Джейн Ан Кренц
Дълбоки води (5)

3.

Най-опасните вълни са онези, които се завихрят в плитките води, близо до брега, където човек смята, че е в безопасност.

„За естеството на водата“, из дневника на Хейдън Стоун

— Нещата започват да изглеждат добре, Дейвис. Новият собственик твърди, че ще поднови договорите.

Чарити притисна слушалката между ухото и лявото си рамо, за да може да разопакова кашона книги, доставен й току-що сутринта. Макар да нямаше още конкуренция от други книжарници, държеше да набавя най-новите заглавия и незабавно да ги поставя по лавиците. Доброто обслужване бе най-сигурният начин да си осигуриш верността на клиентите. Навремето спаси веригата универсални магазини „Труит“ с тази проста философия и не виждаше защо да я променя по отношение на „Шепоти“.

— Получихте ли вече договорите? — попита Дейвис с типичния си прагматизъм.

— Не. И няма защо да ми обясняваш, че нищо не е сигурно преди подписването на документите през септември, защото този тип е малко необичаен. Определено няма твоята нагласа. Струва ми се, въпросът ни ще се уреди.

— Казваш, че знае за плановете на градската управа по отношение на кея Крейзи Отис и въпреки това е готов да поднови договорите при старите условия?

Тонът на Дейвис изразяваше краен скептицизъм.

— Така твърди.

Чарити се усмихна: във вече отворения кашон откри двадесет бройки от последната книга на Елизабет Лоуел. Имаше дълъг списък от клиенти, които жадно очакваха последното заглавие на популярната писателка.

— На какъв идиот сте попаднали, Чарити?

— Всъщност е малко трудно да го опише човек. — След като вече десети ден Елайъс беше сред тях, Чарити го намираше за още по-интригуващ. Любопитството и възхищението й нарастваха всекидневно. — Но ставаше въпрос за договорите. Както ти казах — още не сме напълно наясно, но нали познаваш интуицията ми? Нещо ми подсказва, че Уинтърс едва ли ще си промени решението следващия месец.

— Името на новия наемодател Уинтърс ли е? — попита Дейвис рязко.

— Точно така — Елайъс Уинтърс.

— По дяволите — прошепна Дейвис. — И да не би да има нещо общо с корпорацията „Фар сийз“?

— Да. Познаваш ли го?

— Не лично. — Дейвис направи пауза. — Но съм чувал за него. Тихомълком си движи бизнеса, а постига впечатляващи резултати. Има важни връзки из целия Тихоокеански район. Познава подходящите хора.

— Бил някакъв вид консултант.

— Говорят, че ако ти е нужна помощ, за да установиш бизнес отношения на някои места, той е в състояние да ти отвори вратите. На подходящата цена. А може и да ги затвори, ако разбираш какво намеквам.

— Ясно. А защо аз никога не съм чувала за него?

— Работи само в Тихоокеанския район, а „Труит“ не се занимаваше с търговия там, когато ти беше шеф. Но напоследък с Мередит се замислихме за ново разширение. Започнах да проверявам някои възможности и тогава изскочи името на Уинтърс.

— Хм…

— „Фар сийз“ очевидно се ръководи от един човек — продължи Дейвис. — Уинтърс си е намерил уникална ниша. Води бизнес преговори в малки, забутани места, които другите не посещават. Говори два-три странни езика, които никой друг не си е дал труда да научи. Клиентите му обикновено са изключително богати и не обичат да са в центъра на вниманието. От типа големи мангизлии, дето предпочитат да останат незабелязани. Сигурна ли си, че става въпрос за същия Елайъс Уинтърс?

— Така твърди той. Какво има?

— Изпитвам известни съмнения — призна Дейвис. — Но от всичко, което съм чул за него, определено не ми се струва човек, дето ще се върже да продава сувенири в малко градче на кея. Дръж си очите отворени, Чарити. Според мен той знае нещо, което ти не подозираш.

— Като какво например?

— Казва ли ти някой? Не е изключено някой от клиентите му по Тихоокеанския район да е намислил да се настани в Уиспъринг Уотърс.

— И Елайъс е тук, за да подготви почвата?

— Не ми хрумва друг сценарий, пък и пасва на ситуацията. Ако случаят е такъв, са замесени нари. И то огромни суми.

— Според неговите твърдения е наследил кея от Хейдън Стоун, предишният ни наемодател.

— Може да е така, но може и да не е — отбеляза Дейвис.

— Не намекваш Елайъс Уинтърс да е купил кея от Хейдън Стоун от името на свой клиент, нали? — Чарити се разстрои, защото сама не се бе досетила за подобен вариант. — Вероятно затова Хейдън е бил в Сиатъл, когато е получил сърдечния удар. За да финализира сделката. Но защо би излъгал Елайъс?

— Използвай ума си, Чарити — посъветва я Дейвис. — Нищо чудно кеят да е само началото. Ако Уинтърс е нает да подбере първокласна недвижима собственост за чуждестранен инвеститор, никога не би вдигнал цената на имотите около Уиспъринг Уотърс.

— Прав си. — Чарити забарабани с пръсти по купчината книги на Елизабет Лоуел. — Ако се кани да купи много земя тук, ще се старае да го запази в тайна колкото е възможно по-дълго. Ще се преструва, че е наследил кея и няма конкретни планове; така ще отклони любопитството.

Дейвис леко се засмя.

— От теб знам за желанието на градската управа да се отворят бутици там. Но, повярвай ми, това не е нищо. Не и ако Уинтърс е играч. Някои от неговите клиенти притежават популярни скъпи курорти. Шепнещи води би било отлично място за тях.

Чарити обмисли положението. Градската управа вече се блазнеше от перспективата да превърне кея Крейзи Отис в привлекателна туристическа атракция. Но кметицата и членовете на управата щяха да припаднат от възторг само при мисълта богат чуждестранен инвеститор да превърне Уиспъринг Уотърс в лъскав курорт.

— Всяка компания с намерение да се настани в Уиспъринг Уотърс ще иска да купи земята възможно най-изгодно и евтино, преди да се разчуе и местното население да реши да се възползва — добави Дейвис. — Съвсем нормално е да пратиш печен човек да изкупи по-добрите парцели, преди хората да схванат какво става.

Кеят Крейзи Отис е примамливо парче недвижима собственост, разсъждаваше Чарити. Лесно би се превърнал в център на голям моден курорт.

— И допускаш възможността Елайъс Уинтърс да действа като подставено лице за някой чуждестранен инвеститор?

— Хипотезата е приемлива, като знам какво съм чувал за Уинтърс.

— Но защо ще се съгласява да поднови наемните договори при старите цени, ако иска кея за клиента си?

Чарити се раздразни от високите нотки в гласа си. Няма причина да проявява емоции по въпроса, помисли си тя. Всичко е бизнес.

— Ако не греша, става въпрос за проект, който ще се реализира през следващите три до пет години — обясни Дейвис.

— И в такъв случай да се подновят договорите за още една година не е чак толкова голям жест — завърши мрачно Чарити. — Който и да стои зад операцията, едва ли възнамерява да започне строителство, преди да е купил достатъчно земя. А за това е нужно време.

— Точно така. И защо да не предостави на сегашните наематели още една година? Освен това така всичко става по-скрито.

— Схващам картинката — призна Чарити. — Ако желаем сигурни договори на кея, най-добре е да преговаряме за следващите три, дори пет години.

— Успокой се — обади се Дейвис весело. — Това не е твой проблем. Теб и без това те бива в бизнеса и книжарницата ти ще остане, независимо какво ще се случи с кея. Всъщност един голям курорт би направил чудеса за теб. Хората във ваканция четат много. Ще оцелееш.

Но Бея, Япи, Рейдиънс и Тед нямат нейните умения и находчивост, помисли си Чарити. Те не са хора, които някой от света на корпорациите би нарекъл играчи. Вярно, подобриха търговските си методи през последната година, но малките им магазини едва ли ще оцелеят при рязка промяна.

— Благодаря ти, Дейвис. Поздрави Мередит.

— Непременно. Не е ли време да отскочиш до града да ни видиш?

— И това ще стане през някой от тези дни.

— Добре. — Дейвис се поколеба. — Сигурна ли си, че вече не ти е писнало да се занимаваш с книжарничката на кея?

— Напълно.

— Обзаложих се с Мередит. Давам ти още шест месеца, докато се върнеш в Сиатъл.

— Ще загубиш, Дейвис.

— Ще видим. А, между другото, Чарити, още нещо.

— Да?

— Едно предупреждение. Внимавай с Уинтърс. Според слуховете той не е обикновен играч. Печели винаги. Всеки път.

— Никой не печели всеки път, Дейвис.

Чарити се сбогува и затвори телефона. За известно време се взря невиждащо в криминалните заглавия, които заемаха голяма част от едната стена.

Защо се чувства така подведена, зачуди се тя. Знаеше как действат играчите в бизнеса. Дейвис само изрече на глас неща, които тя самата трябваше да заподозре от самото начало.

Истината бе друга: не й се искаше да повярва, че Елайъс Уинтърс я мами съзнателно. През последните десетина дни у нея се породи надеждата той да е точно такъв, за какъвто се представя — мъж, пристигнал в Уиспъринг Уотърс, за да намери някои отговори.

Мъж, който имаше нещо общо с нея.

Същата вечер някой потропа тихо по мрежестата кухненска врата. Тъкмо попълваше поредната безкрайна серия от формуляри, заплашващи да провалят дребния и бизнес. Чарити се сепна.

Изпусна химикалката и скочи на крака. Извърна се с лице към вратата. На прага стоеше тъмна фигура.

— Кой е?

— Извинявай. Не исках да те изплаша.

Елайъс я гледаше през мрежата. Очите му блестяха на оскъдната светлина.

Обзелият я лек страх премина в облекчение.

— Не ме изплаши. Просто не те чух. — Чувствайки се като глупачка заради реакцията си, тя тръгна към вратата. — Имах известен проблем тук миналия месец. Някой претърсил къщата ми, докато бях на събрание на градския съвет. Май още съм малко притеснена.

— Не подозирах, че има крадци в Уиспъринг Уотърс.

— Няма. Или поне не колкото в града. Подозренията на полицейския шеф Ханк Тубърн са за някои от летуващите. Няма начин обаче да се докаже. Просто се надявам вече да са си заминали. Какво правиш тук? Нещо не е наред ли?

— Не. Излязох да се поразходя. Мина ми през ума да се отбия и да проверя дали би искала да дойдеш с мен на бляскава вечерна забава.

— Забава? Каква забава?

Изкушението да отвори вратата ставаше почти непоносимо.

— Музикална драма, известна като припяване на залязващото слънце. Ще уредя места на първия ред за тазвечерното представление, ако представлява интерес за теб.

Чарити не успя да скрие усмивката си.

— Отзивите за представлението са доста лоши.

Елайъс сви рамене.

— Все пак е по-добро от опита ми да водя разговор с Крейзи Отис. Той иска да спи.

— И понеже си се отегчил, реши да се отбиеш насам?

Съжали още докато изричаше думите — прииска й се да си ги вземе обратно.

— Мина ми подобна мисъл. — Елайъс вдигна ръка. Лицето му в сянка бе непроницаемо. — Ако предпочиташ да се ровиш във фактури…

Тя трепна.

— Почакай. Ще си взема ключа.

Той огледа столовете и масата в кухнята й, докато тя се извръщаше от вратата.

— Бас държа, че не си купила мебелите си от „Стари и нови мебели на Сет“, нали?

Чарити хвърли поглед към елегантните линии на скъпите си европейски мебели.

— Не. Донесох ги от Сиатъл. Слава богу, вандалите са се задоволили да изхвърлят храната от хладилника и да напишат мръсни думи по стените. Не са стигнали дотам да ми унищожат мебелите.

След като акуратно заключи вратата и пусна ключа в джоба на джинсите си, застана до Елайъс. Мълчаливо тръгнаха в топлия летен здрач по старата пътека край скалите, надвиснали над плажа.

Чарити имаше навика да се разхожда по няколко пъти в седмицата — част от възприетата самоналожена терапия, за да се възстанови. Не бе изпадала в пристъп на паника от месеци, ако не се брои обзелият я краткотраен ужас, когато Рик Суинтън направи доста настоятелен опит да излязат заедно.

Откакто се премести в Уиспъринг Уотърс приливите на напрежение станаха много по-редки. Ала тя продължаваше с разходките и с някои други, намаляващи стреса техники, които научи.

Обожаваше милувката на бриза от залива върху лицето си. Той неизменно разбуждаше всичките й сетива и избистряше ума й. Тази вечер й въздействаше по-силно от обикновено. Усещаше ясно движещия се редом до нея Елайъс. Долавяше топлината и тихата му сила, макар да не я бе докоснал.

— Извинявай за резкия ми тон преди малко — промълви тя след време. — Подмятането, че си дошъл да ме видиш, защото ти е скучно, е невъзпитано.

— Забрави.

Тя се поколеба, но все пак се реши да продължи:

— Днес имах интересен разговор с брат ми.

Имаше достатъчно светлина, за да види как весело се присвиха устните на Елайъс.

— Бил съм основната тема на разговора, предполагам.

Тя въздъхна.

— Ако съм честна — да. Дейвис сподели, че е чувал за теб и „Фар сийз“, но че никога не сте се срещали.

— И аз съм чувал за него. Но пътищата ни никога не са се пресичали.

— Предупреди ме да съм нащрек с теб — не си типът, който би държал магазинче за сувенири на кей в неизвестно градче. Предположи, че си в Уиспъринг Уотърс заради голям чуждестранен клиент.

Очите на Елайъс не се откъсваха от дърветата в края на скалите.

— Причините да съм тук нямат нищо общо с бизнеса. Предположението на брат ти е погрешно.

— С други думи той гледа през мътна вода?

— Май и ти си попила някои неща от Хейдън.

Чарити се усмихна за миг.

— Харесвах Хейдън. Но никога не изпитах чувството, че го познавам добре. У него винаги имаше нещо далечно, отвлечено. Сякаш съществуваше в свой собствен космос.

— Права си. Такъв беше. Доколкото ми е известно, само мен допусна в своя космос.

Нещо в дълбокия му глас привлече вниманието й.

— Бил ти е повече от приятел, нали? И повече от учител?

— Да.

Тя бавно издиша. Любопитството й попречи да се вслуша в здравия си разум или да прояви предпазливост.

— Вече минаха два месеца от смъртта му. Вероятно много ти липсва.

Известно време, през което сърцето й биеше лудо, Елайъс остана смълчан.

— Бях с него, когато почина. Настоявах да извикаме бърза помощ. А той все повтаряше каква загуба на време е — така и така ще умре и никой лекар не може да направи нищо. Но знаеше, че трябва да ме остави да го отведа в болницата, защото в противен случай щях да прекарам остатъка от живота си в разсъждения дали е имало възможност да бъде спасен. Самият той би предпочел да умре тихо и кротко в дома ми.

— Но си го завел в болницата и той е починал там?

— Да. — Елайъс погледна към залива. — Накрая беше изключително спокоен. Съсредоточен. Балансиран. Умря така, както живя. Последните му думи към мен бяха, че ми е дал оръжията, с които да се освободя. От мен зависело дали ще ги използвам.

— Да се освободиш от какво?

Последва нова пауза.

— Необходимостта от възмездие.

Чарити го погледна смаяно.

— Срещу кого?

— Това е дълга история.

— Нямам нищо против да я чуя.

В продължение на няколко минути Елайъс мълча. Чарити започна да си мисли, че не възнамерява да й отговори на въпроса. Но след известно време той подхвана:

— Родителите ми се разведоха, когато бях на десет. Живеех при майка си. Тя… страдаше от депресии. Месец след като навърших шестнадесет се самоуби.

— О, господи. Съжалявам, Елайъс.

— Отидох да живея при баба и дядо. Така и не се съвзеха от мъката си. Според мен, винаги са винили татко за проблемите на майка ми. И след смъртта й част от тези обвинения се насочиха срещу мен. Чаках татко да ме повика. Той обаче не се обади.

Гърлото на Чарити се сви.

— А къде беше?

— Въртеше скромен бизнес с превоз на товари на остров Нихили.

Чарити свъси вежди.

— Никога не съм го чувала.

— Малцина го знаят. Намира се сред Тихия океан. След време успях да уговоря дядо да ми плати пътя до Нихили. Не беше много трудно.

— Какво стана с баща ти?

— Татко имал конкурент. Някой си Гарик Кийуърт.

Чарити не каза нищо, когато той замълча. Просто го изчака.

— Кийуърт повредил единствения самолет на татко. Баща ми го знаел и въпреки това излетял. Самолетът паднал в океана.

Чарити беше потресена. Не бе очаквала да чуе разказ за убийство.

— Ако е вярно, струва ми се, имаш пълно право да търсиш възмездие от този Кийуърт.

— Не е толкова просто, колкото изглежда. Впрочем, нещата рядко са такива. През въпросния ден татко е знаел за проблема със захранването на самолета с гориво, но предпочел да рискува и да излети. Имал да изпълнява договор. Едно от нещата, които никога не пожелах да призная пред себе си, е, че сам е взел решението да рискува живота си.

Чарити потръпна.

— Не само е рискувал собствения си живот, но е поел и риска да те остави сам на света, нали?

— Може и така да се каже. — В усмивката на Елайъс нямаше никаква радост. — Самият Хейдън ми го е казвал няколко пъти.

— Дори баща ти да е взел неправилно решение, това не оневинява този Гарик Кийуърт, ако питаш мен. Ни най-малко.

— Не, не го оневинява. Та с две думи: пристигнах на Нихили няколко дни след като татко бе катастрофирал. Хейдън ме посрещна на пистата. Поради някакви свои причини — никога не разбрах какви — ме прие като баща. Отгледа ме. Помогна ми да започна бизнес. Научи ме да съм мъж. Дължа му повече, отколкото бих могъл да изплатя.

Чарити преглътна, за да не заплаче.

— Разбирам. А какво стана с мъжа, който е повредил самолета на баща ти?

— Отне ми много време да науча кой е. Все пак го открих и прекарах години да обмислям как да срина империята му. А после Хейдън почина.

— И това ли промени нещата?

— Промени всичко. След като се сбогувах с Хейдън, видях образа на Кийуърт в друга светлина. Едно от нещата, които не бях забелязал преди, е, че Кийуърт е заплатил цената на престъплението си. Знае, че всичко, което притежава днес, дължи на унищожението на друг човек. Това разяжда душата му и неминуемо ще го довърши един ден. Вече му струва повече, отколкото си дава сметка. Реших да го оставя да се удави в отровата, която сам си е създал.

Чарити дълбоко издиша.

— Доста философски поглед върху нещата. Направо метафизичен. Не се обиждай, но ми е малко трудно да повярвам, че просто си загърбил цялата история и си оставил Кийуърт на великото колело на космическата справедливост.

Тъмните вежди на Елайъс се стрелнаха нагоре.

— Много си проницателна. Права си. Не се държах точно като светец в цялата история. Отидох да видя Кийуърт, преди да дойда тук. Показах му някои документи, които безспорно доказват, че разполагам с контактите и връзките да осакатя, а дори и да унищожа всичките му сделки в Тихия океан. Едва след това си тръгнах.

В продължение на няколко секунди Чарити не знаеше какво да каже.

— Оставил си го да живее с мисълта, че го държиш в ръцете си?

— Прецених, че поне това ми се полага.

Тя въздъхна.

— Доста фино. Дори прекалено фино. Но Кийуърт може да възприеме отказа ти да доведеш плановете си докрай като проява на мекушавост. Или на страх.

— Съмнявам се — обади се Елайъс тихо. — Дълго го изучавах, преди да премина към действие. Познавам го добре.

— Надяваш се мисълта, че ще го уязвиш, да усили вътрешното му напрежение?

— Може би. — Елайъс направи примирен жест. — А може би — не. Няма значение. Кийуърт вече не ме интересува.

— И въпреки това си прекарал години да кроиш планове срещу него.

— Нужно е време за вида възмездие, което бях замислил.

Чарити отметна от челото си косите, разпилени от бриза.

— Скоро преди да дойдеш тук ли се състоя срещата ти с Кийуърт?

— Да.

— Значи доста неща са минали през главата ти за последните два месеца. Смъртта на приятеля ти Хейдън, срещата с Кийуърт, коренна промяна в кариерата ти, преместване на ново място.

Той я погледна със странно изражение.

— Какво искаш да кажеш?

— Само, че в момента ще събереш много точки, ако се подложиш на психотест за стрес.

— Не възнамерявам да се подлагам на подобен тест.

— Не съм и допускала, че възнамеряваш. — Поради някаква причина представата как Елайъс се подлага на подобен тест я накара да се усмихне. — Вместо това вероятно би предпочел да се взреш в повърхността на хубаво бистро езеро.

— Да.

Хвърли му кос поглед.

— Имаш ли нещо против да ти задам един въпрос?

Той сякаш се стегна.

— Не.

— Защо ми разказа всичко това? При първата ни среща останах с впечатление, че си от силния, мълчалив тип хора.

Той се усмихна.

— Още ли си изпълнена с подозрения към мен?

— Предпочитам да го приема като проява на предпазливост. Подозрителността е свързана с параноидни асоциации, а не мисля, че съм стигнала дотам.

— Добре — предпазлива. Отговорът на въпроса ти е: разкрих ти част от себе си като подарък, защото искам нещо от теб.

— По дяволите! Знаех, че има нещо.

Не бе обидена, нито дори разочарована. Очакваше някаква уловка през тази кратка вечерна разходка. Елайъс не бе от мъжете, които биха споделили интимни тайни с някого, освен ако нямаше нещо предвид.

— Хайде да го чуя — рязко подкани тя. — Какво искаш от мен? Ако е нещо, свързано с подновяването на наемните договори, си губиш времето.

— Не ме интересуват наемните договори. От теб искам единствено да ми дадеш шанс да те опозная.

Закова се на място и се обърна да го погледне.

— Моля?

— Чу ме. — Сякаш бе най-естественото нещо на света, сякаш редовно се разхождаха заедно по скалите. Елайъс се пресегна и взе ръката й. — Мой ред е да ти задам въпрос.