Катлийн Удиуиз
Любимият непознат (14)

Тринадесета глава

Всички проследяваха с очи младата двойка, която се разхождаше бавно по тротоара. Аштън се усмихваше, изпълнен с гордост, защото му се бе удало да завладее царствената красавица поне този следобед. Махна на Хайръм да докара каретата, отвори й вратата и седна до нея. Посегна към ръката й и задържа нежните й пръсти в десницата си. Лианор го погледна, неспособна да прикрие блаженството, което винаги изпитваше от неговата близост. Очите му горяха. Тя се изчерви, когато забеляза как я гледаше. Гласът му беше мек и дрезгав и свидетелстваше повече от думите му за копнежа, който той изпитваше.

— Мадам, вие сте крайно възбуждаща гледка, на която напоследък твърде рядко мога да се наслаждавам.

Тя се усмихна леко.

— Баща ми и Малкълм са на мнение, че си видял твърде много от мен, а и аз от теб. — Ъгълчетата на устата й трепнаха развеселено. — Баща ми беше направо шокиран от склонността ти да се показваш полугол.

— Да, горе-долу така се изрази и когато ме посети, за да ми чете конско. Счита, че си твърде чувствителна за подобни гледки. Явно не е наясно, че преди изчезването ти от Бел Шен сме живели като мъж и жена.

Руменината по бузите й стана вишнева.

— Не знаех как да им разкажа за това, Аштън — промълви тя и сведе поглед. — Те положително щяха да го приемат като нещо мръсно. В техните очи всичко, което си направил, е достойно за презрение, а баща ми все още те обвинява за смъртта на Лиарин.

Нежно и с разбиране Аштън стисна ръката й.

— Той е един измъчен, разпънат на кръст човек. Междувременно дори започна да ми става малко симпатичен.

Любовта й към Аштън преодоля стената от сдържаност, която беше издигнала между себе си и него.

— О, Аштън, ти си толкова добър!

Той хвърли с усмивка шапката си на отсрещната седалка и я погледна със съмнение.

— Защо? Защото не храня злоба срещу един стар човек, който вярва, че има причина да ме мрази ли? Би било безсмислено да прахосвам чувствата си заради него, все едно дали са положителни или отрицателни. Не знаех, че има толкова сърдечно отношение към уискито, но явно алкохолът взима своята дан. Когато поряза ръката си със счупеното стъкло, изглеждаше напълно замаян. В този момент ми стана ясно, че той е само един слаб и заслужаващ състрадание човек. Ще си запазя гнева за други личности.

— За Малкълм ли? — попита тя с тих глас.

Лицето на Аштън доби сурово изражение.

— Е, той наистина заслужава омразата ми. Нали?

Лианор го погали успокояващо по ръката.

— Хайде да не говорим сега за него — помоли тя. — Кажи ми по-добре какво възнамеряваш да правиш. Колко време смяташ да държиш тук на котва „Речната магьосница“?

— Колкото е необходимо. Или докато ме отпратиш.

— Аз вече те помолих да се върнеш обратно — напомни му тя.

Той вдигна ръката й до устните си и целуна бледите пръсти, а очите му потърсиха погледа й и го задържаха.

— Ако твоите очи ми кажат да си вървя, любима, тогава ще си тръгна. Но не по-рано.

Лианор сведе клепачи смутена, че чувствата й можеха толкова лесно да се отгатнат. Той отпусна сплетените й ръце на бедрото си. Когато долови ускорения му пулс, тя усети, че споделя копнежа му. Свободната му ръка докосна брадичката й и леко я повдигна. Погледна я дълбоко в очите, докато нежно галеше шията й.

— Искам те — промълви той дрезгаво. Премести малко по-нагоре ръката й, за да й покаже колко я желае. Тя умолително поклати глава и се опита да се отдръпне от него, но името „Лиарин“ и въздишката, отронени от устните му, пречупиха слабата й съпротива. Той притисна главата й назад към облегалката. Безпомощна, тя се отдаде на лудото, сладко удоволствие да го целува и да бъде целувана от него, макар да чувстваше, че не бива да го прави. Слабините му сякаш горяха под ръката й и дивата му жажда я накара да потрепери. Мълвейки думи на любов и страст, той покриваше шията й, страните и очите й с трескави целувки.

— Копнея по теб и знам, че не мога да те имам — шепнеше измъчено Аштън. — Всичко в мен се бунтува, когато помисля, че си в къщата на Малкълм, който стои между нас и те иска за себе си. Да, кипя от яд всеки път, когато се сетя за него, и тогава ме обзема дива ревност. Видя ли ви заедно, иде ми просто да го разкъсам. Умолявам те, имай милост към изтерзаната ми душа! Нека се махнем оттук сега, веднага! Позволи ми да те взема с мен в Бел Шен, вкъщи, където ще мога да те обичам, да сложа света в краката ти.

— О, Аштън, Аштън! — каза тя жално и в очите й се появиха сълзи. — Какво бих била аз, ако сега се върна с теб в Бел Шен? Никога няма да съм сигурна дали съм Лиарин или Лианор и никога няма да зная дали върша прелюбодеяние, или наистина съм твоя жена. Тази къща тук, в Билокси, крие решението и аз твърдо вярвам, че ще узная тайните на душата си, за да сложа край на мъчението. Понякога имам видения, явяват ми се страшни неща, отвратителни картини и ако не намеря отговор на тези въпроси, те ще ме закарат в гроба. Толкова много копнея да ти се отдам, тук и веднага, искам това, което и на теб ти се иска, но не мога да го направя, без да познавам себе си. Трябва да знам коя съм, откъде идвам, какво съм извършила.

Тя дръпна ръката си, сякаш опарена от огъня на неговата, и я отпусна в скута си.

— Трябва да се върна в къщата край брега. Ще съм ти много благодарна, ако ме закараш сега там… — Лианор обърна глава, за да скрие, че очите й отново са пълни със сълзи. — Преди да съм се забравила и да съм сторила всичко, което искаш.

— Остани още малко, моля те. Вечеряй с мен, след това ще те върна обратно.

Тя го погледна умолително и той се усмихна тъжно, като видя зачервените й очи.

— Може би искам твърде много. Знам, че всичко това е толкова тежко за теб, колкото и за мен. — Пое дълбоко дъх и се опита да укроти разума и тялото си. — Ще те върна обратно. Ще се срещнем тогава някой друг път.

Лианор извади облекчено носната си кърпичка и попи сълзите от клепачите си. Беше толкова трудно да му устои. Да устои на чувствеността му, която разпалваше у нея същите усещания. Не можеше да забрави горещината, която бе опарила като огън ръката й.

Аштън даде нарежданията си на Хайръм и пак се отпусна назад, за да погледне Лианор.

— Неколцина мои приятели и делови партньори от Билокси наеха „Речната магьосница“. — Той забеляза изненадата й и обясни. — Запланували са голямо празненство и искат да поканят край игралните маси всички богати хора от околността.

В действителност предложението беше излязло от него, защото напълно отговаряше на плановете му и би му помогнало в опита да завоюва отново Лиарин.

Лианор забеляза блясъка в очите му и попита:

— Какво общо има това с мен?

Той се усмихна палаво.

— Естествено ти и Малкълм също ще бъдете поканени.

— Кракът на Малкълм няма и да стъпи на парахода ти! — Дори мисълта за това й се стори абсурдна. — Твърде много те мрази, за да го направи.

— Може би, но аз чух, че той не можел да устои пред игралната маса, умеел да цени лесно спечелени пари и обичал да бъде сред богати хора. Изглежда, че финансово не е така добре, както смятах в началото. Всъщност трудно може да се каже откъде получава парите си.

— И аз нямам представа с какво се занимава — промълви замислено Лианор. Малкълм никога не бе й говорил за миналото си, за своето семейство или за работата си. — Не знам нищо за него.

— Наредих на неколцина от моите хора да го наблюдават и се изясни, че той ръководи сделките си от едно помещение над кръчмата.

— Мислиш… — червенина заля бузите й, когато се постара да намери по-мек израз, — че той се намира там в компанията на продажни жени?

Аштън се усмихна:

— Ако беше така, мила моя, вероятно нямаше да ти го кажа. — Той поклати глава. — Не. Той редовно се среща там с неколцина мъже и според докладите на хората ми се касае за доста отвратителна пасмина. После те се разпръсват по всички посоки и се срещат отново с Малкълм след няколко дни.

— Когато Малкълм напуска къщата, само ми казва, че отива при адвокатите, и след това се връща с някакви документи, които трябвало да подпиша.

— Какви документи?

Тя вдигна рамене.

— Нямам представа. Той не ми дава да ги прочета.

— Да не би да си ги подписала? — загрижено попита Аштън.

— Не — отговори тя. — И няма да го направя, преди да съм ги прочела.

— Добро момиче.

— Какво мислиш, че може да пише в тях?

— Не зная, но ако имаше начин, той с най-голямо удоволствие би те накарал да подпишеш жалба против мен. За него би било добре дошло, ако шерифът ме тикне в затвора за убийството на малката Мери.

— Имаш ли някакво предположение кой може да я е убил?

— Възможно е да е Хоръс Тич. — Аштън помръдна рамо. — Мери е работила по-рано при сестра му. Наистина нямам представа. В края на краищата не сме откъснати от света. На практика всеки би могъл да дойде през нощта, да изнасили момичето, да го убие и да го скрие в лодката.

Тръпки полазиха по гърба на Лианор.

— Абсолютно нищо не съм чула.

— Вероятно е станало точно когато си била при мен на „Речната магьосница“. Сега ме обзема ужас, като си помисля, че тогава ти тръгна сама по брега. — В очите му нахлу нежност. — Благодарих ли ти вече за алибито, което ми даде? Не съм очаквал да признаеш пред шерифа, че си била с мен.

— Не можех да оставя да те затворят, за да спася името си.

Пръстите му играеха нежно с една къдрица, изплъзнала се иззад дясното й ухо.

— Къде ти е всъщност бонето?

Тя вдигна изненадано глава.

— Беше толкова горещо, че го оставих в каретата. Но откъде…

Аштън довърши въпроса вместо нея.

— Откъде знам, че си носила боне? Та аз те видях да излизаш тази сутрин от къщи, забрави ли? Винаги забелязвам какво носиш. Ако не те бях видял с боне на главата, може би щеше да ми направи впечатление, че косата ти е малко разрошена.

Лианор внезапно се смути и вдигна ръка, за да оправи фризурата си, но по усмивката му разбра, че той се шегува с нея.

— Виждал съм косата ти и съвсем разбъркана, съкровище, и си ми вземала ума с красотата си.

Той сложи ръка на облегалката и тя се отпусна назад, неспособна да устои на близостта му.

— Знаеше ли всъщност, че съм била вдовица, когато Малкълм се е запознал с мен?

Лицето на Аштън отрази изненадата му.

— Имаш предвид Лианор…?

Тя кимна.

— Преди да се омъжа за Малкълм, съм била жена на Камерън Ливингстън.

— Ако въобще си омъжена за Малкълм — меко я поправи Аштън.

— Няма ли най-после да престанеш да ме смяташ за Лиарин?

— Само ако има неоспоримо доказателство за противното.

— Лиарин Ливингстън просто не звучи.

— А и Лиарин не беше вдовица, когато се ожених за нея. — Той поклати глава и каза с лека усмивка: — Тя беше още девствена, когато спах за пръв път с нея.

— За разлика от мен, когато легнахме заедно в Бел Шен — промълви Лианор и в същия миг й се прииска да си вземе думите обратно. Бяха толкова неуместни! Дали Лиарин или Лианор, тя беше отишла при него като омъжена жена. Единственият въпрос беше само — като чия жена.

Аштън тихо се засмя и притисна устни към косата й.

— Тогава белята беше вече отдавна станала, мила моя. Случи се в един-единствен миг преди малко повече от три години и мога да кажа, както си и беше, че на следващата утрин слънцето ни поздрави като мъж и жена.

— Пристигнахме! — извика Хайръм от капрата.

Аштън хвърли поглед през прозореца към сиво-синьото море, простиращо се до хоризонта. Кочияшът беше карал доста бързо за голямо разочарование на двамата пътници. Аштън хвана ръката на Лианор.

— Малкълм ще получи покана за това тържество на борда на „Речната магьосница“. Бих желал да дойдеш и ти.

— Щом означава толкова много за теб, добре.

— Така е, защото искам да бъдеш при мен. И ако видиш „Магьосницата“ да отплава, не се безпокой. Не съм те изоставил.

— Ще ми липсва, когато стоя на верандата.

— Друг кораб ще дойде на негово място — каза той с усмивка. — Само търпение, мадам!

— Не трябваше ли корабите ти да пренасят стоки? — попита учудено Лианор. — Не губиш ли много пари, когато ги закотвяш без работа тук, в залива?

— Щом един мъж не е щастлив, мадам, богатството не означава нищо за него.

Времето изтичаше като пясък между пръстите им. Аштън гледаше Лианор с горящи очи. Не стана ясно тя ли се наклони към него, или той се приближи, но в следващия миг се намери в прегръдките му и устните му се притиснаха страстно към нейните. И въпреки че целувката беше кратка, тя предизвика вихър от страсти. Изведнъж Лианор съжали, че беше накарала Аштън да я върне толкова рано. Потръпна от желание, когато той сложи ръка на гърдите й и след това се отдръпна. И на двамата им беше трудно да се овладеят отново. Каретата спря. Аштън пое дълбоко въздух, стегна се и слезе. След това посегна към ръката й и я стисна, преди да й помогне да стъпи на земята.

Едва беше стигнала най-долното стъпало, когато входната врата се отвори със замах и Малкълм изхвръкна на верандата с потъмняло от гняв лице. Въпреки че все още не му беше простила държанието от следобеда, Лианор се помъчи да бъде любезна.

— Мистър Уингейт беше така добър да ме докара до вкъщи, Малкълм. Нали е хубаво, че не стана нужда да ходя пеша?

Малкълм стисна юмруци. Очите му мятаха мълнии. Той ненавиждаше меката усмивка, с която Аштън го наблюдаваше, и му се искаше още тук, веднага, да го набие така, както отдавна заслужаваше.

— Влизай вкъщи! — каза той на Лианор и придружи думите си с рязко движение на главата. — Ще говорим по-късно. Трябва първо да разменя няколко думички с мистър Уингейт.

Лианор се подчини, но едва влязла вкъщи, отиде в салона, откъдето можеше да слуша разговора през отворената врата на верандата. Малкълм полагаше всички усилия да запази самообладание, но гневът му бе явен. Лианор беше готова да се хвърли между двамата мъже, ако се стигнеше до бой.

— Кога, по дяволите, ще изчезнете най-после оттук? — попита Малкълм. — Непрекъснато преследвате жена ми!

— Чия жена преследвам? — Аштън вдигна въпросително вежди.

Тази реакция вбеси още повече Малкълм.

— Да ви…! Много добре знаете чия жена е тя!

— Наистина знам — отговори спокойно Аштън, — и съм тук, за да я отведа вкъщи, където й е мястото.

— С вас просто не може да се говори разумно! — гневно избухна Малкълм. — Вие си затваряте очите пред фактите!

— Затварям си ушите пред хленченето ви, Синклер.

— Вие няма да искате да признаете истината дори когато ви я тикнат черно на бяло под носа.

— Знам, че ме считат за твърдоглав и упорит, но винаги съм бил готов да променя мнението си. Досега никой не е успял да ме убеди, че вие с право претендирате за Лиарин.

— Лианор!

Аштън поклати леко глава.

— Това тепърва ще се доказва, Малкълм Синклер! Ще видим! — Той сложи крак на стъпалото на каретата, но се обърна и каза на разгневения мъж на верандата: — Дори и да беше Лианор, вие не я заслужавате.

Качи се в каретата, затвори вратата и се отпусна назад. Хайръм изплющя с камшика. Конете препуснаха към шатрата долу на брега.

 

 

И през следващите дни Аштън вървеше по петите на Лианор. Ако тя останеше вкъщи, той стоеше пред шатрата си и чакаше възможност да я види. Когато излизаше сама или с придружител, я следваше като сянка и не я изпускаше нито за секунда от очи.

Близостта на Аштън играеше по нервите на Малкълм, но другите, изглежда, се радваха на това. Мегън беше застанала изцяло на страната на мъжа от Нечиз и очите й засияваха всеки път, когато видеше да следва на кон или с кабриолета каретата на господарката й. А ако той отиваше да плува, тя свеждаше поглед, за да не я заподозрат, че тайно се възхищава от това пленително мъжко тяло.

Дори Робърт Самъртън започна да се примирява с присъствието на Аштън. Сега, когато видеше младия мъж облечен оскъдно, само с една препаска на бедрата, той вече не изпадаше в ярост. Понякога бавно слизаше до шатрата, за да изпие едно-две питиета със собственика на „Магьосницата“, който предпочиташе кафето.

Лианор се наслаждаваше на всичко: на близостта на Аштън, на упоритостта му, на загорялото му тяло. И въпреки че й се струваше съвсем неподходящо за една дама, тя копнееше да усети под ръцете си стегнатите му хълбоци, да гали твърдите му бедра и да го възбужда с докосване. С всеки изминал ден губеше малко по малко самообладанието и самоконтрола си и скоро забеляза, че почти не гледаше на Малкълм като на свой съпруг.

Един ден „Речната магьосница“ вдигна котва и отплава. Малкълм беше объркан, но и облекчен. Изглежда, че хората на Аштън го бяха оставили на мира. Но рано на другата сутрин надеждите на Малкълм се разбиха в скалите на отчаянието. Защото там, където преди беше стоял витловият параход, сега пусна котва друг, удобен за презокеанско пътуване кораб на име „Сивият орел“. Докато разглеждаше тази нова неприятност, от кораба се отдели една лодка. В нея бяха капитанът, някаква жена и лодкарите. Когато достигнаха брега, любопитството на Малкълм се съсредоточи върху жената, която капитанът на „Сивият орел“ придружи до палатката на Аштън. Той се надяваше да е достатъчно хубава, за да предизвика подозрението на Лианор и да отслаби чувствата й към Уингейт. Но скоро установи, че е само някаква прислужница. Червената й, лишена от блясък коса беше свита на строг кок, а тъмносивата й рокля висеше безформена от слабите й рамене. За гърдите й не си струваше да се говори и въпреки че не изглеждаше неприятна, тя не беше достатъчно интересна, за да създаде грижи на друга жена. Странно, стори му се някак позната, но не знаеше откъде.

Аштън излезе от шатрата, за да поздрави пристигащите и пое от ръцете на жената дебела книга.

— Счетоводството ви сега е в пълен ред, мистър Уингейт — докладва младата жена. — Погледнете в главната книга.

— Отлично, Сара. Надминахте и най-големите ми очаквания.

Сара се изчерви при този комплимент.

— Работата ми доставя удоволствие, сър. Тя ми помага да забравям.

Аштън отговори с малко крива усмивка:

— Някои правят всичко, за да си върнат паметта, други — да забравят. Чакам деня, когато Лиарин отново ще започне да си спомня.

— А аз чакам деня, в който ще забравя всичко и ще простя, но не вярвам това да стане някога.

Капитан Мейерс сподели мъдростта, която годините му бяха дарили:

— Да можеш да прощаваш — в това е тайната на спокойния живот, Сара. Вие сама си причинявате болка, като таите в сърцето си омраза.

Аштън смръщи чело; в това отношение и неговият живот не беше безоблачен. Той вдигна очи и погледна към верандата на къщата, където стоеше Малкълм.

— Не е лесно, когато противникът постоянно ти е пред очите.

Сара проследи посоката на погледа му и й се стори, че вижда някакъв мираж, който вероятно се дължеше на горещината. Поклати глава; това беше просто невъзможно.

Аштън посочи зад себе си и попита своите гости:

— Не искате ли да влезете и да разгледате скромния ми дом? Взех временно прислужника от „Речната магьосница“ и той ни е сварил чай и кафе. Мога да ви предложа и малко бисквити, ако желаете.

Те влязоха в шатрата и им се стори, че изведнъж са попаднали в приказния свят на тънещ в разкош арабски шейх. Капитанът се кискаше, а Сара гледаше слисано. Огромното легло се състоеше от няколко пухени завивки, копринените калъфки бяха черни и украсени със златни листа. От кръглия балдахин се спускаше мрежа против комари от златиста коприна. Друга такава едва ли имаше в околностите на Мисисипи. Богато избродирани възглавници бяха натрупани в горния край на леглото. Пищното обзавеждане никак не се връзваше с отличния вкус на домакина, който Сара и капитанът познаваха, но пък беше забавно да видиш подобно нещо на това място.

— Когато ми казаха, че живеете в палатка, Аштън, нито за миг не съм си представял такава чудо — извика капитан Мейерс. — Въобразявах си, че се свивате под малко парче брезент или че лежите на някоя тясна пейка. Сам ли измислихте всичко това?

Аштън се подсмихна.

— За мен е важно въздействието, Чарлз. Малкълм Синклер явно обича яркото и безвкусното, особено когато не е вкъщи, ако разбирате какво искам да кажа.

Компанията, която Синклер предполагаше, беше най-доброто доказателство за това. Въпреки всичките си усилия да изглеждат великолепно, жените изобщо не можеха да се мерят с Лиарин.

— Исках Малкълм да се чувства добре, ако се заблуди да влезе някога тук.

Капитан Мейерс се ухили.

— Този мъж май много обича жените, а?

— И така може да се каже — отговори сухо Аштън.

— Малкълм Синклер? — Сара въпросително повтори името. — Кой е той?

Аштън кимна към къщата насреща.

— Живее горе с Лиарин. Но твърди, че се казвала Лианор.

— Майката на мъжа ми по баща беше Синклер — рече замислено Сара и бавно отиде до входа на шатрата. Погледна към къщата, но мъжът на верандата беше изчезнал. С въздишка се върна обратно, седна върху купа меки възглавници, взе в ръка чинийката с чашата и отпи от чая. След това каза на Аштън: — Знаете ли, че Хоръс Тич беше долу край реката и разглеждаше новия параход, който наскоро купихте? Използва случая да огледа и складовете, и явно много се интересуваше какво е изгоряло тогава. Разказах за това на шерифа Добс. Той обеща да държи под око този човек.

— Хоръс беше и тук — каза Аштън и стана, за да долее кафе на капитана. — Постоянно се мотае наоколо. Харви му зададе тогава няколко въпроса, но не разполагаше с конкретни доказателства, че онзи е имал нещо общо с пожара. Дори мислех да поставя неколцина мъже да пазят къщата и да внимават да не се случи нещо, докато Лиарин е тук. — Аштън се засмя безрадостно. — Но Малкълм сам използва двама неугледни селяни за тази цел… и на първо място, за да ме държи настрана от нея.

— Селяни^[1]? — Капитан Мейерс се почеса замислено по главата. — Да не играете тук шах или нещо подобно, Аштън?

— Да, Чарлз. Играем на шах, само че в тази игра е заложено сърцето ми.

Сега, когато Аштън Уингейт имаше гости, Малкълм съзря удобна възможност незабелязано от съперника си да отмъкне жена си в Билокси. Той тръгна по коридора към спалнята й. Беше му безразлично, че Мегън още не я е събудила. На вратата имаше резе, но силното чукане стресна Лианор. Сънена, тя тръгна със залитане към вратата и изстена, когато видя Малкълм да стои отвън напълно облечен. Молеше се само да не я занимава пак със сделките си. Той се промъкна покрай нея в стаята, а тя се мушна обратно в леглото и се зави презглава. Искаше й се посетителят да изчезне така бързо и лесно от стаята й, както бе изчезнал от погледа й.

— Имам да уреждам днес някои неща в Билокси и бих искал да дойдеш с мен. Много ще съм ти задължен, ако бързо се надигнеш от мекичкото си легло и се облечеш.

— О, Малкълм! — простена тя. — Моля те, върви днес без мен. Наистина не ми е добре, нямам желание в това състояние да те чакам цял ден в каретата.

— Хайде, Лианор, ще се почувстваш по-добре, когато тръгнем на път, сигурен съм.

И с вдигната ръка пресече всички аргументи, които тя смяташе да му противопостави.

— Не желая да слушам никакви възражения, мила моя. Ще изпратя Мегън да ти донесе чаша чай и да ти помогне при обличането. Моля те, побързай. Срещата ми е важна, не желая да закъснявам.

Той излезе, затвори вратата след себе си и така я лиши от всякаква възможност за съпротива. Когато Лианор го чу да си отива, огледа равнодушно стаята. Беше отворила прозореца сутринта, но бризът, който нахлуваше, бе топъл и влажен, предвестник на тежката жега, която щеше да намалее едва привечер. Нощницата й лепнеше по тялото, потта се стичаше на малки капчици между гърдите й.

Тя внимателно отметна чаршафа и стана. Едва се решаваше да диша, защото стомахът й се бунтуваше при всяко движение. След това, като се подпираше, отиде до нишата за миене. Един поглед в малкото огледало над легена потвърди, че не беше в най-добра форма. Изглеждаше бледа и уморена, в очите й липсваше обичайния блясък. Въздъхна дълбоко, после наплиска с хладка вода лицето и ръцете си с надеждата, че това ще я освежи. Не постигна особен успех и едва когато Мегън се появи с чая и няколко бисквити, Лианор се почувства по-силна и решителна. Но обличането просто не бе по силите й, а когато Мегън й подаде едно отворено шишенце с парфюм, за да го помирише, тя едва не повърна.

— Моля те… — промълви и обърна глава. Сладкият аромат на цветя предизвика спазъм в гърлото й. — Моля те днес да е нещо по-леко, Мегън.

Прислужницата наблюдаваше внимателно младата си господарка.

— Какво ви е, мадам?

Лианор вдигна рамене.

— От горещината е. Не разбирам защо на теб не ти се отразява така.

— Ами аз съм здрава, мадам, а и не нося допълнителен товар.

Лианор попита предпазливо:

— Мислиш ли, че може да не е само от жегата?

— Е, да, мадам, аз самата не съм го изпитвала още, но сестра ми се чувстваше точно така, когато чакаше бебе.

Лианор пое ужасено дъх. Ако беше все още при Аштън в Бел Шен, би се радвала много на една бременност, но сега възникваха затруднения, които изглеждаха непреодолими. Тя въздъхна. Ако Мегън беше права, щеше да има големи неприятности и не знаеше как ще се справи с тях. Може би още в самото начало трябваше да си признае, че е спала с Аштън. Тогава Малкълм и Самъртън щяха да имат предвид възможността за евентуална бременност и да бъдат подготвени за това. Питаше се колко ли време ще мине, докато състоянието й проличи. Ако вземеше мерки, може би щеше да опази тайната си още някой и друг месец.

— Мегън, искам да те помоля за една услуга.

— Да, мадам?

— Моля те, да не споделяш това предположение с никого. Съмнявам се, че мистър Синклер ще хареса новината.

— Разбирам, мадам — отговори любезно прислужницата. — Можете да разчитате на мен.

Лианор вдигна глава и погледна Мегън в очите.

— Наистина ли разбираш за какво става дума?

Прислужницата потвърди с лека усмивка.

— Това е заради мистър Уингейт, нали? Детето е от него.

Лианор кимна. Горещо се надяваше, че двамата мъже няма да бъдат така наблюдателни като Мегън. Страхът, че Малкълм може да стори нещо на Аштън или най-малкото да се опита, я накара да се почувства още по-зле. В безмълвна молба протегна ръце, когато силно й се повдигна. Мегън разтълкува жеста и скочи, за да вземе легена. Едва след доста време Лианор се реши да вдигне очи, въпреки че Мегън беше изпълнена със съчувствие.

— Ако трябва да придружа Малкълм, сигурно ще припадна — промълви тя със слаб глас.

— Не се притеснявайте, мадам — каза Мегън успокоително и дръпна легена. — Ще кажа на мистър Синклер, че не можете да тръгнете с него и ако наистина настоява, ще му покажа доказателството.

Лианор поклати глава, ужасена от идеята на Мегън.

— Няма да направиш това, нали?

— Сега трябва да си починете, мадам — посъветва я прислужницата. — Може би наистина няма друг начин да бъде убеден. — Тя изпитваше неприязън към господаря си заради лошото му отношение към госпожата и добави полугласно: — Пада му се, ако от това и на самия него му се доповръща.

 

 

Сега дните бяха значително по-дълги, отколкото в началото на лятото, здрачът траеше кратко и когато Аштън излезе от шатрата си, цветовете на залеза бяха помръкнали. Небето бързо потъмняваше, звездите изгряваха една след друга. Стройният, елегантен силует на „Сивия орел“ се очертаваше ясно на фона на яркочервения хоризонт, а слабата светлина на фенера в рубката показваше на Аштън, че нарежданията му се изпълняват и бдителността на борда не отслабва. Зад „Орела“ се простираше безкрайната водна шир.

Някъде откъм блатото вик на чапла разкъса тишината. Аштън погледна към къщата отсреща. Надяваше се да съзре зад някой от осветените прозорци силуета на жената, която обичаше, но там нямаше никой. Почувства се страшно самотен. Запали една пура и тръгна бавно надолу към тясната ивица мокър пясък, останала след оттеглянето на морето. Приливът и отливът бяха образували малко поточе, което се простираше като тъмна лента през плажа. Аштън погледна отново към къщата насреща.

Лианор! Лиарин! Лианор! Лиарин! Лицето оставаше едно и също, имената се сливаха.

Изскърца със зъби и запрати недопушената пура в тихо плискащите се вълни. Почувства непреодолим порив да удари нещо — или някого. Най-добре Малкълм. Но той още не се беше върнал от града. Спокойното, невъзмутимо море укроти гнева му. Окото му улови леко движение и Аштън се взря в тъмнината, докато различи някакъв силует в бяло. Фигурата се движеше безшумно като привидение по тясната пясъчна ивица край брега и се спря, загледана в „Сивия орел“. Аштън не смееше да диша, копнежът в сърцето му роди надеждата. Беше…

— Лиарин! — Думата бе само един шепот, който вятърът откъсна от устните му, но в него отекна като вик, когато разпозна белия, строен силует. Тя беше! С един скок се озова от другата страна на тесния поток и се затича към нея. Видя я да се обръща изненадано, когато го чу да идва. Беше само по нощница. Долният й край беше мокър, защото вълните обливаха глезените й; вятърът прилепваше тънкия плат към тялото й, лунната светлина играеше в косите й. Приличаше на уплашена фея от приказките.

— Лиарин! — Името прозвуча като нежен повей, събуден от несбъднатия копнеж на мъж, влюбен в една мечта.

— Лианор — отвърна отчаяно тя.

Въпреки че Аштън не различаваше ясно лицето, нито можеше да види движението на устните й, чу сподавената мъка в гласа й и сърцето му се сви от болка.

— Както и да се казваш, ти си и ще бъдеш единствената ми любов.

Тя отметна коси от лицето си и го погледна, изпълнена с мъка и страст. Копнееше да лежи на гърдите му и да чувства дъха му върху кожата си. „Боже, какъв адски огън е любовта“ — мислеше си тя. Щеше ли някога да намери покой?

— Не предполагах, че ще те срещна тук — рече тя. — Баща ми каза, че си отишъл с лодката до твоя параход. Сега седи с пазачите в къщата и пие.

— Един от моите хора ми донесе малко провизии — отговори Аштън. — Сигурно баща ти го е сбъркал с мен.

— Аха…

— Добре ли си? — попита той загрижено.

Тя пое дълбоко въздух.

— Не можех да заспя и си помислих, че разходката ще ме успокои. — Млъкна, защото прекрасно знаеше, че бе напуснала стаята си и по още една причина. С треперещ глас каза: — Сънувах, че Малкълм ме е взел със себе си, за да ми покаже гроба ти. Дори видях надгробната плоча с твоето име. Валеше и духаше ужасен вятър. Всичко бе така истинско, така реално, че се ужасих.

— Било е само сън, мила — утеши я Аштън. — Нямам намерение да умирам и да те оставям в ръцете му.

Приближи се до нея, за да различи лицето й. Усещаше колко е неспокойна и отново запита настойчиво:

— Наистина ли си добре?

Лианор отвори уста да го успокои, да обясни, че е добре, но не каза нищо. Поклати глава, обърна се и бавно тръгна по брега. По-скоро чувстваше, отколкото чуваше, че той върви до нея.

— Тази вечер си толкова замислена — обади се той. — Не искаш ли да ми кажеш какво те потиска?

Лианор зарея поглед над вълните и накрая каза:

— Аз… аз ще имам дете.

Аштън искаше да я грабне в прегръдките си, обзет от радост, но се спря. Изведнъж си помисли колко неясни бяха взаимоотношенията им. Тя изглеждаше така студена и далечна и беше изрекла думите сякаш с нежелание. Той помълча и накрая с мъка попита:

— От кого?

Заболя я като от удар с нож. Не можеше да разбере защо й задава този въпрос.

— Малкълм и аз никога не сме спали заедно.

Аштън я обгърна с безкрайна нежност. Сложи едната си ръка под гърдите й, а другата на корема. Чувстваше плътта й твърда и стегната под тънкия плат. Наведе глава, а устните му докоснаха лявото й ухо, когато я попита:

— Ще си дойдеш ли сега с мен у дома?

Тя дълбоко въздъхна.

— Бебето не решава въпроса, Аштън. Не мога да се върна, без да знам коя съм. Има много неща, които трябва да си припомня. Как мога да те приема за свой съпруг, когато постоянно имам видения, в които вдигат чаши към мен и ме поздравяват като жена на Малкълм?

— Виденията, любима, невинаги отговарят на истината. Как би могла да си сигурна дали това, което ти се явява, се е случило наистина?

Лианор отново въздъхна.

— Без да си дава сметка, Малкълм потвърди виденията ми. А той не знае какво става в душата ми.

Гласът на Аштън прозвуча дрезгаво и сурово.

— Не можеш да очакваш от мен, че ще се отдръпна и ще гледам безучастно как някой отнема жена ми и детето ми.

— Дай ми още малко време, Аштън — помоли тя и погали ръката, положена върху корема й. — Тази къща крие толкова тайни. Ако я напусна, може би никога няма да узная коя съм.

— Тогава ми позволи да отпратя Малкълм Синклер — предложи Аштън. — Докато се намираш в една къща с него, непрекъснато се безпокоя за сигурността ти. Ако загуби търпение, няма ни най-малко да се съобразява с желанията ти. А баща ти не може да те защити, ако се стигне до сблъсък.

— Знам това и ти обещавам, че ще бъда предпазлива, но Малкълм е част от моя живот.

— А аз?

Лианор отпусна глава на гърдите му.

— Не зная, Аштън. Мога само да се надявам… — Устните й затрепериха, по бузите й се търкаляха сълзи. — Надявам се и заради себе си, и заради детето, че си нещо повече от моето настояще. Вечер си лягам в леглото и когато светлината угасне, си мисля за нас. Чувствам те до себе си, чувствам ръцете ти по кожата си и цялото тяло ме заболява от копнеж…

— О, Лиарин, твърде добре познавам болката на незадоволения копнеж!

— Но аз трябва да съм сигурна в самата себе си. — Тя хвърли загрижен поглед към алеята. В далечината се чуха шум на карета и тропот на копита.

— Малкълм се връща. Трябва да вървя.

Аштън обви ръката си по-здраво около кръста й и я задържа още един миг.

— Целуни ме, преди да ме напуснеш.

Тя почувства как се притиска към нея и тъжно въздъхна.

— Мислиш ме за много по-силна, отколкото съм.

Колебливо и неохотно Аштън я пусна да си върви и се загледа след нея, докато мракът я погълна. Нощта отново се изпълни със самота — пуста, лишена от всякакъв смисъл и топлота. Месецът беше вече само едно бледо, жълтеникаво петно на небето. Прииждащите облаци предвещаваха дъжд и водата започваше отново да се покачва. Приливът замени отлива и изтри всички следи от нощната среща на брега.