Айрис Йохансен
Вихрена страст (1)

Пролог

Вазаро, Франция

12 юли 1978 г.

— Търсих те навсякъде. Защо се криеш посред нощ под дърветата? — Жак д’Аблер коленичи до момичето. — Трябваше да си отдавна в леглото, ma petite.

— Жак, той също е изчезнал — прошепна Кейтлин. — Той е взел със себе си медальона ми.

Мазолестата длан на Жак отмахна нежно косите от лицето й.

— Навярно някой ден ще ти го върне, малката ми.

— Не. Тичах след него до пътя, но той дори не се обърна. Мама ми каза, че вече не ни обичал… — Тя скри лице в рамото му. Каза, че нямало да се върне във Вазаро.

— Ела да те заведа в къщи. — Той се изправи, вдигна я на ръце и тръгна.

— Вярно ли е?

— Да, убеден съм, че е вярно, той няма да се върне.

— Но защо му е притрябвало да вземе със себе си моя малък Пегас? Аз толкова го харесвах… и той ми го беше подарил.

— Знам.

— Сложи верижката около шията ми и каза, че с нея съм изглеждала очарователна като мама. Знаех, че не е вярно, но… — Тя не можа да продължи мисълта си. Неудържим истеричен плач я задушаваше. — Извинявай — изрече тя с мъчително усилие. — Когато става дума за Пегас се държа твърде детински.

— На дванадесет години си още в правото си да се държиш като хлапе.

— Той обеща да ме вземе някога със себе си и да ми покаже истинския „Вихрен танцьор“ и ние…

— Шшт, не плачи. Утре ще отидем на полето и ти ще ми помагаш при брането на цветя. Е, ще ти хареса ли?

— Утре ще хода на училище — каза тя беззвучно.

— Това ще го уредя с майка ти.

— Жак, медальонът беше толкова красив.

— И цветята са хубави и ще бъдат винаги тук. Никой няма да ти ги отнеме.

— Никога ли?

— Докато се грижиш за тях, копаеш и плевиш, те ще съществуват за теб. — Той я хвана за ръката. — Хайде, нека да отидем в къщи. Тя тръгна с него.

— Той никога няма да ми покаже „Вихрения танцьор“… Това беше нагла лъжа, както толкова други неща.

Жак не отвърна нищо на думите й.

Ненадейно Кейтлин осъзна колко силно свиреха щурците и усети уханието, което земята и лавандулата отделяха над полето. Жак крачеше равномерно до нея, силен, могъщ и жилав като маслинените дървета наоколо. Усети, как я обля нещо топло, утешително и потисна болката и горестта, Вазаро още съществуваше и никога нямаше да я остави на произвола на съдбата. Изтри с опакото на ръката сълзите по бузите си.

— Може ли наистина утре да дойда с вас за брането на лавандула?

— Не знам какво ще правим без теб. — Той улови по-здраво ръката й. — Забрави този мухльо… твоя баща. Вазаро ще се оправи много добре без него. Ти също.

Трябваше да се оправят без него, защото нямаше да се върне.

И нейният красив златен Пегас нямаше да се върне.

— Когато ми даде медальона, каза, че бил много ценен — прошепна тя — Изглеждаше досущ като истинския „Вихрен танцьор“ и си помислих, че той има някакво особено значение. Когато ми го даде, се надявах…

— Е, какво си се надявала?

Беше се надявала подаръкът да означава, че баща й наистина я обича, че няма да я остави, че във Вазаро нещо ще се промени.

— Няма значение — каза тя само.

— „Вихреният танцьор“ няма магическа сила, Кейтлин.

— Не съм твърдяла такова нещо. — При все това тайно беше вярвала, че има наистина някаква магия. Затова, че нещастията я преследваха, не можеше да се обвини „Вихрения танцьор“.

Тъкмо с „Вихрения танцьор“ беше възможно всичко.