Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Griseldis, 1916 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Стоян Дончев, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хедвиг Курт Малер. Тайната на замъка Тройенфелз
Редактор: Георги Стоянов
Коректор: Ева Егинлиян
Художник: Борис Стоилов
ИК „Хермес“
История
- — Добавяне
Дванадесета глава
След чая граф Харо целуна ръка на контеса Беата, поклони се на Гризелдис, погали Гилда и тръгна към вратата.
С удоволствие би стиснал ръката на Гризелдис, за да й поблагодари за готовността да възпитава дъщеря му с любов, но се боеше тя да не се отвърне. Тази тревога никога не го напускаше при общуването с чужди хора.
Този ден обаче той за пръв път остави дъщеря си с вярата, че я поверява на добри ръце и повече няма да се чувства самотна.
— Мога ли да остана с Гризелдис, татко? — запита го Гелда, преди да излезе.
Графът погледна младото момиче.
— Може би госпожица Фон Ронах има да се устройва.
Гризелдис се засмя.
— Аз вече се устроих, господин граф. Няма какво друго да правя, освен веднага да поема задълженията си.
Да би могъл поне веднъж в живота си да погледне така безгрижно и весело на света, както това младо момиче, чието единствено богатство е вярата в Бога и самоувереността му!
— Както обичате, госпожице Фон Ронах. Гилда трябва да ви благодари за готовността да се заемете веднага с нейното възпитание. Дъще, добре ще е да разведеш госпожицата из замъка, да се запознае със своя нов дом.
— Да, татко, ще сторя това, обещавам.
Той целуна малката бъбрица и излезе.
Гризелдис се загледа подире му. Нейният нов дом! Какво благородство лъхаше от тия думи.
— Изглеждате доста разсеяна, госпожице Фон Ронах — прозвуча резкият глас на контеса Беата.
Гризелдис потрепери.
— Извинете.
— Гилда няколко пъти ви попита дали искате да излезете с нея.
— Нима бях толкова невнимателна, мила Гилда? — попита Гризелдис, като притисна нежно детето към себе си.
Гилда се засмя.
— О, ти гледаше само в една точка. Мислеше за нещо, нали?
— Да, Гилда, и това е некрасиво от моя страна.
— О, ти не си като мадмоазел. Когато тя не ще да отговори на въпроса ми, казва: „Мълчи, непослушнице!“ — Гилда се опитваше да имитира мадмоазел Пердюноар.
— Как искате да имате авторитет, когато признавате грешката си пред детето? — забеляза Беата.
Гризелдис спокойно я погледна.
— Не мисля, че авторитет се постига с премълчаването на една грешка. Децата са безпристрастни съдии и трябва винаги да им се казва истината.
— Хайде ела, Гризелдис — дръпна я Гилда.
— Ще ми позволите ли да изляза с Гилда? — попита с поклон Гризелдис контеса Беата.
Контесата кипеше от яд, но все пак кимна в знак на съгласие. Трябваше й време да се окопити. Гризелдис имаше дарбата да се вживява в детската психика, за това й беше лесно да общува с Гилда. Детето по свой начин се зае да я запознава с прадедите си. То бе научило от мадмоазел имената, родното място, датата на смъртта на ония, които бяха обитавали замъка.
Гилда имаше свои любимци сред портретите. Най-хубава й се струваше фотографията на баща й като офицер. Като последен Тройенфелз, портретът му бе окачен на южната стена. До него имаше празно място.
— Тук ще поставим мама. Татко поръча да я нарисуват и скоро ще я донесат.
Гризелдис гледаше самоуверения офицер, толкова различен от сегашния граф Харо Тройенфелз.
Освен него, Гилда бе харесала и портрета на жена с големи кафяви очи и светли плитки. Облечена бе в бяла златотъкана дреха, бисерна огърлица обвиваше шията й.
Тази огърлица беше най-скъпият накит на фамилия Тройенфелз. Металната плочка под картината сочеше, че това е графиня Шарлота Мария фон Тройенфелз, родена графиня Салиц-Халм на 24 май 1710 г., починала на 6 ноември 1788 г. Значи роднинството с майка Анна датираше от столетия.
— Нали е много красива графиня Лотемари? — попита Гилда.
— Наистина, дете. Какво приятно лице има!
— Татко ми каза, че тя била много хубава. Той иска аз да бъда като нея — хем хубава, хем щастлива.
Гризелдис слушаше през усмивка обясненията на Гилда. Двете бяха така вдълбочени в разглеждането на портретите, че не усетиха кога граф Харо влезе в залата. Той се възхити на очарователната гледка, която те представляваха. Чу думите на дъщеря си, вслуша се в отговора на Гризелдис.
— Да даде Бог желанието на твоя добър баща да се сбъдне, мило дете.
— Наистина ли съм ти мила?! — попита Гилда с любов.
— Да, наистина. Аз те обичам.
— Колко е хубаво, че ме наричаш мило дете, а не както всички ми викат „бедна малка“. И Беата ми вика така.
— Не си бедна малка, а едно щастливо момиче. Живееш в приказен замък, имаш всичко каквото искаш, баща ти е мил и добър. Той те обича и няма да пожали нищо за щастието на скъпото си дете.
Гилда кимна, уверена в думите й.
— Ах, мила Гризелдис, всичко, което казваш, ми харесва.
— Не се оставяй да те съжаляват, защото наистина си щастлива. Едно момиче е щастливо, когато има чисто сърце и не върши нищо лошо. За да сме щастливи, трябва да сме добри и здрави.
Граф Харо тихо и незабелязано напусна галерията. Когато се намери вън, той пое дълбоко дъх. Ето я истинската възпитателка на дъщеря му. Гризелдис отлично съзнава своята задача. Думите й утешаваха и него. Не трябва ли да се почувства щастлив, щом сърцето му е чисто.
— Гризелдис! — със смутена душа произнесе това име.
Гризелдис!