Джоан Улф
Хвани юздите на съдбата (8)

8

В четвъртък сутринта дойде да ме вземе не Ейдриън, а Хари. Седнахме да изпием по чаша чай в библиотеката, докато напоят конете и натоварят жалкия ми багаж в каретата. Когато всичко беше готово, излязохме да се сбогуваме пред къщата. Целунах мисис Ноак и тя се разплака. Очите на мистър Ноак също заблестяха подозрително. И той получи целувка.

Беше ми невъзможно да им кажа какво означаваха за мен. Те ми дариха доброта и закрила в един период от живота ми, когато спешно се нуждаех и от двете.

— Никога няма да забравя какво сторихте за мен — прошепнах трогнато. — Обичам и двама ви и няма да престана да ви посещавам — обещах.

Мистър Ноак издуха силно носа си, а мисис Ноак каза:

— Бог да ви благослови, детенце.

Ограничих се с кимване, защото ме беше страх, че ако кажа още само една дума, ще избухна в сълзи. Обърнах се, метнах се на гърба на Елза и препуснах по входната алея. Хари ме последва също на кон, след него потегли колата. Обърнах се още веднъж, преди да завием, и видях, че двамата старци продължават да стоят на студа. Махнах им и продължих по пътя.

При всеки друг случай щях да се наслаждавам на петнадесетте мили препускане до Грейстоун Аби, но днес бях твърде развълнувана, за да обърна внимание на зимната гледка. Хари непрестанно бъбреше и вероятно съм му отговаряла, но и до днес нямам представа за какво сме говорили.

Грейстоун Аби се намира на няколко мили от Нюбъри. Вече бях ходила в града, но никога не бях виждала дома на граф Грейстоун. Ала тъй като познавах достатъчно господарски къщи, мислех, че съм подготвена за онова, което ме очаква.

Минахме през високата порта и навлязохме в широка входна алея, обградена от великолепни стари кестени. С изключение на кестените, алеята не се отличаваше от онези, които вече бях виждала. Скоро се появи и могъщата стара постройка, която също не изглеждаше много по-различно от провинциалните имения на богатите благородници, на които татко се опитваше да продава конете си.

Онова, което отличаваше тази къща от другите и което веднага привлече вниманието ми, бяха събралите се пред стълбището хора.

— Всемогъщи боже! — пошепна страхопочтително Хари. — Ейдриън те посреща с почести, Кейт. Събрал е целия домашен персонал да те поздрави.

На двора имаше повече от петдесет души.

— Всички тези хора работят тук? — повторих не разбиращо.

Хари вдигна рамене.

— Така трябва, Кейт.

Бяхме стигнали до завоя на алеята и аз видях как един млад мъж се втурна към къщата. Преди да спрем пред парадното стълбище, господарят на дома излезе от голямата врата. Персоналът му направи място и той слезе тържествено по стълбите, за да ни поздрави.

— Добре си го измислил, Ейдриън — промърмори одобрително Хари и скочи от коня си.

Преметнах левия си крак през гърба на Елза и се задържах с две ръце в равновесно положение, измъкнах десния си крак от стремето и се спуснах на земята. Доста дълга церемония, но както Ейдриън, така и Хари имаха достатъчно разум да не ми предложат помощта си.

— Уолтърс настоя да организираме посрещане — обясни Ейдриън, обърнат към мен, и допълни: — Уолтърс е нашият иконом. Ела да те представя.

Тръгнах редом с него към стълбището, като през цялото време усещах колко съм дребна и крехка. Той стърчеше до мен като великан, а от всички страни бяхме заобиколени от прислужници.

— Искам да представя всички ви на съпругата си, новата графиня Грейстоун — заговори Ейдриън, без да повишава глас. Въпреки това го чуха и хората, които стояха най-далече.

Един мъж в напреднала възраст, но с очевидно съзнание за собственото си достойнство, излезе напред и заговори с отмерен глас:

— Персоналът ви поздравява с добре дошла в Грейстоун Аби, милейди. — Веднага изпитах уважение към него: той изобщо не трепна при вида на скандалната ми пола за езда.

— Благодаря ви, Уолтърс — отговорих сърдечно и понеже веднага бях забелязала червения му нос, добавих: — Предлагам да влезем всички вътре, за да ми представите всеки член на персонала поотделно. Днес е адски студено.

— Всички ли, милейди? — попита смаяно Уолтърс.

— Но, разбира се.

Чух кратък смях някъде отдясно и отвисоко.

— Чухте какво каза милейди — потвърди Ейдриън, хвърли бърз поглед към стълпилите се наоколо прислужници и допълни: — Най-добре е първо да влезе персоналът.

Мъжете и жените се разбързаха към вратата и много скоро всички бяха вътре. Ейдриън, Хари и аз влязохме последни. Хвърлих бърз поглед към голямата зала на новия си дом и едва не зяпнах от учудване, когато открих, че се намирам в къща, която много прилича на средновековно абатство.

— Наистина ли живеете тук? — попитах Ейдриън, съзнавайки, че очите ми са станали огромни от учудване.

— Помещенията за членовете на семейството се намират на първия етаж — отговори той и допълни: — По-късно ще ти обясня всичко. — Жестът му, насочен към таваните и арките над вратите, беше красноречив.

Той удържа на думата си и ми разказа всичко за Грейстоун Аби, но аз считам, че е най-добре именно на това място да обясня как се бе стигнало дотам, че граф Грейстоун живееше в такава необичайна обстановка.

През Средновековието Грейстоун Аби наистина е бил манастир (и в него живеели сто монахини, както каза Ейдриън). Когато Хенри VIII скъсал с Рим, конфискувал цялото имущество на църквата в Англия и го продал или възнаградил с него верните си хора. Така Грейстоун станал собственост на семейството на Ейдриън. Хенри предоставил земите и сградите на първия барон Удроу през 1539 година като награда за оказаните на короната услуги. Ейдриън посочи, че тези услуги били твърде съмнителни, но отказа да ми разясни какво имаше предвид.

Във всеки случай първият барон съборил църквата и се нанесъл да живее на първия етаж на манастира, като оставил партера недокоснат. Следващите поколения от семейство Удроу предприели някои промени в жилищните помещения, но оставили партера в стария му вид, така че днес Грейстоун Аби представляваше най-добре запазеният паметник на средновековното строително изкуство в Англия.

Помещението със сводест таван, в което влязохме, беше от четиринадесети век. Видях прекрасен кръстосан преход и възхитителен свод, които пък бяха от петнадесети век. Стаичката на каплана, помещението, в което монахините разговаряли с външните посетители, манастирската трапезария — всички тези помещения бяха запазени непокътнати и изглеждаха като по времето, когато Хенри разтурил манастира.

Всичко това научих по-късно. В първите минути след пристигането си в Грейстоун Аби се интересувах не толкова от забележителната обстановка, колкото от хората, които живееха тук. Обърнах се с най-милата си усмивка към Уолтърс, едър, гордо изправен, мъж, с ясно изразен орлов нос.

— Започвай, Уолтърс — подкани го с развеселена усмивка Ейдриън. — Съпругата ми иска да се запознае с всички членове на персонала.

Започнахме с икономката мисис Пипен, възрастна дама с впечатляващо черна коса и внушително тяло. Изобщо служителите на Ейдриън изглеждаха добре хранени.

— Как сте, мисис Пипен? — попитах. — Щом се настаня в стаята си, ще дойда специално при вас, за да се опознаем.

Тя сведе глава в лек поклон.

— Много добре, милейди.

Преминахме към помощника на иконома, помощничката на икономката, момичетата, които почистваха и подреждаха стаите, и другите, които работеха в кухнята. След това дойде ред на мъжете, които отговаряха за реда в дома и прислужваха на масата. Усмихвах се на всеки поотделно и се стараех да намеря добри думи, но те бяха толкова много, че ми беше невъзможно да запомня имената им от първия път.

— Къде е Реми? — попита Ейдриън, обърнат към иконома. — Няма ли и той да поздрави жена ми заедно с всички останали?

Лицето на Уолтърс почервеня и в очите му блесна безпокойство.

— Французинът винаги е смятал, че е нещо повече от другите, милорд. — Думата „французин“ беше произнесена с безкрайно презрение.

— Войната свърши, Уолтър — отговори сухо Ейдриън.

— Тъй вярно, милорд — промърмори старецът и устата му се опъна. — Мосю Реми предпочете да не се присъедини към персонала, милорд. Каза, че е „артист“, а не слуга.

Погледнах съпруга си.

— Това вероятно е готвачът? — предположих.

— Точно така. Доведох го от Париж и мога да те уверя, че е наистина „артист“ в работата си.

Обърнах се към персонала и заговорих високо, за да могат всички да ме чуят:

— Беше много мило от ваша страна, че се събрахте да ме поздравите. Много ви благодаря.

Насреща ми имаше море от лица, някои от които колебливо отговориха на усмивката ми.

— Да вървим горе, Кейт — подкани ме Хари. — Сега ще ти покажем истинската къща.

— Уолтърс, наредете да отнесат багажа на милейди в стаята й — обърна се Ейдриън към иконома.

— Веднага, милорд.

— Оттук — каза Хари и тръгна напред по голямата каменна стълба, която водеше към първия етаж.

Единственото имение, което бях опознала в подробности, беше Шарлууд Корт, но и днес съм сигурна, че твърде малко господарски къщи в страната могат да се похвалят с такова великолепие на жилищните помещения като Грейстоун Аби.

— Дядо ми възложил големия ремонт и новото обзавеждане на Робърт Адам — обясни Ейдриън, докато ме водеше от преддверието към трапезарията, оттам в салона и галерията. Хари разказа, че мраморните колони в римски стил, които крепяха сводовете на преддверието, били намерени на дъното на река Тибър и донесени в Грейстоун през 1770 година. В помещенията бяха разпределени благородни римски статуи, а камините бяха облицовани с мрамор от Карара. Без съмнение къщата беше великолепна, но това не беше място, където човек може да се разположи удобно и да се чувства като у дома си. Казах това на Ейдриън.

— Аз никога не съм чувствал тази къща като своя дом — обясни тихо той.

Спомних си какво ми беше разказал Хари за детството на двамата братя и сестрата и се опитах да променя темата.

На втория етаж бяха спалните и аз изпитах безкрайно облекчение, като видях, че архитектът Адам не беше сложил печата си и върху тези помещения.

— Дядо беше на мнение, че е дал достатъчно пари за първия етаж — обясни Ейдриън. — За щастие.

Много скоро разбрах, че е прав. Мебелите в моята спалня не бяха тапицирани с шинц като в Ламбърн, а със синя и розова коприна, но въпреки елегантния си вид помещението беше удобно за живеене и уютно. До вратата към коридора видях още две врати, които Ейдриън отвори за мен. Първата беше към спалнята на господаря. Един бърз поглед остави у мен впечатление за мрачно, разпростряло се на широка повърхност, тъмнозелено, след което побързах да се върна в собствената си стая. Другата врата водеше в малка стая за преобличане, която беше обзаведена в същите красиви цветове като спалнята на графинята.

— Великолепна е — извиках искрено.

— Мама обзаведе тези помещения по свой вкус — обясни Ейдриън.

Вече ми беше направило впечатление колко мек ставаше тонът му, когато заговаряше за майка си.

— Кога почина майка ви, милорд? — попитах тихо.

— Когато бях на седем години. Отнесе я родилната треска. — Ейдриън говореше сдържано и не посмях да задавам още въпроси. Но тъй като самата аз бях загубила майка си на десет години, можех да разбера чувствата му.

Докато говорехме, вратата се отвори. Влязоха двама слуги в богато украсени ливреи и донесоха багажа ми. Оставиха куфарите на красивия килим в кремаво и бяло и се оттеглиха заднешком.

Ейдриън хвърли изненадан поглед към износените кожени куфари, впрочем само два на брой.

— Това ли е целият ти багаж?

— Никога не пътувам с много и излишен багаж — отговорих гордо аз.

— Велики боже, Кейт, аз имах повече багаж, когато бях в армията и воювах!

— Милорд, сигурна съм, че никога не ви се е налагало да носите сам багажа си — отговорих строго аз. — Когато бяхме на път с татко и Пади, носехме само по един куфар, за да не тежи на конете.

Сребърно русите вежди се събраха над носа.

— Доколкото си спомням, определих ти издръжка, за да си купиш съответното облекло. Крауфорд ми описа в сърцераздирателно писмо старите ти дрешки.

Ядосах се не на шега.

— Гардеробът ми е напълно в ред, милорд. Купих си някои допълнителни неща. Направих го само защото мистър Крауфорд ме убеди, че арендаторите ще си помислят нещо лошо за господаря си, като ме видят да се разхождам облечена по този начин.

— Крауфорд е бил напълно прав, но ми се струва, че не си приела добронамерения му съвет особено сериозно. Господи, Кейт, ти си невероятна! — Погледът му не се отделяше от двата стари куфара.

— Аз съм много сръчна в прибирането и подреждането на дрехите — възразих упорито. — Ще видите колко много неща съм побрала в двата куфара.

— Съмнявам се. — Той се обърна към мен: — Миналата година прекара доста време в Лондон. Какво стана с роклите, които носеше тогава?

Стояхме от двата края на красивия кобалтово син шезлонг, но аз му обърнах гръб и пристъпих към високия прозорец с атлазени завеси, за да видя гледката. Прозорецът гледаше към градината. През пролетта и лятото сигурно беше много красиво, но през зимата всичко изглеждаше голо и мъртво.

— Оставих ги в Лондон — отговорих тихо аз. — Те бяха купени с парите на вуйчо и реших, че не ги искате в дома си.

Мълчание. Когато усетих как силните му ръце обхванаха раменете ми, потреперих от изненада. Този грамаден мъж се движеше с учудваща гъвкавост. Той ме обърна, за да го погледна в очите.

— Била си напълно права — проговори съвсем тихо той.

Като си припомних безкрайните обиколки по магазините, които миналата пролет бяхме предприели с Луиза, почти си пожелах да бях задържала проклетите рокли. Освен това усещах дяволски силно ръцете му върху раменете си и се чувствах неловко.

Ейдриън ме пусна и рече:

— Ще повикам шивачка от Лондон. Ако не си подобаващо облечена, не можеш да посещаваш дори съседите ни.

Това обяснение повдигна настроението ми.

— Това би било чудесно — отговорих с благодарност. — Не можете да си представите колко уморително беше да обикалям магазините по Бонд стрийт. Сигурно съм пробвала повече от сто рокли!

— А аз си мислех, че всички жени обичат новите дрехи.

— Да, аз също се харесвам в нова рокля — отвърнах искрено. — Само че покупките са адски досадни. Мисля, че шивачката е най-доброто за мен. Може да ми вземе мерки и после да ушие всичко, от което по нейно мнение се нуждая.

Ейдриън се усмихна развеселено. Е, не ме беше грижа, че ме намираше смешна. Само да можех да разбера кои от забележките ми го разсмиваха. Удостоих го с мрачно заплашителен поглед, но той като че не го забеляза.

— Ще ти трябва и камериерка — добави той. — Да наредя ли на Уолтърс да потърси подходящо момиче?

Бях готова да дам съгласието си, когато в паметта ми внезапно изникна споменът за едно обляно в сълзи, зачервено и измъчено, женско лице.

— Има едно момиче, което бих желала за своя камериерка — заговорих трескаво. — Възможно ли е да изпратите някого в Шарлууд, който да я вземе? — Шарлууд беше само на десет мили от Грейстоун и реших, че не искам твърде много.

— Но, разбира се — отговори с готовност Ейдриън.

— Името й е Роуз и беше домашна прислужница.

Мъжът ми смръщи чело.

— Казах, че ти трябва камериерка, Кейт, не домашна прислужница.

— О, обърках се. Докато живеехме в Шарлууд, тя беше камериерка на братовчедката Луиза. — Това си беше чиста лъжа, но излезе без усилие от устните ми.

Сивите очи обходиха лицето ми и проницателността в тях не ми хареса. Все пак успях да отговоря на погледа му с детска невинност.

— Нямам нищо против — рече най-после той. — Един от конярите ще иде още днес или утре и ще я доведе.

Помълчах малко, преди да кажа:

— Според мен трябва първо да се уверите, че вуйчо ми не си е вкъщи, и после да изпратите човек за Роуз.

— Мислиш ли, че няма да й позволи да дойде?

— Той ви мрази — отговорих откровено. — Не вярвам, че би ви дал и троха от трапезата си, ако знаеше, че ви е нужна.

Ейдриън ме погледна втренчено. Веднага беше разбрал, че крия нещо от него. Затова побързах да променя темата и да отклоня вниманието му от Роуз.

— С радост бих повикала и братовчедката Луиза.

— Като омъжена жена вече не се нуждаеш от компаньонка — напомни ми той.

— Работата е там, Ейдриън — в старанието си да го убедя изобщо не забелязах, че го нарекох на малко име, — че Луиза живее много зле. Тя не е омъжена, няма собствени средства, затова е принудена да живее в дома на брат си. Работи като икономка и детегледачка, без да получава нито стотинка за труда си. Луиза е много мила и добра, макар че е страхливка.

— Страхливка ли? Какво искаш да кажеш?

— Ами, щом непременно искате да знаете, ще ви кажа: аз бях изковала безброй планове как да се разделя с вуйчо си, да стана независима и да печеля сама издръжката си, а Луиза ги отхвърли всичките. Все още не ми се вярва, че намери слабото място във всеки от тях.

Ейдриън ме гледаше с нямо възхищение. Почувствах се като героиня от модна пиеса.

— Да, тази Луиза наистина е малодушна — проговори най-сетне той. — А мога ли да попитам какви по-точно бяха плановете ти?

Описах му най-добрия.

— Бях решила да се преоблека като момче и да си потърся работа в някоя конюшня. Знаете колко добре яздя, милорд. Всеки собственик на конюшня щеше да ме назначи.

Ейдриън остана напълно сериозен.

— Аз със сигурност щях да те назнача.

— Ето, виждате ли! — извиках триумфално.

— Мога ли да попитам какви бяха възраженията на братовчедката Луиза срещу този превъзходен план?

— Тя каза, че никой няма да ми даде отделна стая и ще се наложи да споделям едно помещение с други мъже. И че в този случай ще ми бъде много трудно да не се разкрия.

Устните му потръпнаха.

— Права е била.

Погледнах го подозрително.

— Надсмивате ли ми се?

— Трябва да призная, че съм напълно съгласен с оценката на братовчедката Луиза, що се отнася до умния ти план, Кейт, но не ти се надсмивам. В действителност се възхищавам на силния ти дух. — Той ме дари с ослепителна усмивка и подозренията ми се изпариха в миг. Не беше почтено от негова страна да си служи с тази усмивка.

Овладях се и се върнах на първоначалното си намерение.

— Ще позволите ли да изпратя за Луиза, милорд? Тя няма да ви създава затруднения, а и ще ме учи как да се държа в обществото.

— Пиши й още днес и я помоли да дойде. В тази къща има място за половината армия на Уелингтън.

— Да, но в Ламбърн се живее много по-добре — отговорих и той въздъхна.

— Виж, Кейт, господарят твърде дълго е отсъствал от имението си. И тъй като нямам друг избор, освен да прекарам следващите няколко месеца тук, надявам се съседите и арендаторите да свикнат отново с мен и да направим дома си по-уютен.

— Трябват ни кучета — казах аз.

Мълчание.

— Кучета ли? — повтори със съмнение в гласа той.

— Точно така. Няколко кучета ще направят къщата много по-приятна за живеене. Никога ли не сте имали куче, милорд?

Мускулите на лицето му се стегнаха.

— Никога не бих довел куче в къщата, където живееше баща ми. — Очите му останаха безизразни. — Той не обичаше животните.

Такъв не ми харесваше, но нямах право да му покажа, че съм забелязала унинието му.

— И аз не съм имала куче — заразказвах бодро. — Непрекъснато бяхме на път и нямаше как да го гледам, но винаги съм искала да си имам куче.

— Обещавам ти, че ще го имаш. — Лицето му се отпусна, в очите му изгря усмивка и аз се разтопих. Наистина не беше почтено от негова страна. Погледът му отново се плъзна по багажа ми.

— Мисис Пилен ще ти изпрати няколко момичета да разопаковат куфарите — заключи той. — Вечерята е след два часа. — И излезе.