Айрис Йохансен
Вихрена страст (3)

Глава втора

— Един човек иска да говори с теб, Кейтлин. — Жак коленичи на земята до нея, придържайки розовия храст, който Кейтлин засаждаше, докато тя изравняваше пръстта около корените му. — Чака те горе на хълма.

Кейтлин застина, мускулите на раменете й се вдървиха, преди да си наложи да се отпусне. Прибави още пръст около корените на храста.

— Някой от банката ли е?

— Едва ли. Няма вид на… — Жак спря и сви рамене. — Не знам как да ти го опиша. Трудно е да се каже какъв тип човек е.

Кейтлин вдигна очи към хълма и към мъжа, който представляваше само тъмен силует на фона на залязващото слънце.

— Вероятно продава торове. — Вдигна ръка и избърса потното си чело с ръкава на синята памучна риза. — Не можа ли да се отървеш от него?

Жак поклати глава.

— Опитах се, но не си тръгва — Подсмихна се. — Съмнявам се, че продава торове с онова ламборгини, което паркира пред къщата.

— По дяволите, значи е от банката.

— Ако е, бъди сигурна, че финансовите инспектори го държат под око — каза сухо Жак. — Иди и виж какво иска. Аз ще довърша. Така и така вече трябва да си починеш.

— Ти също. — Кейтлин се изправи и се протегна, за да отпусне мускулите гърба си. По дяволите, беше уморена. Работеше отпреди изгрев — слънце, а й оставаха да засади още два реда. — Ще се върна след няколко минути.

— Скоро ще се стъмни. Върни се в къщи, утре ще продължим.

Кейтлин поклати глава и избърса ръцете си в джинсите.

— Утре имаме много работа. Ти ще трябва да свършиш с розмарина в северната нива, а после ще започнем да берем лавандулата. Тази вечер ще довърша. — Тръгна покрай реда току-що засадени розови храсти, загледана в мъжа, който ги наблюдаваше от хълма. — Как се казва той?

— Алекс Каразов.

Тя се намръщи.

— Не си спомням да съм го чувала. Сигурна съм, че не го познавам.

— Щеше да си спомниш, ако го беше срещала.

В мига, в който видя Алекс Каразов, тя разбра какво имаше предвид Жак. Беше изключително хубав мъж на около трийсет и пет години. Беше загорял от слънцето като човек, който прекарва часове по снежните писти на Сен Мориц или по Антибските плажове. Докато я гледаше да приближава, той й се усмихна непринудено. Тя застина, поразена от впечатлението, че все едно вижда баща си на млади години. Тъмната му коса сега беше прошарена, но още бе гъста като на Алекс Каразов, усмивката му беше също тъй очарователна и носеше дрехите си с подобна небрежна елегантност. Едва когато огледа Каразов по-отблизо, забеляза изключителната интелигентност в леденосините му очи и силата, и увереността, които излъчваше. Как няма да е със самочувствие? — помисли си мрачно. Само спортното му сако сигурно струваше повече от целия й гардероб.

Но тя интуитивно разбра, че този човек всъщност не приличаше на баща й. У Денис Риърдън нямаше скрити дълбочини, достойнствата му бяха на повърхността, за да може всеки да ги види и да им се възхити.

Стори й се, че много неща се въртят в ума на Каразов зад любезната му усмивка По-скоро й приличаше на красив жасмин в началото на цъфтежа — плътно затворен, тайнствен, пълен с обещания. Тази мисъл я накара да се усмихне. Колко ли би се обидил един подчертано мъжествен човек като Каразов, ако знаеше, че го сравнява с цвете.

Той още се усмихваше, когато тя застана пред него:

— Аз съм Кейтлин Вазаро, мосю Каразов. — Подаде ръка, но после спря и направи физиономия, като видя кал по дланта си. — Ще ме извините, че не се ръкувам. Работех и съм мръсна. Искали сте да говорите с мен.

Той не отговори на въпроса й, очите му продължаваха да я изучават.

— Винаги ли се трудите на полето като обикновена работничка?

— Няма нищо обикновено в работниците на Вазаро, мосю Каразов. Те са чудесни хора, които много добре си вършат работата. — Погледна го в очите. — Самата аз доста често съм на полето заедно с тях.

— Не исках да ви обидя. Просто ми беше интересно. Страхувам се, че съм много любопитен. — Той хвърли поглед надолу към полето. — Какво правехте там?

Френският му беше безукорен, но акцентът — особен — равен като на американец, но с английска прецизност. Тя премина на английски.

— Засаждаме рози. Миналият месец бурята унищожи половината ни храсти и се налага да засадим нови.

— Розите не се ли садят през пролетта?

Не беше нито англичанин, нито американец, макар че говореше езика по-леко, отколкото френски.

— Обикновено през януари или ноември. Но тук времето през по-голямата част от годината е направо идеално, така че можем да садим… — Спря и добави нетърпеливо: — Сигурна съм, че не се интересувате от сезона за засаждане във Вазаро. С какво мога да ви бъда полезна?

— Тоест, как бихме могли взаимно да си бъдем полезни. Дълбоко грешите, аз се интересувам от всичко във Вазаро. Възнамерявам да вложа много пари във ваш продукт.

Тя застина.

— Моля?

— Много просто. Разполагам с пари, които трябва да инвестирам. Вие пък имате проект, който изисква капитал.

Тя се намръщи подозрително.

— Какъв проект?

— Вашият парфюм. Вие се обърнахте към няколко банки в Кан за заем, за да пуснете на пазара новия аромат.

— Но ми отказаха.

— Трябва да признаете, че пускането на нов парфюм е рискована работа.

— А вие запознат ли сте с производството на парфюми?

— Оттук-оттам. Току-що прекарах една седмица, обикаляйки няколко фабрики за амбалаж в Париж. Преди това отделих два дни за рекламната агенция, която подготви кампанията на „Обсешън“. Още седмица бях при вашите съседи на юг, които отглеждат рози и жасмин за „Шанел № 5“. Естествено разбирам, че това не е достатъчно, за да стана експерт — рече на един дъх. — Но аз уча бързо и съм свикнал да правя точни преценки. Едно време това ми помагаше в кариерата.

— Били сте борсов посредник?

— Играл съм на борсата от време на време. — Той повдигна вежди. — Смятах, че ще го приемете с по-голям ентусиазъм.

Тя замаяно поклати глава.

— Чувствам се сякаш ме е прегазил камион. Не мога да мисля… Има нещо гнило. Нещата не стават просто така. Мъжете в ламборгини не падат ей така от небето и не предлагат — всъщност какво предлагате?

— Имате нов парфюм, който искате да пуснете на пазара. Опитахте се да заемете четиристотин хиляди долара за проекта. — Той поклати глава. — Между другото, това съвсем няма да е достатъчно.

— Мислите, че не знам ли? Смятах да започна от малко, а по-късно, щом парфюмът се наложи, да им покажа цифрите и да ги убедя да ми отпуснат още. Знам, че четиристотин хиляди е най-голямата сума, която мога да получа срещу гаранцията, която предлагам. Ако сте толкова голям приятел с моя банкер, трябваше да знаете, че имението Вазаро е ипотекирано.

— Вашият банкер, както и всичките му колеги в Кан, са много дискретни хора. Не, моята информация идва от други източници, които ми пошушнаха също, че закъснявате с изплащането на ипотеката. — Той се усмихна. — Звучи като едновремешна мелодрама, нали?

— Страхувам се, че не виждам тук нищо забавно. — На Кейтлин отчаяно й се искаше да не беше тъй изтощена. Налагаше се да мисли спокойно и ясно. — Да не би да се сравнявате със злодея в мелодрамата?

— Не вярвам някой да вижда себе си като истински злодей. — Отмести поглед към Жак, който работеше на полето долу, а после отново вдигна очи към Кейтлин. — Нямам никакво намерение да ви убеждавам сляпо да приемете предложението ми. Би било невероятно глупаво от моя страна, след като явно вие сте проницателна делова жена.

— Невероятно глупаво.

— Тогава защо просто да не продължа и да ви кажа какво предлагам и какво очаквам в замяна? Ще финансирам изцяло маркетинга на вашия нов парфюм с мои средства. В замяна вие ще ми предоставите пълен контрол върху продажбите през първата година. Освен това през следващите пет години от производството му аз ще получавам двайсет и пет процента от печалбата. Съгласна ли сте?

— Не. — Тя се чувстваше сякаш някой я беше ударил в гърдите и беше извадил всичкия въздух оттам. — Трябва да помисля. Не мога просто… Твърде хубаво е, за да е вярно. Има нещо, което не ми харесва.

— Какво лошо би могло да има? Не искам да ми дадете нищо друго, освен онова, което моите пари ще печелят за двама ни. Вие май се втренчихте в зъбите на харизания кон.

Без да мисли, тя се вкопчи в единственото заключение, което й се стори възможно.

— Вие сте напълно непознат човек, който е добре осведомен за моя бизнес. Това ме плаши, мосю. Предполагам, че се занимавате с някаква незаконна дейност. Може би наркотици? Опитвате се да перете пари от наркотици?

Той се разсмя.

— Има по-добри начини за изпиране на мръсни пари, отколкото в лансирането на един парфюм. По-добри и по-безопасни.

— Изглежда сте добре осведомен по въпроса.

— Не са пари от наркотици. Пиша криминални романи. — Извади визитна картичка от вътрешния джоб на сакото си. — Средствата за пускането на парфюма ще бъдат изтеглени от сметката ми в Банк дьо Женев. — Извади златна писалка Мон Блан и записа един номер върху картичката. — Обадете се на този номер и поискайте да говорите с мосю Ганолд, вицепрезидентът на банката. Той ще потвърди както сметката, така и факта, че сумите са прехвърлени директно от банката на издателя ми в Ню Йорк.

Ръката й трепереше, когато пое картичката. Нищо чудно, че й прилошаваше от възбуда. Може пък да е истински инвеститор. Не биваше да се изхвърля много в надеждите си. Този мъж беше непознат, мотивите му бяха неясни. Може всичко да се окаже лош номер. По дяволите, много й се искаше да поговори с него. Все пак не успя да се сдържи:

— Двайсет и пет процента е твърде много.

— Ваша воля. Седемдесет и пет процента от успешна сделка е по-добре от сто процента от нищо. Ако не приемете предложението ми, може да изгубите Вазаро, както и всяка възможност да лансирате новия парфюм. — Направи пауза. — А ако подсладя сделката, като прибавя още двеста хиляди долара към заема? Тази сума няма напълно да изплати ипотеката ви, но поне ще ви оставят на мира, докато започнат да идват парите от парфюма.

Имението е спасено и отново нейно. При тази мисъл усети нова вълна от възбуда.

— Наистина ли? — прошепна.

Той кимна с поглед вперен в лицето й.

— Обадете се на банката и проверете. Тогава ще говорим.

— Непременно. — Сърцето й биеше толкова силно, че тя едва говореше. — Ще влезете ли в къщата, за да се запознаете с майка ми? Всъщност тя е законната собственичка на Вазаро и тя би трябвало да подпише документите.

— Така разбрах и аз. Но всъщност вие управлявате имението, нали?

Кейтлин кимна.

— Майка ми не се интересува от бизнес. Елате — каза тя и забърза към каменната господарска къща на два етажа, която се намираше на няколкостотин метра. — Но — добави тя — мама няма да се възпротиви на споразумението, което постигнем. Тя желае най-доброто за Вазаро. — Дали не се отнасяше твърде враждебно към него? Господи Боже, ами ако е почтен и промени решението си? Да е толкова близо до спасяването на Вазаро и да пропусне шанса — това би я убило. — Положението е било доста различно, когато майка ми била дете. Сега й е трудно да разбере, че… но тя много ще ни помогне. — Кейтлин изкачи трите каменни стъпала и отвори двойните врати от махагон. — Обещавам, че няма да има никакви труд… — Съмненията отново я връхлетяха. Тя се извърна към него. — Всъщност защо го правите? — Думите сами се лееха от устата й. — Признавам, че проявих грубост като предположих, че може би сте замесен в нещо криминално…

— Много грубо беше. — На устните му се появи усмивка. — Трябва да е заради ламборгинито.

Той й се присмиваше, но това не я интересуваше, стига той да не се разсърди. Не биваше да рискува да го ядоса, в случай, че съществува й най-малката възможност да спаси Вазаро.

— Защо инвестирате в парфюми? И защо сте си направили труда да проучите Вазаро?

Той се поколеба, по лицето му мина сянка на отегчение и досада, но после отново се засмя.

— Отначало не се интересувах специално от Вазаро, дори нямах намерение да инвестирам. Просто събирах материал за една книга, чието действие трябва да се развива в подобно имение. Но колкото повече научавах за парфюмерийната промишленост, толкова по-добре разбирах, колко големи са възможностите, които тя дава. — Печалбите от един парфюм, който се радва на успех, са астрономически.

— Цялата работа е в успеха.

Той кимна.

— Защо смятате, че дойдох при вас? Говори се, че вашият парфюм е направил впечатление на някои хора от бранша въпреки финансовите ви проблеми. Притежавате най-плодородната земя в областта, а сте на прага на банкрута. Всъщност, препоръчаха ми да поема управлението на имота, но аз нямам нито време, нито пък склонност за такъв род сделки. Аз съм писател, а не фермер. — Спря за малко. — Повярвайте ми, не се интересувам от имението, а само от печалбите от вашия парфюм. Не смятам, че има нещо нелогично в желанието ми да спечеля пари и в същото време да правя проучвания за книгата си, нали?

— Не. — Тя се почувства малко по-уверена. На пръв поглед подбудите му изглеждаха правдоподобни. — Но няма друго място като Вазаро. Вазаро е единствено. — Онова, което той казваше, беше много логично и все пак у него имаше някаква нерешителност. — Акцентът ви е особен. Американец ли сте?

Той кимна.

— Американски гражданин съм, но израснах в Румъния. Баща ми беше руснак, а майка ми — румънка. Сега живея в Швейцария.

— Какви книги казахте, че пишете?

— Детективски романи. Псевдонимът ми е Алекс Калан.

Тя поклати глава.

— Никога не съм го чувала.

— Жалко. Изключително добър съм.

— Не ми остава много време за четене.

Той се усмихна леко.

— Разбирам, заета сте да садите розови храсти. — Той пристъпи по постлания с каменни плочи под на просторното помещение. — За щастие, по света има огромен брой читатели, които не са тъй заети. — Огледа възхитен хладния проветрив салон от медния полилей до малкия пейзаж върху бялата хоросанова стена. — Хубав е. — Отиде и опипа блестящия дъбов парапет на стълбището, което водеше към втория етаж. — И много стар. От началото на шестнайсетия век?

— Къщата е строена през 1509 година. — Усмивката на Кейтлин озари цялото й лице. — Някои от пристройките са издигнати по-късно, но нито една след 1815 година. Голяма част от мебелите са на повече от триста години. — Тя извика: — Мамо!

— Тук съм, Кейтлин. — Лекият весел глас прозвуча от салона вдясно. — Радвам се, че си решила да се прибереш рано. Няма никакъв смисъл от твоето… — Гласът на Катрин замлъкна, щом влезе при тях и видя Алекс Каразов. Лицето й светна. — Гост ли имаме?

Спокойно можеше да остави Каразов в ръцете на майка си. Щеше да го забавлява, докато самата тя звънне по телефона, установи с облекчение Кейтлин. Никой не можеше да бъде тъй очарователен и гостоприемен като Катрин.

— Това е мосю Каразов, мамо. Майка ми Катрин Вазаро. Мосю Каразов е романист и може да реши да инвестира във Вазаро.

— Наистина ли? — Усмивката на Катрин стана лъчезарна. — Колко приятно, мосю Каразов. Сигурна съм, че Кейтлин е доволна. Напоследък толкова се тревожи за пари. Винаги й казвам, че всичко…

— Мамо, защо не предложиш чаша вино на мосю Каразов, докато се обадя по телефона? — нетърпеливо попита Кейтлин, а пръстите й си играеха нервно с визитната картичка. — Ще се върна след няколко минути.

— Не бързайте. — С ослепителна усмивка Алекс се обърна към майка й. — Много се радвам да се запозная с вас, мадам Вазаро.

Демонстрираше съшия омайващ чар, който показа и пред Кейтлин, а майка й явно разцъфна. Катрин беше чувствителна към привлекателните мъже от всички възрасти.

Той стисна ръката на майка й и каза през рамо:

— Сигурен съм, че докато ви няма, ще се разберем с майка ви много добре. Задайте каквито въпроси ви хрумнат. Казах на Ганолд да бъде напълно искрен с вас.

— Добре. — Сигурно е почтен човек, помисли си тя, след като е толкова открит. — Въпросът не е в това, че не ви вярвам, но аз…

— Не ми вярвайте. — Очите му блеснаха особено в сумрака на салона и думите му прозвучаха неочаквано рязко. В тях липсваше очарованието и мекотата, с който се беше обърнал към Катрин. — Ще бъде глупаво от ваша страна да се доверите на един непознат, само защото предлага да реши проблемите ви. Ако се убедите, че е в мой интерес да погася ипотеката на Вазаро, тогава ми повярвайте. Ако не, отпратете ме.

— Сигурна съм, че мосю Каразов се шегува — обади се Катрин с несигурна усмивка.

Кейтлин беше напълно сигурна, че за първи път, откакто се срещнаха, той беше съвсем сериозен. Тя потрепери неспокойно, докато се гледаха един друг. Усети каква сила се крие у него и че това беше истинският Алекс Каразов, а не приятният човечец, който й напомняше баща й. Този човек беше дързък, хладно проницателен, безмилостен… и честен. Последното качество й върна цялата увереност, макар че другите я накараха да се замисли. Ако намеренията му бяха почтени, какво значение имаше за нея дали Каразов е сърдечен и прекрасен? Какво я беше грижа, след като той може да спаси Вазаро?

— Ще задам въпросите си и ако не съм доволна, сигурно ще бъдете отпратен. — Усмихна му се студено. — Но докато реша, смятам, че можем да си позволим да го почерпим чаша вино. — Тя не обърна внимание на внезапната искра от интерес, която се появи на лицето му и с жест го покани заедно с майка си в салона. — Скоро ще дойда, мосю.

Затвори вратата на кабинета зад гърба си и се облегна на полираното дърво. Коленете й трепереха, виеше й се свят. За Бога, беше уплашена. Не от Алекс Каразов, повтаряше си тя. Боеше се за Вазаро, защото той може да не се окаже онова, което твърдеше, че е. Тогава надеждата да спаси имението щеше да изчезне тъй бързо, както се беше появила.

Имаше само един начин да спре страха си.

Отлепи се от вратата и бавно тръгна към телефона, поставен върху бюрото в стил Луи XIV.

 

Когато двадесет минути по-късно Кейтлин Вазаро влезе в салона, лицето й беше лъчезарно от вълнение.

Алекс я погледна изненадано и почувства внезапна сексуална възбуда в слабините си. Господи, не беше очаквал такова преобразяване. Когато за първи път видя Кейтлин коленичила в пръстта, с износени дънки, петна от пот по блузата и с приведени от умора рамене, тя съвсем не му се стори привлекателна. По-късно реши, че е доста приятна, щом забеляза нежните й черти, блестящата златистокафява кожа и косата със същия цвят. Сега, когато лицето й сияеше от жизненост и сиво-зелените й очи блестяха от вълнение, Кейтлин беше красива.

Той остави чашата си върху масичката и се изправи.

— Изглежда сте доволна, че не търгувам с наркотици.

Тя кимна енергично.

— Мосю Ганолд дори е чел книгите ви.

— Разбира се, той има превъзходен вкус. Защо смятате, че съм му поверил бизнеса си?

— Каза, че сте написали две книги и че сте изключителен.

— Цар съм на сюжетите, но се боя, че героите ми не са толкова добре обрисувани.

Тя се засмя.

— Преди казахте, че сте чудесен.

— Но след като се намери друг, който да ме похвали, мога отново да стана скромен.

Кейтлин направи нетърпелив жест.

— Трябва да поговорим за парфюма.

Той повдигна вежди.

— Имате намерение да приемете предложението ми?

— Разбира се. Да не ме смятате за луда?

— Не. — Погледна я замислено. — Намирам, че сте истинско чудо — жена, която не хитрува.

— Това лошо ли е?

— Не е лошо. Само е малко смущаващо.

Катрин напълни чашата си с вино.

— Кейтлин винаги е била много пряма. Човек винаги е наясно с нея.

— Кога ще получа парите, за да платя на банката? — запита Кейтлин.

Богородице, тази жена е открита и уязвима като дете. Цялата й мнителност беше изчезнала и Алекс усети някакво необяснимо раздразнение от сегашното й доверие и отстъпчивост.

— Утре можем да отидем в Кан и да прехвърлим сумата на ваша сметка. Но бих искал тази вечер да доведем нещата до край. — Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади документ. — Приготвил съм договор с условията, които ви предложих. Моля да сложите подписа си на всяка страница, мадам Вазаро. Първите четири екземпляра остават за мен, останалите четири са ваши. — Остави договора върху масата и покани с жест Кейтлин да седне на стола, който току-що бе освободил. — Терминологията е съвсем ясна, но вие трябва да го прочетете, преди да посъветвате майка си да подпише.

Кейтлин го зяпна изненадана.

— Вие носите готов договор, значи сте били съвсем сигурен?

— Обичам да съм подготвен. Може би по някаква причина не желаете да приключим днес с този въпрос?

— Не, мисля, че не. — Тя бавно седна, взе договора и започна внимателно да го чете.

Поне не накара майка си да подпише, без да го е прочела, помисли си Алекс. Стана толкова леко. Тя беше тъй лесна.

— Всичко изглежда наред. — Кейтлин вдигна поглед от документите. — Както казахте, текстът е ясен и конкретен. — Тя остави листовете пред Катрин. — Подпиши ги, мамо.

Алекс предложи на Катрин златната си писалка.

— Долу вляво на всяка страница.

Катрин кимна и се подписа старателно навсякъде.

— Сега е ваш ред. — Алекс обърна договорите и ги плъзна към Кейтлин. — Точно под подписа на майка ви срещу свидетел.

Кейтлин се поколеба за миг, преди бързо да драсне името си на всяка страница.

— Ето. — Върна му документите с въздишка на облекчение. — Предполагам това означава, че вече сме партньори.

— Да, партньори сме. — Той подреди листовете. — Сега бих искал да ви кажа какво не правят моите партньори. — Раздели договорите и даде четири листа на Кейтлин. — Моите партньори не подписват дори и сметка в бакалията, без да бъде огледан с лупа от адвоката им. Моите партньори не си позволяват да взимат самостоятелни решения. Най-същественото е, че моите партньори не решават делови въпроси по телефона, тъй като така най-лесно могат да попаднат в клопка.

Усмивката на Кейтлин угасна.

— Каквато вие ми устроихте преди малко?

— Не, това не означава… защо, по дяволите, не бяхте по-предпазлива?

— Бях отчаяна — отвърна тя простичко. — Какво щеше да стане, ако се бяхте отказали?

Отговорът й само усили раздразнението му.

— Не биваше да ми казвате, че сте отчаяна. За Бога, защитавайте се.

— Защо? Вече подписах договора. Сега трябва да ви вярвам. — Погледна го в очите. — Освен това ми казахте, че не сте мошеник.

— И вие ми повярвахте?

— Вярвам ви. Мога да преценя един човек, Бог е свидетел, че това се изисква от мен, тъй като през последните четири години трябваше да управлявам Вазаро. — Гледа го известно време. — Смятам, че сте суров човек, но не и измамник.

— Разбира се, че не е измамник, Кейтлин. — Катрин беше шокирана. — Какво говориш! Очевидно е, че мосю Каразов е джентълмен.

Алекс се поклони насмешливо пред двете.

— Благодаря за доверието, което ми гласувате.

— Не ви гласувам доверие — мрачно каза Кейтлин. — Уплашена и развълнувана и съвсем не съм сигурна какво искате от нас.

— Всичко, което искам, е записано в договора. Просто и ясно е казано.

Тя направи гримаса.

— Може да съм отчаяна, но не съм глупачка. Обзалагам се, че от десетгодишен не сте направили нещо, което да може да се нарече просто или ясно.

— Вие ме разочаровате. Особено след онази трогателна декларация за доверието.

— Казах, че не ви смятам за измамник. Но мисля, че никога не разкривате пред някого мислите и подбудите си. Ясно ми е, че според вас подписването на договора не беше умно от моя страна. — Сви рамене. — Разбирам нещо от цветарство и с удоволствие създавам нови парфюми, но счетоводните книги и сметки ме влудяват.

— Тогава трябваше да извикате счетоводителя си.

Тя се изчерви леко и тя изпъна рамене, сякаш за да си придаде кураж.

— Добре, искате ли да знаете истината? Може да не съм очарована от тази част на задълженията си, но когато опре до сделки, аз съм костелив орех. Много добре ми е известно, че този договор може да бъде оспорен в съда и смятам, че и вие го знаете. — Изговаряше думите с хладна точност. — Както може би сте осведомен, френският съд е особено чувствителен, когато става дума за беззащитни жени, ощетени от чуждестранни инвеститори. Ето защо прецених, че рискът за мен не е толкова голям. Утре сутрин моят адвокат и счетоводителят ми ще прегледат тези договори. Ако се появят някакви трудности, ще добавим допълнителни клаузи. В случай че не сте съгласен с тях, ще решим спора в съда.

Изразът му внезапно стана напрегнат.

— Защо подписахте, след като сте мислели, че не е добре обоснован?

— По същата причина, поради която вие сте съставили договора. Съдебните процеси са неприятни и повечето хора се стараят да ги избягват. След като подписах договора, сега е много трудно за всеки от нас да се измъкне от сделката. Преди малко, освен на мосю Ганодд, аз позвъних и на още едно място. Обадих се на Анри Льофевр, който отговаря за кредитите в моята банка в Кан и го помолих да провери дали телефонният номер е действително на Банк дьо Женев и дали мосю Ганолд работи в банката. — Погледна го право в очите и добави решително: — Не ме интересува какво се надявате да спечелите от тази сделка, стига да ми дадете пари да спася Вазаро. Защитих го от всички други, ще го защитя и от вас. Радвам се, че тъй бързо ме накарахте да подпиша, защото сега ще дадете на имението толкова, колкото и ние ще дадем на вас.

Отново кипеше от живот, студенината беше изчезнала и той сякаш с кожата си усещаше пламенността на чувствата й. Току-що му се беше сторила наивна и неуверената сега цяла искреше от енергия.

Загледа се в нея за миг, после отметна глава назад и се разсмя високо.

— Боже мой, мислех си, че сте простодушна като агънце. А вие се опитахте да ме уловите в капан.

— Не, просто ви позволих вие да ме уловите. Прав сте, мразя хитрините и уловките. Но за Вазаро съм готова на всичко. — Обърна се към Катрин, която се беше втренчила уплашено в нея. — Надявам се, че мосю Каразов ще остане за вечеря. Тази вечер Софи ли ще приготви яденето?

Катрин тръсна глава.

— Разбира се, че не. И дума да не става, сама ще се погрижа. Случаят е съвсем специален.

— Майка ми е първокласна готвачка, мосю Каразов. Гответе се за угощение. Не трябва ли вече да започнеш с приготовленията, мамо?

— О, да, веднага.

— Много е изпълнителна — отбеляза Алекс, щом Катрин изчезна. — Сигурно много ви помага.

— Понякога — заяви разсеяно Кейтлин, а щом разбра какво има той предвид, добави: — Не си мислете, че я командвам. Майка ми не обича усложненията. Тя предпочита да няма грижи, ако… — Кейтлин изостави темата като незначителна. — Май наговорих твърде много неща. Ще останете ли за вечеря?

— С удоволствие.

— Къде сте отседнал? В Кан ли?

Той кимна.

— В хотел?

— В „Маджестик“.

— Тук бихме могли да ви предложим стая, ако наистина се нуждаете от материал за книгата си.

— Много сте любезна.

— Подписах договор. Въпрос на чест е да спазвам духа на споразумението.

— За съжаление, рядко вече някой се придържа към добрия стар стил в деловия живот. Мнозина са зарязали „духа“.

— Но не и във Вазаро. Ще останете ли?

Той кимна.

— За няколко дни. Вероятно ще бъде по-удобно да бъда тук, след като ще работим върху плановете.

— Плановете ли?

— За маркетинга на парфюма. Между другото той има ли вече име?

— „Вазаро“.

— Като имението? Не наричат ли парфюмите обикновено на нещо по-екзотично?

— Това е мой парфюм и той принадлежи на Вазаро. — Изведнъж лицето й светна. — Не разбирате ли? И по-рано във Вазаро са произвеждани парфюми, но не са носили името му. Работя вече четири години, за да създам този парфюм и бих искала той да пробие. — Очите й се разшириха при внезапно хрумване. — Да не би да искате да сменим името?

— Не ме интересува как се казва. Щом един парфюм с името „Поазон“^[1] може да има успех, не виждам защо „Вазаро“ да няма.

— Чуден човек сте. Искате да постигнете чрез нас целите си и то с минимум усилия. А когато ви позволявам да го сторите, вие се ядосвате.

— Не се ядосвам. Просто не виждам… — Не казваше истината. Бе ядосан и се чувстваше неловко още от първия миг, в който тя му се представи. Нещо в простотата и прямотата на тази жена будеше у него странен подтик да я защитава. Глупости, помисли си цинично. От детските си години в Букурещ насам единственото желание, което жените будеха у него, беше сексуалното и едва ли беше в състояние да изпита нещо по-нежно.

— И аз не знам защо реагирам то този начин. Изглежда успявате добре да зашитите интересите си.

— Парфюмът е мой и аз имам правото да използвам възможностите, които дава, стига това да не пречи на Вазаро. — Погледна го право в очите. — Съзнавам напълно какъв риск поемам.

Не, тя не си затваряше очите пред опасността от измама и непочтеност. Беше приела, че е възможно, дори вероятно, той да й желае злото и понасяше товара на съмнението заради любимото си имение. Боже, откога беше почнал да взема нещата толкова навътре?

Тя стисна копието на договора.

— Ще ме извините, но бих искала да взема душ и да се преоблека за вечеря. Налейте си още вино. От нашите лозя е.

— Много е добро.

— Хубаво е. — Тя се отправи към вратата. — Не е тъй меко като вината от Шампан, но все пак ние във Вазаро отглеждаме грозде само като странична дейност. Нашият бизнес са цветята.

— А ако насочите всичките си усилия към лозарството?

— Имате доста високо мнение за Вазаро.

— Ще получим най-доброто вино на света — отвърна тя делово. — Така както във Вазаро растат най-хубавите цветя.

Той се усмихна.

— Тук е моят дом. Вазаро е… — Тя спря, а слънчевата й усмивка изчезна. — Всъщност, едва ли ви е интересно как аз възприемам Вазаро.

Той изпита отново същата странна нежност и нарочно произнесе с присмехулен тон:

— Не бих казал, че съвсем не ме интересува. Споменах ви, че любопитството ми е неизчерпаемо.

— О, да, любопитство… — Тя се усмихна учтиво над рамото си. — Ще гледам да свърша бързо. Настанете се удобно.

В следващия момент тя изчезна, а той се отпусна в креслото. Стаята изглеждаше студена без изпълненото с живот присъствие на Кейтлин Вазаро. Тя излъчваше огнена енергия и въобще не приличаше на хладна и контролираща поведението си жена, за която искаше да се представи. После с досада отхвърли мисълта за нея и посегна към чашата с вино. Не даваше и пукната пара за Кейтлин, нито пък за нейния Вазаро и щеше да се постарае това да не се промени и за в бъдеще. Тази жена беше само един елемент от неговата сложна игра. Ако изпитваше нещо към нея, то беше биологично влечение и нищо повече. Замисли се сексуалната възбуда, която неочаквано го бе обзела преди малко, когато тя влезе в стаята. Беше малко странно, защото тя съвсем не бе неговият тип. Наистина, гърдите и бяха доста едри, но високото й грациозно тяло беше прекалено слабо и спортно, за да е съблазнително. Обяснението се криеше във факта, че отдавна не беше се любил с жена и се чувстваше като котарак през пролетта. А и защо трябваше да потиска инстинкта си? Та тя съвсем не беше дете, а жена на двадесет и няколко години. Интересно дали бе способна да прояви към един мъж такава страст, както към любимото си имение…

Алекс бавно поднесе чашата към устните си, докато мислите му кръжаха около откриващите се възможности.

 

Но когато Кейтлин слезе отново, държанието на Каразов към нея беше различно.

По време на вечерята Кейтлин долови промяната, но не можеше да определи в какво точно се състои тя. Гостът беше очарователен с Катрин, учтив към нея, а разговорът течеше вежлив и безличен. Все пак определено имаше нещо.

После той внезапно я погледна и тя осъзна, че в погледа му има силно сексуално желание. Остана смаяна и очите й се разшириха от удивление, преди да прикрие реакцията си.

Алекс се усмихна и отново насочи вниманието си към Катрин, като й направи комплимент за красивите цветя на масата.

Веднага след вечеря той се сбогува, за да се върне в Кан. След като благодари най-сърдечно на майка й, помоли Кейтлин да го изпрати до колата, за да се уговорят кога да се срещнат в банката на другия ден.

Бялата спортна кола, паркирана на алеята, блестеше на лунната светлина — разкошна, лъскава… и нелепа.

— Защо ламборгини? — Кейтлин хвърли въпросителен поглед към Каразов, докато слизаха по каменните стъпала.

— А защо не?

— Някак не ви подхожда. Твърде много се набива в очи.

— Може би задоволява някоя моя тайна потребност.

— Наистина ли? — Замисли се. — Не ми правите впечатление на човек, който има нужда от лъскави дрънкулки, за да се изтъква.

— Права сте — каза той и отвори вратата на колата. — Купих я, защото бях ядосан.

Тя го погледна озадачена.

— Неочаквано получих едни пари и исках да ги похарча.

— Разбирам.

Той се усмихна мрачно.

— Не, не разбирате. Нямате и най-малка представа за какво говоря. Не можете да проумеете защо исках да натрия носа на целия свят и да му покажа колко е жалък в своята луда алчност за печалби.

— Наистина не мога да разбера. Отмъщението винаги ми се е струвало напълно безполезно.

Той поклати глава.

— Грешите. Човек никога не бива да оставя една обида ненаказана. Така се насърчава повторението й.

— Око за око?

Той я погледна в очите.

— Точно така.

Тя отстъпи инстинктивно, пронизана от ледения му поглед. Господи, що за човек беше този Каразов?

— Вие вярвате в отмъщението?

— Всеки вярва в отмъщението.

— Аз не! Мисля, че човек трябва да забрави и да продължава да живее живота си.

— Похвално. — Той сви устни. — И съвсем нереалистично. Просто не ви се е случвало да усетите ножа дълбоко в плътта си, да си наложите да го извадите и да го обърнете към врага.

— А на вас случвало ли ви се е?

За миг той замълча.

— Да.

Между двамата настана тишина и Кейтлин търсеше какво да каже. После внезапно отново усети близостта му, още по-силно от преди. Тялото му излъчваше топлина само на една крачка от нея, погледът му напрегнато се взираше в лицето й. Несъзнателно протегна ръка, докосна хладния гладък метал на ламборгинито и изрече първото, което й дойде наум:

— Баща ми щеше да е във възторг от тази кола.

— Така ли? Чух, че е ценител на красивите неща. Сега е в Лондон, нали?

Тя се стегна.

— Очевидно сте се постарали да проучите не само финансовото ни състояние.

— Но това се налага при всяка сделка. Чувствата могат да накарат и най-разумното човешко същество да извърши много глупости. След като беше нужно майка ви да подпише договора, аз трябваше да се осведомя за нея. — Сви рамене. — Всъщност нищо особено — само че се е омъжила за ирландец на име Денис Риърдън, с когото тринайсет години по-късно се развела.

— Той се разведе с нея.

— Не ми отговорихте. Баща ви в Лондон ли е?

— Мисля, че да — отвърна тя резервирано. — Преди две години получих от него картичка за Коледа. Не си пишем често. Бях дванайсетгодишна, когато той се разведе с майка ми.

— Известно ми е. — Изгледа я изпитателно, сякаш решаваше дали да не остави нещата така, но после добави с дръзка прямота: — След като пропилял състоянието й и за малко не съсипал Вазаро. Мисля, че не сте искрена, когато заявявате, че никога не ви се е искало да обърнете ножа към очарователния мистър Риърдън.

— Не.

— Никога?

— Каква полза? Той не може да се промени.

— Жиголо и използвач.

— Не е ваша работа какъв е — сряза го тя.

— Чудя се доколко сериозно възприемате философията „Ако те ударят по едната буза, обърни и другата“.

Тя го изгледа учудена.

— Опитвате се да ме засегнете.

— Не, опитвам се да ви отворя очите.

— Какво ви е грижа за мен? За вас аз съм случаен човек.

— Вие сте моят бизнес партньор. — Усмихна се палаво, а очите му блестяха в тъмнината. — Аз съм много загрижен за партньорите си в бизнеса. Искам да мислят ясно и да действат адекватно при всички ситуации.

Той изрече тези думи с нежен тон, който рязко контрастираше с хладната пресметливост на съдържанието им. Още едно противоречие, което я намери неподготвена.

— Ще видите, че мога да действувам и без психологическа опека. — Ръката на Кейтлин се плъзна по бронята на ламборгинито. — А сега ще ме извините, но трябва пак да се върна в работните си дрехи.

Усмивката му угасна.

— И нощем ли работите? Почти десет часа е.

— Трябва да довърша саденето на розите.

— За Бога, не е необходимо да работите ден и нощ — особено след като току-що се съгласих да ви финансирам…

— Утре трябва да се бере лавандулата. А това означава, че тази вечер трябва да свърша с розите. — Кейтлин разбра, че той не може да схване. — Още нямам парите. За мен те още не са реалност. Но дори и когато ги имам, не трябва да прекъсвам работата, докато не изплатя ипотеката и не си осигуря някакви резерви, в случай че отново ни сполети трудна година като тази. Трябва да мисля за Вазаро.

— Боже мой — прошепна той. — Това е някаква мания.

— Не очаквам да ме разберете.

— Разбирам ви много добре. — Алекс сви устни. — И мен понякога ме хващат дяволите. — Плъзна се зад волана на колата. — Утре по обяд ще бъда в банката. Надявам се, че ще отделите време да дойдете до Кан и да си приберете парите.

Тя се намръщи.

— В два часа ще ми е по-удобно. Дори и тогава ще трябва преждевременно да напусна работа. Обикновено спираме да берем в един, но ще трябва да се измия, а и пътя…

— В два! — Той включи запалването и колата се събуди с мъркане.

— Не бих искал да преча на програмата ви.

Кейтлин изгледа как лъскавата кола се отдалечава.

— Всичко наред ли е, мила? — извика майка й от прага. Тюркоазната й копринена рокля с широка пола заблестя като скъпоценен камък на фона на осветеното антре. Погледът й се плъзна до спортната кола, която беше стигнала тъмния гребен на хълма и се спускаше надолу по пътя, за да се влее в шосето към Кан. — Каква прекрасна кола. Мислиш ли, че някой ден ще ми я даде да я покарам?

— Защо не го попиташ него? — Кейтлин изкачи стълбите. — Изглежда си му направила силно впечатление.

— И той на мен. Рядко се среща такъв привлекателен мъж. Много ми прилича на онзи австралийски актьор с очи като…

— Мел Гибсън.

Катрин засия.

— Точно така. Както е да е, той е много красив мъж и съм сигурна, че всичко ще бъде наред, Кейтлин.

Кейтлин докосна с устни бузата на майка си и влезе в антрето.

— И аз се надявам. Лека нощ, мамо. — Тя тръгна по стълбата. — Утре ще ходя до Кан и ще ми трябва колата.

Майка й помръкна.

— Щяхме да обядваме с Миньон Салано в Ница. — Додаде бързо: — Но мога да отменя уговорката.

— Не се безпокой. Ще взема пикала.

Катрин недоволно смръщи нос.

— Не паркирай близо до банката. Срамота е с тази таратайка.

Кейтлин се усмихна.

— На мен ми харесва, с характер е. — Продължи нагоре по стълбите. — И ми подхожда. И двете сме невзрачни и лишени от елегантност.

— Ти не си невзрачна. Но не правиш никакъв опит да бъдеш елегантна, мила. Погледни само тая рокля, с която си в момента. Поне отпреди пет години е и е по-дълга, отколкото трябва с цял сантиметър. — Катрин добави упорито: — Задължение на жената е да се направи привлекателна.

Кейтлин развеселена поклати глава и каза меко:

— Страхувам се, че живеем в различни светове.

Катрин въздъхна и със свиване на рамене се отказа да спори.

— Лека нощ, Кейтлин.

Кейтлин не обясни на майка си, че се качва само за да се преоблече. С годините беше научила, че винаги е по-безболезнено да не казва на Катрин неща, които биха я разстроили.

— Лягаш ли си?

— След малко. Мислех да прегледам новия брой на „Elle“. Смяташ ли, че мосю Каразов ще се окаже толкова щедър, че да мога да си купя няколко рокли?

— Ще видим, след като платим сметките.

— Доволна ли си, Кейтлин? В началото ми се стори, че е така, но ти…

— Доволна съм — побърза да каже Кейтлин.

Облекчение се изписа по угриженото лице на Катрин.

— Никога не знам какво мислиш. Искам да си щастлива, Кейтлин.

Катрин винаги е искала всички да са щастливи, помисли си тъжно Кейтлин. Не можеше да проумее, че понякога щастието се заплаща с работа и жертви. Беше права, когато каза на майка си, че живеят в различни светове. Катрин умираше да има дъщеря като самата нея, която да разглежда модни списания, да разказва клюки на обяд и да се вълнува от възможността да си купи нови тоалети. В много отношения животът на Катрин беше по-тежък и по-самотен от нейния. Кейтлин поне имаше Жак и неговите приятели сред работниците, които разбираха проблемите и стремежите й. Спря на площадката и се усмихна на Катрин.

— Мисля, че ще можем да си купим поне по една нова рокля. Защо не поогледаш утре в Ница дали няма да си харесаш нещо?

Лицето на Катрин светна.

— Ще внимавам да не проявявам разточителство. Има един хубав магазин малко след хотел „Негреско“, където предлагат най-изискани модели на смешни цени. — Забърза към салона. — Нещо с ниска талия, смятам. Миналият месец видях във „Вог“ нещо, което… — Гласът й замлъкна, щом влезе в салона, за да разрови скъпоценните си модни списания.

Усмивката на Кейтлин изчезна, когато продължи нагоре по стълбите. Не можеха да си позволят рокля, но вероятно, докато пристигнеше сметката, финансовото им положение щеше да е по-добро.

Освен това тоалетът на Катрин щеше да бъде капка в морето. Авансът, който Каразов щеше да й даде утре, беше за погасяване на ипотеката, оставаха разходите, с които всъщност поддържаха Вазаро.

Каразов. Обзе я неудобство при мисълта за онези мигове край колата. Не можеше да отрече, че този мъж я вълнуваше физически. Химическата реакция между тях беше мощна и несъмнена.

Но не можеше да отстъпи само заради сексуалното привличане. Тя не беше неопитно дете и познаваше това чувство. Не и напоследък, разбира се. Откакто напусна университета и се зае с управлението на Вазаро, беше твърде заета, за да мисли за мъже. След Клод Жанлие в живота й нямаше никой, а и тази нескопосна връзка от студентските й години едва ли би могла да се нарече голяма страст. Но все пак определено си беше връзка.

На грешен път съм, помисли си с внезапно нетърпение. Нямаше достатъчно опит, за да се захване с мъж като Алекс Каразов, дори и да й се искаше да има отношения с някого. Не, най-добре да избягва нещо повече от обикновено приятелство. Една сексуална връзка между тях би могла да помрачи деловите им отношения, а това не биваше да се случва. Нищо не трябва да пречи на спасяването на Вазаро.