Джейн Ан Кренц
Дълбоки води (16)

14.

Който ще променя бъдещия ход на реката, трябва да е готов да си намокри ръцете във водите на миналото.

„За естеството на водата“, из дневника на Хейдън Стоун

— Значи все пак успя да нахълташ насилствено тук, Уинтърс. — Гарик Кийуърт не се обърна. Говореше от дълбините на креслото, обърнал лице към подгизналата от дъжда градина. — Разочарован ли си от провала ми? Никога не съм обичал хаповете. Не успях да задържа достатъчно дълго в себе си проклетите дражета, та да си свършат работата. Но не се безпокой. Следващия път ще използвам нещо по-ефикасно.

— Не го прави заради мен, Кийуърт.

Елайъс бавно пристъпи по теракотения под на остъкления солариум.

Къщата на Кийуърт — огромна, стара тухлена постройка — се намираше на брега на езерото Вашингтон. През друг период без съмнение е тънела в изящна елегантност. Но докато Елайъс прекосяваше облицованите с тъмна ламперия коридори, за да стигне до солариума, стъпките му отекваха с пуст, кух звук. Сякаш на къщата й липсваше дух, сякаш нещо бе умряло много отдавна.

За да се добере до Гарик Кийуърт, му се наложи да мине край електронна врата, два ротвайлера, навъсен градинар и решителна икономка. Сега, вече тук, не бе сигурен какво точно ще каже.

— Глупости — промърмори Гарик. — Това е идеалното отмъщение. Нали точно за това мечтаеше?

— За да бъде отмъщението идеално, трябва да останеш жив. Искам да погледнеш надолу по реката в бъдещето и да промениш образите, които виждаш там.

— Какви са тези боклуци? Споменаха ми, че си се посветил на някакво бойно изкуство, подплатена със странна философия. Но каквото и да е, не се опитвай да ми го пробуташ. Може да съм склонен към самоубийство, но не съм луд.

— Вчера синът ти дойде да ме види.

Елайъс заобиколи креслото, за да вижда лицето на Гарик.

Не бе подготвен за бледите изпити черти и безжизнените очи. Беше почти обяд, а Гарик стоеше по пижама и халат, с чехли на краката. Кафето на масичката до него не беше докоснато.

— Джъстин е идвал при теб? — Гласът на Гарик прозвуча равно, лишен от всякаква емоция. Гледаше през Елайъс към градината. — Какво, по дяволите, искаше?

— Отмъщение.

Гарик се намръщи.

— Това пък какво означава?

— Погледни ме добре, Кийуърт. Джъстин е виновникът за насиненото ми око.

Гарик вдигна изненадано и рязко глава и се взря в лицето на Елайъс.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че Джъстин те е ударил?

— Няколко пъти. Щеше да ме размаже, ако не ми се бяха притекли на помощ.

— Защо? — попита Гарик искрено смаян.

— Не се ли досещаш? Вини ме за твоя опит за самоубийство. Смята, че аз съм причината. Звучи ли ти познато, Кийуърт? Виждаш ли повтарящия се модел на вълните?

Устните на Гарик се раздвижиха.

— Не разбирам.

— Нима?

Елайъс се отмести от отчаяния поглед на Гарик.

Отиде и застана до френския прозорец с изглед към градината и сивата повърхност на езерото. В далечината кулите — отличителният белег на Сиатъл — представляваха тъмни сенки в мъглата. В този момент Чарити се намираше в една от тези високи сгради. Щеше му се вместо това да е при него. Тя щеше да съумее да се справи със ситуацията. Съзнаваше, че той не успява.

— По дяволите, кажи заради какво си дошъл, Уинтърс.

— Ти и синът ти не се разбирате особено, Кийуърт. Това не е тайна. Но когато нещата станаха сериозни, Джъстин доказа, че кръвта вода не става. Дойде да ме обвини за случилото се с теб.

— Трудно ми е да го повярвам. Джъстин не дава пет пари за мен. Иска да ме няма, ако е възможно.

Елайъс разсеяно потърка насиненото си лице.

— Не останах с подобно впечатление.

— Нищо не знаеш за Джъстин.

— Грешиш. — Елайъс бавно се обърна. — Знам много за него. Преди да съставя плана си, го проучих внимателно, както и всички други, свързани с теб и фирмата ти. Ще ти кажа защо те е напуснала съпругата ти, ще ти кажа и за любовната връзка между служителя ти, който движи тихоокеанските сделки, и секретарката му, ще ти кажа защо сингапурската ти сделка се оказа съблазнителна за конкуренцията ти.

— Вярвам ти. — Гарик опря глава на облегалката и затвори очи. — Плановете ти бяха изключително подробни. Сбъркал си професията си, Уинтърс. Трябваше да влезеш и политиката или да работиш за Пентагона. Никога не съм виждал подобен стратег.

— Интересува ли те какво научих за Джъстин?

— По-скоро ме интересува защо въобще желаеш да ми кажеш нещо за него. Това поредният етап от великия ти план за отмъщение ли е? Ако е така — спести си усилието. Не е възможно да направиш взаимоотношенията ми с Джъстин по-лоши. Отчужди се от мен преди години.

— Би могъл да си го върнеш.

— Престани да говориш за Джъстин. — Клепачите на Гарик се разтвориха — забеляза се първият признак на емоция. — Не го набърквай в тази история.

— Но той е част от нея.

— Не, не е, за бога! — По лицето на Гарик се изписа гняв. — Няма нищо общо със случилото се в Нихили. Тогава той дори не беше роден. Направи каквото си решил да ми сториш, но не закачай Джъстин. Само ако…

— При мен Джъстин е в безопасност. Но не и при теб.

— За какво говориш?

— Именно ти разполагаш със силата да го нараниш. По дяволите, ако не внимаваш, ще стане като мен: ще се превърне в студенокръвен, манипулиращ негодник, който е в състояние да изгуби години, за да обмисля отмъщение. Това ли искаш за него?

— Що за глупав въпрос? — изкрещя Гарик.

— Има и друга възможност. Да заприлича на теб, Кийуърт. Човек-робот, готов да пожертва семейството си и всичко друго важно в живота си, защото не е в състояние да се откъсне от миналото си.

Гарик леко се надигна от креслото. Ръцете му трепереха. Очите, безжизнени само допреди няколко минути, блестяха от гняв.

— Какво става тук? Защо постоянно говориш за сина ми?

Елайъс се овладя. Знаеше какво ще му струва срещата.

— Ако искаш да спасиш Джъстин, чуй съвета ми: не прави с него онова, което моите родители направиха с мен. Не го изоставяй.

Устните на Гарик се раздвижиха, но му се наложи да направи усилие, за да попита.

— Това пък какво значи?

— Пренебрегваш сина си от години, защото значение за теб имаше единствено борбата ти с твоите собствени демони. И двамата ми родители постъпиха по същия начин. Майка ми се самоуби. Баща ми, прекалено зает да се боричка с демоните си, никога нямаше много време за мен. А после се качи на самолета, който ти повреди, знаейки колко е опасно, и никога повече не се върна.

— Казах ти вече — не исках Остин Уинтърс да умре.

— Добре. Но все пак се случи. Двамата се надигравахте по онези острови и единият умря. Едно хлапе остана без баща. Някой друг трябваше да се намеси и да го отгледа. А сега се опитваш да си отнемеш живота. Ако успееш, синът ти също ще остане без баща. Не виждаш ли, че не бива да е така?

— Джъстин няма нужда от мен. Той ме презира. Освен това не е хлапе. На двадесет и пет години е.

— Младият мъж, който ми насини окото, има огромна нужда от теб. Ако не оправиш нещата между вас, ти гарантирам, че ще стане точно като мен или теб. Чудно наследство, което да оставиш на единствения си син, не смяташ ли?

Елайъс не изчака отговор. Съзнаваше каква бъркотия създаде от цялата история, но не се сещаше какво друго да каже. Мина край Гарик Кийуърт, тръгна по тъжния коридор, където стъпките му отекнаха, и излезе в сивата мъгла.

Елегантно тъмнозелено порше се появи на дългата извита алея и спря. Джъстин Кийуърт изскочи отвътре.

— Какво, по дяволите, търсиш тук, Уинтърс?

— Доста бързо пристигна. — Елайъс отвори вратата на колата на Чарити. — Икономката ли ти се обади?

Джъстин сви ръце в юмруци.

— Попитах те какво, по дяволите, правиш тук.

— Не съм съвсем сигурен. — Елайъс се настани зад волана и запали двигателя. — Забелязал ли си колко е трудно да се определи мястото в реката, където миналото и бъдещето се срещат?

Джъстин свъси вежди, искрено озадачен.

— Някой ми каза, че си странен, Уинтърс. Не му повярвах. Но сега започвам да се чудя дали не беше прав.

— И аз също — увери го Елайъс и затвори вратата. Пое по дългата алея, далеч от мрачната къща при езерото. Необходимо му бе да намери Чарити.

 

 

Спретнатият, млад мъж, седнал с делови вид зад широкото бюро, скочи на крака, а очите му се разшириха от тревога, докато Чарити минаваше покрай него.

— Почакайте. Не може да влезете там. Току-що ви казах, че госпожица Труит е на съвещание.

— Не ми минават тези. — Чарити весело махна на секретаря, насочвайки се към вътрешните врати на офиса. — Знам, знам! Мередит е инструктирала персонала си да казва, че е на съвещание, винаги когато иска да остане за малко насаме. Не се притеснявай, ако се разсърди, ще се справя с нея. Все пак имам някакво влияние тук.

— Моля ви. Не разбирате…

Чарити се усмихна и завъртя дръжката.

— Ей, Мередит — напевно извика тя, докато буташе вратата. — Блудната сестра се завърна. Искаш ли да обядваме?

При бюрото нещо усилено се раздвижи. Две преплетени фигури се опитаха да се освободят набързо.

— Сандерсън, мисля, ясно дадох да се разбере, че не желая да ме безпокоят. — Мередит се освободи от онова, което безспорно беше страстна целувка и зяпна Чарити. Наложи й се да погледне край рамото на рус викинг, за да види кой е нахълтал в офиса й. — Чарити!

Чарити спря на място. Премигна при вида на доведената си сестра в прегръдките на Брет Лофтъс.

— Охо…

— Какво, по дяволите… — Брет бавно пусна Мередит и се извърна. Красивите му черти бяха смръщени от раздразнение. И тогава видя Чарити. Руменина заля светлата му кожа. Прокара ръка през изрусените си от слънцето коси и намести скъпата си вратовръзка. — Ъ… Здравей, Чарити. Каква изненада!

— Това, предполагам, ще ми е за урок да обръщам внимание какво казва секретарят ти, Мередит. — Чарити понечи да отстъпи. — Извинявайте. Просто минавах през града. Помислих си защо да не обядваме заедно.

Мередит хвърли поглед на Брет — той вдигна вежда и сви едрите си рамене. Чарити бе убедена, че помежду им премина тайно послание.

Мередит се извърна решително към Чарити.

— Чудесна идея. Да отидем в клуба ми. Имам да ти съобщя нещо важно.

 

 

— Как да ти обясня? — Мередит се загледа в Чарити, седнала срещу нея на масата, покрита с покривка, по-бяла от официална мъжка риза. — Оказа се права миналото лято, когато ми каза да се омъжа за Брет, щом го намирам за страхотен. Ще обявим годежа си след две седмици.

— Честито. — Чарити потопи вилицата в ордьовъра от омари с лютив сос. — Браво на вас.

Загледа се в сестра си, докато лютивият сос се спусна по гърлото й. Мередит изглежда добре, прецени тя. Дори повече от добре. Направо сияеше. Светът на корпорациите и Брет Лофтъс очевидно й допадаха.

Червеникаво-русите коси на Мередит бяха сресани назад и откриваха драматично привлекателното й лице. Черното й сако и тясната права пола подхождаха отлично за ролята й на високопоставен служител. Специално смесеното й червило бе абсолютно същия цвят като лака на ноктите. Изглеждаше съвсем на място тук, в един от най-скъпите делови клубове на града.

Впечатлението за преуспяваща, делова жена се помрачаваше единствено от зле прикритата тревога в светлозелените очи на Мередит.

Часът беше един и десет. По тапицираните с кадифе сепарета в трапезарията бяха насядали делово облечени мъже и жени. Чуваше се жуженето на приглушени гласове и лекото потракване на сребро по порцелан като фон на уединените разговори, в които без съмнение ставаше въпрос за големи сделки.

Сцената пробуди у нея спомени. Чарити се сети за многобройните обяди, които самата тя бе провеждала в същата тази зала. Имаше времена, не толкова отдавна, когато главният сервитьор я наричаше по име, а останалите така добре познаваха вкусовете й, че дори не се налагаше да чете менюто. Тези дни, прецени тя, ни най-малко не й липсваха. Мередит свъси вежди.

— Чарити, знам, че новината за връзката ми с Брет ти подейства като шок.

— Всъщност — не.

— Не исках да разбереш за нея по този начин. Щеше ми се да имах време да ти съобщя… — Мередит млъкна и преметна. — Какво искаш да кажеш с това „Всъщност — не“? Знаела си за Брет и мен? Това е невъзможно. Много сме дискретни. Откъде би могла да го разбереш?

— Не казах, че знам за връзката ви. Просто отбелязах, че не ме шокира.

Мередит я погледна неспокойно.

— Сигурна ли си, че я приемаш? Искам да кажа — само преди година ти беше сгодена за Брет.

— Не съвсем.

Мередит се изчерви.

— Добре де — почти сгодена за него. Разбираш какво искам да кажа. Вие двамата имахте връзка. Обмисляхте да се жените, за бога.

— Нищо нямаше да се получи. Знаех го много преди тържеството за годежа, а мисля, и Брет го съзнаваше. Не разбирам защо единият или другият не се отказа по-рано.

Мередит хвърли поглед към пъстървата в чинията си.

— Брет ми е казвал, че се е притеснявал, но не е бил сигурен какво точно не е наред. Допускал вероятността двамата да имате нужда от повече време, за да се опознаете. Надявал се годежът да ви осигури това време.

— Брет очевидно е прекалено голям джентълмен, за да ти каже цялата истина — прекъсна я Чарити суховато. — Той и аз бързахме с цялата история, защото и двамата реагирахме на деловите фактори, свързани със ситуацията тогава.

— Е, да, всички намираха женитбата ви и сливането на компаниите за добър ход и за двете фирми.

— Съвсем естествено беше „Труит“ и „Лофтъс“ да се слеят. Но Брет и аз изпитвахме напрежение от необходимостта да постъпим както беше най-добре за семействата и компаниите ни. Харесвахме се, но никой от двамата не желаеше да признае, че бизнесът стоеше зад решението ни да се сгодим.

— Тогава, слава богу, че ти се опомни в последния момент.

Веждите на Чарити се стрелнаха нагоре.

— Искаш да кажеш — слава богу, че преживях малкия си нервен срив. Хайде да сме честни — не се опомних. Направо щях да полудея.

— Ти не изкара никакъв нервен срив — гневно възрази Мередит. — Просто ти беше нужно да се измъкнеш от цялото напрежение. Нещо в теб е взело решението.

— Наричай го както желаеш. — Чарити въздъхна. — Но през онази вечер просто разбрах, че не съм в състояние да го направя. Паникьосах се.

— И си имала пълното право да се паникьосаш. След като замина за Уиспъринг Уотърс, Дейвис и аз няколко пъти разговаряхме на дълго и на широко.

— Така ли?

— Дадохме си сметка какво ли ти е струвал опитът да съживиш компанията, след като мама и татко загинаха. Нещата са били в такъв хаос. И си била сама, а толкова хора са зависели от теб: роднини, подчинени, доставчици, клиенти. А ти от самото начало нямаше слабост към бизнеса. Влезе в него, само за да зарадваш татко.

— Моя е грешката, че се замесих с Брет. Трябваше да прехвърля нещата на теб и Дейвис много по-рано.

— Но допреди година ние не бяхме готови да ръководим компанията — напомни Мередит искрено. — Нужен ни беше опит. Ти ни осигури време да завършим колеж и да се научим на занаята. Но като се замисля, знаеш ли кое ценя най-високо?

— Къде?

— У теб.

Чарити остана поразена.

— У мен?

— Да. — Мередит й се усмихна. — Нито веднъж не накара нито мен, нито Дейвис да почувстваме нашия дълг да поемем юздите на „Труит“. Даде ни свободата да избираме. А и двамата сега преценяваме, че ти никога не си разполагала с възможност за подобен избор.

Чарити се изчерви и смути от възхищението, което съзря в очите на сестра си.

— Я не се занасяй. Не бих казала, че съм пожертвала живота си или нещо такова. Току-що станах на тридесет, забрави ли? Остава ми предостатъчно време.

— Знам. — Мередит присви очи. — Наистина ли си щастлива да живееш в онова затънтено градче?

— Да.

— Чарити, мина година. Разполагаше с достатъчно време да се оправиш. Не ти ли липсват ресторантите? Театрите? Пазаруването? А и онази твоя книжарница е толкова малка. Какво предизвикателство представлява тя, след като си ръководила „Труит“? Как издържаш? Не си ли отегчена до смърт?

— Удивително е колко много неща се случват в малко градче като Уиспъринг Уотърс. А и светът на корпорациите никога не ми е допадал. Родена съм за дребен бизнес. Както казах на Елайъс, това е призвание.

Погледът на Мередит се изостри.

— Елайъс?

— Елайъс Уинтърс.

— От корпорацията „Фар сийз“?

— Да.

Мередит се намръщи.

— Дейвис спомена за някаква сделка на Уинтърс за кея.

— Не е съвсем така. Той държи едно от магазинчетата там, но освен това няма нищо особено.

— Според Дейвис корпорацията „Фар сийз“ готви нещо, свързано със залива.

Чарити се усмихна.

— Откъде знаеш, че Елайъс обича да готви?

— Говоря сериозно.

— Вероятно ще представлява интерес да узнаеш за някои неотдавнашни промени на Елайъс Уинтърс и „Фар сийз“. Елайъс е решил да се засели в Уиспъринг Уотърс.

— Чарити, нека сме реалистки. Ти може и да си решила да напуснеш света на бизнеса, но е малко вероятно Уинтърс да стори същото. Заложил е на няколко доста големи сделки.

— Да, знам. Но няма да продаде кея Крейзи Отис на никой от клиентите си.

Мередит се наведе напред.

— Дейвис спомена, че той е малко по… различен.

— Точно така.

— Звучиш ми, сякаш ти и Уинтърс добре сте се опознали.

— Всъщност сме в знойна връзка.

Мередит я погледна озадачено.

— Това някаква шега ли е?

— Не.

— Ти имаш връзка с Уинтърс? Не говориш сериозно, нали?

— Защо смяташ така?

— Защото става въпрос за Елайъс Уинтърс. — Мередит очевидно бе едновременно раздразнена и ужасена. — Корпорацията „Фар сийз“. Ако се е захванал с теб, това означава само едно: възнамерява да те използва по някакъв начин в плановете си относно кея в Уиспъринг Уотърс.

— Много благодаря. — Чарити направи гримаса. — Защо всички постоянно предполагат, че Елайъс ме използва като пионка в някакви свои пъклени планове?

— Защото всеки, който знае нещо за Уинтърс, има представа какъв е всъщност. Дейвис направи някои проучвания, когато го спомена за пръв път. Този тип бил малко…

— … странен. Знам.

— А би ли била по-конкретна? — Мередит млъкна внезапно — нечия едра сянка падна на масата. — О, здравей, Брет.

— Реших да се присъединя към вас за кафето. — Брет се настани до Мередит. Усмихна се на Чарити някак тъжно. — Ако трябва да съм откровен — напрежението ми скъса нервите. При вас всичко наред ли е?

— Отлично — увери го Чарити. — Почти свършихме.

— Мередит не беше напълно сигурна как точно да ти го съобщи. Посъветвах я да кара направо, но тя се притесняваше да не те нарани.

Чарити се усмихна.

— Радвам се и за двама ви. Прекрасна двойка сте.

Брет се ухили.

— Напълно съм съгласен с теб.

Мередит се намръщи.

— Чарити ми призна, че връзката й с Елайъс Уинтърс е станала лична.

Брет подсвирна леко и се облегна назад.

— Уинтърс, така ли? Не знам много за него. То май никой не знае. Но това само по себе си е основателна причина да се внимава. Той плава в много дълбоки води, Чарити.

— Странно, че точно така се изразяваш. — Чарити се усмихна. — Но за сведение, наскоро си промени кариерата. Станал е дребен съдържател на магазин.

Брет направи физиономия.

— Не мога да го повярвам.

— Не се безпокойте — знам какво правя — отбеляза Чарити тихо.

Брет вдигна ръка.

— Добре, разбрах. Спирам по този въпрос. Но все пак като бъдещ член на семейството ти казвам: внимавай, чу ли?

— Не се притеснявай.

Мередит далеч не изглеждаше убедена.

— Чарити, тази история не ми харесва.

Брет погледна към вратите на трапезарията.

— Говорим за дявола…

Чарити се обърна и видя насочилия се към тях Елайъс. В избелелите си джинси и черния пуловер би трябвало да изглежда съвсем не на място в залата, препълнена с официално облечени мъже. Вместо това той някак странно доминираше над всички. Погледите на мнозина го проследиха, после се извърнаха.

Елайъс сякаш не забелязваше дискретните, изучаващи погледи. Не откъсваше очи от Чарити, докато я приближаваше. С известно разочарование забеляза отнесеното му, енигматично изражение. Мигом разбра, че по време на разговора с Гарик Кийуърт нещата не са минали добре. Зачуди се дали не сбърка, като настоя да се срещне със стария си неприятел.

— Това ли е Уинтърс? — попита Мередит тихо.

— Да. — С приближаването на Елайъс Брет бавно и учтиво стана на крака. — Някой ми го показа на един делови обяд.

— Прилича на човек, който се е бил — отбеляза Мередит все така тихо, но този път и шокирана.

— Обикновено печели — увери я Чарити.

— Уинтърс — посрещна го Брет и му подаде ръка, когато Елайъс застана до масата им. — Брет Лофтъс.

Елайъс припряно се здрависа.

Чарити се насили да се усмихне лъчезарно.

— Елайъс, искам да ти представя сестра си, Мередит.

— Приятно ми е — обади се Мередит доста хладно.

Елайъс пое елегантната й ръка.

— Секретарят ти ми каза къде да ви намеря с Чарити.

— Точно свършихме обяда — обади се Чарити припряно. — Искаш ли да хапнеш нещо?

Елайъс я погледна.

— Ходих до рибния пазар, преди да тръгна да те търся. Там хапнах. И напазарувах някои неща.

— Надявам се, си купил оризово фиде и оцет с подправки.

— И от тях взех — отвърна Елайъс, но не седна.

— Ще ни правиш ли компания за кафето? — попита Брет направо.

— Не, благодаря.

Несъмнено, Елайъс искаше бързо да си тръгнат, прецени Чарити.

— Е, най-добре да вървим. — Грабна чантата и стана. — Чака ни дълъг път, нали знаете? Довиждане, Мередит, Брет. И пак — честито.

— Карайте внимателно — подметна Брет.

 

 

— Довиждане, Чарити. — Мередит се усмихна, но замислените й очи не се откъсваха от Елайъс. — Вероятно Брет и аз ще имаме възможност да дойдем в Уиспъринг Уотърс след две седмици.

— Би било чудесно. — Чарити се наведе, за да я прегърне сърдечно. После се изправи и погледна Елайъс. — Готова съм.

Хвана я за ръката и я отведе от масата.

Чарити почти бе стигнала до вратите в далечния край на трапезарията, когато дочу тихия коментар от маса наблизо.

— Това е Уинтърс. Чудя се какво ли е замислил напоследък.

— Напоследък готвел нещо голямо на север.

— Вероятно е свързано с Чарити Труит.

— Представа нямам за какво му е. Тя изгоря преди около година. Била на края на силите си, така разправяха. Зарязала абсолютно всичко.

Чарити съзнаваше, че и Елайъс е дочул коментарите; той обаче не каза нищо. Изчака да влязат сами в асансьора.

— Видя ли? — промърмори тя. — Дали е голям или малък градът, няма значение. Клюките се навсякъде.

— Да.

Той не си отвори устата, преди кабината да започне да се спуска.

— Е, как мина с Гарик Кийуърт?

— Не станахме по-близки, ако това те интересува.

— Няма защо да си саркастичен. Просто попитах.

Елайъс бавно издиша.

— Извинявай. Решението да го видя беше мое. Нямаше нужда да ти се зъбя, само защото срещата не мина добре.

— Вероятно ще оцениш резултатите след известно време. Как се чувстваш?

Той я погледна напрегнато.

— Не знам.

Хвана го за ръка.

— Всичко е наред, Елайъс. Направи каквото можа. Сега го забрави.

Асансьорът се спусна още пет етажа надолу.

— Каква приятна семейна среща сте си направили в трапезарията — отбеляза Елайъс.

— Ъхъ.

— Трудно ли ти беше?

— Кое?

— Да видиш Лофтъс и сестра си заедно. Приличат на двойка.

— Да, вече са. — Изненада се от прозрението му. — И — не, не ми беше трудно да ги видя заедно. Според мен са създадени един за друг.

— Лофтъс много ли означаваше за теб?

— Напуснах го на тържеството в чест на годежа ни, забрави ли?

— Не, но двамата сте били любовници, а като те познавам, това трябва да е значело нещо за теб.

— О, за бога, Брет и аз никога не сме били любовници. Откъде ти хрумна такава идея?

Елайъс премигна — често Отис го правеше по същия начин. Жестът му обаче остана енигматичен и в него не се долавяше никаква емоция.

— Били сте почти сгодени.

— Казах ти — беше прекалено едър за мен. Нали го видя? Толкова е висок и широкоплещест. Същинска планина. Получавах пристъп на клаустрофобия всеки път, когато ме целуваше.

— Клаустрофобия ли?

Тя леко потрепери.

— Не можех да си представя да попадна в леглото с него. Горкичкият Брет. Бях прекалено уморена, за да се интересувам от секс. Как да му кажех, че се чувствам задушена всеки път, когато ме прегръщаше.

— Това ли имаш предвид под прекалено едър? Прекалено висок, така ли?

— Прекалено висок, широк, тежък. Ти какво смяташ, че имам предвид. — Осенена от прозрение, Чарити разтвори широко очи. — Господи, да не смяташ, че е бил прекалено… надарен?

Тя се захили неудържимо.

— При дадените обстоятелства описанието ми се стори откровено — отвърна Елайъс суховато.

— Откровено? — Отново я напуши смях. Сложи ръка на устата си, за да се спре. — Невероятно. Напомня ми за онзи стар виц.

— Какъв виц?

— Ами някакъв тип бил метър и шестдесет, с двадесетсантиметров. — Чарити се заливаше от смях — едва се държеше на крака. — А дамата казала: „Не ме интересува, че е метър и шестдесет. Ти ми разкажи за двадесетте му сантиметра!“.

— Много смешно.

— Извинявай. Не ме бива да разказвам вицове.

Елайъс се приближи определено целенасочено и я притисна към стената на асансьора. Постави ръце отстрани на лицето й и се наведе към нея.

— Радвам се да видя колко те забавлява това.

— Шегуваш ли се? То е направо неистово смешно. Недоумявам откъде ти хрумна да свържеш думите ми с това, че на Брет… Неговият…

— Семеен трофей? — подсказа Елайъс услужливо. — Мъжествен орган? Пенис?

Чарити едва си поемаше дъх.

— Нещото — обади се тя. — Не мога да повярвам: да си помислиш, че това е едрото при него. За бога, та аз дори не съм го виждала!

— Не се безпокой. Можеш да гледаш моя по всяко време. При едно условие.

Тя усилено запримига.

— И какво е условието?

— Никога, ама никога, да не го наричаш „нещото“.