Катлийн Удиуиз
Любимият непознат (8)

Седма глава

Ню Орлиънс, вратата към Мисисипи, сияйната перла на делтата! Град, еднакво обичан от светци и от грешници. Царство на лениви дни и мамещи нощи, рай, в който всеки може да потърси и да намери щастието си. Убежище за авантюристи и мечтатели, извор на приказни удоволствия, започнати в тъмните часове на нощта и подхранвани от топлото слънце. Елдорадо, в което времето тече така неусетно, както калните води на голямата река, по чийто бряг градът се е разпрострял като полумесец.

От момента, в който Лиарин и Аштън напуснаха кораба, градът се превърна в едно приключение, което всеки миг създаваше нови спомени, вместо да събуди старите. Тук всичко беше странно и неповторимо. Сладостни, екзотични миризми изпълваха улиците. Нежни храсти излъчваха упойващ аромат, а азалиите покриваха с цвят градините и пълзяха по старите зидове. Без съмнение това бе райска градина за влюбените.

Три реда „плаващи дворци“ стояха в пристанището и когато „Речната магьосница“ се приближи до кея, сърцето на Лиарин затупка бързо-бързо от вълнение. Парната сирена пронизително изсвири, докато големите комини пухтяха леко и доволно. На кея кипеше трескава дейност. Изнемощели катъри теглеха към складовете коли, натоварени с бали памук или с бъчви меласа, пристанищни работници търчаха по тесни дъски, а боцмани със зачервени лица крещяха по екипажите си.

Аштън поведе уверено жена си по стълбата. Качиха се в една открита карета и Лиарин се почувства лека като птиците, които се рееха високо над пъстрото пристанище. С въодушевлението на дете тя въртеше глава ту насам, ту натам, при което забеляза групичка предизвикателно облечени мулатки в една карета. В пъстрите си копринени тоалети те изглеждаха изключително елегантни и очарователни. Необикновеният им външен вид заплени Лиарин, докато не забеляза, че горещите им погледи и закачливите усмивки бяха насочени не към друг, а към Аштън. Тогава разбра защо тези жени предизвикват толкова често силна ревност. Аштън се засмя, когато тя се притисна към него и изпълни желанието й да демонстрира близостта им, като я прегърна през раменете.

— За тях едва ли има значение, че си женен — каза тя смутено.

— Обаче за мен има — промълви той и я целуна с цялата си страст, докато всички ги гледаха. От каретата на мулатките се разнесе развеселено кискане.

Страховете на Лиарин бързо се разпръснаха.

— Ще свърши ли някога това блаженство, Аштън, или, напротив, ще става все по-голямо?

Той се усмихна:

— Понякога са нужни големи усилия и рядка издръжливост, за да се съхрани една любов. Ако човек не се грижи постоянно за нея, тя се изхабява.

— Досега ми беше толкова лесно да те обичам — прошепна тя. — Въобще не си спомням да съм полагала усилия за това.

— Искаш ли да видиш мястото, където те срещнах за пръв път?

Тя кимна бързо.

— О, да, искам да знам всичко, което сме правили заедно. Искам да го преживея още веднъж с теб.

Аштън нареди на кочияша да кара към Стария град, след това се облегна назад, за да се наслади на пътуването. Беше качил Лиарин на парахода със свито сърце, защото не знаеше как ще й подейства това и дали няма да предизвика нови кошмари у нея. Така че не беше я изпускал нито за миг от очи, готов всеки момент да даде заповед за спиране, но тя не бе показала никакъв страх или потиснатост. Напротив, беше радостно възбудена като всеки, които предприема за пръв път голямо пътуване. С надеждата да събуди спомени, той беше наел в хотел „Сен Луи“ същата стая, в която преди три години бяха изпитали блаженството на младия си брак. Изгледът от балкона щеше да бъде същият, както и шумовете, които долитаха през двукрилата врата. Той щеше да я заведе в ресторантите, в които се бяха хранили, щяха да посетят парковете, където се бяха разхождали тогава и щяха да се забавляват в същите театри. Доколкото бе по силите на един човек, всичко щеше да е точно както тогава. Повече не можеше да направи, но се надяваше, че това ще е достатъчно.

Докато пътуваха, Лиарин нямаше представа къде се намираха, ала беше доволна и щастлива, че Аштън я държи в прегръдките си. Каретата се движеше по една улица с многобройни хотели и ресторанти, след това зави по тясна търговска улица. Сградите бяха красиви, с балкони от ковано желязо. Аштън посочи редица малки магазинчета.

— Ето там, отзад! Там те видях за пръв път, но мина известно време, докато ти също ме забележиш.

Лиарин дяволито се засмя:

— Вероятно съм те била забелязала отдавна, но съм се правела на недостъпна. Не мога да си представя, че има жена, която да не те забележи.

— Въпреки това ми изкара ангелите. Бях сигурен, че животът ми свършва, когато се качи в каретата с компаньонката си и замина.

— И къде се срещнахме после?

— Е, провидението беше на моя страна. — Той се усмихна и кимна енергично. — Някаква банда речни пирати беше наклеветила моя екипаж, за да се прикрие. Бяха подкупили един човек да свидетелства, че нападателите били дошли от моя кораб и се прибрали пак на него. Но когато властите разкриха истината, мошениците вече бяха успели да се скрият. Бях бесен и отидох право при съдията, който се занимаваше с доказателствения материал срещу моите хора.

— Дядо ми ли? Съдията Касиди?

— Точно така. Един мъдър мъж, който ми позволи да разкажа как аз виждам нещата. Тъкмо се бях разпалил, когато присъстващата тук млада дама му се притече на помощ. Чудя се, как съдията ме изтърпя и как не нареди да ме изхвърлят.

Каретата сви в тясна уличка, от двете страни на която се издигаха тухлени зидове. Зад порти от ковано желязо се откриваше гледка към потънали в цвят градини. След това каретата се понесе из същинската градска част, с по-широки улици и високи къщи. Градините се превърнаха в зелени морави, сред които се издигаха обрасли с мъх дъбове. Къщите бяха в най-разнообразни стилове, но преобладаваха колониалният и западноиндийският. Пред една такава сграда каретата най-после спря.

Прозорците бяха заковани с дъски, а и вътрешността на къщата — полутъмна и лъхаща на мухъл — не предлагаше особен уют. Аштън отвори няколко прозореца, бутна капаците и слънчевата светлина нахлу в стаята. Покритите с бели чаршафи мебели приличаха на призрачни пазачи, но явно не бяха попречили неотдавна тук да нахлуе посетител. Отпечатъци от мъжки стъпки бяха нашарили прашния под. В партера човекът, изглежда, беше обикалял безцелно, но в кабинета на съдията стъпките водеха от вратата право към една ниска масичка и после пак обратно към вратата. На стената над масичката личаха следи от две картини. Аштън лесно си представи кои може да са били.

— Когато получих твоя портрет, с писмо ми беше съобщено, че това е едната от двойка картини, които баща ти подарил на съдията. Другата изобразявала сестра ти Лианор. И двата портрета бяха на дядо ти, но когато той почина, Лианор вероятно е получила своята, както аз получих твоята. От друга страна, стъпките тук са съвсем пресни и мъжът се е отправил целенасочено именно към тази маса.

— Ако е бил крадец, защо е взел портрета, след като тук има много по-ценни вещи?

Аштън се ухили.

— Не съм виждал картините, докато са висели тук, но ако Лианор поне малко е приличала на теб, разбирам защо някой е откраднал портрета й.

— Дръж се сериозно, Аштън! Трябва да има някаква разумна причина, поради която някой е взел платното.

Той повдигна рамене.

— Не мога да си представя такава причина. Никой няма право да нахлува тук, още повече без наше разрешение. Според волята на дядо ти всичко в тази къща ти принадлежи и не бива да бъде размествано.

— Но защо не е променил завещанието си след мнимата ми смърт?

— Лианор и баща ти са се скарали със стария господин, преди да заминат, и предполагам, че от цялото семейство съм му останал само аз. Поне така се изрази, когато веднъж го посетих тук. Той беше вече на смъртно легло и настояваше аз да получа всичко, което е било предназначено за теб. — Аштън огледа замислено малкото помещение. — Просто не можех да се завърна тук, след като тебе те нямаше. Твърде много спомени населяваха тази къща.

— Въобще не си спомням да съм била някога тук и все пак… — Лиарин потрепери, когато внезапно почувства студени тръпки по гърба си. Изразът й показваше растящо притеснение. — Усещам нещо… — Тя сведе очи под въпросителния му поглед и продължи полугласно: — Сякаш къщата плаче… Чувствам нещо като вопъл или предупреждение…

— Ела, съкровище — настоя нежно Аштън и я дръпна към вратата. — Ще се върнем обратно в хотела. Защо трябва да продължаваме да стоим тук, след като това те плаши.

Лиарин се остави да я изведе навън, но спря до оградата и се загледа в голямата къща с нейния извит покрив и засенчени галерии, опасващи предната част. Тъмните, мътни прозорци под горната веранда сякаш отвърнаха тъжно на погледа й и като че я молеха да остане и да им вдъхне нов живот. Затворените капаци на долните прозорци бяха прашни и се нуждаеха от поправка. Цветната градина до къщата беше обрасла в сух клонак. Една дива лоза се бе покатерила почти до стряхата. Очите на Лиарин проследиха буйните й филизи. Стъклата на прозорците не показваха нищо, освен тъмна празнота. И все пак Лиарин можеше да се закълне, че бе уловила някакво движение. Тя смръщи чело и огледа другите прозорци, но и там не се виждаше нищо. Дали фантазията й й беше изиграла някакъв номер? Или пък беше приела отражението на някоя прелитаща птица за мръдване от другата страна на стъклото?

— За какво мислиш?

Лиарин поклати и глава отвърна със смях:

— Призраци! Наблюдавам къщата и тя оживява. — Тя хвана Аштън под ръка. — Дядо ми трябва наистина да е обичал това място. Още личи, че е вложил много любов и грижи в имота.

Аштън стисна крехката й ръка.

— Той би дал всичко, само ти да беше останала жива.

Тя въздъхна тъжно:

— Ужасно е, че сме я занемарили така.

— Бихме могли да я ремонтираме и да назначим слуги да се грижат за нея, така че винаги да имаме дом, когато идваме в Ню Орлиънс.

— Би било хубаво.

— Кой знае, може би по-късно някое от децата ни ще пожелае да живее тук.

Лиарин обви ръце около кръста му и се усмихна.

— Но първо трябва да забременея.

— Аз съм денонощно на ваше разположение, мадам — поклони се галантно Аштън.

— Трябва да си поговорим на спокойствие за това. Какво ще кажеш за леглото в хотела?

Очите му заблестяха.

— Тъкмо исках да ти предложа същото.

— Тогава да тръгваме — помоли тя със срамежлива усмивка. — Ти толкова често разказваше за лудориите ни в оная стая, че нямам търпение да я видя.

Аштън й помогна да се качи в каретата. Кочияшът събуди конете, които потеглиха веднага в тръс. Каретата се движеше ту на сянка, ту под ярка слънчева светлина. Лиарин примигваше, играта на светлини и сенките събуди у нея несвързани спомени за друго подобно пътуване. Беше седяла до един висок, облечен в тъмни дрехи мъж, който й галеше ръката… утешително? Тя наведе глава настрани и се помъчи да си спомни настроението на онзи момент. Бързото пътуване, изглежда, бе във връзка с нечия смърт, но не беше сигурна, защото чувството беше така бегло, както и образът на придружителя й. Силуетът му й беше странно познат, но нещо й подсказваше, че не се касае за Аштън. Фигурата бе малко по-набита… и не беше ли с мустаци? Виденията объркаха Лиарин и тя се опита да ги прогони. Нищо не трябваше да помрачава щастието й. Но онези далечни сцени бяха като призраци, които си играеха коварно с паметта й. Те минаваха като вихрушка в главата й — една фигура като сянка тук, там някакъв тих глас, но се съпротивляваха на всеки опит да бъдат извадени под ярката светлина на съзнанието.

Лиарин въздъхна. Когато Аштън вдигна вежди въпросително, тя се усмихна и сложи ръка на бедрото му.

— Толкова искам да си спомня как е било тук с теб. Мъчно ми е, че съм забравила нашите прекрасни приключения.

— Вярно е, мадам, забравили сте, но ще изживеем нови, които ще можете да отнесете със себе си вкъщи.

Следобедната светлина се промъкваше между завесите на леглото и ги караше да пламват в бяла светлина. От време на време въздушен полъх издуваше прозрачната коприна и галеше сплетените тела под нея. Бризът се смесваше с полугласни въпроси и тихи любовни клетви, докато страстни целувки и сладостни въздишки се отронваха между отзивчиви устни. Върховете на мъжки пръсти галеха голи гърди, меки вдлъбнатини и стремителни възвишения. Други, по-нежни пръсти милваха силна шия, минаваха по мускулести ръце и се спускаха към плосък, твърд корем. Бели бедра поемаха напора на мъжко желание, когато любовта разгаряше нова буря от чувства — пиршество на сетивата, вкусвано без бързане под купола от коприна. Срещата на един мъж с една жена, повторно изживяване на онова, което е било и начало на всичко, което някога ще бъде. Нощта беше хладна, почти студена. Плуващите ниско облаци не позволяваха на влажната мъгла да се вдигне от улиците. Аштън остави спящата си любима, наметна халата си и излезе на балкона. Над тесния тротоар гореше уличен фенер, обгърнат от жълта светлина, самотен пазач в мрака сред глухотата на този среднощен час. Някъде отдалеч долетя музика, гръмна весел смях — сякаш за да докаже, че по всяко време има хора, които изживява мига и се опитват да спрат времето. Сега Аштън бе опиянен от настоящето, чувстваше се така щастлив след любовната игра, че започна да се страхува да не му я отнемат отново.

Усетил копнеж по топлината на своята любима, Аштън се върна в спалнята, спря се до долния край на леглото и се загледа в Лиарин. Тя спеше, свита на една страна, с дълбокия сън на невинните. Доколкото знаеше, тя все още не беше започнала да си спомня и фактът, че беше забравила всички толкова скъпи за двамата преживявания, не му даваше покой. Той самият беше съхранил здраво в паметта си последните три години, въпреки че имаше няколко събития, които би предпочел да забрави. Нощта на пиратското нападение например, после онези дълги, мъчителни дни, през които беше лежал, неспособен да помръдне, докато копнежът по Лиарин го докарваше до лудост. Дори когато напрежението ставаше непосилно и той изтощен изпадаше в спасителна дрямка, винаги след това отваряше очи с една и съща дума на напуканите устни: „Лиарин?“. А отговорът винаги беше: „Няма я. Няма дори и следа. Реката я погълна“.

После дойдоха седмиците на оздравяването и когато се вдигна от леглото, той обикаляше къщата, неспокоен и болен. Терзанията не му позволяваха повече от няколко часа сън, а дългите нощи се влачеха убийствено бавно. Денят най-после идваше, но беше по-лош от тъмнината, защото сега виждаше празния стол до масата, леглото, в което спеше сам, осиротелите предмети — любимата му си беше отишла завинаги.

Пътуването при дядо й беше още едно мъчение, на което се бе подложил след възстановяването си. Старият човек беше много болен и трябваше да пази леглото. Вестта, че Лиарин няма да се върне никога, за да стопли неговите последни дни, бе сломила съдията. Скърбяха заедно, докато старецът почина.

За да се отърве от нощните си кошмари, Аштън беше избягал на Изток, след това още по-далече, чак до Европа. Беше заобикалял мястото, където живееше Робърт Самъртън, не от страх пред омразния търговец, а за да не нахлуват толкова болезнено спомените за Лиарин. Но и пътуването не беше намалило мъката му и накрая се завърна отново вкъщи, за да се затрупа с работа. Усърдието му се отрази изключително добре на семейните сделки. Неговата параходна компания растеше и се развиваше по същата тази река, която му беше отнела най-скъпото. После, когато болката бе започнала да заглъхва, Лиарин внезапно се завърна при него като същество, изтръгнато от мрака и сега спеше в леглото му, подобна на ангел. И въпреки всичко изтеклите години не му даваха покой, тъй като не можеше да намери никакво обяснение за дългото й отсъствие. Защо не го беше потърсила по-рано?

„Накъде ще ме поведеш сега?“ — прошепна той едва чуто. „Освободих се от мъките си, но какво ще правя, ако някой ден те вземат от мен?“ Не можеше да си представи да я загуби още веднъж. Би претърсил цялата земя, не, цялата вселена и нямаше да се успокои, докато смъртта не го дареше с вечен мир. „Имай милост, моя Лиарин, и остани завинаги с мен. Не ме напускай повторно, защото тогава вече няма да съм човек.“

Колко дълго беше стоял така, не можеше да каже. Накрая пусна халата да се плъзне по плещите му и се наведе над нея, защото забеляза, че тя беше отворила очи и го гледаше. Той седна на ръба на леглото. Лиарин отметна завивката и протегна ръце към него. Когато голото му тяло я докосна, тя го притисна силно и горещите й устни се разтвориха под целувката му. И отново изпаднаха в безграничен екстаз, както в нощта, когато се намериха след дългата раздяла.

Сутринта Аштън поднесе закуската на жена си в леглото. На таблата имаше малка кутийка от розово дърво, почти скрита в сянката на вазичка с жълти рози. Лиарин я забеляза едва когато се наведе да помирише цветята. При вида на богато украсената кутийка тя потърси очите на Аштън с надеждата, че ще й даде обяснение, но той само безмълвно й се усмихна. Много предпазливо, сякаш държеше голямо съкровище, тя повдигна капака и погледна в кутийката. Там върху възглавничка от червено кадифе лежеше необикновено красив пръстен, украсен с диаманти и смарагди.

— О, Аштън… — Сълзи напълниха очите й. — Боже мой, колко е красив!

— Първия пръстен се наложи да ти го купя малко набързо. Надявам се този да изкупи вината ми.

— Господи, Аштън, стига ми щастието да бъда твоя жена!

Той сложи пръстена на ръката й.

— С този пръстен се заклевам да бъда твой мъж… — Той се наведе над нея и устните на Лиарин се разтвориха в очакване на целувка. — И тези, които Бог е събрал — прошепна той, — никой смъртен не бива да раздели… никога.

 

 

Въпреки че прекрасните обеди и вечери, скъпият хотел и разходките не събудиха у Лиарин никакви помени за миналото, младата жена продължи да разцъфтява под грижовното внимание на съпруга си. Отрупаните с цвят азалии и камелии бледнееха пред нейния блясък и както винаги, когато човек се наслаждава на живота, времето летеше страшно бързо. Скоро месецът свърши и „Речната магьосница“ ги понесе отново нагоре по реката. Пристигнаха вкъщи и се върнаха към ролите си на господар и господарка на Бел Шен.

Аштън подготвяше голямо празненство, за да представи вече официално Лиарин в обществото. На поляната пред къщата беше издигнат павилион, в който малък оркестър трябваше да свири за танците. Поканите бяха предадени устно, поводът беше разгласен надлъж и нашир.

Колкото повече наближаваше денят, толкова по-трескава работа кипеше в и около Бел Шен. Кухнята бълваше сладкиши и лакомства върху сребърни табли, от избата се вадеха бъчви с вино и стомни с ябълков сок. В градината се въртяха над огъня прасета и млади теленца и ароматът им се носеше надалеч. Няколко часа преди започване на празненството над огньовете окачиха и шишове с кокошки, гъски и пуйки. Малко преди идването на гостите слугите наредиха по дългите маси купи с пресни плодове.

Скоро пристигнаха първите карети и по тревата припнаха със смях деца, а възрастните бавно се разхождаха по алеите. Лиарин и Аштън посрещаха тълпата от хора, хванати под ръка. Младата жена страшно се вълнуваше. Но любезността на гостите и явната им готовност да я приемат бързо я накараха да се отпусне, държанието й ставаше все по-топло и очарователно. В един кратък миг на спокойствие тя попита Аштън дали сред тази блъсканица има поне един човек, който да не е негов приятел. Той беше малко ядосан, защото бяха дошли и няколко души, присъствието на които не му беше приятно. Впрочем не беше особено изненадан да види отново Марелда Рус. Тя се появи под ръка с М. Хоръс Тич. Той като че ли изпадна в паника, когато Аштън официално му представи Лиарин. Лицето му потрепваше нервно, а след това побърза да се отдалечи с патешка походка. Марелда го дръпна за ръкава, разочарована, че й отне възможността да се подиграе с двойката и му се скара високо за лошото му възпитание.

— Наистина не те разбирам, Хоръс. Ти се държиш, като че ли нямаме право да сме тук, при това всяко дете знае, че Аштън е поканил тази вечер цялата околност. Защо си такъв окаян страхливец?

М. Хоръс Тич трепна болезнено и хвърли бърз поглед наоколо, за да види дали някой не е чул упрека. Понякога си беше жива мъка да придружаваш Марелда, но в обожанието си не можеше да й откаже нищо, дори и когато безмилостно му отнемаше и последната капчица гордост.

По време на представянето погледът на Лиарин откри един мъж, който не я изпускаше нито за миг от очи, но и не се приближаваше, за да се запознае с нея. Струваше й се някак странно познат и накрая се сети, че това е човекът, когото с Аштън бяха скандализирали с целувката си под свода. Въпреки че се опитваше да не се занимава повече с него, погледът му я смущаваше.

Когато светлините на залеза обагриха небето, слугите изнесоха лампи в парка. Като по негласна заповед гостите замлъкнаха и обърнаха глави към главния вход. Там в елегантно вечерно облекло стоеше двойката, в чиято чест се бяха събрали — и двамата по-красиви от всякога. Уилабел подсмръкна силно и избърса една сълза, а Луела Мей допря длани една до друга с пръсти на устните, като че се молеше нищо да не смути чудото на този миг.

Аштън поведе гордо жена си надолу по стълбите, толкова бавно, че всеки да може да се възхити на грацията и красотата й. Гостите им сториха път и двамата тръгнаха през поляната и по стълбите към големия павилион. Господарят кимна и музикантите засвириха валс. Той обви тънката талия на Лиарин и я завъртя умело в такт с мелодията. Обгърнати от розовата светлина на залеза и от магията на своята любов, те се носеха по дансинга, докато гостите образуваха кръг около тях и им ръкопляскаха въодушевено. Когато отзвучаха последните тактове, Аштън се отдръпна от жена си, а тя направи дълбок и грациозен реверанс. Сияещ, младият плантатор вдигна дясната си ръка и започна:

— Дами и господа, скъпи приятели! Имам щастието да ви представя жена си Лиарин…

— Сър — прекъсна го гласът на един мъж, — страхувам се, че сте жертва на ужасна заблуда.

Високият мъж с пясъчнорусата коса си пробиваше път между гостите. Излезе напред и спря пред стълбите на павилиона, където привлече погледите на всички присъстващи. Аштън го изгледа гневно. Непознатият хвърли поглед по обърканите лица наоколо, преди да се обърне отново към домакина.

— Повярвайте ми, сър, искрено съжалявам, но тази дама, която представихте като своя жена, не е Лиарин…

От тълпата се чуха възклицания на изненада. Лиарин се вкопчи в ръката на Аштън, защото усети, че коленете й омекват.

— Тя е Лианор Синклер, близначката на покойната ви жена…

— Не! Не е възможно! — избухна Аштън. — Тя е Лиарин и никой друг!

— Съжалявам — повтори рязко непознатият. — Заблуждавате се.

— Откъде знаете това? — попита Аштън. — Кой сте вие?

— Аз съм Малкълм Синклер — отговори мъжът твърдо. — Съпругът на тази жена.

Лиарин имаше чувството, че я удариха с юмрук по слепоочието. Тя залитна замаяна. Павилионът се завъртя около нея, докато започна да вижда препускащи ленти от светлини. Едва почувства, че Аштън я прихвана и успя да улови смущението, което започна да обхваща гостите. Един женски глас се издигна в триумфиращ смях, и тя предположи, че това е Марелда. Аштън я положи на един стол. Доктор Пейдж изскочи сред гостите, за да помогне на съпругата му.

Пъхна под носа й шишенце с амоняк и когато тя отдръпна глава от острите изпарения, срещна кафявите очи на Малкълм Синклер, който стоеше на крачка зад Аштън.

— Вярно ли е? — попита тя едва чуто. — Негова жена ли съм? Или твоя?

Аштън й стисна успокояващо ръката, след това се изправи срещу Синклер.

— Знам, че тази жена е Лиарин — каза той твърдо. — Ожених се за нея преди три години в Ню Орлиънс.

— Това не е възможно. — Малкълм Синклер беше също така неотстъпчив. — Жена ви се е удавила в Мисисипи малко след женитбата при едно нападение на пирати, сър. Заявявам ви тук и сега: тази жена е Лианор и аз съм женен за нея. Тя беше отвлечена от къщи и аз стигнах по следите й до Нечиз, където обаче никъде не можах да я открия. Мислех вече, че съм я загубил завинаги, докато пътищата ни се пресякоха. Когато видях жена си да целува друг мъж, бях толкова потресен, че не можах да изрека нито дума. — Той се обърна към Лиарин и разтвори с молба ръце. — Лианор, любима! Прекрати тази лоша игра! Кажи им, че си моята съпруга.

— Аз… аз не мога… — запъваше се младата жена, съвсем объркана. — Знам… мисля… аз наистина вярвам, че съм Лиарин.

— Сестра ти е мъртва — упорстваше той. — Не си ли спомняш?

— Не — прошепна отчаяно тя. — Нищо не си спомням.

— Какво е сторил той с тебе? — извика Малкълм и се обърна рязко към Аштън, пребледнял от гняв. — Не знам как сте постигнали това…

— Аштън няма нищо общо със загубата на паметта й — прекъсна го спокойно доктор Пейдж. — Но тя казва истината. Не си спомня за вас, а и въобще не помни нищо. И може би никога вече няма да си спомни събитията отпреди нещастния случай.

— Нещастен случай? — попита Малкълм объркано. — Какъв нещастен случай?

Аштън го осведоми с нежелание:

— Тя се сблъска с каретата ми.

— Не знаех това — промълви Малкълм и се обърна отново към Лиарин. Очите му бяха потъмнели и загрижени. — Както е вярно, че стоя тук, така ти се кълна, че ти си Лианор Синклер! Моята жена!

Лиарин закърши ръце и отмести очи от умоляващия му поглед. Сълзи се търколиха по бузите й. Тя се бореше с всички сили срещу страха, който заплашваше да я смаже.

— Имате ли доказателство за претенциите си? — запита предизвикателно Аштън. — Явно разполагате с някои повърхностни сведения за семейство Самъртън, но какво доказва това? Аз твърдя, че тя е Лиарин, а вие се кълнете, че е Лианор. Да се осланям само на думите ви ли? — Той се изсмя остро. — Не, сър, извинете, но искам нещо повече от вашата дума.

— Нямам нищо у себе си.

Аштън отвърна язвително:

— Каква случайност!

— Имам доказателства! — извика Малкълм Синклер. — Ако разрешите, ще ги донеса, те са повече от достатъчно, за да ви убедя.

— Да, интересува ме с какво разполагате в действителност — отговори Аштън. — Елате пак, когато пожелаете, но няма да е лесно да ме убедите, че тя е вашата, а не моята жена.

Малкълм сложи шапката си и се завъртя на токовете си. Гостите отстъпиха встрани. Неприятно мълчание го съпроводи, докато вървеше по отворилата се изведнъж тясна пътека. Аштън стоеше неподвижно до жена си с ръка върху треперещото й рамо и явно едва забелязваше как гостите се оттеглят постепенно от павилиона. Аманда и леля Дженифър се приближиха до двамата млади, за да ги утешат, но думите изглеждаха толкова кухи и безсмислени. Празничната вечер беше загубила радостното си настроение; само злорадият смях на Марелда изпроводи двойката по пътя й към къщи.

— Нали ти казах! — изстъпи се тя, отметна назад глава и се наслади на объркването, което бушуваше под челото на Аштън. — Какво има, мили? Езикът ли си глътна? Няма ли да кажеш нещо?

Хоръс Тич видя как челюстите на Аштън се напрегнаха и задърпа ръката на Марелда:

— Мисля, че е по-добре да си тръгваме.

Марелда бегло го погледна:

— Хоръс, как може да си такова безгръбначно създание?

Дребният мъж се сви засрамено и стана с няколко сантиметра по-нисък, фактът, че го скастриха така в присъствието на Аштън Уингейт, беше особено унизителен. Той тръгна, препъна се неловко и заизтръсква карираното си палто, като че ли не знаеше какво да прави с ръцете си. Марелда въздъхна тежко и отстъпи. Все още не можеше да си позволи да се откаже от услугите му. Хвана го под ръка и заедно напуснаха имението.

Лиарин отиде в спалнята. Движеше се като в транс. Аштън затвори вратата след нея, докато тя започна механично да се съблича. Той седна в едно кресло и я загледа. Страхуваше се за нея. Знаеше, че е объркана, но не беше в състояние да каже нещо, което да не е било вече изречено.

Тя излезе от банята с току-що измито лице, косата падаше свободно по раменете й. Сатененият пеньоар, който беше облякла, подчертаваше всичките й прелести, без тя да съзнава това. За Аштън, напротив, те бяха все тъй въздействащи, но сега, след като Малкълм Синклер беше хвърлил сянката на съмнението, красотата й му изглеждаше мъчителна.

— Мислиш, че съм те измамил ли? — попита той, когато тя се приближи до прозореца и се загледа замислено навън.

Лиарин се обърна бавно и поклати глава.

— Малкълм Синклер още нищо не е доказал.

Тя се приближи до него, очите й се потопиха дълбоко в душата му. Той разтвори колене, за да застане тя между тях. Обхвана лицето й с длани и го притегли към себе си, за да усети сладостта на устните й. Коприненият колан на кръста й се развърза, когато го докосна с пръсти и пеньоарът се разтвори. Устата на Аштън се притисна към ухаещата й плът, придвижи се по гордите възвишения и примамливи долини. Тя потрепери, когато той пробуди страстта й и животът започна отново, запулсира с нова сила в жилите й и я понесе към неизвестно досега удоволствие.

 

 

Два дни по-късно Уилис се появи в салона. Изразът на лицето му беше разтревожен.

— Господарю… — Тъмните му загрижени очи обиколиха помещението. — На вратата има двама мъже и искат да говорят с вас и господарката. Единият е мистър Синклер, дето беше веднъж тук, а другият бил баща на мис Лиарин. Само че й вика Лианор.

Лиарин усети как й стана студено. Тя започна да трепери, обхваната от отчаяние.

— Нека влязат, Уилис — каза сериозно Аштън. — Това, което имат да кажат, може да го чуе цялото семейство.

Леля Дженифър шиеше усърдно, без да гледа къде боде, докато Аманда не сваляше поглед от внука си, който се изправи и застана до стола на Лиарин. Младата жена гледаше като омагьосана към вратата. Когато Аштън я докосна по рамото, тя потърка буза в ръката му и потърси неговия поглед. Приближаващите стъпки отекнаха в изпълнената с очакване тишина като глухо биене на барабани по време на екзекуция. Лиарин се изправи и изгледа посетителите.

Малкълм Синклер влезе пръв в помещението с няколко листа в лявата ръка и с един увит предмет в дясната. Непосредствено зад него вървеше белокос, елегантно облечен господин, който се огледа любопитно из салона, докато забеляза Лиарин и забърза към нея. Той пое десницата й с две ръце и явно се стараеше да запази самообладание, но устата му трепереше и той сякаш всеки миг щеше да припадне. После отново се овладя, подсмръкна кратко и се усмихна на Лиарин.

— От мъка просто не бях на себе си, детето ми. Та ние през цялото време не знаехме дори дали си жива. Малкълм ми каза, че си била отвлечена; вече почти загубихме надежда да те видим отново.

Със замъглен поглед Лиарин издърпа ръката си от поддържаните пръсти на стария човек. Питаше се дали беше плакал, защото очите и носът му бяха зачервени. Бялата къдрава коса и мустаците изпъкваха силно на фона на загорялата от слънцето кожа. Той носеше кафяво сако, кожена жилетка и кафяви панталони и беше почти цяла глава по-нисък от по-младия мъж, когото придружаваше.

— Съжалявам, сър — промълви тя. — Страхувам се, че не ви познавам.

Белокосият мъж се обърна и хвърли изненадан поглед към Малкълм. Синклер застана до него и го прегърна утешително през рамо.

— Лианор — каза тихо той, като че не искаше да я стресне, — това е твоят баща, Робърт Самъртън.

Лиарин се огледа за помощ:

— Вярно ли е? — попита тя Аштън, сякаш че се надяваше, че той ще отрече.

Той усещаше, че всички го гледат и можа само да поклати глава:

— Съжалявам, любима, не мога да отговоря на твоя въпрос. Никога не съм виждал баща ти.

— Може би това ще помогне да ви убедя в правотата на твърдението ми — каза Малкълм и подаде на Аштън листовете. — Това са документите, от които се вижда, че Лианор и аз сме се венчали преди две години.

Аштън разгледа внимателно листовете и установи, че действително съдържаха потвърждение за брака. Той ги върна на Малкълм.

— Аз разполагам с подобно свидетелство, което узаконява бракосъчетанието ми с Лиарин. Обаче нито вашият, нито моят документ доказват коя е тя.

Очите на Малкълм засвяткаха от зле прикриван гняв, когато посочи белокосия мъж.

— Но това е баща й.

— Може би — рече Аштън и повдигна рамо. — А може би не е. Аз никога не съм срещал този човек.

— Боже господи! Какво още е необходимо, за да се убедите? — Неотстъпчивостта на Аштън ядосваше Малкълм все повече и повече. — Защо, по дяволите, ще идвам тук и ще твърдя, че тя е моя жена, ако не беше така? Та това няма никакъв смисъл!

— И аз не знам защо бихте направили това — отвърна Аштън, — но не мога да пренебрегна чувствата си просто така и съм искрено убеден, че тази жена е Лиарин.

— Покажи му портрета, Малкълм — помоли по-възрастният мъж. — Може би тогава ще разбере заблудата си.

Младият мъж сложи портрета на една маса и го задържа още за момент покрит, докато питаше Аштън:

— Изпратиха ли ви портрета на вашата жена?

Той бавно кимна с глава.

— И сте убеден, че жената на картината е Лиарин?

— Да. — По гърба на Аштън полазиха тръпки, когато видя самодоволната усмивка на противника си.

— Тогава ще ви помоля да разгледате много внимателно този портрет и да ни кажете мнението си. — Малкълм отви донесената картина.

Аманда и леля Дженифър се мъчеха да си поемат дъх. Аштън хвана неволно рамото на Лиарин.

Портретът много приличаше на този, който Аштън беше показал на Лиарин, но все пак личаха малки разлики в чертите на лицето. Тук те изглеждаха още по-нежни и по-съвършени. Въпреки че си приличаше и с другия портрет, който беше окачен сега в салона, нямаше никакво съмнение, че тя е позирала тъкмо за тази картина.

— Другото платно, което е ваше притежание, изобразява Лиарин… вашата жена. А тази тук изобразява Лианор, моята жена! — Малкълм се усмихна, когато видя колко объркан е Аштън. — Продължавате ли да твърдите, че сте прав, сър?

Аманда и леля Дженифър гледаха неспокойно Аштън, учудени от мрачното му мълчание.

— Може би сега ще ми позволите да прибера жена си у дома, където й е мястото?

— Не! — Търсейки помощ, Лиарин посегна към ръката на Аштън. — Моля ви, аз въобще не ви познавам!

Аштън стисна утешително рамото й.

— Не се тревожи, любима. Няма да им позволя да те отнемат от мен.

— Как така? — кресна гневно Малкълм. — Вие нямате право да задържате жена ми тук!

— Този въпрос трябва да се реши пред съда — отсече Аштън. — Няма да се откажа от претенциите си без грижливо разследване на фактите. След като Лиарин падна преди три години от кораба ми, не открихме и следа от нея.

Малкълм изсумтя гневно:

— Знаете, че не за пръв път Мисисипи задържа завинаги жертвата си.

— Зная. Въпреки това трябва да съм сигурен, че ще бъде направено всичко, за да се изясни самоличността на Лиарин.

— Лианор — поправи го Робърт Самъртън.

— Ще изпратя пълномощници до родното място на семейството в Англия, както и до Билокси и Ню Орлиънс — рече Аштън. — Да видим какво ще открият те.

— Но подобно разследване може да продължи с месеци! — запротестира Малкълм.

— Все ми е едно колко ще продължи — отвърна остро плантаторът. — Единствената ми грижа е Лиарин. Ако наистина се лъжа, няма да ми остане нищо друго, освен да се примиря с истината. Но ще се подчиня само на нея и на никой друг.

— И вие мислите действително, че дотогава можете да задържите жена ми при себе си? — попита Малкълм, кипнал от гняв.

Аштън се усмихна сдържано.