Джейн Ан Кренц
Сънят (10)

Десета глава

Даяна беше приключила с чистенето на кухнята и внасяше храната в хладилника, когато Спектър излая предупредително. След миг тя чу двигателя на джипа и болезнено затвори очи. Колби се връщаше да й крещи отново. Даяна си помисли, че няма да може да го понесе.

Тя се изправи и бързо отиде до входната врата. Успя да заключи точно, когато той с един скок се озова на входната площадка. Сигурно е чул тихото прещракване.

— Даяна, пусни ме — Колби решително заудря по вратата.

Спектър силно излая в отговор, но Даяна не си направи труда да отговори. Тя се върна в кухнята, заключи задната врата и поднови прибирането на храната.

Блъскането по вратата не спря.

— По дяволите, Даяна, пусни ме. Трябва да говоря с теб.

Даяна остави Спектър да отговори вместо нея. А кучето се справи толкова ентусиазирано. В продължение на няколко минути се чуваше само шумен лай и удари от юмруци по вратата. Първо престана чукането. Спектър победоносно излая и се оттегли в кухнята.

— Добро куче — измърмори Даяна. — Мога да разчитам на теб, нали?

Но не се чуваше двигателят на джипа да работи и Спектър заръмжа отново. Той изпъна тяло и в следващия миг с лай се втурна навън от кухнята към спалнята.

— Закъсня, глупаво куче. Вече съм вътре.

Гласът на Колби дойде от спалнята и Даяна си спомни, че беше оставила един прозорец отворен. Тя бавно се обърна и го видя да влиза в кухнята. Спектър ръмжеше по петите му, но не предприемаше истинска атака.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Колби, разбутвайки кутиите.

— На какво ти прилича? Приготвям се да заминавам. — Даяна се зае методично да подрежда опакованата храна в кутията, която щеше да вземе със себе си.

— Бягаш, след като причини толкова неприятности? — попита той с груб глас.

— Дадох дума, че няма да се бъркам в живота ти повече, Колби. Това означава, че трябва да напусна Фулбрук Корнърс. Ще използвам един стар западняшки израз, градът е малък за двама ни. Няма как да избегнем срещите си тук.

— Винаги ли бягаш, когато нещата не тръгнат така, както си ги планирала?

— Както казах на Брандън онази вечер, умната делова жена трябва да знае кога да приключи с проблема.

— Аз съм ти проблем, така ли?

С усилие на волята тя запази контрол над разстроените си нерви.

— Като се тегли чертата става ясно, че нашата връзка е проблем, който трябва да се ликвидира.

Той се доближи до един кухненски стол, извъртя го и седна. Скръсти ръце на облегалката и се загледа в нея замислено.

— Да не би да ти е приятно и удобно да говориш за връзката ни на бизнес жаргон? Да се ликвидира? Време е да приключим с проблема? Нека ти кажа нещо, ако трябва да се тегли чертата що се отнася до мен, трябва да е ясно, че не желая да ме приемаш като поредното несполучливо вложение.

Даяна стисна кутия корнфлейкс така силно, че хартията се намачка.

— Ти си творецът сред простосмъртните. Измисли по-добър начин как да я наречеш.

— Добре, какво ще кажеш за това? Ти си страхливка, Даяна. Мислиш, че когато нещата се влошат, твърдите дами като теб могат просто да си тръгнат от проблема.

Тя рязко вдигна глава от надигащия се в нея гняв.

— Знаеш, че това са глупости. Ти си този, който сложи край на така наречената наша връзка, а не аз. Ти влезе тук преди малко и ми каза, че се меся, манипулирам и създавам проблеми.

— Да, точно така. И това ме вбеси.

— Така ли? Ами, и мен. Защо просто не се махнеш от тук? Хайде, изчезвай. Имам си работа.

— Не можеш да избягаш от мен.

— Кой ще ме спре?

— Аз — директно отвърна Колби.

— Противоречиш си. Преди по-малко от час ми казваше да стоя настрана от живота ти.

— Никога не съм казвал това.

— Е, така прозвуча.

— Казах ти, че съм ядосан — рече Колби през зъби. — И то с основание. Но не съм те изхвърлял от живота си.

— Почти.

— А ти реши, че съм като всички останали мъже, които си познавала, нали? — тихо отвърна той веднага. — Но грешиш. Признавам, че разбирам защо имаш такова впечатление за мен.

— Така ли?

— Имаше нужда от мен. Сигурно си била уплашена до смърт, а аз ти се нахвърлих и треснах вратата. Само шум и ярост, които не вършат работа, когато те притисне ситуацията. Такива ли са били всички мъже в живота ти, Даяна?

— Аз не съм се страхувала от теб — отвърна тя с достойнство. — Никога не съм се страхувала от никой мъж.

— Така ли? Ти се страхуваш от този, който е изместил масичката в коридора.

Тя изпусна буркана с горчица, който тъкмо се канеше да пъхне в кутията. За миг настъпи тишина.

— Мислех, че не си забелязал — най-после рече тя, без да го поглежда.

— Бях прекалено бесен и не го забелязах отначало. После отидох с колата до водопада „Окованата жена“, за да си помисля и след известно време си спомних, че нещо около масичката в коридора беше различно. Нещо, което ми навя спомен за една от моите книги.

— „Шокиращата долина“. Страница петдесет и шест.

Колби бавно кимна, без да откъсва поглед от нея.

— Кога се случи?

— Кога са преместили масичката ли? Не знам. Предполагам, че докато с Брандън сме били в града. Когато се върнах, я намерих така.

— Било е като шок, нали?

— Меко казано. Колби, някой тук не ме харесва. И теорията ти, че може да е Маргарет Фулбрук, е вероятно грешна. Тя пиеше кафе с Брандън, докато са местили масичката.

Колби присви очи.

— Може да го е направил Хари.

— Не. Хари седеше навън в кадилака през цялото време, докато Брандън и Маргарет бяха в кафето.

— Е, това значи, че целият град е заподозрян — замисли се Колби.

— Ами, който и да го е направил, ще трябва да си намери друго хоби. Довечера ще съм си в Портланд.

— Довечера ще си в къщата на леля Джес — рече Колби с равен тон.

Даяна го погледна въпросително.

— Не, благодаря. Дойде ми до гуша от Фулбрук Корнърс.

— И от мен, така ли?

— Честно казано, да се занимаваш с някакъв ужасен натрапник и с мъж, който си мисли, че съм допуснала ужасна нелоялност, не ми е по силите. Дори и на мен.

— Ти не си допуснала ужасна нелоялност — измърмори Колби. — Просто малка проява на недискретност. Ужасна нелоялност за теб би било да спиш с някой друг мъж.

— Не мога да ти опиша какво облекчение чувствам като чувам, че не съм извършила смъртен грях. Моля те, ще си тръгваш ли? Имам да опаковам багаж.

Той не помръдна.

— Даяна, имах право да ти се ядосам.

Тя вдигна рамене и извади разни други неща от шкафа.

— Може би. Въпрос на мнение. Синът ти искаше да се срещне с баба си. Той е възрастен човек и също има своите права. Когато я видях да стои на улицата и да го наблюдава, просто ги представих. Брандън беше този, който трябваше да вземе решение. Нито ти, нито аз.

Колби въздъхна дълбоко.

— Може би затова бях толкова бесен — бавно рече той. — Може би не исках да призная, че решението беше на Брандън. Казах ти, че като баща съм направил много грешки. Няма причина да си мисля, че не бих могъл да направя и още.

— Кажи това на Брандън. Сигурна съм, че той ще разбере. Той е един чувствителен и възприемчив млад мъж.

— За разлика от баща си?

— Ти си много по-циничен от него, но си имал доста по-трудно детство и юношество. И не бъди прекалено строг към себе си, Колби. Ти си този, който е поел отговорността да превърне Брандън в чудесния млад мъж, какъвто е сега. А сега, би ли ме извинил, искам да приключа с опаковането.

— Даяна, довечера ще дойдеш при мен. Там ще си в безопасност.

— В Портланд ще съм в безопасност.

Колби скочи на крака и запрати стола към стената, в следствие, на което се чу ужасен трясък.

— По дяволите, твърдоглава и сдържана, жено. Мислиш си, че не можеш да разчиташ на мен достатъчно, да те защитя, така ли?

Даяна сви юмруци, за да спре треперенето на пръстите си.

— Защо ще искаш да ме защитаваш?

— Защото ми принадлежиш. Не си ли го разбрала още?

— Искаш да кажеш, че тъй като започнахме кратка лятна любовна връзка, ти се чувстваш някак отговорен към мен? — подигра му се тя. — Забрави, Колби. И сама мога да се грижа за себе си. Отдавна го правя. Освен това, любовната афера приключи. Задължението ти отпада.

Две големи крачки и той беше до нея. Пъргаво я хвана за тила. Докосването му беше изумително нежно, но ръката му беше прекалено силна и тя не успя да му се противопостави. Погледът му омекна, щом я погледна.

— Любовната афера далеч не е приключила и ти го знаеш. А що се отнася до моето задължение, можем да го обсъдим по-късно. В къщата на леля Джес. Скъпа, не ми противоречи. Знаеш, че ще се побъркам от притеснение, ако останеш тук сама. Не мога да те пусна да се върнеш в Портланд. Все още не. Между нас има толкова много неща.

— Така ли? — Тя едва изрече думите.

Бляскавият му, решителен поглед я поглъщаше.

— Да — каза Колби. — Има.

Мисълта, че толкова много неща му бяха ясни, възпря Даяна да не си отваря устата. Тя тръгна по коридора, за да си вземе багажа за пренощуване.

 

— Татко избухна, когато му казах, че съм се видял с баба днес — рече Брандън час по-късно. Двамата с Даяна седяха на овехтелите столове на верандата в старата къща на леля Джес. Робин беше в стаята си и се мусеше, а Колби работеше. — Но той наистина се вбесява от тъпите номера, които някой ти играе.

Даяна отпи чай с лед и погледна скептично събеседника си.

— Наистина ли е ядосан? Мислиш, че е по-ядосан от номерата, отколкото от това, че те представих на Маргарет Фулбрук?

— Определено.

— Мисля, че не си разбрал. Колби не одобрява тези номера, но той определено беше сериозно ядосан, че ти си се срещнал с баба си.

— Не. Не познаваш татко, както аз го познавам. Когато се разкрещи, той е като луд. Но след като мине бурята, се успокоява. От друга страна, щом стане мълчалив, разбирай, че имаш проблем.

— Ще се опитам да запомня тази подробност — рече Даяна с кисела усмивка.

— Ти наистина ли се стягаше за Портланд?

— Да.

— Татко сигурно не е бил на себе си.

— Вбеси се още повече — замислено отвърна Даяна.

— Радвам се, че не си тръгна. Знаеш ли, той наистина е много привързан към теб.

— Не, не знам. Невинаги мога да разбера баща ти, Брандън.

— Повечето хора не могат. Познавам го по-добре от всички останали и въпреки това, понякога и на мен ми е трудно да го разбера. Добре се чувства, когато нещо предстои, нали ме разбираш? Той се заема със ситуацията.

— Според мен, в това отношение ти доста приличаш на него — тихо каза Даяна. Канеше се да добави още нещо, но в този момент на входната площадка се появи Робин. Младата жена погледна Даяна нещастно и се обърна към Брандън.

— Скучно ми е. Тук няма какво да се прави. Искаш ли да се разходим или нещо друго, Брандън? Трябва да говоря с теб.

— Разбира се. — Брандън се изправи. — Ще се видим по-късно, Даяна. Искаш ли да дойдеш, Спектър? — Той окуражително се потупа по бедрото.

Спектър бавно се изправи и хвърли въпросителен поглед към Даяна.

— Хайде — каза тя на кучето. — Аз съм добре. Спектър щастливо припна след младежите, опърпаната му опашка весело помахваше.

— Погледни това глупаво куче — каза Колби зад мрежестата врата. — Държи се така, сякаш, че двамата с Брандън са приятелчета от години. Докато на мен показва само зъби и челюсти, от които капят лиги.

— Предполагам, че нещо в теб го дразни — отвърна Даяна и си наля още чай с лед. Брандън и Робин изчезнаха в гората. — Искаш ли чай?

— Благодаря. — Той отвори мрежестата врата, излезе на входната площадка и се отпусна на стола на Брандън. Взе студената чаша от ръката й и се взря след Брандън и Робин.

— Имам усещането, че бедната малка Робин се насити на Фулбрук Корнърс.

— Мога да я разбера.

— Още ли ми се сърдиш?

Даяна се замисли.

— Да.

— Ще ти мине.

— Мислиш ли?

— Разбира се. На мен ми мина — отбеляза Колби с неоспоримата си мъжка логика.

— Нима?

— Да, по дяволите, да. — Колби остави чашата си и посегна да хване ръката й. Пъргаво взе чашата от ръката й и я привлече в скута си. — Спри да се опитваш да ме предизвикваш.

— Какво? Ядът ти ти държи влага, колкото си искаш, но щом се успокоиш, искаш всички около теб да са нормални, нали?

— Така е по-добре. — Той я прегърна. Ръката му беше върху бедрото й, а устните му в косите й.

— Колби, искам да говоря с теб.

— Говори бързо. — Пръстите му пропълзяха по бедрото под дънките и се спряха на седалищните й части.

— Мисля, че не си мислил достатъчно за цялата тази ситуация.

— Коя ситуация? — Устните му бяха върху шията й. Даяна потрепери и с копнеж докосна рамото му.

— Ами, аз да съм тук в къщата.

— Щом имам желанието да понеса тази тъпа кучешка муцуна, какъв е проблемът?

— Ами, спането, от една страна. Имаш ли четвърта спалня?

— Не. Само три.

— Така си и мислих. И аз къде ще спя?

Той се отдръпна и я погледна в лицето искрено изненадан.

— Естествено, че ще спиш при мен. Къде мислеше, че ще спиш?

— Ами хлапетата? Да не мислиш, че трябва да ни видят задължително, че си лягаме заедно?

— Както ти и моят син отбелязахте, Брандън не е вече хлапе. Той вече знае, че спя с теб и няма нищо против. Още какво искаш?

— А Робин? — нетърпеливо попита Даяна.

— Ако тя е достатъчно голяма да спи с Брандън, значи е достатъчно порасла да осъзнае, че едни наистина възрастни хора като нас могат да спят заедно. А сега престани да се тревожиш за това. Решението вече е взето.

— От теб?

— Да. От мен. — Ръката му се прокрадна точно под гърдите й, а палецът му се плъзгаше към гънката между тях. — Кажи, какво взе за вечеря.

— Не си спомням сега. Само се сещам за десерта. — Тя му се усмихна, а пръстите й бродеха предизвикателно надолу по гърдите му до колана.

Той се усмихна.

— Означава ли това, че си ми простила?

— Означава, че съм готова да ти дам възможност да ми докажеш колко угризения имаш.

— Добра идея. Започвам веднага.

Даяна се засмя и хвана ръката му, която изучаваше гърдите й.

— Не. Вече е време да се захващаме за вечерята. Брандън и Робин скоро ще се върнат.

Колби измънка нещо под носа си и я притисна толкова силно, че тя изохка. Игривият смях в очите му бе заменен от някакво напрежение.

— Според мен, можем спокойно да кажем, че днес преживяхме първата си сериозна разпра.

— Това повод за празнуване ли е?

— Да. Така смятам. Да се надяваме, че си научила някои неща днес.

Тя го погледна с възмущение.

— Аз да съм научила някои неща? Какво трябваше да науча?

Погледът му блестеше и същевременно беше напрегнат.

— Че няма да ти позволя да си тръгнеш от живота ми заради някакво несъгласие. Запомни това, Даяна.

Тя не каза нищо. С пръст докосна твърдите му челюсти несъзнателно нежно. Но си помисли какво ли щеше да му струва да й позволи да си тръгне от живота му.

Дали щеше да я пусне, ако се окажеше, че е бременна?

Същата вечер Колби изчака Брандън и Робин да се заиграят на табла и хванал Даяна за ръка я поведе към стълбите.

— Лека нощ и на двама ви. Ще се видим утре сутрин — рече той, щом започна да се изкачва нагоре.

Брандън вдигна поглед от таблата и се усмихна на Даяна.

— Лека нощ.

Робин също вдигна глава за един кратък момент, но нищо не каза. Тази вечер тя не говореше много. На най-горното стъпало Даяна тихо рече:

— Мисля, че това момиче не ме харесва.

— Не се тревожи. Аз трябва да се притеснявам. Побиват ме тръпки от мисълта, че може да ми стане снаха.

— Според мен Брандън определено не мисли за брак. Но за Робин не съм толкова сигурна. Тя наистина иска да се омъжи и не желае да я молят да чака.

— Само се надявам, че няма да направи някоя глупост, като например да забременее.

Даяна мълчеше до него. Твърде късно тя осъзна глупостта на последната му забележка. Разбира се, тя я приемаше лично. Ако тя самата беше бременна…

По дяволите, жените са сложни души.

Колби отвори вратата на спалнята си и я бутна навътре. Обзе го порив на собственичество и удовлетворение, докато затваряше и я наблюдаваше как стои в центъра на най-личното му пространство. Той се облегна на вратата и й се наслаждаваше, докато тя се приближи любопитно до прозореца, после до нощното шкафче, и накрая до леглото.

— Това стаята ти като дете ли е? — попита тя и докосна една миниатюрна количка корвет, която той някога усърдно беше сглобил.

Колби кимна.

— Да.

Тя изучаваше количката.

— Трудно ми е да си те представя като малко дете. Той вдигна рамене.

— Голямата ми мечта, освен да напусна Фулбрук Корнърнс, беше да притежавам ветеран.

— И намери ли си?

— Когато бях горен курс в гимназията. Втора употреба. Взех я за стотинки, защото някакъв я беше ударил. Еди ми помогна да я стегна. Когато приключихме, тя беше като мечтата на тийнейджър. Черна като нощта и по-бърза от прилеп в ада. Оставях всички коли по Ривър Роуд да дишат праха ми. Беше гордостта и радостта на живота ми.

— Какво се случи с нея?

— За известно време се забавлявах с нея прекрасно. — Той взе количката от ръката й и я разгледа замислено. После вдигна рамене и постави малкия ветеран върху един рафт. — После се ожених, появи се Брандън, а аз имах нужда от пари за храна и памперси на бебето и всичко останало.

— Значи продаде гордостта и радостта си?

Колби тихо се засмя, приближи се и седна до нея.

— Не бъди толкова тъжна. Беше преди много време.

— А сега шофираш джип?

— Бих искал да го спра от движение. Вкусът на човека се променя с годините. — Колби се наведе над нея, намести възглавниците зад гърба й и я прегърна.

— Например ти. Не съм сигурен, че на деветнадесет бих те оценил както подобава, с онзи ум и чувства. Но сега… — Той бавно дълбоко я целуна, остави й време да реагира.

— А сега? — прошепна тя, когато той освободи устните й.

— Сега съм доста по-стар и по-мъдър. Дали те ценя… Колби наведе глава и отново я целуна, а щом тя отвори устни, той мушна крак между бедрата й. Даяна протегна ръка към седалищните му части, насърчавайки стремежа му към собствената си мекота, и се надигна към него.

— Харесва ми как се разгорещяваш, толкова бързо, само за мен, скъпа. Подлудяваш ме.

— Аз полудявам — прошепна тя и насочи главата му към гърдите си. Тя вече разкопчаваше ризата си и сутиена си с цвят на праскова. — Караш ме да усещам болка навсякъде, знаеш ли?

После тя предложи гърдите си, които искаха и молеха за интимното му внимание. Колби почувства как стегнатото му тяло сякаш се подпали. Мисълта, че тя има нужда от него и го желае, и че ще му се отдаде, щом само той се обърне към нея, беше неописуема. Прозрението, че само при едно негово докосване, тя беше негова, възпламеняваше цялото му тяло.

Той нежно засмука между зъбите си едното й зърно и тутакси посегна да разкопчае дънките си, а после и нейните. Те се освободиха от ограничаващите движенията им дрехи и се вкопчиха един в друг.

Когато Даяна се сниши и погали втвърдената му мъжественост, той едва не загуби самообладание. Тя знаеше как да го възбуди до край и на него му харесваше.

— Ето — измънка той и затършува в нощното шкафче за малкото фолиево пакетче. — Ти го сложи.

— Аз ли?

— Да, ти. Аз просто ще лежа тук и ще се побъркам.

Тя тихичко се засмя и коленичи пред него. Колби разбра, че е грешил, когато осъзна колко много време щеше да й отнеме едно толкова просто действие. Но приятните усещания, които тя провокираше у него, докато внимателно и нежно работеше върху него, компенсираха агонията от чакането. Почти.

Щом свърши, Даяна седна и заразглежда творението си със задоволство.

— Прекрасно пасва. Не е зле, ако мога да кажа. Колби се усмихна, но не се опитваше да възвърне самообладанието си.

— Ела и довърши работата, малка вещице.

Тя подигравателно вдигна вежди.

— Мислех, че работата е свършена.

— Тъкмо започва. — Той я притегли през бедрата си, а ръцете му уютно обгърнаха нозете й. — А сега ми покажи колко прекрасно пасва.

Очите й бяха решителни и чувствени, докато нежно го приласкаваше към мекотата си. Той виждаше разпалващата се възбуда в нея и това подхранваше пламъка на собствения му огън.

Тя се поколеба безмилостно и Колби простена тихо, предупредително, а после я повали внезапно и проникна в лоното й.

Даяна простена и отметна назад глава. Движенията й определяха темпото. Тя насочи ръцете му към местата, които искаше той да докосне, докато накрая цялото й цяло се изпъна.

Когато устните им се разделиха, Колби бързо привлече главата й до неговата и погълна приказните й стенания. Той обичаше, когато тя викаше от чувственост и възбуда, ала знаеше, че след това тя щеше да се смути, ако Брандън и Робин бяха чули.

После той експлодира заедно с нея, стискайки зъби, за да затаи вика си на удовлетворение.

Двамата се потопиха в безвремието. Колби продължаваше да обгръща с ръце тялото й и слушаше нежното й дихание, чакаше тялото му да възвърне нормалното си състояние.

— Ето така искам да завършва всеки наш спор — рече той най-после.

Даяна се протегна.

— Чувала съм, че не е нужно да се стига до секс, за да се реши даден спор.

— Ние го решихме, преди да стигнем до леглото.

— Решихме ли го? — Даяна се надигна на лакът и го стрелна с пламтящ поглед. — Това се казва начин да ме информираш, че не си бесен вече и следователно битката е приключила?

— Ей, аз ти се извиних, нали? Донякъде?

— Призна, че може би си бил не съвсем наред, но това е всичко.

Той докосна върха на носа й с показалеца си.

— Ще ти издам една малка тайна, скъпа. Повечето хора не получават дори такова признание.

— Не си свикнал да признаваш, че може и да прекаляваш?

— Не. Защото обикновено не прекалявам. Фулбрук Корнърс и Маргарет Фулбрук в частност са две от нещата, които могат да ме накарат да прекаля.

— Та защо си тук във Фулбрук Корнърс?

— Бих искал да престанеш да ми задаваш този въпрос.

— Удовлетворението и благосъстоянието на Брандън бързо се заличиха. — Казах ти вече не един път защо съм тук. Да поговорим за нещо друго, преди отново да се ядосам. Тя сключи ръце и се облегна на широките му гърди.

— За какво искаш да говорим?

— За това, че не пожела да те защитя от натрапника, който ти погажда номера — хладно рече той. — Мисля, че е време да се научиш да ми се доверяваш, Даяна.

— Аз ти имам доверие — сериозно отвърна тя. — Нямаше да спя с теб, ако беше обратното.

Той поклати глава.

— Когато днес по-рано спорихме, първата ти реакция беше да си опаковаш багажа и да си тръгнеш. Не такова доверие имах предвид.

— Мислех, че между нас всичко е свършило — тутакси рече тя.

— Е, не е — изръмжа той.

— Доверието има две страни — тихо отвърна тя. — Ако искаш да ти се доверявам, имам право да очаквам същото и от теб.

Колби замълча.

— Само, защото избухнах днес, не означава, че ти нямам доверие.

— Така ли?

— Да.

— Колби, не желая да споря повече днес. Достатъчно ми е.

Изведнъж го нападнаха угризения.

— Знам, милинка, знам.

Той погали косите й утешително, но никак не беше доволен.

Вече знаеше колко дълбоки бяха корените на нейната независимост и самоконтрол. Що се отнася до взаимоотношенията й с мъжете, тя беше на мнение, че на тях не може да се разчита. Беше се научила да се грижи сама за себе си.

Но сега беше изключително важно за него да я накара да признае, че той може да се грижи за нея.

Колби се чудеше как ще успее да разчупи и последната бариера у нея. Освен това, се чудеше дали Даяна осъзнава с каква скорост се сгромолясват бариерите й.

— За какво си мислиш? — попита Даяна след дълга пауза.

— Ти би трябвало да спиш вече. — Той я прегърна силно.

— И ти също. Какво не ти дава да заспиш?

— Мисля си за проклетите номера, които някакъв идиот ти погажда.

— Нови предложения?

— Не, но утре мисля да ида при Джил Торп. Еди не ми помогна, но Джил може и да знае някоя клюка. Едно време знаеше как да научава разни неща. — При спомена Колби мрачно се усмихна.

— Кой е Джил Торп?

— Преди двадесет години беше шериф на околността. Двамата с него бяхме в неприятелски делови отношения, както ти би се изразила.

— Какво означава това?

— Всеки път, когато се занимавах с някой малък бизнес на Ривър Роуд след полунощ, Джил Торп се чувстваше задължен да ме спре. Освен това не му харесваше, че карах през града с два пъти по-висока скорост от разрешената или пък как се замесвах в бой, или че се мотаех с Еди Спунър.

Даяна се размърда.

— Оставам с впечатлението, че не изпитваш неприязън към него.

— Така е. Казах ти, бяхме неприятели, но Торп винаги играеше честно, за разлика от някои други. Понякога, след като прекъсваше някоя наша надпревара, ме караше да седна в старата очукана патрулна кола и си говорихме. Той умееше да ме накара да му разказвам неща, които никога не бях споделял с другите. Именно Джил предложи да отида в армията.

— Да не би да се е превърнал в нещо като баща за теб?

— Отношенията ни не бяха съвсем близки, но понякога, когато имах нужда някой да ми каже, че съм отишъл прекалено далеч или да ме предпази от неприятности, които биха ме докарали до затвор, той беше наблизо. Така или иначе, длъжник съм му.

— Поддържате ли връзка?

— До известна степен. Пращаме си коледни картички. От време на време по някое писмо. Както ти казах, отношенията ни не бяха много близки. Но той не беше посредствено ченге. Имаше си начини да се добира до информацията. Утре ще поговоря с него.

— Колби?

— Хм?

— Въпреки всичко, едно нещо ми се струва нелогично.

— Какво?

— Това, че ги погаждат на мен, а не на теб.

Той погали ръката й.

— Скъпа, казах ти, всички, които ме познават, лесно биха се сетили, че най-бързият начин да се доберат до мен, е чрез теб.

— Не съм сигурна.

Той осъзна, че тя не се чувстваше достатъчно силна, наведе се и я целуна. Тази жена беше слабото му място, а тя дори не го подозираше. А може би така беше по-добре. Жените стават истински дяволи, щом почувстват, че имат реална власт над даден мъж.

Колби се чудеше дали той самият не се превръщаше в слабост за малката сдържана амазонка в прегръдките му.