Джейн Ан Кренц
Сънят (3)

Трета глава

Не помнеше да се е чувствал така пулсиращ от живот. Всеки миг щеше да избухне в пламъци. Кръвта пулсираше във вените му, а болката в слабините му беше едва ли не непоносима.

Колби се притисна към жената в обятията му страстно, сякаш се боеше, че тя ще се изплъзне отново, както го беше правила всеки друг път, когато той се опитваше да я притежава.

Но този път тя не се съпротивляваше. Не се опитваше да се отдръпне. Тя му се отдаваше и от тази мисъл главата му се замая. Най-после тялото му щеше да получи отговор на всички горещи и яростни въпроси.

— Даяна, скъпа, желая те от толкова дълго време. Започвах да се побърквам.

Той вкуси отворените й устни, подсилвайки собствения си апетит. Обгърна нозете й, притискайки я силно към себе си. После плъзна ръце под ризата й и проследи грациозната линия на гърба. Беше топла и толкова женствена. Колби простена, усещайки как желанието го раздира като горящ въглен.

Понечи да откопчае копчетата на ризата й и с бързи и нетърпеливи движения изхлузи дрехата през главата й. Намери закопчалката на сутиена й и го разкопча. Меките й нежно заоблени гърди изпълниха дланите му и той притисна бедра към топлото й тяло. Кожата й беше нежна, копринена. Никога нямаше да й се насити.

— Колби, Колби, моля те. Да, моля те, точно така. Караш ме да се чувствам толкова добре.

Пленен от реакцията й, Колби разтърка с длан зърната й. Усети ги твърди и стегнати, изпълнени с желание. Не му беше достатъчно да ги докосва само. Той я изтегли нагоре върху гърдите си и захапа едното зърно.

— Да — без дъх рече тя.

През тялото й премина трепет. Колби стегна прегръдката си и с езика си предизвика у нея още един трепет на желание. Мисълта, че я кара да реагира така страстно наливаше масло в огъня, който го изгаряше.

Тя дращеше по дрехите му, разкопчаваше копчета и със замах отстрани дънковата му риза. И нейните, и неговите пръсти трепереха. Ръцете й бродеха по гърдите му. Когато тя наведе глава и докосна едното му зърно с върха на езика си, Колби простена силно.

Той намери с ръце ципа на дънките й и го отвори. Промуши ръка в оскъдното й бельо. Вкопчи пръсти в копринената материя, която скриваше тайните й.

Даяна изви тяло и тихо извика. Той не се спря дотук и когато усети топлата роса между нозете си, остана без дъх.

— Любима. Ти ме желаеш. Кажи ми го. Разкажи ми. — Нежно насочи палеца си и пръстите й се забиха в раменете му.

— Желая те.

— Погледни ме — настоя той като внимателно влезе в нея отново. — Отвори очи и го кажи.

Дългите й мигли се вдигнаха и разкриха златистите, зелените и сините нюанси на очите й.

— Толкова те желая, Колби. Никога досега не съм се чувствала по този начин.

Откровеността й го разтърси.

— И с мен е така — дрезгаво призна той. — Желая те повече от каквото и да било на този свят.

Той смъкна дънките й и я положи да легне на гръб. После коленичи, разкопча колана си и се освободи от панталоните. За миг той се поколеба, когато тя го погледна. Проблесна непозната искра на несигурността. Той отчаяно искаше да я удовлетвори. Искаше да й достави удоволствие. Тогава забеляза дълбокото, женско възхищение в погледа й и усети във вените си върховно облекчение. Тя харесваше това, което виждаше.

— Прекрасен си. — В погледа й светеше мекота, трепет и очарование.

— Ти също. — Той погали с ръка тялото й по цялата му дължина от гърдите до бедрата. — И ти също. О Господи, любима, съвършена си! Мека, сладка, красива. Съвършена.

Разтвори нозете й и се снижи към нея. В последния миг в замаяния му мозък проблесна искрата на разума. Спомни си за пакетчетата, които самонадеяно беше пъхнал в джоба си, преди да излезе от къщи.

— Само минутка — дрезгаво рече той.

Тя кимна с разбиране. Той се наведе и я целуна бързо, напористо. После посегна към дънките си.

Бързо и сръчно се справи с тази дребна, но съществена задача. После се приближи и привлече Даяна обратно в обятията си.

— Колби? Искам да знаеш, че аз…

Той докосна устните й с пръсти.

— Последното нещо, което ми се прави сега, е да разговарям. Толкова те желая, че ако не побързаме ще експлодирам преди изобщо да проникна в теб. Самообладанието му отиде по дяволите.

— Добре — простичко рече тя, а красивите й очи заиграха дяволито. — И аз не съм настроена да си налагам контрол. Не и сега. Колби, люби ме. Люби ме така, както ми обеща, че ще бъде първият ни път. Горещо, диво и безумно.

Той беше запленен от желанието й на сирена. Целият трепереше, докато се опитваше да задържи експлозията в себе си. Най-после навлезе в горещото й, влажно лоно и нямаше нужда да чака повече.

Колби нахлу в гостоприемната мекота, надавайки дрезгавия вик на страстта. Той усети честото й дишане и вълната, която мина през нея. Беше гореща и стегната. За миг се изплаши, че бързото нахлуване й е причинило болка. Тя драскаше раменете му.

В следващия миг Даяна се долепи до него като удавник за сламка, надигна се, за да отвърне на жадните му ритмични движения.

— Колби.

Първият път с нея се случи точно това, което си беше представял. Горещо, диво и безумно.

Съвършено.

 

— Много викаш.

Даяна отвори клепачи наполовина и усети как топлото слънце се процежда през дърветата и тежкия крак на Колби, възседнал бедрото й.

— Виках, нали? — попита тя, полудоволно, полузамислено.

Колби се надигна на лакът и й се усмихна.

— Заглуши дори водопада „Окованата жена“.

— Не преувеличавай. И не бъди толкова доволен от себе си. При други обстоятелства, това би било твърде смущаващо.

— Никога не би ме смутило.

— Аха. Ами ако бяхме в мотел или нещо такова?

— Какви си ги вършила преди?

— За виковете ли? — тя леко се намръщи. — Никога не е било проблем.

— Да не прекарваш много време в мотелските стаи? — невинно попита той.

— Досега не съм викала — рече тя съвсем сериозно. Не беше сигурна, че й се иска да си припомня това неоспоримо доказателство за чувствената й капитулация. Беше свикнала да се владее.

— По-добре е да свикнеш — посъветва я Колби. В очите му блестеше мъжко задоволство и очакване. — В близкото бъдеще ще има много да викаш.

— Нима?

Той погали с ръка гърдите й и се надвеси над нея.

— Да — тихо отвърна. — Точно така.

— Колби?

— Хм? — той притисна с ръка рамото й и се прозя.

— Става късно. Не след дълго ще залезе слънцето. Може би трябва да се връщаме.

— Ще поостанем още малко. Искам да ти покажа нещо.

— Водопада при залез-слънце ли? — Даяна седна и взе ризата си. Топлината на деня бързо се стопяваше. — Спомена нещо, че водата става кървава. Честно казано, не звучи толкова страхотно.

— Ще видиш. Къде е проклетото ти куче? — Колби седна и посегна към дънките си.

Плавната игра на мускулите му по тялото прикова погледа на Даяна. Неговата сила я пленяваше. Беше откликнала със страст, която надмина нея самата. Колби долови реещия й се поглед и се усмихна мързеливо, подканящо. Даяна тутакси погледна към гората и се зае да търси кучето си.

— Спектър? Ела, момчето ми. Къде си? Спектър? Ела тук!

Откъм дърветата се чу тих вой. Даяна се усмихна, когато видя кучето да излиза от гората. Определено имаше укорителен вид.

— Виж го само. Сигурно се чуди свършихме ли да си играем на двойка човеци.

Колби се изсмя.

— Мисля, че го смутихме.

— Не бих се учудила. Спектър има силно развито чувство за достойнство.

— За разлика от теб, когато изгаряш в пламъци в обятията ми. — Колби бавно я целуна. — Но беше хубаво. И имам чувството, че ще става все по-хубаво. — Той се изправи на крака и я привлече към себе си. — Побързай, облечи се. След минута-две слънцето ще застане на позиция.

Той й помогна да закопчее ризата си, след което тя чевръсто навлече дънките и спортните си обувки.

— Ето. Оттук се вижда най-добре. — Колби я заведе на една гранитна издатина, откъдето се откриваше чудесната гледка на громолящата вода. Мъглата изригваше във въздуха и пръскаше разчорлените коси на Даяна.

Тя погледна надолу, щом избледняващото слънце започна да обагря небето.

— Красиво е — изненадано рече тя. Отначало мъглата, а после и падащата вода придоби златист цвят. — Мислех, че е червено.

— Само гледай. — Колби се облегна напред и подпря крак в една скала.

Даяна го изгледа с любопитство, изненадана от пристъпа му на омая.

— Сигурно си го наблюдавал стотици пъти.

— Като дете идвах тук почти всяка вечер през лятото. — Той не я погледна. Цялото му внимание беше насочено към падащата вода. — Ето. Сега. Виждаш ли? Като кръв, която се излива от планината.

Даяна почувства силна хладина по гърба си, когато отново обърна поглед към водопада.

— Бога ми, имаш право — прошепна тя. — Не е за вярване.

— Това е кръвта на умиращ войн.

Искаше да го пита какво има пред вид, но моментът не беше подходящ. Тя наблюдаваше гледката с удивление, очарована като самия Колби. Златистата мъгла постепенно премина в оранжево, а после придоби тъмно червен цвят. Това продължи само един миг, и после слънцето се скри зад планината. Водопадът отново стана сиво-бял. Даяна и Колби стояха мълчаливи. После Колби протегна ръка и я прегърна през рамо.

— Интересно, нали? — попита той някак нехайно.

— Странно е — развълнувано отвърна Даяна.

Колби тихо се засмя.

— Да, странно. Не съм ли ти казвал, че зад водопада има пещера? Не се вижда заради водата, но ако човек познава пътя, може да стигне дотам.

— Пещера?

— Пещерата „Окованата жена“.

Даяна се наведе да събере остатъка от обяда им.

— Откъде произлиза името на водопада и пещерата? „Окованата жена“. Странно е.

— От една стара легенда. — Колби сгъна одеялото и тръгна надолу по стръмната пътека, където беше паркиран джипът.

— Индианска легенда?

Той поклати глава.

— Индианците я разказвали на първите заселници в района, но винаги се кълнели, че легендата не е свързана с тяхното племе. Твърдели, че преди тях съществувала друга раса. Свиреп войнствен народ, който отдавна е изчезнал.

— Легендата от онова време ли е?

— Точно така.

— Разкажи ми историята. — Даяна припкаше, за да върви в крак с Колби и под краката й хрущяха дребни камъчета. Изведнъж й се прииска да чуе разказа за водопада „Окованата жена“.

— Като дете съм чувал следния вариант: войните, населявали тези земи, имали навик да се снабдяват със съпруги като ги отвличали, което за времето си било много достоен начин.

— Изглежда са били типични мъжки шовинисти.

— Не ме гледай така — рече Колби и й хвърли ироничен поглед през рамо. — От години не съм отвличал жена. Както и да е, един от най-великите войни на племето решил, че му се полага най-добрата невеста. Искал жена, която да го дари със силен син. Бродил надлъж и нашир, докато намерил такава. Един ден се промъкнал и грабнал младата жена, докато беряла диви плодове. Завел я в дома си и гордо я положил на леглото си. Но не съобразил една малка подробност.

— Жената не искала да я отвличат и да я отделят от дома и семейството й?

— Била изключение. При нормални обстоятелства сигурно чувствата й са щели да бъдат пренебрегнати. Но в нейния случай новият й съпруг не можел да не се съобрази с мнението й, защото тя произхождала от доста необикновен род. Където жените са войни. И не само това, но жените в племето знаели как да контролират репродуктивния си цикъл.

— Аха. С други думи, тя е знаела това-онова за предпазване от бременност и отказала да забременее. Браво на нея.

— Преди да се радваш, изчакай да чуеш края на тази история.

Даяна се намръщи зад гърба му.

— Щастлив край ли има?

— Не. Чуй добре, мила моя, и запомни, че женският инат не води до добро.

— Звучиш като съвременен воин — шовинист — измърмори Даяна.

Колби не й обърна внимание.

— След като в продължение на няколко месеца нощните усилия на нашия юначен войн не се увенчали с успех, той най-после осъзнал, че невестата му нарочно проваля великите му планове да създаде могъщ син и наследник.

— И той се ядосал?

— Меко казано. Опитал с бой и заплахи, ала когато и това не подействало, решил, че ще й дойде умът в главата, ако за известно време постои сама в пещерата зад водопада.

Даяна ококори очи.

— Той я е оковал в пещерата, за която ми спомена?

Колби кимна.

— Така гласи историята. — Той леко подскочи към една издатина в скалата, за да не налети върху Спектър, който припкаше пред него. — Пази се от пътя ми, проклето куче, — измуча Колби през зъби.

Спектър не го удостои с внимание.

— Престани да обиждаш кучето ми и разкажи историята до края — настоя Даяна.

Колби протегна ръка назад да я успокои.

— Ами, залостил я в пещерата и й казал, че ще излезе оттам, само ако зачене.

— Колко ужасно.

— Всеки ден преди залез-слънце идвал при нея. Носел й храна и я любил, след което я оставял сама в тъмнината.

— Искаш да кажеш, че я насилвал ежедневно.

Колби замислено вдигна вежди.

— Да, вероятно до там се стигало, защото жената продължавала да отказва да забременее. А след време дори започнала да отказва да яде храната, която той й носил. През цялото време крояла планове да се измъкне от нежелания си съпруг. Една вечер решила, че е настъпил моментът.

Даяна вдигна поглед.

— Да избяга?

— Не — мрачно отвърна Колби. — Да убие война. Престорила се, че се предава. Той с такова облекчение си помислил, че най-после е прекършил съпротивата й, че явно забравил с кого си има работа. В припряността си да зачене син, станал невнимателен. Непростимо невнимателен, като се има пред вид, че бил опитен войн.

— Какво се случило?

— Жената се добрала до ловния му нож и го пробола точно, когато той достигал „гранде финал е“.

— Ранила го смъртно, докато той бил върху нея — заключи Даяна в почуда и страхопочитание. — Каква жена.

— Историята не е свършила още — предупреди Колби. — Споменах ти, че няма щастлив край.

— Разкажи я докрай — подкани го Даяна, нетърпелива да чуе завършека.

— Войнът умрял в краката й, а кръвта му се стичала през входа на пещерата и се смесила с водопада. С последен дъх той проклел жената. Казал й, че духът й ще остане прикован в пещерата завинаги, ако не зачене и не роди дете там.

— После той хвърлил топа, а тя успяла да излезе от пещерата? — рече Даяна.

— Не забравяй, че била окована. Нямало начин да се освободи, след като вече била убила война. Там умряла. Легендата разказва, че духът й е все още затворен в пещерата. В края на краищата, каква е вероятността да се създаде и роди дете в пещерата „Окованата жена“?

— Почти никаква, предполагам. — Даяна извърна поглед към непроницаемата водна завеса, опитвайки се да си представи скритата пещера зад стената от падаща вода. Смущаващо беше дори само да си я представи. — И това ли е краят на историята?

— Повече или по-малко. Но доколкото помня, децата от околността винаги са се забавлявали да се плашат до смърт с клюки, че окованата жена все още чака в пещерата. Казват, че ще убие всеки мъж, осмелил се да влезе в пещерата. На теория, ножът на съпруга й е все още у нея, нали?

— А възрастните какво казват?

— Повечето не го взимат на сериозно, естествено. Но когато се случи нещо странно или тревожно в околностите на Фулбрук Корнърс, можеш да се обзаложиш, че мнозина са склонни да обвиняват неспокойния дух на жената в пещерата.

— Виждам, че и ти си бил едно от децата, които са се връзвали на тази история — рече Даяна мрачно. После замълча. — Кажи ми. Рискувал ли си някога да влезеш в пещерата?

Погледът му не издаваше мислите му.

— А ти как мислиш?

Тя наклони глава настрани, размишлявайки върху въпроса.

— Мисля, че сигурно си се опитал. Не би могъл да устоиш на предизвикателството. Все пак, нали си бил най-твърдоглавото дете в града! Длъжен си бил да оправдаеш славата си на такъв.

Колби иронично се усмихна.

— Права си. Като тийнейджър прекарах една нощ в пещерата. Трябваше двамата с Еди Спунър да го направим. Но когато падна нощта и водопадът стана червен, Спунър изгуби кураж. Предложи да си направим лагер край реката и да пренощуваме там.

— Но ти остана, разбира се.

— Трябваше — отвърна Колби с престорена скромност. — Както каза, трябваше да оправдая славата си.

— Беше ли уплашен?

Усмивката му изчезна.

— Ще ти кажа истината. Не съм го казвал на никого, дори на Еди Спунър. Никога през живота си не съм бил толкова уплашен, както онази нощ. Другият път, когато бях почти толкова ужасен, беше нощта, в която Брандън имаше треска и вдигна температура четиридесет градуса. Наложи се да го заведа спешно в болницата. Но този страх е различен от преживяването ми в пещерата „Окованата жена“.

Даяна беше поразена от силата на признанието му. Имаше чувството, че току-що е надзърнала в най-тъмното и най-съкровеното ъгълче в душата на Колби.

— Колби?

Но той беше стигнал до равнината в подножието, където беше паркиран джипа, и вниманието му беше насочено към други неща.

— Погледни идиотското си куче — каза той с отвращение, докато крачеше към колата. — Настанил се на предната седалка като цар. Какъв непукист.

— Обичаш ли мен, обичай и кучето ми — с лекота, някак, без да се замисля рече Даяна. Едва когато Колби я погледна с въпросителен поглед, тя осъзна какво е изрекла.

— Да се договорим — бавно и провлачено каза той. — С теб ще правя любов, а кучето ти ще понасям.

— Да се надяваме, че и то има желание да те понася за още известно време. Спектър е много своенравен. — Даяна се мушна в джипа и отмести кучето на задната седалка. То се подчини охотно. Тя се надяваше, че премествайки огромното и космато тяло на животното е успяла да прикрие леката си червенина.

Колко дълго Колби ще има желание да прави любов с нея? И колко време тя ще се самозалъгва с мисълта, че правенето на любов е съвсем истинско, за да си струва компромисът?

— Тук ли си устройвал среднощните надбягвания? — попита Даяна, когато Колби изкара джипа на Ривър Роуд.

— Да, тук. Спечелих много пара тук.

Даяна сбърчи вежди с неодобрение и се загледа в тесния, криволичещ път, който следваше реката.

— Но този път е много опасен за високи скорости. Ако човек изгуби контрол над колата, тя отива в реката.

— Даяна, сладка и невинна, не ми се иска да ти го казвам, но самият факт, че пътят е опасен, носи тръпката. Именно затова побеждавах повечето пъти. Никой не познаваше пътя като мен. Проучвал съм като истински изследовател всеки завой и всяка права отсечка.

— По някакъв начин си представям как го правиш.

— Знаех точно с каква скорост да вляза във всеки завой и точно кога да форсирам. Надбягванията обикновено стартираха на около миля оттук и финишираха при водопада. Ако до този остър завой на пътя до моста не съумявах да взривя състезанието, почти винаги ги губех при чупката до водопада.

— Тийнейджърските ти години със сигурност са били доста по-вълнуващи от моите — измърмори Даяна. — Но не ми се ще да си правиш труда да ми ги възкресяваш. Нещо против да намалиш?

Колби й отправи поглед, пълен с извинение.

— Съжалявам. — Той отпусна педала за газта. — Притеснява ли те начинът ми на шофиране?

— Не съвсем — открито отвърна тя. — Винаги имаш вид на човек, който напълно владее ситуацията. — Това беше самата истина. Поразяваше я спокойствието и прецизността му зад волана. — Просто съм свикнала на малко по-умерени скорости.

— Търсиш умереност, получаваш умереност. — Усмихна й се той. — Тази вечер желанията ти са заповед за мен.

— Утешително е да го чуя. Поразително е как малко секс променя настроението на мъжа.

— Малкото секс с теб днес следобед е най-добрият секс, който съм преживявал.

Даяна почувства топлината от червенината и тръпките, които все още вълнуваха тялото й. Беше се гмурнала в торнадо и беше оцеляла, но не мислеше, че ще си остане същата.

По целия път до къщата на Даяна Спектър седеше отзад, увесил глава над рамото на Колби. Езикът на кучето висеше между зъбите му и оттам се стичаше плътна слюнка. Когато джипът спря на малката автомобилна алея, върху дънковата риза на Колби се беше образувало голямо влажно петно.

— Знаеш ли — рече Даяна, — според мен това е знак, че той вече те приема.

Колби изпепели с поглед кучето, което от своя страна го удостои с поразително невинно изражение.

— Не, Даяна, това не е знак, че започва да ме приема, а начин подло да ми покаже колко много ме ненавижда. Знае, че губи битката, затова предприема партизанска война.

— Говориш като параноик.

— Убеден съм, че човек никога не трябва да се подценява врагът. — Той се качи по стъпалата на входната площадка и отвори външната врата. — Ще ме поканиш ли на вечеря?

Тя се засмя:

— Не ти ли е хрумвало, че започваш да ставаш муфтаджия като кучето ми?

— Спектър те обича само, защото знаеш как да отваряш кутия кучешка храна. А аз, от друга страна, обичам не само гозбите ти, колкото и скромно да е менюто ти, аз съм луд по тялото ти.

— А къде е мястото на възхитителният ми ум в цялата тази работа?

— Скъпа, две от три не е зле. Изобщо не се оплаквам.

— Ах, ти шовинист такъв. — Тя игриво го мушна в ребрата, наслаждавайки се на гърча му от престорената болка. — Искаш ли да вечеряш тук тази вечер? Сготви си сам.

— Изморяваш се само ти да готвиш ли? Опасявах се, че ще се стигне дотам — рече Колби примирено и тъжно. — Не биваше да те оставям да ме прелъстиш днес следобед. Трябваше да се досетя, че щом разбереш, че съм твой, ще ме пренебрегнеш и ще ме обидиш.

Даяна се надигна на пръсти и бързо целуна едната му страна.

— Кой — тихо попита тя, — кой прелъсти днес следобед?

— Кого — поправи я той с усмивка. — Въпросът е кой кого прелъсти. Обърни внимание. Ние писателите отбираме от граматика и тем подобни.

— Впечатлена съм, но това не е отговор на въпроса ми. — Даяна мина край него и включи осветлението. Ако не друго чувственото преживяване следобед със сигурност провокира игривото настроение у Колби Савагар. Тя осъзна, че досега не беше го виждала в такова настроение.

— Съжалявам, забравих. Какъв беше въпросът?

— Сега се измъкваш.

— От какво?

— От въпроса.

— Като споменаваш въпроси, искам да ти задам един. Тя се спря до кухненската врата, усещайки, че той се мотае зад нея в коридора. С любопитство извърна поглед. Колби разглеждаше писмото и плика, които тя беше оставила до вазата с цветята на масичката.

— Какъв е въпросът ти? — остро попита Даяна.

Той вдигна поглед, игривостта в изражението му се беше изпарила.

— Кой е Арон Краун? — каза той и метна писмото на другия край на масата.

— Шефът ми — бавно отвърна тя. — Или по-точно, бившият ми шеф.

Колби я последва в кухнята.

— Защо ти пише?

Тя вдигна рамене, преструвайки се, че не забелязва лекото напрежение в гласа му. Извади от хладилника една маруля.

— По две причини, предполагам. Първо, защото работихме заедно доста дълго, и второ, защото иска веднага да се върна на старата си работа в „Карутърс и Йейл“.

— И да се занимаваш със счетоводство, както преди да вземеш отпуск ли?

— Да. — Колби не беше проявил особен интерес към работата й. Имаше съвсем смътна представа как се прехранва и не осъзнаваше колко много значеше кариерата й за нея. Може би не го беше грижа. — Да видим ще забъркаш ли една салата. Ще отворя някакво вино и ще налея чашите.

— Мислех, че мъжът трябва да отвори виното и да седи, докато жената мие зеленчуците.

— Отдавам ти заслуженото за това, че си някак освободен. — Тя пъхна отварачката в шишето.

Колби вдигна марулята със замислен поглед. — Каза, че си взела отпуск, защото не си получила очакваното повишение.

— Точно така. Веднага щях да напусна, но Арон ме убеди да си дам малко време и да премисля нещата. Каза, че доста години вече работя твърде усилено.

— Никога не си споменавала този Арон.

— Не съм ли?

— Не, Даяна, не си. Престани да играеш игрички с мен. Прочетох първите няколко абзаца на писмото на масичката в коридора. Краун направо те умолява да се върнеш и да работиш за него. Сигурна ли си, че той не е нещо повече от твой шеф?

Даяна седна на един кухненски стол и подпря нозете си на стола срещу нея. Отпи от виното си, потупа Спектър по главата и се замисли за Арон.

С общо добър външен вид, приятно облекло и привлекателност, Арон сигурно щеше да успее да се издигне в корпоративната империя „Карутърс и Йейл“. И наистина бързо се беше изкачил по стълбицата, докато Даяна Прентис беше наоколо, за да му помага да изглежда добре. Интересно как ли се справя сам.

— Не — тихо отвърна тя. — Арон никога не е бил нещо повече от мой шеф.

Настъпи мълчание, докато Колби късаше марулята.

— Сега започвам да разбирам — каза той най-после.

— Какво?

— Има толкова неща, които не знам за теб.

Даяна се усмихна в чашата си с вино.

— Искаш да кажеш, че сега, когато постигна, каквото търсеше с мен, най-после започваш да се интересуваш от мен?

— Винаги казвам, всяко нещо по реда си. Умея да степенувам приоритетите и повярвай ми, да правя любов с теб беше на първо място в списъка. Къде държиш зехтина и оцета?

— Във второто шкафче вдясно.

Когато Колби отвори не където трябва, Спектър се заинтригува и го предупреди с ръмжене.

— Какво му става сега, по дяволите? — попита Колби.

— Току-що отвори шкафа, където държа кучешката му храна. Може би ти няма доверие, докато се въртиш около храната му.

— Може би не трябва да ми се доверява. Ние сме врагове. — Колби леко се усмихна и затвори вратичката на шкафа. — Интересува ме само дали ти ми имаш доверие или не. Вярваш ли ми, Даяна?

Тя отпи от виното си и се загледа в него.

— Все още не те познавам много добре.

— Опитваш се да избегнеш въпроса. — Той се наведе през плота, облицован с плочки, и взе чашата, която тя беше наляла за него.

Даяна си пое дълбоко въздух.

— Сигурно донякъде ти имам доверие, в противен случай нямаше да направя това, което направих с теб днес следобед.

Колби кимна със задоволство.

— Да, и аз така си го представях. — Той се обърна към марулята. — Казвал ли съм ти, че правя най-вкусната салата „Цезар“ на света?

— Не, не си спомням да си го споменавал.

— Чакай само да я опиташ.

— Къде се научи да готвиш? — попита Даяна с любопитство.

— От книгите. Трябваше да отглеждам детето си, нали си спомняш? Реших, че дължа на Брандън повече от замразена вечеря и пица, въпреки че той пак щеше да е доволен. От книгите научих много неща за това как се отглежда дете. Освен това, открих, че в книгите не всичко е правилно.

— Да, не мога да си представя обратното. Колби, ти искаше ли дете?

— Не, не и на деветнадесет — отвърна той, иронично изкривявайки устни. — Но нямах голям избор. Един хубав ден се появи Брандън и реши въпроса. Нямах време да мисля искам или не искам дете. Вече имах. А ти?

Този твърде личен въпрос я изненада. Колби не задаваше такива въпроси. Даяна впери поглед във виното си.

Искаше й се той да проявява любопитство спрямо нея, но не и по този въпрос. Не беше готова да му даде пълен и ясен отговор, затова му поднесе само част от истината.

— Преди време си мислех понякога за това. Но така и не се появи нито подходящият момент, нито подходящият мъж.

— Изобщо ли?

— Ами, имаше един мъж, когато бях в самото начало на кариерата си. Бях на около двадесет и пет. Мислех си, че той е човекът. За известно време нещата вървяха много добре. Но се оказа, че когато се появил в живота ми, преживявал раздяла с предишната си любов. Щом се появи бившата му любовница, той осъзна, че тя е жената, която желае.

— И те заряза?

— Бях изключително благодарна, че бившата се появи преди, а не след сватбата — сухо отвърна Даяна. — Както и да е, след този случай се отказах да мисля за семейство и насочих вниманието си кариерата. Сега съм на тридесет и четири и съм доволна от това, което съм постигнала.

— И не си се замисляла какво си пропуснала?

— Не особено. Поне не често. Имам пълноценен живот, който се дължи на успешна кариера, добри приятели и разнообразни интереси. Така или иначе, не мисля, че от мен щеше да излезе страхотна майка — добави тя, опитвайки се да внесе лекота в неочаквано напрегната атмосфера. — Никога не съм била обсебена от децата, а и мисълта да си имам дете, докато бях тийнейджър, щеше да ме травматизира.

— Да, понякога е трудно. Но се справяш като вършиш това, което трябва. Сега, когато съм един квалифициран експерт, съм изключително щастлив, че мога да се оттегля от сцената. Отглеждането на деца е работа за двадесетгодишни със светнал поглед, които не знаят в какво се забъркват.

— Вярвам, че е така. — Тя се изправи. — След тридесет годишна възраст, човек е достатъчно зрял, да си даде сметка каква отговорност е всъщност това. А на тридесет и четири, бих била абсолютно ужасена от перспективата да забременея.

Колби изведнъж я погледна разбиращо.

— Това би внесло хаос във внимателно структурирания ти живот, нали? Би променило всичко за теб.

— Да, честно казано, така е — не забави отговора си тя, докачена от тона му. — Говориш така, сякаш според теб, няма да е зле да променя всичко в живота си.

Колби наряза един кърваво червен домат на тънки резенчета.

— Да — рече той. — Едно дете определено би променило всичко за теб.

— Е, за това поне не бива да се тревожа, не е ли така? — твърдо отвърна тя.

— Да — съгласи се той. — Поне за това не бива да се тревожиш. Но може би би могла да направиш някои други, не толкова драматични промени в живота си.

— Например?

— Например да се преместиш да живееш при мен до края на лятото. И тъй като съм щедър човек, дори съм склонен да взема и глупавото ти куче.