Линда Хауърд
Сенки от мрака (3)

Втора глава

Седнала в спалнята на Джанет, Лусинда избърса сълзите си, докато бавно сгъваше и прибираше дрехите на дъщеря си. Ивон и Сандра й бяха предложили да направи това вместо нея, но тя бе настояла да го свърши сама. Не искаше никой да види сълзите и скръбта й, а само тя можеше да прецени кои неща са ценни поради спомените, свързани с тях, и кои могат да бъдат изхвърлени. Вече бе изпълнила тази последна задача в дома на Дейвид, сгъвайки нежно ризи, които все още носеха слаб мирис на одеколона му. Беше плакала и за снаха си Каръл, мила и приветлива млада жена, която бе направила Дейвид много щастлив по време на съвместния им живот. Вещите им бяха прибрани на съхранение в Дейвънпорт, докато Роана порасне.

Вече бе минал месец от катастрофата. Законните формалности бързо бяха уредени и Джеси и Роана бяха настанени в Дейвънпорт, а Лусинда стана тяхна настойничка. Джеси разбира се, веднага бе надделяла и бе избрала най-хубавата спалня за себе си, придумвайки Лусинда да я украси отново според нейните изисквания. Лусинда признаваше, че не се бе наложило да я убеждават дълго, тъй като разбираше неотложната нужда на Джеси да овладее отново живота си и да въдвори ред около себе си. Спалнята бе само символ.

Лусинда беше разглезила Джеси безобразно, давайки й да разбере, че въпреки смъртта на майка й, тя все пак има семейство, което я подкрепя и обича, че не е загубила сигурността на света наоколо.

Докато Роана изобщо не се беше установила. Лусинда въздъхна, притиснала една от блузите на Джанет до бузата си, докато размишляваше за дъщерята на Дейвид. Просто не знаеше как да се сближи с това дете. Роана се бе съпротивлявала на всички настоявания да си избере спалня и на края Лусинда се беше предала и бе избрала стая вместо нея. От чувство за справедливост се беше постарала спалнята на Роана да е голяма колкото тази на Джеси и тя наистина беше, но малкото момиченце просто се губеше в нея. Първата нощ бе спала там. На следващата бе спала в една от другите спални, завита върху незастлания матрак. Третата бе прекарала отново в друга празна спалня и върху друг незастлан матрак. Беше спала на едно кресло в кабинета, на килима в спалнята, а веднъж дори на пода в една от баните. Роана бе неспокойно и нещастно малко същество, което не можеше да намери собственото си място в света наоколо. Според Лусинда детето бе спало във всяка стая в къщата, с изключение на заетите от други членове на семейството.

Всяка сутрин, щом станеше, Уеб първо тръгваше да търси Роана, проследявайки кое кътче си е избрала за нощта, измъквайки я от пашкула на одеялото й. Тя бе мрачна и замислена, като правеше изключение само за Уеб и не се интересуваше от нищо друго, освен от конете. Раздразнена, а и тъй като не знаеше какво друго да направи, Лусинда й бе позволила неограничен достъп до конюшните, поне през лятото. Лоуъл щеше да внимава да не й се случи нещо лошо, а и Роана имаше необикновено добър подход към животните.

Лусинда сгъна последната блуза и я прибра. Остана само съдържанието на тоалетката и тя се поколеба, преди да дръпне чекмеджетата. Когато приключеше и с това, всичко щеше да е свършено, градската къща щеше да бъде изпразнена, затворена и продадена. Всички следи от Джанет щяха да бъдат заличени.

С изключение на Джеси, Джанет бе оставила съвсем малко след себе си. Когато бе забременяла, смехът й бе угаснал, а в очите й се бе настанила постоянна тъга. Въпреки че никога не призна кой е бащата на Джеси, Лусинда подозираше, че е най-голямото момче на Лийт — Дуайт. Двамата с Джанет бяха излизали известно време, но после той се беше скарал с баща си, беше се записал в армията и се бе озовал във Виетнам в началото на войната. Две седмици след като стъпи на онази прокълната земя, бе убит. Години наред Лусинда разглеждаше лицето на Джеси и търсеше някаква прилика с рода на Лийт, но вместо това откриваше само истинска Дейвънпортова красота. Ако Дуайт бе любовникът на Джанет, то тя скърбя за него до самата си смърт, тъй като не излезе с нито един мъж след раждането на Джеси. Не би могло да се каже, че не е имала възможност — въпреки неудобното положение от незаконното раждане на Джеси, Джанет все пак бе Дейвънпорт и имаше доста мъже, които биха я пожелали. Липсата на интерес бе изцяло от страна на Джанет.

Лусинда се бе надявала на нещо по-добро за дъщеря си. Самата тя бе обичала безкрайно Маршъл Дейвънпорт и бе желала децата й да изпитат същото дълбоко чувство. Дейвид го бе преживял с Карън, за Джанет бяха останали само болката и разочарованието. Лусинда не би признала, но винаги бе усещала определена сдържаност в отношението на Джанет към Джеси, сякаш я бе срам. Лусинда очакваше по-скоро самата тя да се държи по този начин, но това не бе се случило. Толкова й се искаше Джанет да бе преодоляла болката, но тя никога не успя да го направи.

Е, отлагането на неприятните задължения няма да ги направи по-приятни, помисли си Лусинда, изправяйки гърба см несъзнателно. Би могла да си седи тук цял ден и да размишлява над превратностите на съдбата или би могла да продължи да живее. Лусинда Талант Дейвънпорт не бе от тези, които ще седнат и ще започнат да се вайкат, дали постъпваше правилно или не, тя не оставяше работата свършена наполовина.

Дръпна горното чекмедже на тоалетката и очите й отново се напълниха със сълзи, когато забеляза колко подредено бе всичко. Точно такава бе нейната Джанет — педантична до крайност. Вътре бе книгата, която бе чела, малко фенерче, пакетче кърпички, кутийка с любимите й ментови бонбони и кожен дневник с все още пъхнат между страниците химикал. Като изтри сълзите си, Лусинда любопитно издърпа дневника. Не знаеше, че Джанет си е водила дневник.

Поглади с ръка корицата, съзнавайки прекрасно каква информация би могла да открие на страниците му. Можеше да има само лични коментари относно всекидневния й живот, но също така тук може би се криеше тайната, която бе отнесла със себе си в гроба. След толкова време дали изобщо имаше значение кой е бил бащата на Джеси?

Всъщност няма, помисли си Лусинда. Щеше да обича Джеси, независимо от това чия кръв тече във вените й, но въпреки това, след толкова години на въпроси без отговор, изкушението бе почти неустоимо. Отвори дневника на първата страница и започна да чете.

Половин час по-късно избърса очи с носната си кърпичка и бавно затвори дневника, а после го сложи върху купчината дрехи в последния кашон. Нямаше кой знае какво за четене: няколко изтерзани страници, написани преди четиринайсет години, а после още няколко. Джанет бе споменала накратко за първото зъбче на Джеси, за деня, в който с проходила, за първия й ден в училище, но повечето страници бяха празни. Сякаш Джанет бе спряла да живее преди четиринайсет години, а не преди месец. Горката Джанет, беше мечтала за толкова много, а се бе задоволила с толкова малко.

Лусинда погали с ръка дневника. Е, сега вече знаеше. И се беше оказала права, изобщо нямаше значение.

Взе ролката тиксо и сръчно запечата кашона.