Джоан Улф
Хвани юздите на съдбата (19)

19

Когато на следващата сутрин видях Хари на закуска, младият ми девер изглеждаше много потиснат. Опитах се да се извиня, че съм го издала на Ейдриън, но той поклати глава и заяви, че съм постъпила правилно. Изглеждаше толкова нещастен, че трябваше да му вдъхна малко кураж.

— Е, поне си върна разписките — казах весело. — Значи вечерта не беше пълен неуспех.

Хари се усмихна и отпи голяма глътка кафе. Погледът му издаде, че беше съгласен с мен.

Обикновено сервираха закуската на маса до стената и ние се обслужвахме сами. Взех си чаша кафе и няколко дребни сладки и седнах срещу Хари.

— Всичко щеше да мине гладко, ако не се беше намесил онзи дяволски Бондс — продължих.

— Не. — Хари поклати глава. — Ейдриън беше прав. В никакъв случай не биваше да те оставя да отидеш сама с Чалмърс. Не мога да си простя, че съм го направил.

Сега вече се ядосах.

— Ама вие и двамата се държите, като че съм безпомощно дете! Трябва да знаеш, че съм напълно в състояние да се грижа за себе си, Хари.

— Знам, знам. Но съм сигурен, че не ти е било особено приятно, Кейт.

Това беше истина, но нали бях жива и здрава! Въздъхнах и погледнах унило кафето си и топлите сладки. Миризмата на храна ми причиняваше гадене.

— Исках да ти помогна, Хари — обясних с треперещ глас, — вместо това само влоших отношенията ти с Ейдриън. Толкова съжалявам. Той… много ли беше ядосан?

— Не, изглеждаше съвсем спокоен. Като се имат предвид обстоятелствата, бих казал, че беше дори умерен. — В тона му имаше нещо, което не разбрах. — Каза, че ако за в бъдеще се изправя пред проблем, който не съм дорасъл да реша, трябва да отида при него. Той щял да ми помогне и не било нужно да се опасявам, че оценява грешно способностите ми.

Сега разбрах. Хари изпитваше горчивина.

— Майчице… — проговорих едва чуто.

— Ейдриън беше изпълнен с разбиране. По дяволите.

— А сега те моля да ме извиниш — проговори уморено Хари. — Имам задължения.

Мъжете винаги имаха задължения, когато не желаеха да водят неприятни разговори.

Проследих излизането му, като мрачно си повтарях, че Ейдриън ще тласне Хари към много по-рисковани приключения, ако продължава да се държи с такова „разбиране“.

 

Бях уморена и потисната и изобщо не бях в настроение за градинско празненство, но точно този следобед с Каролайн бяхме канени у маркиза Силчестър. Всяка година тя организираше градинско увеселение в имението си на брега на Темза и графиня Грейстоун не можеше да отсъства от изискания кръг гости. След като Хари излезе, се замислих как бих могла да откажа. Но тъй като перспективата да седя сама и да се отдавам на мрачни размишления беше също така непривлекателна, реших, че е по-добре да имам компания и да отида на празненството.

Силчестър хаус беше само на няколко мили извън Лондон, но веднага се почувствах като на село. За щастие денят беше топъл и слънчев и всички гости бяха навън, на зелената морава, която се спускаше на тераси към Темза. Който желаеше, можеше дори да се поразходи с лодка.

Каролайн и аз бяхме придружени от Едуард, а в последния момент към нас се присъедини и Луиза, тъй като Пади щеше да прекара целия ден на търга за коне в Татърсел. Ейдриън също трябваше да дойде, но Уолтърс ми съобщи, че се е случило нещо неочаквано и трябва да отидем без него.

Пак едно от „задълженията“, които се явяват точно навреме, помислих си тъжно.

Слязохме от екипажа пред къщата и веднага влязохме в салона, чиито френски врати бяха широко отворени. Маркизата посрещаше гостите на терасата.

— За моя градински празник винаги разполагам с хубаво време — заяви самодоволно домакинята, когато ни поздрави. — Това е част от семейната традиция на Силчестър.

Усмихнахме се и казахме няколко учтиви думи, след което се присъединихме към гостите на моравата, обградена от цветни лехи, до която се стигаше по каменна стълба. Не мина време, и Едуард откри сродна душа, с която можеше да говори за говедовъдство, а Каролайн си намери приятелка, с която да бъбри за деца, така че с Луиза останахме сами. Тръгнахме да се поразходим в градината, като кимахме на познатите си, без да се впускаме в разговори.

Бях с широкопола шапка, но въпреки това ме заболя глава и се оплаках на Луиза.

— Виждам, че не изглеждаш добре, Кейт — отговори съчувствено тя. — Можем да отидем в розовата градина и да поседим под някой храст.

Веднага се съгласих. Наистина не бях спала добре, но не за първи път се будех като разбита. Преди няколко дни даже бях спала следобед — за първи път в съзнателния си живот. Аз, която не спях следобед от двегодишна!

— Дали Пади ще купи нови коне от търга, Луиза? — попитах лениво, когато се настанихме на красивата, но не особено удобна каменна пейка в сянката на стар бук.

— Не — отговори братовчедка ми. — Искаше само да разбере какви са цените в търговете на Татърсел.

Кимнах и помилвах светлорозовото листенце, което беше паднало в полата ми.

— Пади държи да е осведомен за пазара, за да знае колко да иска за собствените си коне — обясни компетентно Луиза. — Разбира се, той не може да постигне цените на Татърсел, но пък и не може да подарява конете си.

— Ти си станала истински специалист, Луиза — отговорих развеселено и й намигнах.

Бузите й пламнаха и придобиха красивия цвят на листенцето в ръката ми.

— Аз… ами, аз се привързах много към Пади, Кейт — призна тя. — Знам, повечето хора са на мнение, че не е достатъчно добър за мен, но съм уверена, че е най-… най-добрият и солиден мъж, когото съм срещала.

— Пади е прекрасен човек — отговорих убедено. — Той е верен, честен, добър, мил… — Хвалебствените ми думи свършиха. — За мен винаги е бил част от семейството. — Погледнах я пронизващо. — Веднага разбрах, че той също много те обича, Луиза.

Помислих, че ще се зарадва, но лицето й помрачня.

— Права си, Кейт. Но се боя, че от тази връзка няма да излезе нищо. Той е на мнение, че начинът му на живот не е подходящ за дама като мен.

— Е, в това има нещо вярно — отговорих честно.

— При това аз съм готова да живея с него и ще бъда много по-щастлива, отколкото да работя безплатно за брат си и снаха си — обясни горчиво тя. Явно беше напълно убедена в думите си.

Вече бях отворила уста да й разкажа за предложението на Ейдриън, но отново я затворих. Той беше толкова разочарован от мен, че беше твърде възможно да се откаже от намерението си да им даде Ламбърн само защото ми бяха близки. Задоволих се да й вдъхна малко кураж.

— Ще говоря с Ейдриън. Ще се омъжиш ли за Пади, ако намерим постоянно място за конете му?

— Да, разбира се — отговори Луиза и очите й заблестяха възбудено.

Погладих отново розовото листенце и повторих:

— Ще говоря с Ейдриън.

 

Поседяхме почти час в розовата градина и много гости, които като нас търсеха прохлада, се спираха да си побъбрим. Стана време да се върнем в салона. Влязох в къщата през високия френски прозорец и едва не се сблъсках с вуйчо си, който се беше устремил навън.

Той ме погледна и спря като закован, сякаш се беше ударил в стъклена стена.

— Ти… — прошепна задавено той.

Тъй като не можах да намеря подходящ отговор, само кимнах и попитах тихо:

— Как си, вуйчо Мартин?

Той излезе на терасата и отново се обърна към мен.

— И Грейстоун ли е тук?

Изпратих безмълвна молитва към небето. Този път „задължението“ на Ейдриън ни спаси от нова среща между двамата.

— Не, сама съм.

Кристалните очи на Шарлууд блеснаха.

— Тук ли е Каролайн? — прошепна глухо той.

Поколебах се, но не можах да го излъжа.

— Да, тук е.

Вуйчо се обърна безмълвно, прекоси терасата и спря на стълбището, за да огледа хората, които се разхождаха по моравата. Кестенявата му коса блестеше под яркото слънце. Той слезе по стълбите и изчезна между гостите. Последвах го до края на терасата и погледнах надолу.

Видях как вуйчо си пробиваше път в навалицата към следващото ниво на моравата. Точно там забелязах сламената шапка със сини панделки, която носеше Каролайн.

Е, все някога трябваше да се срещнат, помислих си, а днес и Едуард е тук. Запътих се бавно към къщата, за да видя какво става в салона.

 

По пътя към къщи Каролайн беше много мълчалива, а Едуард беше стиснал здраво устни. Луиза, която седеше до Каролайн, се взираше замечтано през прозореца. Очевидно мислите й бяха при Пади и щастливото им общо бъдеще. Пътуването мина в мълчание.

Щом се прибрахме, Каролайн ми каза на ухото:

— Кейт, ако нямаш нищо против, ще дойда за малко в будоара ти.

— Разбира се, че нямам нищо против — отговорих бързо. Бях уморена до смърт и ми беше тежко на душата, но умирах от любопитство да узная как беше минала срещата й с Шарлууд.

Тя ме последва в стаичката за преобличане и търпеливо изчака да обясня на Жанет, че ако имам нужда от нея, веднага ще позвъня. Едва бях затворила вратата зад камериерката си, когато Каролайн рухна на най-близкото кресло и се разхълца.

— Срещнах Мартин!

Приседнах на крайчеца на шезлонга.

— Така си и помислих.

— И ти ли го видя?

— Съвсем за малко.

Каролайн затвори очи.

— О, Кейт, той е много променен.

— Така ли мислиш?

— Да, и знам, че съм права. — Тя отвори очи и ме погледна тревожно. — Той… той ме уплаши.

Вниманието ми веднага се събуди.

— Какво се случи?

Тя смръщи чело.

— Нищо драматично. Дойде при мен, докато разговарях с други гости, и ме помоли за кратък разговор. Слязохме на брега, нахранихме патиците със сух хляб и си побъбрихме. — Тя прехапа долната си устна. — Не се уплаших от думите, а от вида му.

Свалих обувките си и раздвижих отеклите си стъпала.

— За какво говорихте?

— Попита ме дали съм щастлива, аз отговорих утвърдително и допълних, че имам две чудесни деца. — Погледът й срещна моя. — После ме попита за Едуард.

Кимнах бавно.

— Попита дали го обичам.

— А ти какво му каза?

— Казах, че много, много го обичам. — Тя изкриви лице в болезнена гримаса. — Мартин не каза нищо, Кейт, но как само ме погледна… Божичко, направо настръхнах. Заговорих за разни глупости, казах му, че времето лекува раните и че той със сигурност ще срещне жена, която да обикне, както аз обичам Едуард, но трябва да й позволи да стигне до сърцето му. Говорех ли, говорех, а той мълчеше и ме гледаше. Да знаеш само как се изнервих!

Кимнах. Много добре знаех какво е да си близо до Шарлууд.

— Казах му, че трябва да ме забрави — продължи Каролайн. — Че трябва най-сетне да забрави миналото, да заживее своя живот.

— Много добре си постъпила — подкрепих я аз.

— Той обаче каза, че постоянно мисли за мен, че никога не е преставал да ме обича и ще обича само мен и никоя друга.

— Велики боже! — прошепнах уплашено. Макар че не бях учудена.

Каролайн закърши ръце.

— Ние бяхме деца, Кейт! Не е нормално да храни такива силни чувства към мен. Имам чувството, че този човек е превъртял… че се е вкопчил в мен като удавник.

— За съжаление си права. Той не е нормален — потвърдих тъжно.

— И вината за това е моя! — изплака тя.

Поклатих глава.

— Не, Каролайн, ти не си виновна. Много мислих за вуйчо Мартин и не намирам оправдание за поведението му.

По бузите й се стичаха сълзи.

— Детството му беше ужасно… беше толкова нещастен…

— Каролайн, помисли малко! Детството на Ейдриън не е било по-добро от това на Мартин, бих казала даже, че големият ти брат е живял много по-зле. — Потиснах обзелия ме гняв и заключих сериозно: — Хари ми каза, че баща ви често го е биел.

Тя кимна и издуха носа си.

— Мисля, че татко мразеше Ейдриън — прошепна нещастно тя. — Искаше големият му син да живее в страх от него, но никога не го постигна.

Приведох се към нея.

— И какво стана? Да не би Ейдриън да се превърна в ожесточен, изпълнен с омраза, възрастен човек?

Каролайн поклати глава и отново изхълца. Но се овладя бързо и посегна към кърпичката си. Продължих разпита.

— Дали ако Ейдриън беше направил опит да отвлече някое момиче и беше претърпял провал, щеше да потърси такова жалко отмъщение?

Каролайн скри лице в кърпичката си и отговори с абсолютна убеденост:

— Ейдриън никога не би избягал от къщи. Никога не би оставил Хари и мен сами с баща ни.

Прогоних неприятната мисъл, че мама беше избягала и братчето й беше останало самичко с бруталния баща. Вместо това казах:

— Точно в това е разликата между двамата. Ейдриън мисли за другите, а Шарлууд — само за себе си.

Каролайн издуха носа си и ме погледна. Надвисналите на ресниците й сълзи блестяха като диаманти.

— Ти не разбираш, Кейт — промълви тъжно тя. — Мартин ме обичаше.

— Той те е желаел — поправих я аз. — Ако те обичаше, никога не би си позволил да те убеждава да избягаш с него, след като е знаел, че ще предизвика шумен скандал. За бога, Каролайн, как си е представял бъдещия ви съвместен живот? Баща му е бил жив, твоят също. При дадените обстоятелства никой от двамата нямаше да ви даде и стотинка. И как щяхте да живеете? Какво щяхте да ядете?

— Нямам представа — отговори тъжно тя. — Никога не съм мислила за тези неща.

— Разбира се, че не. Ти си била само на шестнадесет години. Но Шарлууд е бил на двадесет и една — една година по-голям, отколкото е сега Хари. Дори и на Хари не би му минало през ума, че може да отвлече някое почтено момиче и да се ожени за него, без да има с какво да го издържа!

Настана мълчание. Каролайн обмисляше възраженията ми. Продължих убедено:

— Вуйчо Мартин може и да не е имал най-добрите карти в живота си, но не е съумял да разиграе и онези, които са му се паднали.

— Кейт, всичко, което каза, е вярно. Разбирам го. — По бузата й отново се плъзна сълза. — Но това не означава, че не изпитвам съжаление към него.

Излегнах се на шезлонга, отпуснах глава на възглавницата и затворих очи. Чувствах се безкрайно уморена. Преди да задремя, си казах, че Каролайн има много по-добро сърце от мен.