Хедър Греъм
Тлееща жарава (9)

Девета глава

За изненада на Спенсър, тя спа през по-голямата част от полета. Благодарение на шампанското.

Пропусна и вечерята. Когато се приземиха, умираше от глад. Слезе от самолета. Дейвид вървеше зад нея. Не направи опит да й помогне с чантата или якето. Следваше я по петите и застана зад гърба й, когато се приближиха до гишето за даване на коли под наем.

— Да наема ли отделна кола? Или ще ми позволиш да бъда в твоята? И в двата случая Слай ще получи сметката.

Тя го погледна ядосано и подписа документите.

— Ще има ли други шофьори? — попита хубавата млада служителка.

— Не — отговори Спенсър.

— Да — рече Дейвид, отвори портфейла си и сложи шофьорската си книжка до тази на Спенсър.

Главата й се пръскаше от болка, а стомахът й къркореше. Искаше час по-скоро да се измъкне оттук.

— Тогава двама шофьори — уточни служителката.

— Все едно — рече Спенсър, като се опитваше да говори спокойно. Забеляза, че младата жена хвърли на Дейвид състрадателен поглед, че има такава противна спътница. Забеляза също, че Дейвид й отвърна със сияйна усмивка.

Спенсър се отправи към изхода. Дейвид тръгна след нея, като се оглеждаше.

— Идвал ли си друг път в Бостън? — попита тя.

Той поклати глава.

— Ню Йорк, Чикаго, Лондон, Мадрид, Париж, Рим — да, но никога в Бостън.

След няколко минути се озоваха пред друго гише, за да вземат ключовете. Дейвид я последва до колата, приближи се по навик до шофьорското място и протегна ръка за ключовете.

— Извинявай, но ти позволих да се возиш в моята кола, а не да шофираш.

— Спенсър, не е нужно да се караме за всяко…

— Не! Колата е моя.

— Това е кола под наем!

— Аз съм я наела. Освен това се намираме в град, който аз познавам, а ти не. Пък и не знаеш нищо за шофьорите в Бостън. Чувал ли си, че те са страшилище за нюйоркските таксиметрови шофьори.

— Сигурен съм, че ще са много развълнувани, ако чуят колко е лошо мнението ти за тях.

— Не казах, че са лоши шофьори, само са агресивни.

— Нима? И аз мога да бъда доста агресивен. А сега ми дай ключовете.

Спенсър разбра, че е безсмислено да продължава да спори с него и пусна ключовете на земята отпреде му. Мина от другата страна и седна в колата, докато той се навеждаше да ги вземе.

Движението около летище „Логан“ можеше да бъде убийствено, особено в петък вечерта. Започна умело да си проправя път между колите, сякаш бе живял тук през последните петдесет години.

— Направо в Нюпорт ли?

— Да! — сопна му се тя, после промени решението си. — Не. — Умираше от глад.

— Гладна си, а? — подразни я той. — А, да. Изпусна онази страхотна пържола в самолета. Предполагам, че познаваш всички луксозни заведения в града. Нямам нищо против, ако ме заведеш в едно от тях.

— Наистина знам няколко невероятни места — отговори мило Спенсър.

Обясни му къде се намира кафене „Хард Рок“ и когато стигнаха до него, тя изскочи от колата, докато Дейвид още гледаше към вратата. Дейвид слезе, като хвърли злобен поглед на Спенсър, щом чу оглушителната музика.

Спенсър се чудеше какво прави. Главата й се пръскаше от болка. В „Хард Рок“ можеше да бъде много забавно. Тя обичаше да се разхожда из кафенето и да разглежда рокаджийските забележителности от миналото.

Но не и когато главата я болеше. Както сега. Довела бе Дейвид тук, защото знаеше, че е уморен и ядосан и вероятно му се искаше, независимо от това какво дължи на Слай, да не се е съгласявал да идва тук. За жалост, тя съжаляваше не по-малко от него.

Но преди всичко умираше от глад. Поръча си кафе и пилешка салата. Той си поръча само кафе.

Музиката беше болезнено силна. Заведението беше препълнено. Бизнесмени с костюми, хубави млади момичета с много къси поли. Дейвид дори не се опита да говори. Седеше облегнат назад, пиеше кафе и с интерес наблюдаваше публиката.

И на Спенсър не й се приказваше, но тъй като той не казваше нищо, тя изведнъж попита:

— Обичайната ти петъчна вечер, а?

Той сви рамене. Спенсър внезапно осъзна, че не знае нищо за живота му. Когато Дани беше жив, тя бе отбягвала Дейвид, но умираше от любопитство да узнае как живее. Но Дани не отваряше дума, пък и тя не смееше да пита. Ядоса се, когато осъзна, че иска да знае всяка подробност от живота му и че още го ревнува. Колко нелепо! Да не би да си въобразяваше, че прекарва живота си сам?

— Какво правиш? — попита тя. — Когато не следиш някого?

— Зависи.

— От какво?

— С кого съм.

Тя отпи от кафето, като се опитваше да не мига. Изведнъж той се наведе към нея, за да бъде сигурен, че ще надвика музиката.

— Защо го увърташ, Спенсър? Защо не ме попиташ направо за половия ми живот?

Спенсър успя да запази самообладание.

— Имам право да съм поне малко загрижена за това.

— Нима?

Тя усети, че се изчервява, въпреки усилията да скрие смущението си.

— Не внимавахме, когато…

Той я изгледа продължително, мълчаливо, но искаше да чуе нещо повече и накрая каза:

— Не се притеснявай за болести, Спенсър. Свърши ли?

— Какво?

— Свърши ли с вечерята? Боли ме глава и ми омръзна да викам.

— Можеше да ме събудиш, за да вечерям в самолета.

— В това настроение, в което беше ли? Не мисля така, госпожо Хънтингтън. А ти можеше да избереш друго заведение, в което да вечеряш точно тази вечер.

Тя вдигна вежди.

— Не обичаш ли вече рокендрол?

— Обичам. Но не и тази вечер. Може ли да платим и да тръгваме?

Бяха им донесли сметката. Спенсър я бе бутнала под чинията си. Сега я извади да я види.

— Дай ми проклетата сметка.

— Защо?

— Защото съм женомразец или ме наречи какъвто искаш. Само ми я дай!

За своя изненада тя му я подаде. Излязоха мълчаливо от ресторанта. Когато пиколото докара колата, беше почти полунощ.

— Аз знам пътя — каза Спенсър.

— Влизай в колата, Спенсър. Моля те! — добави той, щом видя свирепия й поглед.

В петъчната нощ улиците бяха почти пусти. През първата половина от пътя Спенсър седя напрегната, но сетне клепачите й натежаха. Накрая облегна глава назад и задряма.

Събуди се от нечие разтърсване. Отвори очи и видя, че лежи в скута на Дейвид. Чувстваше се удобно там. Обзе я мимолетна тъга по миналото. Да, добре й беше да усеща уханието му, да го чувства до себе си, плата на панталона му, твърдостта му.

Изправи се бързо и замига.

Намираха се пред външната врата на дома на родителите й. Къщата можеше да се нареди сред най-красивите в района. Беше строена през 1900 година и цената й непрекъснато се покачваше. Беше смешно голяма за двама души, но докато паднеше снегът, родителите й живееха там сами заедно с прислугата.

— Тази ли е? — попита Дейвид.

Спенсър кимна.

— Как разбра?

Още беше сънена и не можеше да се ориентира.

— Слай ми даде адреса. Не че не можех да я намеря сам. Попитах на бензиностанцията долу за къщата на семейство Монтгомъри.

— Така ли?

— Как се влиза тук — без да те арестуват?

Спенсър махна падналата върху лицето си коса и посочи към звънеца.

— Натисни го.

— Доста е късно.

— Майка ми е нощна птица.

— Кой е? — попита един предпазлив мъжки глас.

— Хенри, Спенсър е. Отвори, ако обичаш.

— Да, госпожо Хънтингтън. Веднага.

Дейвид я погледна въпросително.

— Хенри?

— Икономът.

— И той ли е нощна птица?

— Вероятно не. Но му плащат добре. Външната врата се отвори.

Поеха по една виеща се алея. Къщата беше огромна. Отпред се издигаха високи колони в гръцки стил.

— Тук ще ни трябват поне още стотина души да те следят.

Тя му хвърли кръвнишки поглед.

— Точно така. Икономът може да ме нападне.

— Може. Не го познавам. А ти какво мислиш?

— Мисля, че Слай си пилее парите.

Дейвид не отговори.

— Какво да направя с колата?

— Остави я тук. Шофьорът ще се погрижи за нея сутринта.

Само преддверието е няколко десетки квадратни метра, помисли си Дейвид, когато влезе вътре. Полилеят над главата му вероятно струваше достатъчно, за да изхрани половината бездомни в областта за една година. Вляво имаше огромна бална зала, а вдясно — библиотека, по-голяма от няколкото обществени библиотеки, в които бе ходил.

В средата имаше мраморно стълбище с орнаменти от ковано желязо, което елегантно извиваше към балконите на втория етаж. Едва влязоха и се появи майката на Спенсър, облечена с широка нощница и подходящ пеньоар. Съпругът й — с кадифен халат — се показа зад нея. Дейвид имаше чувството, че е попаднал в съвременна сапунена опера.

— Спенсър!

Мари Луиз Монтгомъри прегърна дъщеря си, радостна, че я вижда. Сетне погледна през рамото на Спенсър и видя, че Дейвид стои в преддверието и чака.

— Дейвид! — възкликна тя със съвсем различен тон, макар че смело се опитваше да запази някакво подобие на усмивка.

Той бе видял родителите на Спенсър на погребението на Дани. Държаха се учтиво и сърдечно един с друг — какво друго биха могли да сторят, когато погребваха човек като Дани? Освен това се съобразяваха със скръбта на Спенсър.

Но сега…

Мари Луиз се опитваше да запази спокойствие. Пусна дъщеря си и го погледна.

— Спенсър, ти… Довела си Дейвид.

— Не съвсем, госпожо Монтгомъри. Тук съм по служба — добави глухо той.

— За какво говори той? — попита Джо Монтгомъри и пристъпи напред. Той дръпна Спенсър от ръцете на майка й и я прегърна, без да сваля очи от Дейвид.

— Нищо, татко. — Спенсър се обърна и погледна изпитателно Дейвид. Той сви рамене, а погледът му говореше, че е по-добре да каже на родителите си за опасенията на Слай, отколкото да си мислят, че го е довела тук за развлечение.

— Дейвид, какво има? — попита тихо Джо.

Дейвид отново сви рамене. Започна да съжалява за прибързаното си решение. Нито харесваше, нито уважаваше Джо Монтгомъри особено много, но той по външност приличаше на Слай — висок, слаб, излъчваше достойнство. Според Дейвид, Джо нямаше нищо против него. Майка й бе решила, че той не е подходящ за Спенсър, а Джо само се бе съгласил с онова, което тя мислеше, че е най-добре за единственото им дете.

— Нищо особено. Слай е малко разтревожен, защото някои неща около разследването на смъртта на Дани се нажежиха. Помоли ме да държа под око Спенсър.

— Дори тук? — попита леко възмутена майка й.

— Слай е предпазлив човек.

— Знаете ли какво — намеси се Спенсър, — наистина е много късно. Сигурна съм, че има свободно легло за Дейвид, а самата аз съм изтощена. Ще разговаряме утре сутринта. Лягам си.

Тя се приближи до вратата и взе малката си пътна чанта от ръцете на Дейвид.

— Благодаря — каза бързо тя и се запъти към мраморното стълбище.

Почувства, че я пронизват три чифта очи. Не, четири. Хенри се бе появил безмълвно, като по чудо, с халат, не по-малко елегантен от този на баща й, за да се погрижи за настаняването на Дейвид. Спенсър му махна с ръка.

— Здравей, Хенри!

— Добре дошла, госпожо Хънтингтън.

— Благодаря.

Спенсър продължи към стълбите. Нека да стоят там и да зяпат цяла нощ.

Но не стана точно така.

— Какво ще кажеш да пийнем по едно бренди, Дейвид? — чу тя гласа на баща си. — Хенри ще ти занесе нещата, а аз ще ти покажа стаята за гости, когато се качим.

— Аз… С удоволствие — отговори Дейвид.

— Може и аз да пийна нещо… — започна Мари Луиз.

— Не, трябва да си лягаш. Ще дойда след малко — прекъсна я Джо.

Спенсър се обърна, защото не можеше да се сдържи да не види сцената долу.

Майка й гледаше стъписана, но баща й имаше решителен вид. Мари Луиз докосна гърлото си и каза с неодобрение:

— Е, предполагам…

Спенсър изпита съчувствие към майка си. Самата тя умираше от любопитство да чуе какво ще си кажат двамата мъже. Едва не изтича обратно по стълбите, за да помоли да я пуснат да присъства на поверителния им разговор.

За съжаление знаеше, че ще й откажат както на майка й. Пък и наистина беше уморена. Изтощена. Ако не си легнеше веднага, щеше да падне. Беше уморена до смърт.

Смърт…

Каква ужасна дума й хрумна. Тя потрепери силно и забърза по коридора към стаята си.

Беше си същата, каквато я помнеше, когато като малка идваше да прекара лятото тук. Пердетата бяха от златиста дамаска, а завесите над леглото от черешово дърво бяха същите, както и юрганът. Подът беше дървен, застлан с мек персийски килим. Железните радиатори, останали въпреки включването на централно отопление, бяха боядисани в светло бежово. Стените бяха облепени с тапети на слънца, които стигаха почти до тавана. Стаята беше уютна, приятна, обзаведена преди много години от талантлив дизайнер. Не че не я харесваше. Но чувстваше, че тук няма почти нищо от самата нея. Единственото, което наистина харесваше, беше банята, със старите й кранове и огромна вана на крака във формата на животински лапи. Харесваше и балкона — той гледаше към розовите градини и басейна, който поддържаха затоплен през цялата година, в случай че някой иска да поплува.

Спенсър пусна чантата си до леглото и излезе на балкона. Долови уханието на розите. Балконът се простираше по цялата западна страна на къщата, но Спенсър все едно беше сама на света — толкова тиха беше нощта. Тя се върна в стаята си, изкъпа се набързо и си легна с надеждата, че след такава умора ще заспи бързо.

Но сънят не идваше.

Вместо това затвори очи и си спомни нощта, в която арестуваха Дейвид.

Очите му. Никога нямаше да забрави как я бе погледнал. Мраз прониза сърцето й. Опита се тогава да изтича долу и да разбере какво става, но баща й стоеше на стълбите и я хвана. Започна да се съпротивлява като обезумяла, викаше истерично, но той не я пускаше. Докато успее да се отскубне от него, Дейвид и полицейската кола бяха заминали. Майка й беше неумолима. Естествено твърдеше, че никога нямало да извика, полицията, ако знаела, че това е Дейвид. Но, в края на краищата, той също трябвало да разбере, че е незаконно да влиза в чужда собственост, както и да чупи прозорци.

Това беше най-кошмарната нощ в живота на Спенсър. Доводите й не трогнаха майка й. Спенсър каза и на двамата, че повече не иска да ги вижда.

Напусна ги още на другия ден след като Дейвид я изостави.

Отново потрепери само при спомена за случилото се преди толкова много време. Дейвид беше нейният живот, а си бе отишъл. Защитила бе родителите си. Но същевременно ги мразеше. Минаха години, докато им прости. Отначало дори не се връщаше при тях през ваканциите. Всъщност, ако не беше Слай, тя може би никога нямаше да им прости — нито на себе си. Беше толкова обидена, че хората, които обича, й бяха сторили такова зло.

Всичко стана толкова отдавна. Превъзмогна го. Омъжи се за Дани, беше щастлива с него. Но сега…

Сега отново се бореше. Приятно и беше да е близо до Дейвид. Да изпитва чувството, че спомените за тяхната връзка се връщат, а бракът — избледнява. Спенсър прехапа леко устни и си призна, че никога не е преставала да обича Дейвид. Това не означаваше, че не бе обичала Дани. Но може би не така, както трябва. Но имаше и моменти, когато забравяше за всичко и желаеше единствено Дейвид. Сега бяха възрастни хора, имаха си свой живот. И тя не се осмеляваше да се отдава на прекалено дълбоки чувства, докато…

Докато душата на Дани намери покой. Едва тогава, може би…

Изведнъж отвори очи. Чу някакъв шум. Изскърцване. Шепот. Погледна към френския прозорец, откъдето се излизаше на балкона. През тънките тюлени завеси, които леко се полюшваха от ветреца, забеляза някаква сянка.

Сърцето й подскочи в гърлото. Не вярваше на Слай, че някой иска да я убие. Но сянката изглеждаше толкова заплашителна, извисяваше се на лунната светлина, уголеми се, когато се приближи до прозореца.

Спенсър скочи от леглото. Прекоси бързо стаята и се прилепи до стената на френския прозорец.

Сянката започна бавно да се придвижва навътре. Спенсър искаше да извика, но се страхуваше. Върху нощното й шкафче стоеше голяма порцеланова статуетка. Тя я грабна, когато сянката влезе в стаята. Вдигна оръжието си и замахна. Сянката се обърна. Една ръка отклони удара й и на устата й се залепи длан, когато най-сетне се накани да извика.

— Спенсър, навремето ме арестуваха, че хвърлям камъчета по прозореца ти! Сега сигурно ще ме осъдят на смърт, че съм влязъл в стаята ти.

— Дейвид! — възкликна тя, като се отскубна от него. — Негоднико! Изплаши ме до смърт! Защо не почука?

— Не исках да те събудя. Исках само да се уверя, че всичко с теб е наред.

Спенсър остави статуетката върху нощното си шкафче, като трепереше, а сърцето й туптеше лудешки. Дейвид беше прекрасна сянка, по дяволите! Беше се изкъпал и беше само по джинси. Спенсър обожаваше уханието му на чиста плът. За миг се изкуши да се хвърли в прегръдките му, да му каже, че се страхува и че иска да прекара нощта до нея.

Но какво би казал той? Че ще се събудят сутринта пред взвода за разстрел? Това едва ли имаше някакво значение за него. Изобщо не му пукаше какво ще си помислят родителите й. Беше научил, че достойнството е най-важното нещо.

Спенсър затвори очи. Усети как леко й прилоша. Засрами се, че толкова бързо забрави, че е обичала Дани. Колко бързо избледняваше всичко — миналото и бъдещето, когато беше близо до Дейвид. Оставаше само копнежът. А след това…

Щеше да си спомни болката едва по-късно.

Дани беше един от най-прекрасните хора на света. И тя го бе обичала.

Но едно време бе обичала и Дейвид. И ако само я докоснеше…

Но той не го направи. Обърна се и тръгна към френския прозорец.

— Поразително — отбеляза иронично той. — Настанен съм в съседната стая. Изглежда ми имат доверие като куче пазач. При най-малкото нещо — викай. Ще оставя вратата си отворена.

— Нищо няма да се случи тук — отговори тя.

— Защо?

— Нима ми се случи нещо след премеждието в гробището. Ако тогава ме грозеше опасност, вината си беше моя.

— Спенсър, бъди добра и се дръж прилично, моля те.

— Нищо няма да се случи. Не и тук.

— Е, надявам се. — Той се поколеба и добави: — Може би трябва да поживееш известно време при родителите си…

— А може би не трябва! — прекъсна го тя възмутено.

— Реши бързо да избягаш.

— Не съм избягала.

— Избяга. Винаги бягаш, при това бързо. Но този път това може да не е толкова лоша идея.

— Дейвид, дойдох тук за почивните дни. Това е всичко.

Той сви рамене и каза:

— Е, късно е. Предлагам да довършим спора утре. Дейвид тръгна да излиза, но тя го повика:

— Дейвид!

— Да?

— Какво искаше баща ми?

— Личен разговор с мен.

Спенсър стисна зъби и повтори с монотонен глас:

— Какво искаше баща ми?

Дейвид се поколеба за секунда.

— Извини се. Каза, че съжалявал, задето тогава ме арестували.

Ветрецът изшумоля и тюлените пердета се раздвижиха.

— А ти какво му каза?

— Че е било много отдавна. И че вече няма значение. Лека нощ, Спенсър.

Той се спря за миг и я погледна. Сетне изчезна, а тя остана да лежи будна и продължаваше да мисли за него.

Той беше в съседната стая.

Толкова близо.

Когато на следващата сутрин се събуди, другите вече бяха станали и закусваха на верандата. Денят беше хладен, но грееше слънце. Чудесно утро да седиш навън и да усещаш ветреца и топлината. Дейвид държеше в ръка чаша с кафе. Не че седеше на масата с родителите й като приятел, когото не бяха виждали отдавна, но поне беше там, пиеше кафе и гледаше добре поддържаната трева.

— Спенсър, мила! — рече майка й. — Изглеждаш отпочинала и освежена. Помислих си, че след като си тук, ще дойдеш да обядваме заедно е Дейзи Итън.

— Съжалявам, мамо, искам да видя плажа и къщите днес. Може да ми хрумне някоя идея за проект.

— Спенсър, не е необходимо непрекъснато да работиш — възрази жалостиво майка й. — А къщата на Дейзи Итън е много по-хубава от онези безвкусни къщи, отворени за посещение. Ако Дани беше жив, можеше сега да си бременна, той да се е отказал от глупавите си идеи за борба е престъпността. Вие двамата…

— Мари Луиз! — прекъсна я грубо Джо.

Спенсър щеше и сама да възрази, но думите на майка й пронизаха сърцето й като е нож — сякаш някой завъртя метална кука в плътта й.

Тя погледна баща си леко изненадана. Той се бе навел към майка й и я гледаше строго.

— Спенсър и Дани имаха право сами да изберат начина си на живот, също както и ти си свободна да изпълняваш капризите си. Да напомняш на Спенсър, че съпругът й е бил убит, съвсем не ми се вижда уместно.

Мари Луиз ахна, вперила поглед в съпруга си. Обида изпълни очите й, щеше да се разплаче.

Спенсър си помисли колко пъти майка й се бе намесвала в живота й и за миг остана неподвижна. Винаги бе прощавала на Мари Луиз. Никога не бе искала да наранява чувствата й. Но баща й имаше право.

Спенсър стана. Почувства, че родителите й я гледат, а Дейвид бе вперил в нея изпълнен с любопитство поглед.

— Трябва да тръгвам — каза тя тихо и се обърна.

Вече приближаваше до гаража, когато усети, че Дейвид е на две крачки зад нея.

Обърна се.

— Какво? Няма ли да има аплодисменти? — попита тя с огорчение. — Мисля, че получих хубава плесница в лицето, а ти?

— Спенсър…

Тя не искаше да чува нищо. Отвори гаража и видя колата под наем там. Ключовете висяха на таблото. Отиде до шофьорското място, вмъкна се вътре и тръшна вратата след себе си.

Дейвид седна до нея.

Излезе на алеята пред къщата и подкара напред, напълно отчаяна. Дължеше на Дани толкова много, а му изменяше. А и какво правеше сега, по дяволите?

Дейвид седеше смълчан.

— Кажи нещо! — настоя тя.

Той помълча още малко, после каза тихо:

— Не мога да се преструвам, че едно време съм уважавал майка ти…

— Ти я мразеше.

— Изобщо не ме е интересувала. Но сега я съжалявам и може би едва сега разбрах нещо. Тя не може да е различна, Спенсър. Твоите възгледи са по-широки. Изпратили са те в частно училище, но в квартала е било пълно с деца от гетото. Цял живот си гледала как прииждат бежанци. Разбрала си неща, които другите не са и подозирали. Майка ти никога не е имала тази възможност. Била е богата. Обградена е била с обич и разкош. Не е могла да приеме онова, което не е знаела и още не може да приеме нещата, които я плашат. Но тя може да се промени, Спенсър. Всеки може да се промени. И тя те обича.

Обърна към него. Не можеше да повярва на ушите си.

— Светофара, Спенсър!

Видя червената светлина пред тях, точно когато се намираха пред стръмен склон. Настъпи спирачката с всичка сила. Нищо.

— Спенсър! Удари спирачки!

— Това правя! Не работят.

Почти летяха по нанадолнището — наклонът придаде на колата допълнително ускорение. В подножието на възвишението колите се движеха лениво. Отвъд светофара се виждаше бяла ограда. Зад нея — скала, трева и цветя. Зад скалата — далече долу — се простираха скалистите брегове на Атлантическия океан.

Колата се наклони на една страна. Спенсър извика, като не отлепяше крака си от спирачката. Дейвид се хвърли напреки — кракът му стъпи върху нейния.

Никаква допълнителна сила не можеше да помогне.

Колата набра още скорост и Спенсър впери ужасен поглед в приближаващото кръстовище.

Светнала бе зелената светлина. Движението пред тях спря. Остана само малката бяла ограда от колове. И скалата.

Водата и скалистия бряг…

Полетяха към кръстовището.

После пред тях се ширнаха небето и океанът.