Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Night Moves, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Лили Дикова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 57 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хедър Греъм Позесъри. Нощен шепот
ИК „Коломбина прес“
История
- — Добавяне
Втора глава
Момичето заинтригува Лий Кондър още при първата им среща.
Когато пристигна във Фултъновата къща, вратата беше отворена и вътре вече кипеше оживена дейност. Никой не го забеляза да влиза — танцьорите, в работно облекло от всякакъв вид и форма, кръжаха наоколо, разтягаха се, загряваха. Побелял дърводелец довършваше горната част на извиваща се стълба, а Тони Леп, хореографът и Гари Райт, режисьорът, спореха за нещо по средата на стълбата.
Лий бързо огледа елегантното антре и огромната танцувална зала. Нито Пери, нито Ендрю, нито дори Мик, бяха дошли, но беше десет без десет, а те прекараха цялата нощ в казиното, известно време се отдадоха на тиха меланхолия поради завръщането им в Тахо, а след това вдигаха тостове до зори.
Все пак, помисли си той, с лека усмивка, Пери и Ендрю ще пристигнат в десет. Отдавна се бяха разбрали, че когато работят, са екип и ще зачитат взаимно мнението си. Това означаваше, че никой не губеше времето на останалите, като не се яви.
Лий небрежно огледа танцьорите. Десет мъже, десет жени. Повечето съвсем млади. Почти деца, току-що завършили училище или колеж, опитващи се да получат някакъв шанс с това шоу. Доставяше му истинско удоволствие мисълта, че може би той ще е човекът, дал им първата възможност за изява. Шансове трудно се явяваха.
Наведено от кръста, момичето, първо изпъна гърба си успоредно на земята, сетне постепенно темето й почти докосна пода. Обута бе в розов чорапогащник, черни калцуни и трико. Всъщност нямаше впечатление от лицето й, първо видя краката — стройни и мускулести. Не пропусна да забележи красиво оформените бедра. В този миг срещна съсредоточения поглед на притежателката им…
Тя се изправи, протегна ръце, сякаш искаше да докосне небето, след това грациозно ги раздалечи.
Нещо в движенията й го омая и когато се улови, че я зяпа откровено, направо го досмеша. Вероятно не би й се харесал фактът, че му се прииска да нареди залата да се изпразни и да я сграбчи в прегръдките си.
Но на него това чувство му харесваше. Имал бе жени след Виктория, но никоя не успя да събуди у него такова чувство от пръв поглед. Смъртта на жена му го промени, за съжаление не към добро. Спомни си, че ако някога беше помислил така за съпругата си и тя го беше разбрала, несъмнено щеше да го обяви за луд. Не, по-скоро за дивак. Това беше любимата й дума…
Той леко разтърси глава. Каквито и грешки да беше правил, каквито и грешки да беше правила тя, всичко оставаше в миналото. Край. Това, че се измъчваше по този начин за всичко случило се, по никакъв начин не му помагаше. Беше твърде късно да се връща назад.
— Лий, вече си тук! Не те видях да влизаш.
Кондър се обърна, и зърна Тони Асп да приближава, широко усмихнат, с протегната ръка.
— Здравей, Тони — поздрави Лий, разтърси дланта на приятеля си и на свой ред се усмихна. — Току-що влязох. — Махна към антрето, стълбите и огромната танцувална зала. — Мястото изглежда чудесно. Какво мислиш?
— Страхотно! — отговори Тони с гримаса. — Трябва да си призная, че те мислех за луд, като купи и поднови сградата, но виждам, че си е заслужавало. Както научавам, струва по-малко, отколкото ако я беше наел, а се сдоби с изумителна къща. Ще се нанесеш ли тук след снимките?
— Харесвам старата си къща — поклати глава Лий. — Или по-скоро новата. Зависи как го виждаш.
— Струва ми се съвсем подходяща за декор на клипа ни. Не мисля, че би могъл да намериш нещо, което да напомня повече на стила отпреди Гражданската война в сърцето на Джорджия.
— Мисля, че си прав — започна Лий, но точно тогава една ръка се стовари на рамото му, той се обърна и видя Гари Райх, невероятно тънък сноп от нервна енергия, но блестящ постановчик, който беше застанал зад него.
— Лий! Как мина концертната обиколка? Приятно ми е, че пак сме заедно.
— Обиколката мина добре, Гари, но мисля, че беше последната. И аз се радвам, че ще поработим заедно.
Тримата мъже бяха в добри делови отношения, макар че изглеждаха малко странно, когато за първи се събраха преди една година в Шотландия, за да работят върху първия клип. Тони вече си беше спечелил име в класическия балет, а Гари беше се прочул като режисьор на Пи Би Ес. Бяха погледнали скептично на работата с Лий. Лий бързо разбра, че две бяха нещата, които можеха да подразнят предразсъдъците им: той беше Черен крак и беше рок музикант.
Докато растеше, се учеше да упорства, докато старееше, се учеше да свива рамене и тихомълком да се доказва. Беше се доказал както на Тони, така и на Гари.
Но не и на Виктория… Всичко това е минало, напомни си той. Минало…
През целия месец, докато работеха върху първия клип, правиха компромиси, но резултатът беше толкова добър, че преди последната репетиция вече бяха истински приятели. А клипът има страхотен успех. Излъчиха го по телевизията и критиката също го одобри.
— Само за едно не съм съгласен с теб, Лий — му казваше сега Гари. — Харесва ми концепцията. Трябва да призная, че дори ми харесва аранжимента на песента. Но мисля — имам предвид кариерата ти — че трябва да има снимки с тебе и с момчетата с инструментите ви. Знам, ще ми кажеш, че е балада за Гражданската война, така е, но мисля, че ако по този начин…
— Извинявай, Гари — бързо се намеси Тони. — Време е да започна с танцьорите.
— Разбира се, — съгласи се режисьорът от Пи Би Ес. — Давай. Ама Лий, не говоря за снимки за повече от секунда или две.
— Съжалявам. — Този път Лий го прекъсна, проследявайки с очи Тони, който прекосяваше залата и се насочваше към колоритната група танцьори. — Ей сега се връщам.
— Но, Лий…
— Давай. Прави каквото си намислил!
Гари се усмихна, но Лий не забеляза, нито пък това имаше значение за него. Той бързаше да настигне хореографа.
— Тони!
Мъжът рязко спря и се обърна.
— Тони, виждаш ли кръшната червенокоса ей там?
— Червенокоса ли? Не виждам червенокоса.
— Тъмночервени коси, Тони. Тя е с черно трико, розов чорапогащник. Около метър и петдесет. Сляп ли си?
— О! Да, сега я виждам, Господи, виждам я!
— Хайде, не се прехласвай толкова. Би трябвало да си свикнал с красивите тела.
— Свикнал съм, но, ей Богу…
— Тони, хайде за минутка да бъдем естети. Какво би казал, да я използваме за нашата Лорена?
„Естетичният“ мозък на Тони заработи.
— Отлично! Красива дълга коса, подходяща височина спрямо твоята. Тънък кръст — добър за костюма. И хубави пълни гърди — супер за костюма. Идеална е!
— Ако може и да танцува…
— Не се съмнявай в това. Те всички танцуват добре. Барбара Винтън не наема хора, ако не си разбират от работата. Ще поговоря с нея за минутка, за да се уверя, че момичето е сред добрите и ще ти я доведа да се запознаете.
— Добре. Виждам Пери и Ендрю. За минутка ще поговоря с тях, след това ще огледам стълбата.
Тони кимна, след това избърза към танцьорите. Лий се отправи към вратата да поздрави другарите си от оркестъра — Ендрю Макейд, Пери Литън и Мик Скайхок.
— По дяволите, Лий, мястото е чудесно! — възхити се Ендрю.
— Супер е — съгласи се Мик.
— Радвам се, че ти харесва — изсмя се Лий. — Надявам се, че наистина добре го виждаш. Дори за червенокож очите ти са твърде червени, приятелю!
Мик, пълнокръвен Черен крак, се изчерви, от което естествено бронзовото му лице потъмня до ръждиво. Другите се изсмяха; Мик чистосърдечно се присъедини към тях.
— Хей, ето ме тук, не виждате ли? Та именно вие непрекъснато ми натяквате, че трябва да свия гнездо. Как да го направя, ако от време на време не мога да прекарам някоя вечер с представител на противоположния пол?
— Прекарваш много вечери с представители на въпросния пол — въздъхна престорено Ендрю. — Ако прекарваш нощите с един и същи представител на противоположния пол, може и да постигнеш желания резултат.
Лий усети, че усмивката му се стопи малко неловко. Внимавай, Мик, мина му през ум. Понякога е за предпочитане да не познаваш добре жената, след като и двамата идвате и си отивате в мрака. Защото можеш да си мислиш, че я познаваш, но никога няма да я опознаеш, тъмни тайни може да се крият в сърцето…
— Искам да отида и да огледам стълбата — продума Лий. — Мик, поставили са пианото горе, отзад в танцувалната зала, защо не му хвърлиш един поглед?
— Готово — отговори Мик.
Групата се раздели и Лий се запъти към изящната извита стълба. За миг се усмихна, доволен и горд, че от Фултъновата къща се получи нещо толкова приятно. Когато за първи път видя къщата, старите мраморни подове бяха покрити с дебел слой прах. Стълбата беше овъглена и на места счупена, а елегантните осветителни тела — включително двата безценни попилея — бяха оплетени в паяжини до неузнаваемост. Всички го помислиха за луд, когато реши да купи мястото и да го поднови за клипа „Лорена“. Но сега, изчистено и подредено, то изглеждаше отлично.
Както музиката винаги е била негова страст, неразделна част от живота му, така и клипът се беше превърнал почти в мания.
— Лий, добро утро! Запознай се с Брин Келър. Брин, това е Лий Кондър.
Той моментално се обърна при звука на гласа на Барбара и я поздрави с топла усмивка. Келър… името му беше познато.
Усмихна се на избраната от него жена и протегна ръка. Докато я изучаваше, промърмори нещо любезно в отговор на представянето.
Още преди тя да заговори, го порази вълната от студен антагонизъм. Беше толкова силна, че почти виждаше ледената стена помежду им.
Лед… и огън.
Сега, застанала пред него, изглеждаше дори още по-съвършена. Оттенъкът на косата й — нито чисто махагонов, нито чисто червен — нещо по-дълбоко и от двете, го накара да си помисли за най-горещия, най-дълбокия пламък на бушуваща огнена стихия. Беше прибрана на тила й, само няколко заблудени кичурчета се къдреха на челото й. Очите й бяха лимоненозелени и леко извити, като на котка. И също като косата й, въпреки студенината, която излъчваха, напомняха за огън. За най-дълбокия, скрит огън.
Когато говореше, думите й бяха нежни, добре модулирани, но изпращаха нов пристъп от студен вятър във въздуха между тях, колкото и нежно да звучаха, те бяха резки и неподправено груби.
Поведението й го предизвикваше да й зашлеви плесница.
Усмихна се. И спокойно отговори. Не беше сигурен какво беше казал, дори какво тя му беше казала. Нямаше значение. Тя щеше да изиграе идеалната Лорена. Колкото си искаше и докогато си искаше можеше да го ненавижда, но нямаше да я остави да му пречи на работата.
Ала щом се обърна, се почувства по-смутен, отколкото искаше да си признае. Може би не го харесваше, защото беше рок изпълнител? Или защото знаеше за произхода му? Може би тя беше пра-пра-правнучката или нещо такова на генерал Къстър, помисли си той нетърпеливо. Е, нямаше да допусне това да му повлияе. Просто щеше да я остави на мира.
Лий внезапно се усмихна, докато се изкачваше по стълбата. Чу Тони да й разяснява концепцията на клипа. Очевидно щеше да захапе — той плащаше добре.
Нотка на злорадство задълбочи усмивката му.
Дошла е само заради парите. Добре, ще й даде възможност да спечели добре.
Трафикът обратно към града беше натоварен и при всяко струпване на калници Брин проклинаше Кондър и безбройните му дубли.
Тони Асп й обясни всичко; песента „Лорена“ е балада, написана и станала популярна през Гражданската война. Вече имаше филмирани сцени, в които сините срещат сивите. В нейните сцени във Фултъновата къща щеше да има бал, на който един завърнал се войник открива, че неговата Лорена се е омъжила за друг. Следва сцена, забулена в мъгла, в която войникът си представя какво би искал да направи: да отвлече Лорена и да я принуди да си спомни клетвите си за вярност.
Всъщност той ще си тръгне, разбрал, че обстоятелствата са променили всичко и за двамата.
Главната сцена с Лорена трябва да се изиграе на стълбата. Тя ще се опита да избяга от гнева му, но той ще я издърпа назад в прегръдките си и ще я понесе през мъглата.
— Екранно време не повече от минута и половина — й беше казал Тони. — Но не бива да има и една погрешна стъпка. Не бъде ли изпипано докрай, целият ефект ще се загуби. Ще бъдеш в автентичен костюм за времето, и трябва да се движиш като перушина. Главната отговорност ляга върху теб. Лий е нещо като гимнастик, но не е танцьор. Първо ще участваш в шотландския танц, който някога се е изпълнявал във Вирджиния, а сега, се върни с останалите. Ще започнем репетиция с групата. Когато те почиват, ще работиш над твоята роля.
Репетицията с групата за усвояване на движенията трая близо четири часа. И повторение, след повторение, докато започнаха да се синхронизират…
— Изглеждате изморена, госпожице Келър — извика я Тони в паузата. — Починете си пет минути.
Пет минути значеха пет минути — до секундата. Сетне започна с Тони по стълбата. Четири стъпки, завъртане, падане. Не, опитайте малко по-високо. О, не се безпокойте за Лий. Няма съмнение, че ще ви улови…
След това отново в групата и още три часа изнурителна репетиция…
Толкова се беше потила, че сега се чувстваше като солена близалка за цяло стадо говеда.
А което бе най-лошо, Кондър беше там през цялото време и наблюдаваше. Тихо даваше идеи на Тони. Стоеше настрана със скръстени на гърдите ръце или пъхнал длани в джобовете. Беше със сини джинси и разкопчана синя работна риза. Ако си беше завързал и цветна кърпа на челото си, лесно можеше да си го представи препускащ на петнист кон, надаващ боен вик и полетял към града, за да го изгори…
Когато закъсняваше, училищният автобус на Брайън и Кийт ги откарваше до дневната детска градина на Адам, така че се налагаше само веднъж да спира. Момчета бяха изморени и вече хленчеха.
— Кийт ме настъпи! — проплака шумно Адам.
— Той ме удари! — протестира Кийт.
— Не съм! Беше случайно!
— Не беше случайно.
— Видях те! — намеси се Брайън. — Не беше случайно.
— Престанете! — отразя ги Брин. — Престанете и тримата. Влизайте в колата!
Би трябвало с това всичко да свърши, но, изглежда, поради горещината и състоянието й на непрекъснато раздразнение и изтощение, тя отново се скара на Кийт, когато влизаха в комбито.
— Кийт! По дяволите, влизай и закопчавай колана. Мотаеш се вече цели пет минути.
Хлапето избърза към мястото си отзад, щракна колана и я погледна обидено. Обикновено децата се биеха като кучета и котки, но сега се бяха съюзили срещу общия враг — нея. Три чифта зелени очи се впериха в нея в безмълвен упрек; и трите малки устички бяха свити във враждебно мълчание.
Брин не каза нищо, но докато заобикаляше, за да седне на шофьорското място, обзе я чувство на вина. Като завъртя ключа на стартера, обърна се и намръщено погледна към Кийт.
— Извинявай, Кийт, имах лош ден. — Това не е извинение, напомни си тя. Особено за „по дяволите“. Щом тя го казваше, и децата ще го казват.
Той я удостои с половин усмивка и тя въздъхна.
— Как мина плуването днес, Адам?
— Не ми хареса! — отговори най-малкият й племенник, който седеше до нея и мачкаше носа си. — Господин Бийкън се опита да ме удави!
— Не се опитва да те удави, а се опитва да те научи. Кийт, как се справи с теста по правопис?
Кийт се зае да обяснява, докато тя известно време го слушаше да бръщолеви, без да го чува. Изведнъж чу нещо: мъртвата тишина в колата.
На следващата червена светлина огледа лицата им. Отново я гледаха с упрек.
— Какво ти става, лельо Брин? — Брайън, говорителят на групата, я попита.
— Нищо, нищо — отговори тя бързо. Някой й свиреше; не беше забелязала смяната на светлината. — По дяволите! — промърмори тя, този път изруга под носа си.
— Лельо Брин… — настоя Брайън.
— Наистина, момчета, няма нищо. Съвсем нищо. Само глупав, червенокож тамтамист.
— Червенокож тамтамист?
— О, Боже! — въздъхна Брин. Какво каза? Пред децата… — Никой, миличък. Нищо не съм казала. — Всички я наблюдаваха; усещаше го. — Наистина, моля ви, бях ужасна и не исках да го кажа, бях просто ядосана и объркана, затова търсех да кажа нещо, което да прозвучи оскърбително. Нали разбирате?
— Естествено. Но татко все повтаряше, че по-добре да замълчиш, щом не можеш да кажеш нещо хубаво. Нали така?
— Нещо такова — нервно измърмори Брин. — Но е малко по-дълбоко от това. Няма нужда вие да… да… — Спря се, искаше й се да беше помислила, преди да заговори. — Не трябва никога да атакувате някого заради това, което представлява, просто защото ви е ядосал.
— Разбирам — мъдро се съгласи Брайън, кимайки. — Не е трябвало да казваш, че човекът е глупав червенокож тамтамист, защото си била ядосана.
— Точно така — каза Брин.
— Какво е това червенокож тамтамист? — попита Кийт.
— Първите заселници са нарекли „червенокожи“ американските индианци — Брайън го образоваше. — Не си ли спомняш „Рин Тин Тин“? — попита го той нетърпеливо.
На Брин й се искаше да пропълзи под седалката. Какво щеше да си помисли за нея Джеф, който не понасяше никаква невъздържаност, и за начина, по който възпитава децата сега?
— Брайън! — обади се рязко, засрамена, но с надеждата, че ще я разберат. — Твърде много време прекарваш пред телевизора, Кийт.
— Лошо ли е да си индиански тамтамист? — невинно я прекъсна той.
— Не! — въздъхна Брин. — О, моля ви! Нека забравим за това. И помнете: ако не можеш да кажеш нищо хубаво, не казвай нищо. Сгреших, много сгреших, не исках да кажа това, което казах. — Бързо продължи. — Аз… Участвам във видеоклип.
— Охо! — каза Кийт. — Имаш предвид като по Ем Ти Ви?
— Да, като по Ем Ти…
— Охо! — Брайън се надигна и наведе, колкото може, напред.
— За кого, лельо Брин?
— Лий Кондър.
— Аха! — Дори Адам този път развълнувано се обади.
Брайън се обърна към Кийт.
— Госпожа Лоу ни каза да гледаме последния му видеоклип, ако искаме да видим идеално възпроизведени Средните векове!
— Чудесно — Адам се опита да наподоби интонацията на по-големия си брат.
— Идеално — промълви Брин. — Всичко е просто идеално!
Беше почти седем, преди да се добере до вкъщи и почти девет, преди да нахрани, окъпе и сложи децата да спят.
След това трябваше да прекара още един час в тъмната стая. Беше подготвила лента със снимки за рекламна диплянка за Тахо и едва след като беше подбрала пет кадъра от пробните, бяха решили, че искат друга група животни. Но диплянката можеше да й донесе още работа в бъдеще и тя предпочиташе да преглътне капризите на шефовете на рекламната компания.
Поне, когато накрая си легна, не я нападнаха сънища или видения на странни тъмни очи. Изтощена, потъна в дълбок сън, и момента, в който главата й докосна възглавницата.
Срядата мина по-зле и от вторник.
Пристигна в девет сутринта, така, както Тони Асп я беше помолил, преди да си тръгне предишната вечер.
Когато влезе, първо реши, че къщата е празна и се почувства странно. Сякаш се беше върнала назад във времето. Огромният полилей грееше в танцувалната зала и осветяваше поразителния мраморен под и красиво изваяния перваз на стената, който контрастираше с леко нашарения тапет. Стълбата се извиваше в мъгляв мрак и за минутка се почувства така сякаш бе нахлула в друг живот.
Внезапно гръмналата музика я накара като ракета да отскочи от мястото си; сърцето й забави бесния си ход, щом разбра, че е пуснат магнетофона. Лента с Лий Кондър и групата му в изпълнение на „Лорена“.
Започваше с барабан като рок, но имаше и нещо друго, създаваше представа за мъже, отиващи на война. Присъедини се цигулка. След това тихо се включи клавир.
И след това проехтя гласът на Кондър.
Беше уникален звук. Леко дрезгавият му тенор, сякаш искаше да проникне дълбоко в душата ти със стържещото си звучене.
Нервите на Брин се изопнаха повече от всякога. Почувства, че сякаш с гласа си, също като с очите си, иска да открие тайните й. Подобно на инструмент, който може да разголи, да открие сърцето и мозъка й и да я остави гола и уязвима.
Песента беше хубава. Когато други гласове се присъединиха към неговия в припева, внезапно усети как очите й запариха от прилива на сълзи. Всичко можеше да се изживее — намерената любов, загубената любов, мъдростта и тъгата на примирението.
— Брин, вече си тук. Чудесно!
Тони слизаше по стълбите с магнетофон в ръка.
— Представяш ли си го, когато всичко бъде готово? — попита той приветливо. — Ще бъде чудесно. Просто чудесно!
Брин се насили леко да се усмихне.
— Сигурна съм.
— Остави си чантата, скъпа, и загрей. Ще бъда готов долу след няколко минути.
Брин послушно се подчини, като хитро си помисли, че не й трябваше много да загрява. Те толкова я „бяха загрели“ вчера, че сега можеха да я разтягат и огъват в продължение на години.
Все пак знаеше колко е важно да пази мускулите и ставите си от травми, затова бързо се зае с обичайните упражнения. Сгъваше и разтягаше, след това на земята продължи да разтяга. Стана, разсеяно изтупа ръцете в бедрата си и направи няколкото крачки до стълбата.
— Готова съм, Тони — обърна се тя към хореографа.
— Добре. Започваш от самото начало, хубаво и бавно — й каза той с усмивка. — Днес ще работиш с Лий, не с мен.
— Лий? — Не можа да скрие тревогата, която прозвуча в гласа й.
— Да, госпожице Келър. С мен.
Не го беше забелязала; нямаше ни най-малка представа, че е някъде наоколо.
Но беше. Бавно слизаше по стълбата. Движенията му бяха невероятно тихи, което напълно обясняваше защо не го беше чула, идваше й да му изкрещи. Очевидно е бил там през цялото време. Наблюдавал я е. Не тайно, открито. Не беше разбрала…
Не беше усетила присъствието му. И сега изведнъж й дойде много.
Слисано впери поглед в него, докато той продължи да слиза, за да се срещне с нея. Беше с плетена риза „Айзод“ с къси ръкави. Кафяво — зеленикавият й цвят, подсилваше златистия блясък на очите му. Ръцете му бяха голи и бицепсите му издаваха жилава мускулеста сила. Ризата прилепваше към тялото му, към стегнатата, плоска, широка талия, към триъгълника, който образуваха гърдите и раменете му. И този път Барбара беше права: отдалеч изглеждаше слаб, но колкото повече се приближаваше, толкова повече се усещаше силата на конструкцията му.
Тя продължаваше да гледа нагоре, когато той стъпи на последното стъпало. Извисяваше се с цяла глава над нея. И когато се озова там, точно пред нея, пак го усети, но и го видя. Одеколонът му много деликатен, й напомни за хладна, мъглява гора. Беше приятен, съблазнителен…
Но и толкова заплашителен като горещото чувство за потискана енергия, което създаваше около себе си.
— Добро утро, госпожице Келър.
Звукът на гласа му като острие на бръснач премина по вените й. Полазиха я студени тръпки.
— Добро утро.
— Тони вече ми обясни всичко, едно бързо завъртане и да видим къде има проблеми. Харесва ми идеята за петте стъпала — ако можете да се справите с разстоянието. Уверявам ви, че ще ви уловя, когато падате.
— Добре — отсече Брин.
— Тони?
— Готов съм. Първо тръгнете отдолу по стълбата. След това ще опитаме с музика.
Предишния ден беше толкова лесно. Днес, в момента, в който Лий й хвана ръцете, й се прииска да се отскубне и да избяга от него. Неспокойно се загледа в пръстите, които леко я придържаха. Бяха бронзови от слънцето, дълги, ноктите — заоблени и чисти. Улови се да мисли, че безспорно бяха ръце на мъж.
— Когато сте готова, госпожице Келър.
Погледна го в очите. Отново видя златото, дълбок, разпален огън пламна в душата й. Той се забавляваше с нея. Видя как устните му леко се извиха в подигравателна усмивка.
Завъртането! Спомни си тя. Можеше да се отскубне от него…
Направи пирует, спря, обърна се надясно, след това наляво и излетя нагоре по стълбата. Едно, две, три, четири, пет…
Усети ръката му на своята, хвана я, спря я, отново я завъртя. В този миг се помоли той да бъде на място, за да я улови. Той беше. С дясната си ръка я улови през кръста, когато удари твърдото му като скала тяло. Лявата му ръка се хлъзна под нея, препъна колената й и тя отново полетя, докато той я носеше нагоре по стълбата. Летеше… и го гледаше втренчено в очите. Чувстваше паренето им… и силните му ръце около себе си.
— Чудесно! — одобри Тони отдолу. — Грубо, но чудесно. Брин, изнесе крака си назад със закъснение. Лий, гледай по-ядосано, не толкова напрегнато. Няма да я изпуснеш. Сега да опитаме с музика.
Първият опит навярно беше „чудесен“, но вторият беше катастрофа. Брин се препъна на второто стъпало. За свой ужас повтори грешката още веднъж и още веднъж.
Причината е в Кондър, помисли си тя, оправдавайки се и пламнала от гняв. За всичко беше виновен той, за това, че явно здравата се забавляваше и всеки път сдържано й се усмихваше, когато уловеше негодуванието в очите й…
— Госпожице Келър, какво има? — попита той любезно, но тя все още виждаше насмешката. — Пихте ли кафе? Тони, как можеш да оставиш младата дама да работи, без да е пила кафе?
Тя искаше да възрази; да му каже, че иска само репетицията да свърши. Но преди да успее да каже каквото и да било, се озова в салона точно срещу танцувалната зала и стълбата.
И се оказа съвсем сама с него.
Брин седеше мълчаливо, докато той й наливаше кафе от каната.
— Захар, мляко?
— Черно, моля.
Подаде й чашата, наля и на себе си. Той отпи и така впи поглед в нея, че й се прииска да изчезне под дъсчения под.
— Срещал ли съм ви вече някъде, госпожице Келър?
— Не.
— Бях сигурен, че не съм. Иначе не мога да си представя, че щях да ви забравя. Но щом никога не сме се срещали, тогава, разбира се, не мога да разбера как е възможно да съм ви обидил. Защо ме ненавиждате?
— Аз… аз не ви ненавиждам — протестира Брин.
— Ненавиждате ме. Защо?
Неочаквано тя навлажни устните си. Нямаше смисъл да лъже. Не я питаше дали го ненавижда, питаше я защо го ненавижда. И в този уединен салон той изведнъж й се стори странно опасен. Стегнат, елегантен и силен, този мъж бе способен да се движи безшумно с грацията на голяма котка. Тайничко огледа суровото му лице. Блестящо черната му коса, къса с перчем отпред, по-дълга отзад, абсолютно права. Отново си го представи с кърпа през челото. Без риза, с трико вместо с джинси. Крадешком да се придвижва в мрака и да напада със смразяващ кръвта боен вик, разнесъл се от пълните му устни…
Не се нуждаеше от костюм. През джинсите и плетената риза ясно се очертаваше гъвкавото му тяло. Сухите му подигравателни усмивки увеличаваха увереността й, че той не беше просто силен, той беше изключително мъжествен, сексапилен и чувствен мъж. Опасен? Да, много. Сега беше сърдечен, докато я изпитваше. Може би й даваше шанс. Но докато я наблюдаваше с този твърд като кремък поглед, тя знаеше, че нещата трябва да се правят така, както той иска. Не би търпял несъгласие в редиците на наемниците си. Тя трябва или да играе по гайдата му — или изобщо няма да играе. Внезапно я обзе гняв. Той искаше нещата да са ясни. Брин също.
— Честно казано, господин Кондър, самата не знам защо ви ненавиждам. Но няма да допусна това да попречи на работата ми или на снимките за промоцията ви.
Той се засмя искрено, лицето му сега не изглеждаше толкова сурово, усмивката му разкри красив набор от равни бели зъби.
— Добре, доверявам се на професионализма ви. Така, както се доверявам на моя.
— Какво означава това? — побърза да попита Брин.
— Означава, че може би аз ви познавам по-добре, отколкото вие самата се познавате. Убеден съм, че си мислите, че ви събличам всеки път, когато ви погледна.
— Може би — отвърна Брин хладно, надявайки се, че бузите й не са почервенели издайнически.
— Навярно си мислите, че избрах вас от цяла тълпа, защото искам повече да ви виждам, защото искам да ви завлека в леглото.
— Предполагам…
Отново тихичко се изсмя и тя улови звука като гореща въздишка, която премина през кръвта й и погали сърцето й.
— Вижте, мислете каквото искате, но ви избрах за Лорена, защото имате талант и идеално отговаряте на представата ми за тази жена. Що се отнася до останалото… Страхувам се, че имате право. Бих искал да се срещаме повече — и определено бих искал да ви прелъстя. Но не се тревожете, няма да допусна това да попречи на работата. Тук или когато правим снимки за промоцията.
За малко да му зашлеви плесница. Трябваше да направи нещо. Но беше стъписана. Само се втренчи в него, докато той оставяше чашата си на сгъваемата масичка и излезе от стаята. Безшумно.
С лека стъпка като пантера, която беше опасно измамна, съвсем различно от това, което мъжът доказваше, че е.
Той беше професионалист, беше компетентен — беше тук.
И колкото да й се струваше абсурдно, той я беше изплашил до смърт.