусна ръце в скута си, очите му се присвиха.

— Защо не я махнеш ти?

Моли не се поколеба, коленичи и се приведе напред, не много, само колкото да достигне лицето му. Пръстите й леко докоснаха страната му. Той със сигурност се бе избръснал сутринта, но въпреки това тя можеше да почувства лекото бодване на току-що наболите косъмчета. Кожата му бе топла, леко загрубяла, ефирното докосване на пръстите й бе достатъчно сърцето й отново да ускори ритъма си.

— Ето — каза тя, като отново зае предишното си положение. — Сега всичко е наред.

Той я гледаше така, като че ли знаеше нещо, което на нея й бе неизвестно. Нещо важно. Нещо, което можеше да промени живота й. Не бе прекарала дори и половин час с него, а вече чувстваше, че се бе случило нещо наистина от голямо значение.

Улф я гледаше така, като че ли се готвеше да я изяде, като че ли бе такъв, какъвто го бе описвала майка й, когато я бе предупреждавала, че в него има заплаха, за което й бяха говорили и Хана и Стела. Въпреки това Моли вярваше на Улф Тревелиън. Това доверие бе в противоречие с всичко, което бе чувала за него, в противоречие дори със собствения й здрав разум.

— Изчервяваш се.

— Не е вярно. — Моли се опита да се защити, но без полза. Разбира се, че се изчервяваше, чувстваше как страните й горяха.

— Щом така казваш.

— Не би трябвало да ми се подиграваш. Не е учтиво.

Улф вдигна учудено вежди, като че ли не можеше да повярва, че тя се осмелява да му говори толкова смело. Изненадата го направи някак си по-уязвим, по-човечен и Моли широко се усмихна.

— Не се изненадвай толкова — каза тя, като си отдъхна с облекчение. — Никой ли не ти е казвал, когато се държиш грубо?

— Никой — отвърна той с дълбок глас.

— Може би в противен случай и маниерите ти биха били по-добри. — Моли не искаше думите й да прозвучат обвинително, но така се получи.

— Маниерите ми ли?

— Да.

Той, изглежда, се замисли над думите й и ако преди малко лицето му имаше изненадано изражение, то в миг изчезна. Моли забеляза как по него премина сянка и то придоби безстрастно изражение.

— Много неща мога да върша, Червенокоске, но никога не съм се славил с добри маниери.

— Какво откровение! — Усмивката й стана още по-широка.

Не попадна в капана му и не го попита точно с какво е известен и какво може да прави добре. Погледът на Улф подсказваше, че и двамата знаят много добре какво искаше да каже.

Едно едва доловимо трепване, едно леко присвиване на мускулите подсказа на Моли, че Улф се готвеше да се наведе напред, да я доближи, а тя не бе готова за още едно негово докосване, дори и най-лекото.

— Наистина трябва да тръгвам.

Този път Моли се изправи на крака и взе кошницата си, която се намираше в края на одеялото. Улф не се помръдна от мястото си, затова Моли трябваше да заобиколи няколко дървета, преди отново да се намери на пътеката. Хвърли поглед през рамо и видя, че той не се беше помръднал, седеше на одеялото с гордо изправен гръб и чакаше.

— Червенокоске?

Тя се обърна с лице към него и го погледна с очакване.

Той й хвърли поглед през рамо.

— Благодаря за хляба. Не се отклонявай от пътя.

— Няма нужда да ми благодариш, Улф. Ще вървя само по пътеката. — Моли се усмихна. — Благодаря ти за брендито. Съжалявам, че не ми хареса.

Тревелиън изръмжа нещо под нос. Дали беше „Аз също съжалявам?“ Моли не бе сигурна. Той отново й обърна гръб.

— Улф?

Когато чу името си, той трепна за момент, след това се обърна към нея.

— Утре ще дойдеш ли пак? — Моли разбираше, че не би трябвало толкова очевидно да издава нетърпението си, но не можеше да се сдържи.

— Ще дойда — отвърна той. — И не забравяй, не се отклонявай от пътеката. Не искам да се загубиш.

Моли се обърна и продължи пътя си, а когато му обърна гръб и той не можеше да види, усмивката й стана по-широка. Днес бе прекарала с него твърде много време, но пък баба й щеше да си помисли, че е вървяла по главния път и затова нямаше да се тревожи.

Моли се затича, просто за всеки случай.

 

Улф не би могъл да я поквари с питието си, това бе сигурно. Когато бе опитала брендито, реакцията й бе мигновена — очите й се бяха напълнили със сълзи, устата й гореше. Бе реагирала и когато той я докосна, реакция много по-силна, отколкото можеше да предизвика каквото и да е бренди. Той бе докоснал пръстите й случайно и съвсем леко, но Моли бе затаила дъх и го бе погледнала с най-чистите, най-светлите питащи очи, които бе виждал някога. Няколко минути по-късно, когато бе махнала трохата от лицето му, страните й се покриха отначало с лека руменина, която постепенно премина в яркочервено.

Чу я, че идва, още преди да зърне развяната червена пелерина. Господи, тя си тананикаше нещо, докато бързаше по пътя към Кингспорт. Моли носеше с лекота вече празната кошница, червената качулка беше отметната назад, така че чудесните червени къдрици бяха изцяло изложени пред погледа му.

Косата й имаше много необичаен червен цвят — не беше нито кестенява, нито руса с червеникав оттенък. Разкошни и меки, червените къдрици се виеха около румените й страни и достигаха чак до гърдите й. Улф можеше ясно да си представи, че ако махне пелерината, тези чудесни гъсти къдрици ще стигнат чак до кръста й, представяше си как заравя лицето и ръцете си в тях.

Улф затаи дъх, докато минаваше покрай него, без да подозира за присъствието му. Моли не биваше да знае, че той я наблюдава. Че бе я чакал да се върне. Защо бе очарован от едно провинциално момиче като Моли Кинкейд? Тя бе съвсем различна от жените, които познаваше, това бе истина, но не бе всичко. Тя знаеше кой и какъв бе той и въпреки това не се страхуваше.

Моли бе спряла на пътеката и се любуваше на една красива богородичка. Наведе се да я откъсне и в миг огнените къдрици закриха лицето й. Моли гледаше на света с доверие и доброта като наивен ангел. Беше пълна противоположност на Улф. Но въпреки всичко в нея бе доловил някакво сродство; може би някаква искрица в очите й, което му подсказваше, че в нея има нещо повече, че е по-различна, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Вече знаеше какъв бе порокът й, знаеше как може да я подкупи и съблазни. Тя бе затаила дъх, когато той докосна ръката й и дори не го бе осъзнала. Когато докоснаха лицето му, пръстите й леко потрепериха, а в докосването и в погледа й имаше копнеж. Може би тя все още не разбираше ясно, че го желае, може би не разбираше точно какво иска, но въпреки това истината бе тази.

По дяволите, той също я желаеше и точно това за него бе напълно необяснимо. Не по-разбираемо от факта, че изпитваше желание да я наблюдава скрито, да я чака да се върне от посещението при баба си и да я проследи по пътя до вкъщи. Не можеше да обясни, дори на себе си, защо чувстваше такъв импулс да следва Моли през гората, като винаги пред погледа му беше червената й наметка, докато тя поеме по пътя към Кингспорт.

С удоволствие би я последвал и по-нататък, чак до дома й, по улиците на Кингспорт, с удоволствие би наблюдавал невинната усмивка на лицето й, с удоволствие би направил всичко това, ако не се страхуваше, че ще го видят и ще го разпознаят.

Улф Тревелиън не бе добре дошъл в Кингспорт и никога нямаше да бъде. Джийн беше една от тях, една от жените в този град, а той не бе нищо повече от арогантния син на един богаташ и бе отговорен за смъртта й.

Това никога нямаше да се промени.

Улф се обърна и пое по пътя към къщи, като кроеше планове за следващата си среща с Моли.

 

— Какво ти е?

Моли вдигна рязко глава и погледна към майка си.

— Нищо.

— Тогава защо заши ръкавите на ризата на мистър Хенсън заедно?

Моли сведе поглед към дрехата в скута си и видя, че наистина беше зашила единия ръкав за другия.

— Предполагам, защото съм изморена. Денят бе дълъг и изморителен.

Мери Кинкейд кимна и Моли разбра, че денят за майка й не бе по-малко изморителен. Тя не си бе почивала в компанията на красив и интригуващ мъж.

— Ще се омъжиш ли отново?

Мери бе истински шокирана от въпроса на дъщеря си, очите й се разшириха от изумление.

— Защо ми задаваш такъв въпрос?

Моли само сви неопределено рамене.

— Още си млада и можеш да си намериш съпруг.

— Обичах баща ти.

Моли остави ризата в скута си и прекъсна работата си за момент.

— Обичаше ли го, когато сте се оженили, или любовта е дошла по-късно?

Очите на Мери заблестяха и се оживиха, когато заговори за покойния си съпруг.

— Обожавах го, преди той изобщо да знаеше, че съществувам. Да, много го обичах.

Изражението на Мери стана подозрително, тя присви очи и стисна здраво устни.

— Моли, има ли нещо, което не си ми казала?

Моли успя някак си да симулира искрена изненада и да погледне майка си с широко отворени очи.

— Разбира се, че не. Но аз… е, сигурно един ден ще се омъжа и искам да знам какво мога да очаквам.

— Какво ще правя тогава без теб? — Въздъхна Мери и хубавите й черти се смекчиха. — Затова ли искаш да се омъжа повторно, за да се почувстваш свободна да се омъжиш и ти?

— Не казах, че искам да се омъжиш повторно, мамо, просто попитах дали си мислила по този въпрос?

Мери Кинкейд все още беше привлекателна жена, по слепоочията й едва-едва се забелязваха първите бели коси, а по красивото й лице ситните бръчици се забелязваха само около очите.

— Не знам, Моли. Никога не съм се замисляла сериозно за това.

— Мистър Хенсън ти хвърляше по някой поглед по време на неделната служба в църквата.

— Питал се е дали ризите му са вече готови — отвърна малко рязко Мери. — Нищо повече. А сега, да се залавяме отново за работа.

Моли разши шевовете, които свързваха двата ръкава на ризата на мистър Хенсън.

— Все още не си отговорила на другата част от въпроса ми.

— Каква друга част? — попита разсеяно Мери.

Моли въздъхна. Трябваше ли да се държи толкова безцеремонно с майка си? Не искаше да предизвика подозрение, но кого друг да попита?

— Как ще разбера, когато се влюбя?

Този път Мери не вдигна поглед от работата си.

— Просто ще разбереш — отвърна тя уверено.

Това не беше много задоволителен отговор. Моли се намръщи и продължи да боде с иглата в твърдия памучен плат.

— Когато този миг дойде — започна тя тихо, — ще се чувствам ли различно? Искам да кажа, ще чувствам ли промяна вътре в себе си?

Мери остави дрехата, която шиеше, в скута си и вдигна поглед.

— Моли Елмира Кинкейд, да не би някое от момчетата в Кингспорт да ти е завъртяло главата?

— Не, мамо — отвърна бързо Моли, отговорът й бе напълно убедителен. Благодари мислено на бога, че Улф не беше момче и не беше от Кингспорт. — Просто исках да знам.

— Любопитството не е хубаво качество за едно младо момиче. Може да ти докара много неприятности. — Последните думи Мери изрече със строг и назидателен тон и Моли разбра, че разговорът е приключил.

На светлината на огъня Моли махна и последните остатъци от погрешно направените бодове върху ризата и започна да шие отначало. Този път запази мислите си за себе си.

Обектът на мислите й бе единствено Улф Тревелиън. Лицето му без усилие изникваше пред погледа й — грубо изрязаните красиви черти, дълбоките зелени очи, гарвановочерната му коса, която непокорно падаше на челото му. Моли отново и отново си спомняше докосването на ръката му, лицето му, което за миг бе докоснала с пръсти. Леко загрубялата и топла кожа.

Само мисълта за него предизвика топлина по цялото й тяло и накара сърцето й отново да ускори ритъма си, както бе станало онзи следобед. Моли никога не бе ухажвана истински и със сигурност никога не бе изпитвала такова вълнение, когато си мечтаеше за някого, затова не бе сигурна как да си обясни чувствата към този мъж. В момента бе сигурна само в едно — на този свят нямаше друг мъж като Улф Тревелиън.

Когато Моли отново обърна внимание на работата си, забеляза, че е зашила ризата заедно с полата си и се зае да оправи грешката си, без да привлича вниманието на майка си.

Може би баба Кинкейд можеше да й обясни какво представлява любовта.

 

Улф бе впил невиждащ поглед в огъня, който без нужда бе запалил в тази топла нощ. Бе се отпуснал в любимото си кресло в своята спалня, наслаждаваше се на самотата си, на дебелата пура и на чашата с бренди.

Дните му започваха и свършваха по един и същ начин. Никога не се нуждаеше от повече от няколко часа сън през нощта, но обикновено по това време бе или заспал, или беше на път. Това, от което имаше нужда в момента, бе един спаринг-партньор и няколко рунда на боксовия ринг. Боксът през последните пет години се бе превърнал за него в начин да излее насъбраните яд и недоволство в един свят, където един мъж не можеше вече да изрази тези чувства по някакъв физически начин. Ездата в парка никога не бе му се струвала достатъчно изморителна, нито пък имаше достатъчно търпение, що се отнася до тениса, но един боксов мач в спортната зала на скъпия клуб, в който членуваше, бе достатъчен отново да се почувства в добра форма.

За сегашното си състояние можеше да вини единствено онова странно момиче Моли Кинкейд. Тя се бе настанила в съзнанието му и откакто я бе срещнал, не бе в състояние да мисли за нищо друго.

Улф изпъна крака и дръпна дълбоко от пурата. Жените обикновено бяха толкова предсказуеми, но не и Моли. Толкова ли бе привикнал към разглезените нюйоркски дами, че бе забравил какво представлява една истинска жена, или Моли наистина бе така неповторима и загадъчна, както изглеждаше?

Улф обърна поглед към огромното високо легло. Когато бе във Ванора Пойнт, винаги спеше сам. Тогава защо голямото легло изведнъж му се стори толкова празно?

Не се нуждаеше от спаринг-партньор, а от Моли Кинкейд. В това легло. Гола. И негова.

Улф се усмихна. Моли бе просто една жена, а той се поддаваше на магията на Ванора Пойнт. Трябваше да си признае, че тя дори не беше най-красивата жена, която бе срещал. Моли имаше твърде големи очи, а когато не се изчервяваше, бе твърде бледа, освен това бе и доста ниска…

Улф продължи да изброява недостатъците на Моли чак докато настъпи утрото, но леглото продължаваше да изглежда твърде голямо и празно, за да си легне сам в него.