Хедър Греъм
Нощен шепот (2)

Първа глава

— Аууу!

При звука на силния и пронизителен писък Брин Келър пусна професионалния вестник, който прилежно четеше, удобно разположена в мекото двуместно канапе, скочи на крака, втурна се към вратата и рязко я отвори.

Вече година и половина изпълняваше ролята на родител, но още не се беше научила да различава кои писъци са от болка и кои от игра.

За щастие, този изглеждаше да е от игра.

Брайън, на сериозната възраст от седем години и най-голям от племенниците й, беше авторът на звука. Той въпросително я изгледа, когато срещна разтревожения й поглед.

— Играем си, лельо Брин. — Изду гордо гърди и размаха пластмасовият си меч. — Аз съм Гринголд! Бог на водата и светлината! И се боря със силите на Черната хрътка.

— А аз съм Тор Великолепният! — напевно се обади Кийт. Беше шестгодишен и втори командир в триото. Имаха само два меча и той носеше втория.

— О? — Брин вдигна вежди и потисна усмивка. Нямаше нужда да пита кой имаше честта да бъде Черната хрътка. Погледът й се прехвърли към малкия Адам. Четиригодишен, той беше най-малкият и, следователно, винаги му се падаше да играе най-лошият. За брони момчетата използваха капаците на кофите за боклук и тъй като мечовете бяха два, нужни бяха само два капака. Адам стискаше гигантска пластмасова бейзболна бухалка и съдрано парче картон.

Най-малкият й племенник я удостои с ослепителна усмивка и тя забрави, че за малко не удари трите главички една в друга, задето я уплашиха. Внезапно се разсмя, с присвити очи изгледа Кийт, изтича към Адам и му отне бухалката. — Тор Великолепният, а? Е, добре, аз пък съм Бялата вещица! — обяви тя сериозно. — Ще ви дам да се разберете за това, че заради вас косата ми ще побелее преждевременно!

Момчетата радостно се разпищяха, когато ги погна из малкия двор, леко потупвайки малките им задничета с бухалката. Накрая те я накачулиха, удряха с юмручета, прегръщаха я, докато я събориха я на земята.

— Моли се за милост, Бяла вещице! — предложи Брайън.

— Никога! — провикна се тя, престорено ужасена. Стресна се, като чу телефонът да звъни в кухнята.

— Викай за милост! — Кийт като ехо повтаряше след Брайън.

— Изчезвайте! Изчезвайте, побойници такива! По-късно ще викам за милост, обещавам, но сега Бялата вещица трябва да се обади по телефона.

— Не е честно!

Момчетата възнегодуваха, но я пуснаха. Брин им изпрати целувка, докато тичаше към къщата, и се хвърли към телефона.

— Брин?

— Барбара?

— Да, разбира се, Барбара е. Какво правиш? Надявам, че не си започнала отново да практикуваш джогинг? Звучиш, сякаш не можеш да си поемеш въздух. Да не би да съм прекъснала нещо — или? Така ми се иска да правиш нещо, което за нищо на света не бих искала да прекъсна!

Брин направи мила гримаса към слушалката. Барбара не можеше да разбере приятелката си, която, след като развали годежа си, обърна гръб на мъжкото общество. Още повече, че именно Брин скъса окончателно връзката.

— Не, не си прекъснала нищо, освен ожесточена битка между силите на доброто и злото. Какво има?

— Имам нещо за теб.

— Работа? О, чудесно! Приключвам със снимките на диви животни, глезенът на Кейти се подобрява и снощи се върна на вечерното шоу и източниците ми на доходи започват да се изчерпват. Какво имаш предвид — танцов номер или снимки?

Обаятелният смях на Барбара долетя до нея по телефона.

— Брин! Какво странно същество си! И какъв късмет вадиш, че аз съм ти агент. Колцина биха могли да те продадат като фотограф и танцьорка?

— Вероятно не много — отговори Брин сухо. — Вече виждам рекламата: „Специалист по всичко — майстор в нищо.“

— Не се подценявай, Брин. Много добре владееш и двете си професии.

Брин не отговори. Беше добра танцьорка и добър фотограф. Но животът я беше научил, че „добър“ не означава успех. Означава, че ако имаш късмет, можеш да продължиш да работиш.

Внезапно се изсмя.

— Може би ако по-рано бях решила, че искам да достигна равнището на Марта Греъм, или на Матю Брейди, щях да стана като някой от тях!

— Може би, но този път това нямаше да ти помогне, пиленце. Имам две работи за теб. Едната е да снимаш, другата — да танцуваш.

— Чудесно! — Брин въодушевено одобри. — За кого ще снимам и за кого ще танцувам?

— За един и същ клиент.

— Какво? — полюбопитства Брин. — Странно. Кой е този „един и същ“?

— Лий Кондър.

— Индианската рок звезда?

— Полуиндианец, а за себе си говори като за музикант — уточни Барбара хладно. — Не забравяй, скъпа!

— Полуиндианеца или музиканта? — сухо попита Брин.

— И двамата! — засмя се агентката. — Никога не отрича кръвта на Черния крак, но и не трупа капитал от нея. Освен това е изкарал две години в музикалното училище „Джулиард“ в Ню Йорк, а майка му е преподавала известно време в Кралската консерватория. Има право да се нарича музикант.

— Не знам. Малко се смущавам. Нямам слабост към мъже с пурпурна коса, които се държат като сексуални атлети и подскачат по цялата сцена.

— Скъпа, косата му не е пурпурна! А гарваново черна. И никога не се е държал като сексуален атлет. Пет години е бил женен и дори „Нешънъл инкуайърър“ не можа да се заяде с тази връзка. Сега е вдовец, освен това не е необходимо да се влюбваш, а само да работиш с него! — раздразнено възкликна Барбара. — И какво те прихвана така изведнъж? Работила си с десетки мъже и тези, които проявяваха някакъв интерес към теб, ги пръждосваше така, както айсбергът пръждоса „Титаник“. Защо се боиш да работиш за мъж, когото никога не си срещала?

— Не се боя — моментално отвърна Брин, но усети, че по необяснима причина наистина се страхува. Само при споменаването на името Кондър, парещи тръпки като електричество преминаха през нея; сега се гонеха нагоре-надолу по гърба й. Знаеше за него така, както знаеше за Бийтълс, за Ролинг Стоунс, за Дюран Дюран и т.н., но нямаше абсолютно никаква причина да се страхува от мъжа или дори да се опасява, че може да е… необикновен.

И все пак… определено се страхуваше. Глупаво, каза си тя. Смешно. Но след това се сети на какво се дължеше това чувство.

На клипа, който той вече беше направил.

Една вечер по Ейч Би Оу децата гледаха стара класическа пиеса по Дикенс и след нея пуснаха клипа.

Клипа на Лий Кондър.

Липсваха кадри на групата с димящи китари, абсурдна техника или каквото и да било от този род. Нямаше дори снимки с Кондър или групата му. Беше видео разказ на популярна любовна песен по текст на романтична история. Сцените бяха толкова добри, колкото на много други клипове: рицари на бойни коне, препускащи през мъглата към замък; ожесточена битка; героинята, спасена твърде късно и умираща в прегръдките на любимия си.

Брин си беше дала сметка, че е проследила четирите минути лента, без да помръдне. В последния кадър имаше едно лице. Не цялото лице, а само златистите му очи, които застрашително проблясваха през забралото.

Все още си спомняше тези очи. Дори и сега мисълта за тях я смути.

— Не се страхувам, Барбара — по-уверено повтори тя, все повече се ядосваше на себе си. — Но просто не разбирам защо е нужно Лий Кондър да идва в Тахо, за да снима клип? Какво става с Холивуд напоследък?

— Хей, та той отиде в Шотландия, за да снима последния си клип. А и не живее в Холивуд. Има къща във Форт Лодърдейл и една тук.

— Тук?

— Да, от години я има. Но, изглежда, е много затворен човек, затова малцина знаят за нея или нещо повече за него.

— Изглежда, ти знаеш достатъчно — леко я подкачи Брин.

— Бих искала да знам малко повече.

— Значи ти харесва този хардрок тип, а? — Брин продължи да се смее.

За нейно учудване Барбара се поколеба.

— Той е странен човек. Сърдечен и тих. Но имаш чувството, че вижда всичко около себе си и че… Че попива повече, отколкото много други. Като динамит е с тези златисти очи и черна коса. Изглежда дългунест и жилав, докато се доближиш до него и видиш истинската ширина на плещите му… — Последва въздишка. — Признавам, че ме кара да настръхвам. Никога по-рано не съм срещала мъж толкова… Толкова мъжествен.

Брин се изсмя, но смехът й прозвуча нервно дори в собствените й уши.

Познаваше някога такъв мъж. Познаваше го прекалено добре. От неочаквания пристъп на враждебност я заля студена вълна, след това я втресе. Да не би кратката като светкавица гледка на припламналия стихиен огън в тези очи да я бяха предупредили, че за него сексуалността е толкова естествена, колкото и дишането, както беше с Джоу?

Тези мъже излъчват предупредителни сигнали — ясни като неоново осветление… стига да ги опознаеш веднъж. Сигнали, които може би гласяха: Жени, внимавайте! Той е в състояние да ни извиси до звездите и след това да ви захвърли пред вратите на ада.

Но една жена може да се забърка с такъв мъж само веднъж в живота си, никога втори път.

Брин прогони мрачните мисли и неприятното усещане от гърба си.

— Добре, снима клип и наема танцьорки. А какво общо има тук фотографията?

— Нали се сещаш за рекламните снимки, които направи за Вик и Алън, когато започваха да играят в „Романтично безделие“? Той ги е видял, дълго ги е разглеждал и е поискал да се запознае с фотографа. Е, разбира се, веднага изстрелях името ти!

— Благодаря — измърмори Брин.

— За какво е агентът? — радостно изчурулика Барбара. — Но слушай, трябва да бягам. Остава ми да намеря още двадесет танцьори. Господи, о, Господи, та аз съм влюбена в този човек! Помисли за процентите ми! Ще включа телефонния си секретар и ще потанцувам. О, Брин! Имаме дяволски късмет!

Този път Брин се засмя, искрено. Двете с нейната агентка много си приличаха. Барбара прекарваше дните си като агент, а нощите — като шоугърл в популярен нощен клуб, който беше част от ново казино. Барбара обичаше да прави сделки, обичаше и да танцува. Лесно можеше да намери работа на Брин в собственото си шоу, но Брин смяташе, че е твърде рисковано за жена, която отглежда деца, както и за собствения й комфорт. Барбара беше ефективна делова жена и сключваше сделки с големи имена, така или иначе тази сделка звучеше като добър удар.

— Имаш право, всичко звучи прекрасно, Барб. Радвам се за теб.

— Радвай се и за себе си, скъпа. Ще спечелиш достатъчно, за да можеш наистина да предплатиш значителна сума за новата си къща мечта.

Брин прехапа устни. За нещастие, парите бяха един от ключовите фактори в живота. Без тях не можеше да се живее.

Преди смъртта на брат си Джеф винаги си мислеше, че й стига просто да оцелява. Можеше да приема работа, която й харесва, а да отказва онова, което не й се нрави.

Само ако беше още жив! Не защото й тежаха племенниците — тя ги обичаше и би се била със зъби и нокти за тях — защото… Защото обичаше брат си, и животът някога изглеждаше нормален, прост, почтен и лесен. Сега не можеше да си позволи да изпада в самосъжаление. Време бе да приеме реалността. Джеф беше мъртъв.

Отиде си от този свят, без да остави и стотинка застраховка живот. А растящите момчета трябваше да бъдат нахранени, облечени, водени на лекари и зъболекари — също на детегледачка, когато работеше вечер. Кийт и Брайън бяха ученици, но отглеждането на Адам през деня струваше скъпо. Трябваше да продаде двуместния транс-ам и да купи малко комби форд. Градската й къщичка с двете спални се бе оказала твърде тясна. Момчетата бяха настанени в тъмната стая, а тъмната стая — прехвърлена в бараката.

А пък нещата, които бяха в бараката…

Е, бяха натъпкани в долапи, шкафове и ъгълчета, в които можеше да се сложи нещо.

След като не беше склонна отново да стане шоугърл, не можеше да придирва само защото очите на някакъв мъж — видени на екрана — я смущаваха.

— Тук ли си, Брин?

— Да, Барб.

— Бъди в старата Фултънова къща точно в десет във вторник. Маниак е на тема точност.

— Старата Фултънова къща? — Намираше се на една от дългите улици, водещи към пустинята; построена в средата на деветнадесети век, не бе обитавана, откакто Брин помнеше. Учениците взаимно се подтикваха да влязат вътре, и, разбира се, както можеше да се очаква, си беше спечелила име на свърталище на духове.

— Нямаш представа какво е станало с нея! — Барбара се изсмя. — Десет часа, с всичко, от което се нуждаеш за репетицията.

— Ще бъда — обеща Брин. — О, Барб? Колко дни работа е това? И кога ще правя рекламните снимки?

— Можеш би три или четири седмици за клипа. Мисля, че ще бъде около петнадесет минути. Но ще има един или два свободни дни за снимките. Ще ти кажа кога.

— Благодаря, Барб.

— Аууу!

Отвън прозвуча нов оглушителен писък.

— Трябва да вървя. Туземците се вълнуват.

— Целуни ги и ги прегърни от мен!

— Непременно!

Брин тръшна слушалката и отново изтича навън, тревожно оглеждайки малките личица.

Очите на Адам преливаха. В момента, в която я видя, изтича към нея толкова бързо, колкото позволяваха топчестите му крачета, и зарови глава в скута й.

— Какво се случи? — попита Брин двамата по-големи.

— Мисля, че някаква буболечка го ужили! — тревожно отговори Брайън, който се приближи и погали русите къдрици на братчето си. — Адам.

Адам отново запищя. Брин го взе на ръце.

— Хайде, Адам, трябва да ми кажеш какво се случи.

Той вдигна зачервеното си подуто личице към нея, сълзите продължаваха да се стичат от огромните му зелени очи, една идея по-тъмни от нейните.

— Буболечка! — произнесе той, потръпвайки. — Беше лоша буболечка! Боли, лельо Брин…

Тя се завъртя и избърза към къщата, където сложи Адам на плота между кухнята и трапезарията, напълни малка купа с вода и кубчета лед.

— Потопи пръстчето си във водата и ще се почувстваш по-добре, обещавам.

Момченцето, чиито сълзи съхнеха, докато, хълцайки, си поемаше дълбоко въздух, направи, каквото му казаха. Брин погледна над плота и зърна Кийт и Брайън, които я бяха последвали, вперили изплашен поглед в братчето си.

Тя се намръщи, след това окуражаващо им се усмихна.

— Не е зле, момчета, наистина. Сигурно е била малка пчеличка.

Брайън стисна устни за миг, след това сведе поглед. Брин намръщено го изгледа.

— Какво има, Брайън?

— Той… той…

— Той какво?

Брайън тихо се обади зад гърба на Адам, очите му гледаха уплашено.

— Нали няма да умре?

— Не! — възкликна Брин. — Разбира се, че няма! — Тя сведе поглед и си даде вид, че се обръща, за да огледа съдържанието на хладилника.

Странно, че на Брайън му хрумна подобно нещо. Изглеждаше така сякаш, децата чудесно се бяха приспособили през изтеклата година и половина. Приемаха я като авторитет и трогателно, без да се колебаят й вярваха и я обичаха.

Но може би това не беше толкова странно. Адам едва бе навършил годинка, когато Сю беше починала от пневмония, за подигравка на медицинската наука; Джеф я последва в нелепа злополука след по-малко от две години. Колкото и добре да се бяха приспособили момчетата, естествено беше да се тревожат.

И съвсем естествено беше да се вкопчват в нея и да се страхуват, че тя също може да ги изостави…

Извади пакет кренвирши, обърна се и се усмихна и на тримата; Адам нацупен от болката с порозовели бузи, Брайън и Кийт — пребледнели от неизвестността.

— Хей! Какво сте провесили нос? Адам, дръж си пръста във водата.

— Много е студена!

— Добре, извади го за минутка, но пак го потопи. Кийт, Брайън, вървете да се къпете. Ще ядете хотдог и сладолед и ще ви пусна „Мапет“, след което ще си лягате. Утре сте на училище. — И, добави тя безмълвно, ще трябва да довърша последните пробни снимки, да изтичам и да си купя нов чорапогащник. Не ми е останал нито един без поне дузина дупки.

След три часа и трите момчета бяха изкъпани, кренвиршите отдавна — изядени, а „Великият Мапет Кейпър“ отиваше към края си.

Брайън седеше от лявата й страна, Кийт — от дясната. А Адам стърчеше в скута й.

Мъчителен спомен внезапно прониза Брин и тя прехапа устни, за да не видят момчетата сълзите, които опариха очите й.

Толкова ги обичаше.

И им беше ужасно предана. Отчасти защото бяха хубави деца и отчасти защото бяха на Джеф. Каквото и да се случеше, както и да й се наложеше да се бори, от каквото и да трябваше да се откаже, тя никога, никога нямаше да ги изостави.

Джеф никога не я изостави.

Беше едва на шестнадесет, когато майка й и баща й загинаха на една опасна писта в планината. Шестнадесетгодишна, объркана, стресната и сломена от мъка. Единствената опора в живота й беше Джеф. Той се беше бил за нея. Беше воювал с далечни лели и чичовци, беше воювал със съдилищата.

Помогна й да приеме смъртта на родителите си, успя да посещава училище, да работи и да създаде дом и за двамата, докато тя беше готова да постъпи в колеж. Никога не я изостави; беше само три години по-голям от нея, но никога момиче, работа или светско събитие не е имало предимство пред нея.

Дори когато се ожени за Сю, тя никога не се бе чувствала като външен човек. Беше чакала в болницата при раждането на всяко от момчетата. Именно тя оставаше със Сю всеки път, когато се прибираше вкъщи с новото бебе.

Не, няма да позволи на никого да я принуди да престане да обича децата или да им бъде предана като естествените им родители.

Дори не и на мъж като Джоу.

Винаги бе смятала, че е стабилна и самоуверена, но Джоу успя да я извади от равновесие. Беше дошъл да прекара ваканцията си в Тахо след края на футболния сезон и от момента, в който я зърна, настървено започна да я преследва.

Отначало Брин се забавляваше, приемайки ситуацията с пословичната си сдържаност. Не се смяташе за особено красива, но съзнаваше, че има нещо в елегантната й стройна фигура и леко присвитите й „котешки очи“, които я правеха особено привлекателна за противоположния пол. Не можеше със сигурност да каже дали е доволна, че е привлекателна. Често се чувстваше неудобно, като се сещаше, че определени мъже я наблюдават и се чудят не що за човек е, а как би изглеждала в леглото. Дълго време тя чистосърдечно се смееше, когато Джоу се опитваше с всякакви комплименти и трикове да я убеди да излезе с него.

С течение на времето нещата неусетно станаха сериозни. Тя се убеди, че дори футболните герои имат нужда да бъдат обичани и на свой ред да обичат. И изглеждаше, че той я обича.

Нещата тръгнаха на зле след смъртта на Сю. На Джоу не му се харесваше, че тя отделя време за брат си, но търпеше. Футболният сезон отново започна и Джоу се върна на работа. През декември й се обади да й каже, че разполага с една нощ, през която може да долети.

Но същата нощ трябваше да бъде у Джеф. Той беше летец и Брин му беше обещала да остане при децата. Джоу побесня. Тя го помоли да отиде в къщата на Джеф, но той не искаше да си играе на детегледачка, искаше да бъде сам. Брин го беше умолявала, опитвала се беше да го накара да разбере…

Затвори й телефона.

Но следващата седмица отново й се обади, сякаш нищо не се беше случило.

Известно време пътува с него. Но от Тахо пристигна телеграма. Джеф беше загинал, докато летял с делтаплан.

Джоу се бе опитал да я успокои, но беше хладен. Не дойде за погребението на брат й, нито видя лицата на трите момченца, които бяха загубили и двамата си родители и бяха объркани, самотни и изплашени… Брин не успя да плати ипотеката за голямата къща на Джеф, затова с децата се прехвърли в своята.

Първия път, когато Джоу се върна, нещата вървяха доста гладко. Тя нае детегледачка за децата, прекара с Джоу в хотелска стая до два през нощта, след това бързо се прибра, страхувайки се, че децата могат да се събудят от кошмари.

Скараха се, тъй като тя не се съгласи да пътува с него. Но пак й се обади след няколко дни, сякаш нищо не се беше случило.

А всъщност нещо се беше случило. Брин беше гледала интервю с тима му по телевизията. На снимките с победоносните играчи, след преживените славни мигове тя видя Джоу — в компанията на много млада, много красива и много мазна червенокоса.

Джоу усети резервираността на Брин по телефона и пристигна в Тахо още следващата сряда. Макар че децата все още не си бяха легнали и чакаха вечерята, той настояваше за отговор. Когато го обвини в изневяра, той побесня.

— Аз съм нормален, жизнен, здрав мъж! Знаеш как е с футболистите. Винаги искат около тях да се въртят жени.

Брин огледа тревожно кухнята, но децата бяха във всекидневната и гледаха телевизия. Тя беше понижила гласа си до шепот.

— Значи не си спал с нея?

— И да съм спал, какво? Тя не означаваше нищо за мен. Просто беше там и беше навита. А тебе те нямаше. Беше много заета да си играеш на грижовна домакиня. Предупреждавам те, Брин, няма мъж, който би си играл на изчакване, докато ти се правиш на квачка. Не, когато до него е Спящата красавица.

Тя се въздържа да не запрати тенджерата с врящия грах в лицето му. Изсипа го в чинията за сервиране, мина покрай плота и се насочи към масата в трапезарията.

— Вечерята е готова, Джоу. Можеш да ме наричаш квачка, щом като ти харесва, но нямам никакво намерение да обсъждам това пред децата. Ясно?

Той кимна и зае мястото си на масата, докато тя викаше децата. Но Брайън, изглежда, беше дочул нещо от спора. Мълчеше и се мусеше, когато техният гостенин се опита да го заговори. Малко след това, когато Джоу тихичко изруга под носа си, Брайън загреба грах с лъжицата и го запрати през масата в лицето на Джоу.

Чашата преля, й каза Джоу по-късно. Естествено, трябвало да се грижи за децата. Но защо да не наемела жена, която да ги гледа. Тогава щяла да може да пътува с него и той нямало да посяга към мацките, които причакват играчите.

Оказа се неверен и коравосърдечен. Когато разбра, че е бил с друга жена, силно я заболя. Болеше я всеки път, когато трябваше да му отговаря.

— Забрави, Джоу. Просто забрави всичко.

— Какво?

— Сериозно. Не искам да се омъжа за теб. От начало до край ще бъде катастрофа.

— Ти си луда! Знаеш ли от какво се отказваш?

— Да, от мъж, който чувства, че е негово право да изневерява, ако „неговото момиче“ не иска да легне с него според неговите условия и когато той иска.

Ала всичко продължи. Още дълго. Но нищо не се промени и накрая годежът изцяло беше развален.

— Лельо Брин? По телевизията има само глупости.

Брин се стресна и се върна в настоящето.

— Така е, Брайън, и утре в главата ти ще има само глупости, ако не се наспиш! Време за лягане, момчета!

Те изроптаха, но се подчиниха. Брин прегледа пръста на Адам, видя, че подутината е спаднала, само малко червено петънце напомняше къде е имало „боц-боц“. А и Адам беше почти заспал, когато тупна на възглавницата, значи се оправяше.

След като целуна момчетата за лека нощ, Брин нахлузи старо трико, чорапогащник и калцуни и изтича надолу по стълбите. Можеше да направи някои упражнения за гъвкавост и същевременно да чуе новините.

На екрана се появи вдъхващият доверие метеоролог, който съобщи, че през деня ще има затопляне, но нощите ще останат студени. След това се появи говорителят и съобщи за млад политик — Дърк Хамърфийлд, който започвал кампанията си за американския сенат в Тахо.

Докато разтягаше краката си, Брин разсеяно гледаше. Мъжът имаше енергичната усмивка на млад Кенеди. Беше среден на ръст, с красива коса в пясъчен цвят и сини очи.

Вероятно ще получи много гласове, помисли си, свивайки рамене. Може би дори нейния. Брин легна по корем, опъна крака и изведнъж се вцепени. Темата отново се беше сменила. Думата имаше красива говорителка; в левия ъгъл на екрана се появи образ на мъж.

Лий Кондър.

Брин не чуваше какво се говори; образът я беше хипнотизирал. Също очите на златни точки, които приковаваха, дори на снимка.

Може би, опитваше се тя да анализира, очите му са приковаващи, защото са толкова тъмни — като се изключат златистите отблясъци. Или може би защото лицето му е интересно. Високо, широко чело. Тъмни, добре очертани, извити вежди. Прав — ужасно прав — нос. Високи скули. Твърда, грубовата, четвъртита челюст. А устата му… дори на снимка, сякаш помръдваше. Очевидно лесно можеше да се усмихва, но и да стиска устни в гримаса на решителност и целеустременост… или гняв.

Косата му беше гарваново черна — не много дълга, по-скоро приличаше на бизнесмен, отколкото на рок звезда. Може би не на бизнесмен. По-скоро на леяр. Дори на снимката в него имаше нещо, което говореше за жилавост, всемогъщество и безстрашие. Нещо, което, както Барбара беше намекнала, го правеше почти неудържимо мъжествен, още повече че беше нещо, което той нямаше вид да осъзнава…

Разказът изведнъж изчезна в ефира и се появи реклама на опаковки за сандвичи.

Брин рязко смени смешната си поза и отпусна мускулите си от напрежението. Никога не съм го срещала, напомни си тя.

Но и след като свърши упражненията си, взе душ и си легна, не можа да престане да мисли за него.

И да се чуди как ли изглежда.

А дали ще успее да успокои смущаващата тръпка, която запрепуска по гърба й, когато видя златото в тъмните му очи?

Няма значение, успокояваше се тя. Той едва ли ще ме забележи, с другите там…

При тези думи заспа.

 

Но надеждата й се оказа напразна във вторник, след като беше прекарала едва петнадесет минути във Фултъновата къща.

Безгрижно си бъбреше с Барбара, докато двете правеха загряващи упражнения, когато приветливият хореограф издърпа Барбара. След няколко мига Барбара и хореографът се върнаха, връхлетяха отгоре й и възбудено я издърпаха.

— Казва, че те намира за съвършена — започна Барбара.

— Това, разбира се, означава повишение на заплатата ти — намеси се хореографът.

— И малко допълнителна работа.

— Лий сам ще ти обясни.

Тя изведнъж установи, че стои пред него, без дори да е забелязала кога е влязъл. Барбара въодушевено я представяше, а той неопределено се усмихваше и почти не обръщаше внимание на думите й.

Очите му — в странен лешников цвят, отбеляза тя, жълто-зелени зеници, махагонови по краищата, бяха вперени в нея. Обхождаха я от глава до пети, движеха се бавно, спираха се на нейните.

— Брин Келър? Значи вие сте фотографът. Приятно ми е да се запознаем.

Ръката му улови нейната. По дланта му имаше големи мазоли. Широка — тя изцяло обгръщаше тънките й пръсти.

И гореща…

Сякаш пареща енергия се разливаше по тялото му, превръщаше се в гориво, в действащ вулкан; силата на този мъж бе измамно овладяна, като покрит със сняг планински връх под синьото небе…

Този огън тръгна по гърба й.

Тя издърпа пръстите си — по-скоро ги отскубна — от неговите. И отстъпи крачка назад.

— Да, аз съм Брин Келър. Ако ми обясните какво искате, ще ви кажа дали мога или не.

Лед… Нямаше по-добро определение за гласа й. Всъщност не искаше да бъде студена, но…

Беше студена до степен на грубост.

Златистите очи се присвиха, едва забележимо. Гласът му прозвуча бавно, провлачено.

— О, напълно съм сигурен, че ще можете, госпожице Келър. Напълно. Тони ще ви обясни концепцията.

Обърна се и се отдалечи.