Линда Джоунс
Големият лош вълк (11)

Единадесета глава

Във файтона, който ги откарваше от „Уолдорф“, Моли още веднъж придърпа деколтето на новата си смарагдовозелена рокля. И за пореден път Улф се разсмя, развеселен от реакцията й.

— Шивачката е направила ужасна грешка — заяви Моли, шокирана от това колко дълбоко бе изрязано деколтето. Чувстваше се толкова разголена, че понякога й се струваше по-добре да потъне в земята от срам.

— Поръчах роклята точно в този вид — отвърна спокойно Улф.

От време на време той се пресягаше и галеше с обратната страна на ръката си копринената кожа над високите й гърди. Моли потръпваше от удоволствие, но това не премахваше смущението й.

С неприличната рокля не можеше да направи нищо. Въпреки че постоянно придърпваше деколтето, на показ оставаше твърде много. Дори не можеше да спусне косата си отпред, за да се прикрие. Улф бе настоял да вдигне косата си в модерна висока прическа, така че раменете и голяма част от гърдите й оставаха открити.

Файтонът спря пред солидно здание от червени тухли. Нямаше прозорци, нито параден вход, както в „Уолдорф“. Нямаше дори знак или табела, които да показват, че тук се развива някакъв вид дейност.

Улф се усмихна многозначително, докато й помагаше да слезе от файтона, а Моли се прилепи плътно до него, докато той я водеше към червената врата. Моли се запита дали той усещаше как тя трепери. Чувстваше този трепет дълбоко в себе си, не можеше да го спре независимо колко силно го желаеше.

Когато достигнаха вратата, Улф спря и я погледна изпитателно. Усмивката му се бе стопила, както и веселите искрици в очите му.

— Знаеш ли, изглеждаш чудесно — прошепна той тихо. — Много си красива.

— Чувствам се полугола — прошепна тя в отговор и усмивката отново се върна на лицето му.

— Несъмнено шокираща — потвърди той, като отвори вратата.

Посрещна ги мъж с навъсено изражение, който позна Улф и само кимна на Моли.

— Добър вечер, Фил — поздрави го Улф весело. — Липсвах ли ти?

— Ужасно, сър — сухо отвърна намръщеният Фил.

Фактът, че човекът дори не погледна повторно Моли, я наведе на мисълта, че не е първата жена, която влиза тук под ръка с Улф.

— Фил. — Улф притегли Моли по-близо до себе си. — Позволи ми да ти представя съпругата си.

Моли наблюдаваше с известно задоволство как Фил най-накрая я погледна косо. Очите му се разшириха от изненада, а долната му челюст просто увисна.

— Всъщност, оженихме се съвсем скоро — допълни Улф с усмивка.

— Поздравления, сър. — Фил отмести поглед от Моли и го насочи към Улф. Бе възвърнал част от самообладанието си. — Приятна вечер, сър.

Докато я отвеждаше към задимената игрална зала, Улф се наведе и прошепна в ухото й.

— Само след пет минути всички ще научат.

Появата им в игралната зала предизвика леко, но забележимо раздвижване. Мъжете обръщаха глави в тяхна посока, някои кимаха на Улф, други размениха с него обичайните учтиви думи, след което отново се връщаха към картите или заровете си.

Залата беше препълнена, навсякъде бяха разположени игрални маси, но най-лошото от всичко бе, че бе ужасно задимено. Във въздуха се носеше миризлив, гъст дим от пури, освен това миришеше на ром и евтин парфюм.

Моли не беше единствената жена в залата, но тя се отличаваше рязко от останалите жени. Те стояха облегнати на раменете на картоиграчите, като хвърляха смели и прелъстителни погледи. Някои от жените кимнаха и се усмихнаха на Улф, а той отвърна на поздравите им. В затъмнените ъгли седяха и наблюдаваха всичко това няколко жени. Шапки с широки периферии закриваха лицата им, те отпиваха шампанско от кристални чаши.

Без да го викат, неочаквано към тях се приближи келнер, който носеше поднос с чаши. Улф взе обичайното си бренди и подаде на Моли една чаша. Тя понечи да протестира, да откаже силното питие, но мрачният поглед на Улф я накара да замълчи.

— Е, е, кого виждам тук.

Улф се обърна по посока на ироничния поздрав, след него и Моли насочи поглед натам.

— Джеймс — промърмори Улф. На лицето му се изписа студена усмивка, която предупреди Моли, че този Джеймс не е приятел на мъжа й.

— Чувам, че си се оженил. Какво е това, някоя от поредните ти шеги ли?

— Съвсем не. — Улф отпи бавно от брендито си, но изобщо не бе спокоен. Хванала ръката му, Моли почувства как мускулите му се напрегнаха, а на челюстта му друг мускул нервно потръпваше. — Това е жена ми, Моли Тревелиън.

Мъжът отправи поглед към нея и Моли потръпна вътрешно. Не й хареса погледа му, който говореше, че Джеймс не я оценява по-различно от уличниците около нея. Но, разбира се, какво друго да си помисли, след като Улф бе настоял да облече тази ужасна рокля.

— Та ти си била много смело момиче.

— Какво искаш да кажеш, Джеймс? — попита Улф с обичайния си спокоен тон.

Джеймс не отдели поглед от Моли.

— Тя не знае ли за първата мисис Тревелиън! Може би аз трябва да й кажа?

— Трябва да извиниш Джеймс за ужасните маниери, скъпа. Все още ми е ядосан, защото едва не го разорих, точно в тази зала, преди повече от месец. Той никога не е умеел да губи.

Джеймс се престори, че не чува обидните думи на Улф.

— Парите са добър мотив, нали мисис Тревелиън? Те дори могат да накарат една млада жена да рискува живота си. Да направи големи жертви. Особено когато се касае за големи пари. С достатъчно пари всеки мъж може да си купи хубава жена. Нека погледнем истината в очите. В тази страна, ако имаш достатъчно пари, можеш да купиш и закона.

Джеймс накрая откъсна очи от Моли и ги насочи към Улф, който продължаваше да се усмихва, но под пръстите си Моли усети напрежение то в мускулите му. Улф бе готов да скочи във всеки момент.

Това бе първата им нощ в Ню Йорк и вече се срещаха с първите неприятности.

— Сър? — Моли се приведе леко напред, като застана между Улф и Джеймс, който отново насочи поглед към нея. — Ако продължавате да сипете обиди по съпруга ми, ще съм принудена да мисля, че вие сте този, който е безразсъдно смел.

Някой в тълпата зад тях се разсмя и напрежението се разсея.

Джеймс не й отговори, просто рязко й обърна гръб.

— Наистина, Червенокоске — прошепна й тихо Улф. — Тъкмо започваше да става интересно.

— За мен беше повече, отколкото мога да понеса.

Улф я отведе на една маса, където седна срещу един мъж, който раздаваше картите и й нареди да застане до него, докато играе. Моли се чувстваше така, все едно всички погледи в залата бяха обърнати към нея. Роклята, сцената, която едва не бе завършила със сбиване, фактът, че Улф я държеше близо до себе си, всичко това създаваше ефекта, който Улф бе предвидил.

Улф играеше една от любимите си игри, фаро, и печелеше повече, отколкото губеше. Понякога Моли си мислеше, че той напълно бе забравил за нея, но ако тя отместеше ръка от рамото му или въздъхнеше дълбоко, той се обръщаше към нея и тихо я мъмреше.

— Господи, Улф — обърна се към него един млад човек, докато заемаше съседния стол. Изглеждаше като повечето мъже в залата. Имаше представителна външност и се държеше с вбесяваща надменност. — Какво ли ти е струвало да доведеш жена си „При Фил“?

Боже господи, какво си мислеше той, че тя не чува? Колко грубо от негова страна. Улф обаче, изглежда, не мислеше така, тъй като се усмихна широко на непознатия.

— Тя има късмет — заяви той. — Тя е новият ми талисман. Как тогава да я оставя?

С тези думи той пое ръката й и целуна бързо дланта й.

— Късмет ли? — промърмори младият непознат.

Улф вдигна вежди и се обърна към този, който раздаваше картите.

— Преди да продължа, настоявам за ново тесте.

Човекът постави тесте карти на масата пред Улф. Той го разбърка няколко пъти и постави тестето пред безочливия младеж. Той сече картите, след което Улф ги разстла по масата във формата на ветрило.

— Залагам петстотин долара, че тя ще изтегли силна карта — заяви спокойно Улф.

— Улф! — запротестира Моли, но той не й обърна внимание.

Младежът прие предизвикателството с широка усмивка.

— Само петстотин? Наистина, Улф, изобщо нямаш доверие в талисмана си. Удвои го и приемам залога.

— Готово. — Улф отново целуна дланта й.

— Първо дамите — настоя младежът.

Улф направи знак на Моли, тя се пресегна и избра една карта. Хиляда долара само за да обърне една карта! Пръстите й преминаха колебливо по разпръснатите карти.

— Давай, скъпа — окуражи я тихо Улф.

Моли затвори очи и избра една карта. Улф се разсмя, а младежът, който бе настоял за удвояване на залога, изруга. Тя отвори бавно очи, за да види, че бе избрала дама купа.

— Още една червена дама — каза Улф, като й хвърли многозначителен поглед през рамо.

Младежът избра на свой ред карта, която се оказа десетка пика и с недоволна гримаса бръкна в джоба си и извади дебела пачка банкноти. Отдели десет банкноти и ги постави на масата пред Улф.

Улф взе печалбата и сгъна внимателно банкнотите, преди да ги подаде през рамо на Моли. Понеже тя не ги взе веднага, той обърна поглед към нея и ги размаха леко.

— Вземи, Червенокоске. Твои са.

Моли се приведе леко напред. Не искаше да прави сцена, макар да знаеше, че Улф ще бъде доволен, ако допълнително привлечеше вниманието към тях.

— Не ги искам — прошепна тя.

— Защото са спечелени по нечестен начин, така ли? — отвърна Улф, без да го е грижа кой ще го чуе. А публика имаше предостатъчно. — Но ти си ги спечели, съвсем честно и почтено, скъпа. Хайде, не ми разваляй удоволствието.

Улф никога не я бе наричал скъпа, но, както изглежда, това щеше да му стане навик. Обръщаше се към нея без следа от обич или привързаност, всъщност в обръщението имаше саркастична нотка, която започваше да дразни Моли.

— Не, скъпи, благодаря — отвърна тя хладно, като вложи в думите си достатъчно сарказъм, за да обърне поглед към нея.

С едно плавно и гъвкаво движение Улф се изправи. По някакъв начин изглеждаше по-висок, огромен и по-заплашителен от всякога. Бе стиснал парите с една ръка и с мълниеносно движение, докато Моли се усети, пъхна парите в дълбоко изрязаното й деколте. След това, широко усмихнат, Улф я целуна невинно по бузата.

— Никога не ми отказвай на публично място, Червенокоске — прошепна той, преди да се отдръпне.

 

Очите й се затваряха от умора, Улф скришом я наблюдаваше, като се надяваше присвитите му като тесни цепки очи да не го издадат. Моли се прозина, закри устата си с една ръка и примигна сънено. След това размаха ръка, за да разпръсне дима около себе си.

Нито дълбоко изрязаното деколте на роклята, нито сложната прическа я правеха да изглежда като паднала жена — напротив, изглеждаше съвсем естествена и красива. Единствената й вина бе, че имаше лош вкус, що се отнася до мъжете.

Улф накрая й позволи да се отдалечи от масата и да седне на един от свободните столове, наредени до стената. Тя забеляза, че той внимателно я изучаваше и му отправи едновременно умолителен, и уморен поглед, на който бе невъзможно да устои.

— Кажи ми, че това, което чувам, не е истина.

Улф се обърна по посока на познатия глас и се усмихна на стария си приятел Фостър.

— Женен? Улф Тревелиън? Това е лъжа и нищо друго — казваше Фостър, като седна на свободния стол отдясно на Улф.

— Истина е — отвърна Улф.

— Но какво се е случило? Напил си се до безсъзнание и се събуди вече женен, така ли е?

— Всъщност по-трезвен никога не съм бил — отвърна Улф.

— Направил си й дете и след това се е наложило да се ожениш за нея. Защо не ми каза?

— Отново грешиш.

Фостър се облегна на стола си, по израза на лицето му можеше да се види, че бе пил твърде много, а косата му бе разрошена, без съмнение от една от многото му жени. Жените се влюбваха във Фостър Уилиъмс толкова лесно, колкото се плашеха от Улф.

— Тя те е изиграла! — извика Фостър ужасен. — Отвратително!

Улф на свой ред се облегна назад и се зачуди дали Фостър ще помни нещо от този разговор на сутринта. Беше прекалено пиян.

— Ако искаш да знаеш — започна Улф, — ожених се за Моли просто така изведнъж. Желаех я, а бракът бе единственият начин да получа това, което исках.

Фостър изглеждаше напълно объркан, изобщо нищо не бе в състояние да разбере.

— Къде е тя? Чух, че си я довел тук.

— Ето я там. — Улф кимна в посоката, където седеше Моли.

Лицето на Фостър се озари от усмивка.

— Онази до червенокосата? Виж какво Улф, ще ни запознаеш с Моли по-късно. Точно сега предпочитам да се запозная с червенокосата. Тя е нова тук, нали?

Когато Фостър понечи да стане, Улф го сграбчи за ръката и го принуди да седне обратно на стола си. Един кратък поглед бе достатъчен, за да забележи, че една от дамите с широкопола шапка, явно дошла скрито да се забавлява, бе седнала до Моли.

— Всъщност, Фостър, стари приятелю, тъкмо червенокосата е Моли.

Фостър се облегна назад и започна да изучава Моли с поглед по-продължително, отколкото позволяваше приличието.

— Разбирам — промърмори той.

— Какво разбираш? — изръмжа Улф.

— Мотивите ти за такава драстична стъпка като брака. Тя е очарователна, Улф, въпреки че в момента изглежда ужасно отегчена.

Моли отново се прозина.

— Е, кога ще ме представиш официално? — Фостър отново понечи да стане от мястото си, а Улф отново го принуди да седне.

— Когато изтрезнееш.

Истината бе, че не желаеше Моли изобщо да се среща с Фостър. Той притежаваше много привлекателна външност, която винаги заинтригуваше жените. Руса коса и сини очи, правилни, класически черти. Усмивка, на която жените не можеха да устоят, Фостър бе един от малкото приятели, които бяха останали до Улф след смъртта на Джийн. Имаше време, когато Улф си мислеше, че приятелят му вярва в невинността му. След години обаче разбра, че Фостър изобщо не го бе грижа дали Улф бе виновен или невинен.

— Хайде, Улф, защо се инатиш?

— Моли е изморена — каза Улф, като се изправи. — Пристигнахме тази сутрин. Някой друг път, Фостър.

Моли се изправи, когато той приближи. На лицето й бе изписано облекчение и надежда.

— Тръгваме ли? — попита тихо тя.

— Да, тръгваме.

Улф кимна учтиво на жената с широкополата шапка и хвана Моли за ръка. Отправиха се към изхода, а Моли отново сподави една прозявка.

Отвън чакаше файтон и Улф буквално занесе Моли до него. След като влязоха вътре, тя се сгуши до него и затвори очи.

— Улф — промълви тихо тя, като сбърчи нос, но не се отстрани от него. — Миришеш на бренди и пури и на ужасно хубав парфюм.

— Благодаря.

— Това не е комплимент. Улф — настоя тя. — Трябва ли отново да идваме тук?

Той само й се усмихна в отговор. Стегнатият й кок се бе разхлабил, къдриците й се спускаха свободно по гърдите му.

— Идвам в тази игрална зала почти всяка вечер.

Моли вдигна глава и го погледна отчаяно.

— Всяка вечер?

— Почти.

Моли изпусна дълбока въздишка.

— Мисля, че трябва да се върнем във Ванора Пойнт. Предпочитам компанията на безстрастния мистър Ларкин, отколкото тази на мъжете, с които ме запозна тази вечер.

— Но аз имам работа тук, а освен това Ванора Пойнт става страшно отегчителна, след като прекараш там известно време.

— Обичам еднообразието — промърмори Моли, като отново затвори очи.

— Значи следващата вечер можеш да останеш в хотела, а аз ще отида при Фил без теб.

Тя вдигна леко глава, като отвори едно око.

— Не мисля така. Онези жени се държаха твърде… фамилиарно.

В гласа й имаше нотка на раздразнение. Улф лесно би си помислил, че жена му ревнува, ако не беше сигурен, че е невъзможно.

— Какво ще правиш с парите, които спечели?

Той плъзна ловко пръстите си в деколтето и извади парите.

— Не знам — отвърна нацупено тя. — Той няма да си ги вземе обратно.

— Какво искаш да кажеш? — Улф сведе глава, така че лицето му бе съвсем близо до нейното. — Кой да ги вземе обратно?

— Аз не исках парите, така че накрая, когато ми разреши да напусна масата, се опитах да ги върна на онзи грубиян. Изглеждаше толкова разстроен, когато загуби.

— За него би било позор да вземе обратно парите, скъпа — обясни Улф. — Ти, без съмнение, страшно си го смутила. Много добре.

— Улф — обади се Моли, а от тона й той разбра, че тя е почти заспала. — Не ме наричай „скъпа“.

— Защо не?

Моли изпусна една въздишка, прегърна го като се сгуши по-удобно на гърдите му.

— Защото в действителност не искаш да кажеш това.

След секунда вече спеше дълбоко.

 

Книгите, които Улф бе поръчал, бяха интересни, но Моли не можеше да стои на едно място цял ден. След като й доставиха няколко нови рокли, Моли облече най-семплата от тях и си обу удобни обувки.

По улицата се движеха тълпи от хора, затова Моли реши да се разходи наблизо. Улф й бе казал да излиза от апартамента само за да слезе на обяд в трапезарията на долния етаж и макар да бе сигурна, че той искаше тя да се върне направо в апартамента, Моли реши да не го прави, особено след като той не й бе забранил категорично да излиза.

Роклята, която бе облякла, бе лека и семпла, синя на цвят, но не пастелно синьо, нито тъмно. За разлика от копринените й рокли, деколтето бе съвсем прилично и тя можеше да излезе от апартамента с високо вдигната глава. Моли слезе бързо по стълбите, като забави крачка, когато се размина с друг гост на хотела.

Изяде обяда си бързо, но без да нарушава приличието. Гледаше хората около себе си. Някои обядваха сами, някои със семействата си и си пожела Улф да е с нея. Дори когато бе мълчалив и затворен, самото му присъствие я успокояваше. Винаги се бе наслаждавала на самотните минути, които прекарваше в гората, но никога не бе искала да прекара сама цял ден.

От апартамента на третия етаж шумът не достигаше до нея, но когато Моли излезе на улицата, в първия миг множеството звуци едва не я оглуши. Шумът от чаткането на конски копита по пътя и тропането на колелата създаваха една ритмична монотонност, нарушавана от време на време от викове на хора, идващи от всички страни.

Моли бе вдигнала поглед към една висока сграда, когато се блъсна в една жена, която гледаше някаква витрина. Моли се извини учтиво, но жената запази възмутеното си изражение.

За да не се загуби, Моли се придържаше само на тази улица, но гледаше с копнеж другите, непознатите улици. Може би един ден…

Беше се загледала във витрината на един магазин, когато върху нея налетя някакво момче, като почти я събори на земята. Момчето се опита да изчезне бързо, но тя го хвана за раменете, за да запази равновесие и да не паднат и двамата на тротоара. В този момент остро изсвири полицейска свирка, а секунда по-късно един едър и здрав полицай в омачкана синя униформа сграбчи момчето за яката и го дръпна назад. Детето започна да крещи, а полицаят, който изглеждаше по-висок и по-огромен от Улф, вдигна момчето, така че само върховете на пръстите му докосваха земята. То с мъка се опитваше да си поеме дъх.

— Извинете — извика Моли.

Полицаят не й обърна внимание, обърна й гръб и се отдалечи, затова тя извика по-високо. Около тях започна да се събира тълпа. Полицаят бавно се обърна с лице към нея, на кръглото му лице бе изписано нетърпение.

— Какво искате, мис? — сопна й се той.

Моли стоеше по средата на тротоара, впила поглед в лицето на полицая. Господи, Улф щеше да побеснее, ако я арестуваха, но не можеше да позволи да отведат по този начин това дете. Момчето бе мръсно, косата му — дълга и сплъстена, а дрехите му висяха на парцали. От крясъците лицето му бе почервеняло, лицето му бе изкривено от ужас.

— Какво искате да направите на брат ми? — попита спокойно Моли.

Детето престана да се съпротивлява и гърчи. В ръцете на полицая и обърна въпросителни зелени очи към Моли.

— Вашият брат! — повтори полицаят, очевидно му бе трудно да повярва, като гледаше скъпите й дрехи.

— Да. Разбирате ли — започна Моли, като насочи поглед към момчето и сладко се усмихна. — След злополуката останахме само Ралф и аз. — Последните думи Моли прошепна тайнствено, като остави полицаят да се чуди какво нещастие ги бе сполетяло и при какви обстоятелства. — Ралф избяга преди няколко седмици, толкова се безпокояхме. Разбирате ли, наскоро се омъжих, а бедният Ралф се страхуваше, че няма да е добре дошъл в новия ми дом, но това не е вярно.

— Той е крадец — измърмори полицаят.

— Ралф! Срамувам се от теб! — извика високо Моли. Тя насочи поглед към полицая, опитвайки се да изглежда подобаващо разкаяна. — С удоволствие ще платя за всичко, което е откраднал Ралф и каквито бели е направил.

— Взех само една ябълка — обади се момчето ядосано, като отново започна да се бори. — Взех я само защото бях гладен.

Моли се пресегна и хвана момчето за ръка, а полицаят неохотно отпусна хватката си.

— Можете да ми изпратите сметката в „Уолдорф“ — заяви спокойно Моли.

Детето и полицаят я погледнаха изненадано.

— Казвам се Моли Тревелиън. Моля, изпратете сметката лично на мен — каза тя, като си помисли за парите, които бе спечелила. Нямаше нужда Улф да узнава за случая.

Полицаят неохотно й предаде момчето, което се опита да избяга, но този път самата Моли го държеше здраво.

— Защо направи всичко това? — попита то. — Да не си полудяла?

— Разбира се, че не. Просто не исках този полицай да те отвежда и то за една ябълка!

— Е, благодаря — отвърна момчето, не по-малко недоволно от полицая. — Сега можеш да ме пуснеш.

Но Моли не го пусна.

— Как се казваш?

В отговор момчето само недоволно присви устни.

— Предполагам, че ще трябва да продължа да те наричам Ралф — каза тя с въздишка.

— Артур.

— На колко години си, Артур?

Артур отново стисна устни.

— Десет?

— Четиринадесет! — поправи я Артур възмутен.

Моли искаше да му каже колко позорно е да краде, но си спомни думите на момчето. Направило го бе от глад. Може би едно хубаво ядене щеше да му дойде по-добре от наставленията й.

Преди обаче да успее да направи предложението си, Артур се освободи и хукна надолу по улицата. Моли понечи да извика след него, но в следния момент се отказа. Нямаше смисъл. Артур тичаше бързо, а Моли затаи дъх, когато го видя да пресича улицата, ловко промушвайки се между файтони и карети.

Почувствала се изведнъж изморена, Моли се обърна и тръгна към хотела. Децата не трябваше да живеят по този начин, но Моли знаеше, че много от тях просто нямаха никакъв друг избор. Гладни, мръсни, без никого на този свят да ги защити.

По обратния път Моли нито веднъж не отклони поглед встрани.