Джейн Ан Кренц
Пиратът (7)

Шеста глава

При краткото си посещение в малкото градче на Аметиста, Кейт с безпокойство установи, че Лети Плат бе абсолютно права в твърдението си за властта и влиянието, с които разполагаше Джаред навсякъде из малкия тропически остров. Още по-тревожен бе фактът, че макар за пръв път да излизаше извън курортното селище, абсолютно всички в градчето знаеха коя е — и, за нейно безкрайно раздразнение, причината не бе в репутацията й на известна писателка.

— За мен е огромно удоволствие да бъда на вашите услуги, госпожо Инскип! — Ухилен до уши, собственикът на малката бакалничка побърза да дръпне встрани своя помощник — очевидно собственият му син, и се засуети да изпълни лично поръчката. — Позволете ми да ви направя обичайната отстъпка, полагаща се за поръчваните от курорта стоки — настоя той, докато опаковаше продуктите.

— Мисля, че мога да заплатя обичайните цени — противопостави се Катрин и бръкна в чантата си за парите.

— Не, не, не — в никакъв случай! И дума да не става! Джаред Хоторн купува много неща от моя магазин и отстъпката, която му правя, е просто начин да му се отблагодаря! Разбирате, нали?

— Да, естествено, но в този случай покупките са си лично мои, а не за господин Хоторн и не са предназначени за ресторанта на хотела.

— Но вие сте негова близка приятелка и аз съм длъжен да ви дам нещата с полагащото се намаление!

— Само че аз наистина не се нуждая от намаление и твърдо няма да го приема!

Лети се приближи към Кейт и й прошепна тихо:

— Ако съм на твое място, няма да споря. Отказвайки на господин Чан, ти ще го обидиш, а и на Джаред никак няма да му стане приятно, така че козовете са на тяхна страна. Отстъпката се полага на Хоторн — сега той ти я е преотстъпил и ти си длъжна да я приемеш! Не се впрягай толкова!

Катрин въздъхна. Сама си даваше сметка, че не си заслужава да спори за подобна дреболия, затова се усмихна колкото се може по-мило на собственика на магазина и каза:

— Благодаря ви, господин Чан. Наистина сте изключително любезен.

— О, няма нищо, няма нищо! — Дребният човечец пресметна сумата на касата, която изглеждаше така, сякаш е била закупена най-малкото преди Втората световна война. — Моля, предайте много поздрави на Джаред!

Кейт прегърна огромната хартиена кесия, препълнена с продукти за пица и последва доволно усмихващата се Лети извън бакалничката. Почти всеки, покрай когото минаваха, я оглеждаше с нескрито любопитство и широко се ухилваше.

— Какво точно, според теб, имаше предвид господин Чан, когато ме нарече близка приятелка на Джаред?

Лети й хвърли леко снизходителен поглед.

— А ти как мислиш?

— Ето, тъкмо от това се боях. Да не би всички тук, на острова, вече да знаят, че аз съм…, че между мен и Джаред… — тя се изкашля смутено, — съществува интимна връзка?

— Нищо чудно. Притеснява ли те?

— Не, направо ме вбесява! — отвърна Кейт с рязък тон, тръсвайки гневно кесията с храна в багажника на малкия джип, който Лети караше. — Подобно нещо представлява нарушаване на правото на личен живот!

— Ако толкова много държеше личният ти живот да не бъде нарушаван, нямаше да се забъркваш в любовни отношения с най-известния мъж на острова! — отвърна другата жена, докато спокойно палеше колата.

Катрин затвори очи. Беше объркана.

— Май имаш право. Връзката ми с Джаред определено не е сред най-мъдрите неща, които съм вършила досега. Предполагам, че тропическата жега е размътила мозъка ми. Е, добре. Къде отиваме сега?

— Мислех да се отбием за малко в един бутик за дрехи, собственост на моя приятелка. Внася най-модните неща, а и цените при нея са значително по-ниски от тези в магазина за сувенири в курорта.

Кейт моментално се ободри.

— Страхотна идея!

Двадесет минути по-късно обаче, когато, след като си бе избрала една красива разноцветна рокля, дълга до глезените и помоли да я подкъсят, Катрин Инскип се сблъска с поредното доказателство за вездесъщото влияние на Джаред Хоторн навсякъде из острова. Сякаш ме дебне къде ходя, помисли си кисело тя.

— Ще накарам шивачката ми да се заеме още сега, за да можем да ви я доставим в хотела до следобед. — Побърза да я успокои собственичката на бутика. — Нали няма да е прекалено късно?

— О, не, не се тревожете! Не бързам — мога сама да си я взема утре!

— В никакъв случай! — Махна ръка с елегантен жест жената. — Вие сте близка лична приятелка на Джаред и затова настоявам да ви я доставим ние. В края на краищата, именно той ми даде необходимият заем, за да започна този бизнес и винаги и с огромно удоволствие бих направила услуга на негов приятел. За Бога, та всъщност почти всички тук, на острова, са задължени за нещо на Джаред. Не е ли така, Лети?

— Боя се, че е точно така — съгласи се другата жена, като очите й блеснаха със задоволство. — Хайде, Кейт, ела да разгледаме галерията в съседство на бутика. Може нещо да ти харесай да поискаш да си го вземеш.

— Пак с отстъпката, полагаща се на Джаред, а? — подхвърли със сух тон спътничката й.

— Нищо чудно: Мери Фаръл — собственичката на галерията, печели основно от туристите на курорта, които купуват изложените там творби, поради което несъмнено също се чувства в някакъв степен задължена на неговия управител. А и художниците, излагащи картините си в тази галерия, припечелват хляба си именно благодарение на туристите от Кристалния залив.

Кейт вдигна безпомощно ръце.

— Е, предавам се. Само си мисля, защо най-сетне не признаете, че живеете в истинско феодално кралство и не коронясате Джаред за свой законен владетел?

— Определението ти не е съвсем точно — подхвърли Лети през смях. — Това не е феодално кралство, а само едно градче на малък тропически остров, едва различим на картата на света. Ако не беше Джаред и неговият курорт, Аметист сигурно щеше или изцяло да опустее или постепенно да се превърне в жалко, мръсно пристанище, убежище на всякакви отрепки, каквото е Рубинения остров. Хората тук знаят това.

— И успяват по много подходящ начин да изразят своята признателност.

— Да, така е.

— Знаеш ли, Лети, мисля си, че нещата вероятно са стояли по същия начин и по времето, когато Роджър Хоторн е владеел острова.

— Не бих се изненадала.

 

Кейт спря, огледа се бързо през рамо и в следващия миг се провря като стрела под желязната верига, преграждаща пътечката, която водеше към руините на замъка. Престъпвайки забраната, усети да я изпълва чувство на дръзка неустрашимост — намираше се на територия, недостъпна за случайния турист.

Макар да нямаше защо да се тревожи, че може да бъде забелязана, тя продължи да поглежда често-често назад.

Не съществуваше и причина, поради която да се чувства толкова напрегната, казваше си — от достатъчно дълго време бе в Кристалния залив и вече бе научила навиците, както на персонала, така и на почиващите. Едва започваше да се зазорява и никой себеуважаващ се турист не би станал толкова рано, а що се отнася до работещите, те също предпочитаха да поспиват до по-късно, както бе успяла да установи. Животът на един южен остров определено си бе за завиждане.

И така, най-сетне замъкът бе на нейно разположение — за това си мечтаеше още от деня на своето пристигане и любопитството й бе нараснало неимоверно много. Всъщност, веднъж вече бе посещавала развалините в групова обиколка с водач, но бе останала безкрайно разочарована — заедно с още няколко любознателни туристи тя бе последвала ентусиазирания гид по извиващата се нагоре пътечка, стигайки до останките на прословутото пиратско убежище; на никого от тях обаче не бе позволено да навлезе по-навътре сред тях и да разгледа по-обстойно вътрешността на порутения замък. Водачът им бе разказал една съкратена версия на историята на Роджър Хоторн, в която липсваха доста от по-пикантните и интересни детайли, описани в дневника на Амелия.

Семейството живяло на Аметистовия остров в продължение на дълги години. Имали няколко деца, въпреки че първоначално младата девойка твърдо се противопоставяла на предложенията на пирата да се омъжи за него. Този факт бе развеселил групичката туристи. Накрая семейството на Хоторн се връща обратно в Англия — по-големият брат на Роджър умира, без да остави наследници, като му завещава всичките си земи и своята благородническа титла. Оттогава никой повече не е живял в замъка.

— И така, сградата е вече толкова порутена, че засега ръководството на курорта разрешава на посетителите да влизат само до първия салон — бе завършил обясненията си екскурзоводът. — Разбира се, планирана е реставрация и скоро голяма част от замъка ще бъде отворена за разглеждане.

Кейт обаче никъде не бе видяла и следа от начало на възстановителни работи, нито бе забелязала някакви работници наоколо. При все това, нейната наблюдателност й бе помогнала да съзре отпечатъците от два вида стъпки върху спираловидното стълбище в другия край на здрачния салон. Нещо й подсказа, че бяха оставени от Джаред и неговия дебел приятел Макс.

Кейт се бе събудила сутринта е определеното чувство, че повече не може да се бори с неудържимото и тревожно любопитство, което я измъчваше. Трябваше най-после да разбере какво ставаше в замъка. Поради задълбочилите се интимни отношения с Джаред, за младата жена бе вече невъзможно да се прави, че не забелязва неговите необясними посещения в замъка. Макар официално достъпът до него да бе забранен, с изключение на груповите посещения с водач, Хоторн най-малкото два пъти бе водил там Макс Бътърфилд и то посред нощ, като със сигурност двамата бяха влизали доста по-навътре от предния салон. Катрин Инскип с нарастваща увереност започваше да вярва, че това, което ставаше в замъка нощно време бе или незаконно, или опасно, или по-вероятно и двете. Държеше да узнае истината!

Разстоянието до замъка на пирата бе доста дълго — пътечката извиваше между гъстата тропическа растителност над Кристалния залив, след което навлизаше сред джунглата, като най-неочаквано свършваше пред грамадата развалини. Кейт се спря, за да си поеме дъх, вперила поглед в тях сред бледата светлина на настъпващото утро.

Приличаше по-скоро на добре укрепена каменна къща, отколкото на истински замък. Не бе голяма — едва на три етажа, с множество тесни прозорци и без никаква допълнителна защитна стена, която да огражда вътрешния двор. Нямаше централна порта, нито, съответно, къщичка за вратаря. Кейт не забеляза неизменните за всеки истински замък крепостни валове и ограждащ защитен ров с вода. Постройката обаче разполагаше с доста висока кула, извисяваща се над централното крило, от която, без съмнение, Роджър Хоторн внимателно бе наблюдавал водната шир — както за евентуални нападатели, така и за лесни за оплячкосване жертви.

Страната на замъка в посока към океана представляваше изключително солидна каменна стена без прозорци, която надолу постепенно се сливаше със скалата от застинала лава, издигаща се от морските дълбини. Оттук замъкът бе практически непревземаем. Единственият достъп до него бе през джунглата откъм вътрешността на острова.

По време на туристическата обиколка водачът им бе обяснил, че Хоторн и хората му използвали брега над Кристалния залив като пристанище за корабите си. Именно тук — на мястото, където сега се намираше курортът, те разтоварвали заграбените богатства и стока, въртели търговия и сключвали сделки. По-заможните плантатори и едри собственици от съседните острови охотно купували всичко, което Хоторн успеел да плячкоса и никой не се тревожел особено много на кого са принадлежали тези неща преди това.

Кейт си пое дълбоко дъх и предпазливо премина под солидния каменен свод на входа, следвайки пътечката, по която ги бе повел техният водач при груповата туристическа обиколка. Малко по-късно се озова сред потъналия в сенки обширен салон с висок сводест таван. Включи малкото фенерче, с което се бе снабдила и в същия миг усети по цялото си тяло тръпките на странно зловещо чувство. Когато бе стояла тук заедно е останалите туристи предишния ден и всички с любопитство бяха разглеждали останките от мебелировка и декорация по стените, всичко й бе изглеждало съвсем нормално. Сега обаче изпитваше усещането, че се намира в стая, пълна с призраци.

— Не прилича съвсем на провинциалната къща на богат английски земевладелец, Амелия — прошепна Кейт. — Как си издържала да живееш тук? Обзалагам се, че си била бясна, когато е трябвало да се опиташ да устроиш удобен и уютен дом в тази огромна съборетина.

Запъти се бавно и предпазливо към спираловидното каменно стълбище в другия край на салона. Отпечатъците от стъпки все още си личаха ясно в прахта — значи, не си беше въобразила. Стъпалата обаче водеха надолу, а не нагоре, както очакваше. Наведе се и плъзна лъча на фенерчето по каменните плочи — стълбището се спускаше докъдето поглед стига в мрачните и тайнствени подземия на замъка.

Предварително се бе подготвила, че няма да й бъде никак лесно да открие истината, затова отново си пое дъх и се замисли какво да прави от тук нататък. Всъщност, бе очевидно, че нямаше избор — ако искаше да узнае накъде водеха стъпалата, явно й се налагаше да слезе по тях.

Бавно запристъпва надолу сред сенките, които играеха по каменните плочи и стени на стълбището под лъча светлина. В този миг разбра буквалния смисъл на това какво означава косата ти да се изправи от страх. Ръката й, стиснала здраво фенерчето, бе потна и трепереше. Кейт бе нащрек и готова в миг да се обърне назад и да побегне, ако се наложеше.

Въпреки всичко събра смелост и заслиза надолу по стълбите, следвайки отпечатъците от стъпки. Спомни си как на няколко пъти екскурзоводът бе подчертал, че основите на замъка са силно подкопани и той може всеки миг да рухне. Кейт обаче се успокои с мисълта, че щом някой вече е минавал оттук и то съвсем наскоро, опасността вероятно не е чак толкова голяма. Всъщност, Джаред и Макс явно бяха слизали тук неведнъж и то посред нощ.

Мракът наоколо се сгъсти, когато младата жена се озова под нивото на салона. Вече нямаше процепи в стените, през които да влиза светлина и въздух и тя едва успяваше да си поеме дъх сред влажната и застояла атмосфера. Когато се спираше, за да разгледа наоколо под светлината на фенерчето, Кейт виждаше единствено каменни стени, обграждащи я отвсякъде и влажни, хлъзгави стъпала, спускащи се все по-надолу към загадъчните подземия на замъка.

В следващия миг, стълбището най-неочаквано свърши, извеждайки я в тясно помещение, подобно на затворническа килия. Вероятно някога го бяха използвали като изба или склад. Щом обаче разгледа по-подробно, Кейт забеляза, че отпечатъците от стъпки водеха право към една от стените, след което се изгубваха. Нямаше съмнение — съществуваше тайна врата, през която Джаред и Макс бяха продължили по-нататък. Въпросът обаче бе да открие начинът, по който се отваряше тя.

Докато стоеше замислена, вгледана в стъпките по пода, Катрин установи, че част от тях отвеждаха обратно към нишата, която се образуваше под стълбището. Върна се и чак тогава забеляза нисък свод, където очевидно някога е имало и врата. От другата страна се виждаше тясно помещение с железни решетки — вероятно някога също използвано като склад или затворническа килия.

Започваше да изпитва все по-силно безпокойство и напрежение — колкото повече разглеждаше преграденото с решетки помещение, толкова повече то й приличаше на подземна тъмница. Внезапно я обзе огромно, непреодолимо желание да се измъкне навън, на ясната дневна светлина и свежия въздух. Втурна се обратно нагоре по стълбите, препъвайки се в бързината. Когато приближи последните стъпала, Кейт изгаси фенерчето и ускори крачка. Нямаше търпение да излезе от тъмнината и влагата, да почувства топлата ласка на слънчевите лъчи в настъпващото утро. По-късно, когато се прибере в стаята си, ще помисли внимателно и ще вземе решение какво да предприеме оттук нататък. Вероятно бе най-разумно да зададе директно въпроса на Джаред, но какво щеше да прави, ако той отречеше всичко? Не успяваше да понесе мисълта, че нейният любим можеше да се окаже просто един съвременен пират, търгуващ с контрабандна стока. Измъчваха я хиляди съмнения, които я подтикваха да побърза и тя буквално премина с един-единствен скок през последните стъпала.

Нетърпението й да се измъкне колкото се може по-скоро от салона бе толкова голямо, че Катрин въобще не забеляза мъжа, спотаил се в сенките край тъмното стълбище. Внезапно се озова в неговата здрава хватка, бе придърпана към якото му тяло и единственото, което успя да направи, бе да отвори уста в опит да изкрещи.

Неуспешно. От гърлото й не излезе нито звук — нечия широка длан бе притисната плътно към устните й, при което Кейт мигновено заби лакът в корема на нападателя. Ударът й нямаше очаквания ефект, попадайки в стегната, неподатлива мускулатура, но въпреки всичко мъжът очевидно изпита болка, тъй като издаде приглушено стенание и леко разхлаби хватката си. Това бе достатъчно за Катрин, която моментално стъпи встрани, хващайки го за ръката в опит да го преметне на земята. Мъжът не оказа почти никаква съпротива — също както Джаред онази сутрин на плажа — но вместо да изгуби равновесие, той прибави още ускорение към нейното и резултатът бе, че в следващия миг младата жена се озова по гръб на пода. Това й бе достатъчно, за да разбере кой бе нейният тайнствен нападател.

— Джаред!

Той се метна отгоре й, притискайки тялото й към каменните плочи.

— За Бога, това си ти! Как не се сетих! Замълчи, глупаче такова — звуците тук отекват надалеч! Всички ли автори на исторически романи са толкова дяволски любопитни като теб?

Кейт отново бе обхваната от силен гняв, макар и поради друга причина. От къде на къде смееше да се държи така с нея? И как така се осмеляваше да се промъква в тъмното и да се хвърля като някой бандит върху някой нищо неподозиращ посетител, който просто се опитва да разреши една не много приятна загадка?

— Пусни ме, копеле такова! Дяволите да те вземат, остави ме да стана! Ти си само един лъжец, нищо повече! Гаден, подъл лъжец!

— Тихо, стига — нареди й той с по-мек глас. — Няма ли най-сетне да спреш да се дърпаш и да замълчиш за момент? Престани да се държиш толкова опърничаво и се успокой. Така само можеш да се нараниш.

Кейт обаче се тресеше от гняв — никога преди не се бе чувствала толкова бясна и войнствено настроена. Съзнаваше, че е предадена.

Схватката бе кратка и яростна. Кейт се бореше с всички сили, макар още в началото да знаеше, че ще се окаже победена. Двете седмици уроци по самоотбрана се оказаха напълно безполезни и сега младата жена се дърпаше и мяташе насам-натам подобно на малко, обезумяло от ужас животинче в лапите на едър хищник. Опита се да ритне Джаред, но в същия миг кракът й се оказа прикован към пода под тежестта на бедрото му. Усилията й да го удари с юмрук също завършиха безславно — изпревари я, улавяйки ръцете й в здрава хватка. Същевременно, бе изключително внимателен, като нито веднъж не я нарани, успявайки най-накрая да я притисне в прегръдките си така, че бе неспособна да се помръдне.

— Достатъчно! — каза през стиснати зъби. — Не можеш да ме победиш, Кейт, така че по-добре престани да изразходваш енергията си напразно.

След още няколко секунди на напразна, изтощителна борба, младата жена се принуди да последва съвета му. Лежеше неподвижна, опитвайки се да си поеме дъх. Китките й бяха приклещени от двете страни на главата й и тя лежеше, плътно притисната към каменните плочи под тежестта на неговото тяло в някаква абсурдна пародия на начина, по който я бе държал, когато се бяха любили за пръв път.

— Така е по-добре — тихо отбеляза Джаред след продължителна напрегната тишина. Предпазливо отпусна хватката си и бавно се надигна, без да отмества поглед от лицето й. — Добре ли си?

— Не! — Катрин също приседна, все още трепереща от гняв. Зае се да изтупва прахта от полата си, съсредоточила цялото си внимание върху тази дейност, използвайки я като предлог да избегне вперените в нея сребристи очи. — Чувствам се отвратително. Как смееш да се държиш толкова грубо с мен?

Хоторн измърмори някакво проклятие под нос, скачайки леко на крака, като й подаде ръка, за да стане. Изражението на лицето му бе напрегнато от едва сдържано раздразнение.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — прошепна през стиснати зъби.

— А ти какво си мислиш? Дойдох да разгледам замъка по-подробно. Туристическата обиколка бе абсурдно кратка — хвърлихме поглед на предния салон и нищо повече! Искам да обиколя навсякъде, без да бъда ограничавана!

— Беше ти обяснено, че останалата част от замъка е затворена за посетители!

— Да, но, както сам отбеляза, ние, писателите на исторически романи, се отличаваме с неизкоренимо любопитство.

В продължение на няколко секунди Джаред я наблюдава мълчаливо, след което заяви със сериозен тон:

— Хайде, стига, Кейт, искам да ми кажеш истината. Какво правиш тук и то толкова рано?

— А ти как разбра къде съм? — зададе на свой ред въпрос Катрин.

— Просто се отбих в стаята ти и не те намерих. Исках да те поканя на утринна разходка на плажа при изгрев — слънце. Стори ми се адски романтично и реших, че и на теб ще ти хареса! Като видях, че те няма, реших, че вероятно си отишла да се гмуркаш сама в залива. И там не те открих, но за сметка на това забелязах, че желязната верига, препречваща пътеката към замъка, все още се полюшваше — значи, някой бе минавал оттам и то съвсем наскоро. Влизайки в салона, чух тропот нагоре по витото стълбище и се скрих, за да хвана натрапника.

— Каква проницателност, наистина! Имам късмет, че не ми счупи врата!

— Но как да предположа, че престъпилият забраната си именно ти! По дяволите, разбери, че не съм в настроение за хитруване на дребно. Очаквам да получа отговор на въпроса, който ти зададох преди малко, но не тук и не сега.

— И защо не? Аз също имам да те питам някои неща!

— Започваш да играеш с късмета си, момиче! Достатъчно за днес. Прибираме се незабавно в курорта — не искам да оставаш тук повече! — Хвана я за ръката и с рязко движение я, поведе извън сумрачния салон.

— По дяволите! Спри за миг поне! — Катрин се препъна и се опита да се измъкне от хватката му, но Джаред не обърна никакво внимание на опитите й да се освободи.

Повлече я е бърза стъпка надолу по пътечката, докато стигнаха до преграждащата верига. Изчака я да мине под нея, след което се наведе и на свой ред се шмугна отдолу.

— Е, добре. Вече сме в безопасност — подхвърли малко по-късно, когато двамата вървяха вече по-спокойно надолу към курортното селище. — Ако ни видят тук, поне можем да кажем, че сме се разхождали по плажа.

— И защо въобще трябва да даваме някакви обяснения? — изгледа го ядосано Кейт.

— Защото така смятам аз.

— О, да! Забравих, че на този остров всяка твоя дума е закон!

— Започваш да схващаш!

Вече я държеше за китката — вероятно всеки би си помислил, че двамата просто са се хванали влюбено за ръце, но Катрин усещаше силата, с която мъжът до нея я стискаше. Почувства облекчение, че вече се намира далеч от тайнствения замък, но Джаред продължаваше да бъде нащрек, а това никак не й действаше успокоително. Започваше да изпитва определен копнеж за своя уютен малък апартамент в Сиатъл.

— Къде отиваме? — настоя да узнае тя, когато минаха покрай хотелската й стая, но Джаред така и не пусна ръката й, а я поведе към централната сграда на курорта.

— В офиса ми. Там ще можем да разговаряме на спокойствие, без никой да ни притеснява.

Кейт не каза нищо повече. Прекосиха мълчаливо безлюдното фоайе на хотела, след което поеха по дълъг коридор, стигайки до просторен кабинет, от който се разкриваше чуден изглед към залива.

— Ето, това е — подхвърли Джаред, затвори вратата след тях и побутни леко Катрин към един фотьойл. — Сядай тук и започвай да говориш! — Самият той се отправи към малка масичка в ъгъла и включи кафе машината.

— Мисля, че ти си този, който трябва да говори и да представи някакво обяснение — отвърна рязко Кейт, протърквайки разсеяно китката си. — Какво става в замъка, Джаред? В какво сте се забъркали двамата с Макс?

— Проклятие! Значи си разбрала и за Макс, така ли? Не си си губила времето, както виждам! — Говореше, без да отмества поглед от стъклената кана, в която се стичаше малка струйка кафе, сякаш в този миг нищо друго не го интересуваше.

— Знам, че ти и Макс Бътърфилд редовно си правите тайнствени среднощни разходки до развалините. — Кейт реши, че вече нямаше какво да губи, ако говори направо и разкрие, че ги е виждала.

— Явно си запозната с доста подробности. Коя си ти, всъщност, а, Кейт?

Нескритото обвинение в думите му направо я вбеси.

— Аз съм точно тази, за която се представям: писателка, на която напоследък й се събра твърде много работа и сега просто иска да изкара една приятна почивка! Това е цялата истина. За разлика от теб, не съм потънала до гуша в лъжи!

— Странното е, че ти вярвам. Сигурен съм, че щях да усети, ако се опитваше да ме заблудиш!

— Е, нека ти кажа, че не си единственият, притежаващ подобна проницателност — аз също разбирам кога ме мамят!

Джаред въздъхна.

— И какво те накара да ни шпионираш? Да не би да правиш някакви проучвания?

— Глупости! Просто късно вечерта на пристигането ми на острова се връщах от разходка до плажа и реших да хвърля поглед на замъка. Когато ви видях да се приближавате с Макс по същата пътека, не ми оставаше нищо друго, освен да се скрия в храстите. Бях заинтригувана, но втория път, когато ви забелязах да се отправяте в същата посока, вече започнах да изпитвам силно любопитство.

— Не се и съмнявам! Бог да ни пази нас, невинните мъже, от твърде любопитни жени! — Джаред напълни две големи чаши с кафе и подаде едната на Кейт. Тя мълчаливо я пое, проследявайки го с поглед как заобикаля масивното дървено бюро и се разполага удобно на стола зад него.

— Какво става, Джаред? Защо е цялата тази тайнственост?

Мъжът насреща й отпи замислено две глътки, след което бавно отговори:

— Казано с две думи, скъпа моя, не е твоя работа.

— С нещо незаконно ли се занимаваш?

— Не.

 

— Тогава? — Макар че почувства облекчение при отрицателния отговор, който получи, Кейт продължаваше да изпитва силно раздразнение.

— Тази работа не те засяга, Кейт. Заповядвам ти да стоиш настрана!

— Не приемам заповеди от никого! Освен това, щом не вършиш нищо незаконно, едва ли ще бъдеш против да се обадя на полицията!

— Каква полиция? Може би ще повикаш Сам от Рубинения остров? О, я стига — само ще ти се изсмее, а дори и да успееш да го накараш да те изслуша, какво ще му кажеш? Че съм ходил посред нощ до замъка на Хоторн? Май забравяш, че именно аз съм неговият собственик и имам пълно право да ходя там, когато си пожелая. Не друг, а ти, навлезе незаконно в чужда собственост и то при положение, че съществува категорична забрана!

Естествено, Джаред бе напълно прав. Кейт наистина нямаше какво да каже на полицията.

— Но аз знам, че нещо става там. Защо не ми обясниш?

— Не ме интересува какво си въобразяваш, че знаеш, стига да си държиш устата затворена и да не ми създаваш неприятности. С една дума, стой настрана от замъка! Ясно ли е?

Младата жена скочи вбесена на крака.

— Не, не е ясно! Настоявам да ми кажеш истината!

— Това, че не успяваш да контролираш любопитството си, не означава, че съм длъжен да отговарям на въпросите ти.

— Но ако си се захванал с някаква незаконна дейност…

— Вече ти казах, няма такова нещо!

— И от къде на къде да ти вярвам?

— Никога досега не съм те лъгал, не е ли така?

— Напротив. И веднага мога да ти приведа доказателство: снощи, например, каза, че трябва да се прибереш по-рано, за да не стои Дейв сам в къщи. Вместо това отиде с Макс в замъка!

— А, да. Забравих.

— Забравил си? Какво — че си ме излъгал, така ли? Колко удобно!

Джаред отпи отново от кафето си.

— Не е съвсем така — наистина трябваше да се върна у дома по-рано, но все пак си оставих и време да отида и до замъка на Хоторн.

— И от мен се очаква да приема това като основателно оправдание? — извика възмутено Катрин.

— Струва ми се, че взимаш прекалено навътре цялата история.

— Да, по дяволите, и имам право! В края на краищата, оказва се, че мъжът, с когото имам интимни отношения, ме лъже най-безцеремонно, опитва се да ме заблуди и като капак на всичко се нахвърля да ме бие!

— Тук вече малко преувеличаваш — не съм те ударил нито веднъж! В салона беше прекалено тъмно, за да успея да видя кой се изкачва по стълбите, така че просто се метнах на първия силует, който ми се изпречи! В следващия миг се оказах изправен пред истински професионалист, изкарал двуседмичен курс по самоотбрана и ми се наложи да се защитавам. Това ме подсеща да ти кажа, че трябва още малко да се поусъвършенстваш; можеш да разчиташ на мен за някой и друг урок — учих карате в продължение на няколко години.

Кейт се изправи рязко и застана с лице към верандата, скръстила ядно ръце на гърдите.

— Не мога да повярвам! Нямаш никакво намерение да ми обясниш какво става, така ли?

— Точно така.

Младата жена се извъртя встрани и удари с юмрук стената, след което изкрещя.

— Нямащ право да постъпваш така, Джаред! В края на краищата, ти спиш с мен и това ми дава право да искам някакво обяснение!

— Е, нека ти заявя тогава, че няма да го получиш! Така че, по-добре се успокой — давам ти дума, че не се върша нищо незаконно. Същевременно, налага се да повторя инструкциите — не се приближавай повече до замъка!

— В такъв случай, ще притисна Макс и ще го накарам да ми каже истината! — Знаеше, че подобна заплаха едва ли ще подейства, но нищо друго не й идваше наум.

— Макс напусна острова вчера следобед.

Кейт замълча за миг, но това не я разколеба.

— Мога да разкажа какво съм видяла на Лети или на полковника!

— Пробвай. Гарантирам ти, че веднага ще дойдат при мен и аз ще им обясня, че всичко е под контрол, което напълно ще ги успокои. Ще се почувстваш като пълна глупачка, повярвай ми!

— О, да! Нали всички тук са твърдо убедени, че докато ти отговаряш за управлението на Аметиста, не може да съществуват никакви проблеми! Аз обаче не вярвам в това!

— А трябва. — Хоторн постави чашата с кафе на масичката и се облегна удобно назад в стола си. — Така стоят нещата на нашия остров.

— Вече го разбрах. — Кейт потърка бавно слепоочията си, опитвайки се да проясни мислите си. — Струва ми се нелепо.

— Нямаш ли ми доверие? — нежно запита Джаред.

— Не е честно! — сряза го тя. — Ако аз бях постъпила така с теб, щеше веднага да ми се нахвърлиш и да настояваш за обяснение!

— Само защото щях да се тревожа да не си се забъркала в някакви неприятности!

— Е, по същия начин се тревожа и аз!

Мъжът срещу нея се усмихна мрачно, поставяйки крака върху бюрото.

— Не е необходимо. От доста време вече сам се грижа за себе си.

— Джаред, разбери, историята никак не ми харесва! От прекалено дълго време живееш на този остров, далеч от цивилизацията, и вече започваш да гледаш на себе си едва ли не като на самото олицетворение на закона — точно като Роджър Хоторн някога!

— Не съвсем. Все още не съм започнал да затварям хората в тъмница.

— Не е толкова смешно! Значи, нашият корсар е правил това?

— О, да. Разполагал е с цялата власт тук, а подчинените му са били, меко казано, с доста суров и груб характер. От време на време на Роджър му се налагало да ги усмирява, така че построил тъмница в подземията на замъка — в дъното на витото стълбище, което тази сутрин се беше заела да проучваш.

— Значи онази малка и тясна стаичка наистина е била използвана като затвор! — Очите на Кейт се разшириха от любопитство. — Знаех си! Там долу обаче, освен тъмничната килия има и друго, тайно помещение — видях как отпечатъците от стъпки изчезват точно при едната стена!

— Наистина ли? — изгледа я Хоторн изпитателно.

— Да! Какво има там, Джаред?

— Не е твоя работа да знаеш. Обещавам ти, все пак, че някой ден ще ти покажа подробно целия замък, само че не днес, скъпа. Вероятно не и през следващите няколко седмици. Докато не ти позволя, няма да стъпваш повече в близост до развалините.

— Не можеш да ме спреш — ще ходя, където си искам!

— Напротив. Мога. На Аметистовия остров имам право да върша всичко, което си пожелая!

Кейт го изгледа продължително и разбра, че той е категоричен.

— Значи действително вярваш, че можеш да издаваш каквито си искаш заповеди и да очакваш от мен, че ще им се подчинявам?

— Скъпа, — отвърна й уморено той — Дори и да се върнеш отново там, няма да успееш да видиш нищо повече, освен още няколко празни, запустели стаи.

— Тогава защо не ми позволяваш да задоволя любопитството си?

— Защото е опасно — вече ти обясних.

— Опасността май не идва единствено от порутената сградата, а? Абсолютно сигурна съм, че си се захванал с нещо рисковано!

С едно рязко движение Джаред спусна крака на пода и я изгледа с присвити очи.

— Виж какво, вече ми дойде до гуша от този разговор! Без значение дали ти се нрави, аз издавам разпорежданията тук. Замъкът на Хоторн е моя частна собственост и не позволявам на никого да ходи там! Точка по въпроса!

— И въобще не смяташ, че ми дължиш някакво обяснение? — Кейт стоеше пред него като зашеметена. Чувстваше се напълно безпомощна.

— Само защото спя с теб, така ли? Не, не смятам! Младата жена го изгледа — изразът на лицето му бе неумолим и тя разбра, че по-нататъшният спор бе напълно безполезен. Запъти се вбесена към вратата и я отвори рязко, след което се обърна за последен път към Джаред:

— Ти си просто един безочлив, самонадеян, деспотичен негодник! И знаеш ли какво ще ти кажа, Джаред Хоторн? Същият си като своя предшественик — един съвременен пират, който си въобразява, че може да командва всекиго, както си пожелае! — Тресна вратата след себе си и ядосано се отдалечи.

Едва когато се прибра в стаята си, тя даде воля на обидата и разочарованието. Разплака се — за първи път, откакто Хари я бе напуснал. Тогава се бе почувствала наранена и унижена. Бе имала чувството, че животът й е провален. Сега всичко бе много по-лошо: сякаш сърцето й всеки миг щеше да се пръсне от мъка и отчаяние.