Фейрене Престън
Сребърни чудеса (6)

Шеста глава

Вратите на частния асансьор се отвориха направо в апартамента на Чейс. Тя прекрачи в стаята и вратите се затвориха с дискретен шум зад гърба й.

Чейс стоеше в средата на стаята. Беше облечен небрежно, с обичайната за него мъжествена елегантност, а косата му беше влажна. Сигурно беше взел душ и се бе преоблякъл, щом се бе прибрал от офиса.

Тринити се спря. Изведнъж усети, че не може да направи и крачка. Беше шофирала повече от сто мили, за да бъде с Чейс, а като го видя, се вцепени. Какъв абсурд!

Чейс нямаше такива проблеми. Той тръгна бавно към нея.

— Знаеш ли на какво ме подложи през този месец — отбеляза спокойно той, — докато чаках да се обадиш?

Тринити го наблюдаваше как се приближава към нея. Обзе я същото чувство, което бе изпитала при първата среща с него през онази далечна сребриста нощ — чувството, че може да усети в себе си неговата красота и сила. И точно както през онази нощ, пулсът й се учести.

Той спря пред нея и обви нежно с ръка шията й, като леко движеше палеца си нагоре-надолу по чувствителната й кожа.

— Знаех, че не мога да направя нищо друго, освен да чакам. Не можех да те прокудя. Бях опитал вече. Не можех да те подкупя. И това бях пробвал. Не можех дори да те изнудя, защото нямах нищо, което ти да искаш! Значи трябваше да чакам.

Палецът му напипа пулса й, който лудо препускаше, и се поспря за миг там. Сините му очи пламнаха от необуздано желание и Тринити усети, че краката й се подкосяват. Палецът му поднови коварните си движения.

— Мисля, че трябваше да ти дам още двайсет и четири часа и ако не се бе обадила, щях да опитам нещо друго.

Той пристъпи към нея и наведе лице над нея. Устните му бяха само на един дъх от нейните.

— Не зная какво щях да опитам, но щеше да се наложи да опитам нещо. — Устните му нежно захапаха нейните и Тринити едва чу стона, който се изтръгна от устните й и потъна в неговите. Кръвта бушуваше във вените й и й пречеше да мисли свързано.

Ръката му се плъзна под пуловера й, нагоре към едната й гърда, като гълъб към своя гълъбарник.

— Казвал ли съм ти колко се радвам, че никога не носиш сутиен? — дрезгаво попита той. — Това значи, че винаги мога да посегна и докосна голите ти гърди… където и да сме… при всякакви обстоятелства… и никой няма да знае какво правя, освен ние двамата.

Тринити се прилепи към него. Не можеше да постъпи по друг начин. Без да маха ръка от гърдата й, той съблече с другата пуловера през главата й.

— Сякаш сме били разделени цяла вечност — прошепна с променен глас Чейс, докато разкопчаваше ризата си. Очите му не се откъсваха от нейните, а ръката му не напускаше мястото си.

Тринити бавно се свлече на колене, а в това време ръцете й намериха колана на панталона му и го свлякоха надолу. Чейс се измъкна от ризата си, после се доразсъблече, а Тринити се отпусна на земята и свали джинсите си.

Скоро Чейс лежеше до нея и тя посегна към него. Имаше нещо стихийно в начина, по който се сляха. Силата на общата им страст бе неконтролируема.

Лежаха на дебелия бял килим, все още слети известно време, докато дишането им се успокои и пулсът нормализира. След малко Чейс вдигна Тринити и я пренесе на леглото, което вече бе оправено. Мушна се до нея и веднага я взе в прегръдките си.

Тринити се сгуши доволно на рамото му и преметна крак върху него.

— Мисля, че сме квит.

Чейс се засмя.

— Какво говориш, за бога?

— След онази нощ, когато ти накара Джон Филипс да ме откара у дома с хеликоптера, си мислех, че никога няма да те видя отново. Преживях малък ад през следващите месеци. Непрекъснато се питах какво правиш и с кого си. После ти се обади и дойде да се погрижиш за Стефани, сякаш нищо не се бе случвало.

— Тринити! — Чейс хвана ръката й я притисна към гърдите си. Тя усещаше как силно биеше сърцето му. — Накарах Филипс да те откара обратно, защото се страхувах, че ще те загубя завинаги, ако те отведа аз. Бях толкова объркан, когато ти отхвърли онова, което смятах за дяволски добро предложение, че трябваше веднага да изляза. Страхувах се да не наговоря нещо, за което по-късно сигурно щях да съжалявам. После трябваше да отида в Англия за няколко седмици и реших, че е по-добре да не ти се обаждам. Не желаех да обсъждаме нещата по телефона. Когато най-сетне се прибрах вкъщи, Стефани беше болна, а ти беше съсипана от работа.

— Чейс!

Всъщност той не бе казал това, което й се искаше. Не беше споменал думата „любов“. Но в момента това май нямаше значение.

 

 

След няколко часа Тринити се събуди и лениво се протегна. Обърна се леко към Чейс и видя, че сините му очи нежно я наблюдаваха. Облегнат на лакът, той гальовно й се усмихваше.

Тя разтегли устни в усмивка.

— Приятно ли ви е да наблюдавате как спят хората, господин Колфакс?

— Е, нека го формулираме така — кисело каза Чейс. — Никога преди не съм го правил, но нещо в начина, по който правиш всичко, ме очарова. Излъчваш несдържана радост.

Тринити се засмя и погледна към тавана.

— Чейс! Къде е огледалото?

— Наредих да го свалят след последното ти посещение тук.

— Но защо?

Ръката му започна да гали бедрото й.

— Защото нямаме нужда от други стимулатори, освен от телата си.

Тринити усети ръката му да се движи от вътрешната страна на бедрото й и предупредително размаха пръст:

— Не започвай пак, Чейс Колфакс! Умирам от глад. Трябва да ме нахраниш!

Чейс се ухили самодоволно.

Вече се погрижих за това. Сложих една от специалните тенджери на Магнус във фурната и тя се затопля, докато се целуваме.

Той я целуна особено нежно и продължи, доволен от озадаченото изражение на лицето й.

— Магнус не обича да идва често в града и затова ми приготвя известен брой екзотични буламачи, които само да вадя от фризера и да затоплям, когато съм гладен. Той никога не се задържа тук дълго, защото се влюби в Източен Тексас и бърза да се върне, щом сметне, че е изпълнил задълженията си тук.

— Чудесно! Кога ще е готово яденето?

Чейс я целуна отново.

— След малко. Беше съвсем замръзнало, а не исках да използвам микровълновата фурна, защото не знаех докога ще спиш. — Той погали с пръст меките й устни, които току-що бе целунал. — Колко можеш да останеш? Сестра ти ли се грижи за Стефани?

Тринити се вгледа в него, несигурна как ще реагира на отговора й:

— Да, тя е при Сиси и Лари. Мога да остана два дни, после трябва да се върна.

— Добре — с готовност се съгласи Чейс. — Ще си уредя нещата така, че да мога да се върна с теб.

Тринити пое дълбоко въздух и погледна настрани:

— Не.

— Защо? Какво има?

Тя отново го погледна и забеляза неочаквана нежност в очите му. Мили боже, мислеше си тя, не позволявай студенината да се върне в очите му.

— Няма нищо, Чейс. Но ще бъдем заедно само когато идвам в Далас, а това значи само два дни в седмицата.

Тя спря в очакване на експлозията. Но нищо не се случи. Напротив, Чейс прокара ръка през косата й и нежно погали копринените кичури, разпилени по възглавницата.

— Защо, Тринити? — спокойно попита той.

Тя се молеше да не я напусне смелостта.

— Не мога да забравя, че имам задължения към Стефани, Чейс. Тя трябва да е първата ми грижа. Само ще се обърка, ако спиш у дома. Ще се събуди една сутрин и ти ще си там. После, тъкмо когато започне да свиква с присъствието ти, ще се наложи да пътуваш до Далас и известно време ще отсъстваш. Когато се върнеш, тя отново ще трябва да свиква с присъствието ти. И разбира се, неизбежно ще настъпи моментът, когато… когато няма да се върнеш. — Тринити не желаеше да говори, дори да мисли за това.

Ръката му обърна лицето й към неговото.

— Не искам да ти преча да отглеждаш Стефани. Казвал съм и преди, че си добра майка. От опит знам, че децата невинаги са късметлии да имат добри и любящи майки и никога няма да ти преча да си такава. Просто ми се струва, че можем да намерим някакво компромисно решение. Искам да бъда с теб повече от две нощи седмично.

— Това е част от условията ми, Чейс — смело отстояваше позиции Тринити. — Освен че не желая да напускам Стефани за повече от два дни, трябва да мисля за фермата.

— Независимо дали ще се съгласиш да идваш в Далас по-често, искам да наема човек, който ще се занимава със стопанската работа вместо теб. Искам го отдавна. Освен това бих желал да ти купя нова кола, за да не се страхувам, че твоята ще се разпадне.

— Не, категорично не. Досега съм се оправяла сама и занапред ще бъде така.

— Но това няма смисъл. Сега имаш мен.

— Не, Чейс — нежно се възпротиви тя, — не те имам. Не напълно.

— О, да, имаш ме — дрезгаво прошепна Чейс и отново започна да гали бедрото й.

Тринити го гледаше с любящи очи. Би ли могла, ако имаше достатъчно време, да го накара да разбере какво искаше да каже? И дали изобщо щеше да има нужното време? Колко ли бързо щеше да му омръзне, както момичето, което бе отблъснал по телефона?

Ръцете му станаха по-настоятелни и мина доста време, преди да се сетят, че тенджерата на Магнус все още е във фурната.

 

Имаше моменти през следващите седмици, когато Тринити си мислеше, че ще успее с Чейс. Основавайки се на предположението, че човек се учи как да обича от начина, по който го обичат, Тринити изцяло му се посвети, рискувайки да изпита емоционалните приливи на любовта към човек като Чейс, който никога не се бе учил да дава от себе си.

Тя му се отдаваше напълно и телом, и духом и не допускаше, докато са заедно, помежду им да падат сенки.

Те обикновено кръжаха в мислите й, когато се прибираше у дома след двете денонощия, прекарани с Чейс. Тогава тя се изправяше съвсем обективно пред непосилната задача, която си бе поставила. Опитваше се да не мисли какво би могъл да прави той през нощите, в които не беше с нея.

Вярно беше, че Чейс бе станал по-мек, по-нежен и дори малко по-открит с нея. И по свой начин, той също така всеотдайно се стараеше да й отдава мислите и тялото си.

Той беше бърз във всичко — вземане на решения, купуване и продаване, пътуване, но когато я любеше, го правеше бавно, с безкрайно внимание и търпение. Никога не си беше представяла, че може да изпита такова усещане.

Но Тринити знаеше, че схващанията му за взаимно удовлетворяваща сексуална връзка с неопределена продължителност изключваха емоционалния елемент. Мисълта, че техните отношения можеха да се окажат съвсем нетрайни, хвърляше мрачна сянка върху чувствата й, когато бе сама.

Тя се придържаше към условията, които бе поставила, а Чейс не се опитваше да ги променя. Изглежда, бе ги приел. Обаждаше й се всяка вечер по телефона и често се отбиваше да ги види със Стефани през петте дни, в които бяха разделени. Няколко пъти дори го покани на вечеря със Сиси и Лари. Тя отначало желаеше те да се харесат и за нейна радост, те бавно започнаха да се сприятеляват на основата на взаимното уважение и възхищение.

След известно време обаче Тринити започна да забелязва някаква промяна у Чейс. Отначало бе едва доловима и тя се питаше дали не си въобразява. После трябваше да признае, че промяна определено съществуваше — студенината, която се появяваше в гласа или в погледа му. С течение на времето Чейс ставаше все по-раздразнителен и спореше често с нея. Тринити не можеше да не се запита дали не бе започнала да му омръзва.

 

 

Една вечер, късно през март, Тринити лежеше на леглото в апартамента на Чейс и наблюдаваше как той се облича, за да излязат. И двамата бяха взели вече душ, но тя не бързаше да се приготвя. Предпочиташе да лежи и да гледа как мускулите играят под гладката му кожа, докато той се движеше напред-назад из стаята.

Като взе фина бяла риза от едно чекмедже, Чейс се обърна към нея и каза:

— Сутринта трябва да тръгна за Европа. Ще се чувствам много по-добре, ако позволиш на Филипс да те откара с хеликоптера, а някой друг да върне колата ти.

— Колко време ще отсъстваш?

Чейс облече ризата и се намръщи. Не му убягна фактът, че тя пренебрегна предложението му.

— Ще позволиш ли на Филипс да те откара у дома или не? — В гласа му тази вечер се прокрадваше нетърпение.

— Не, Чейс, няма. Ще карам, както обикновено. Ще се оправя.

Той не отговори, но явно бе вбесен. Тринити го гледаше как натъпка ризата си в тъмния панталон. Нещо не бе наред. Тя не можеше да усети какво точно, но я лъхна зловещ студ.

Повтори отново въпроса си:

— Колко време ще отсъстваш?

— Малко е трудно да се каже — изсумтя той. — Но зная, че пътуването ще е продължително.

— Защо не каза по-рано?

— Когато съм с теб, Тринити, невинаги мисля по делови въпроси. — Той й хвърли язвителна усмивка и влезе в гардеробната.

Тринити сви юмрук върху сивата кожа на леглото. Нима това бе краят? Това ли беше? Може би предупреждението виси на стената отдавна, но тя просто е отказвала да го прочете.

В началото бе поставила условието, че тя ще определи докога ще трае връзката им. Но сега, когато знаеше, че краят приближава, щеше ли да може да го направи? Имаше ли смелостта?

Чейс се появи отново с връзка и сако в ръка.

— Искам да ти оставя малко пари, Тринити, в случай че имаш нужда от нещо, преди да съм се върнал.

— Не! Колко пъти трябва да ти казвам — няма да взема пари от теб.

— Просто си инат, Тринити, дори малко глупава. — Той започна да връзва възела на вратовръзката си. — Няма нищо лошо в това да ти дам пари. Не си измисляй неща, които не съществуват в предложението ми. Само искам да съм сигурен, че ти и Стефани ще имате всичко необходимо, докато отсъствам.

— Няма да…

Чейс мрачно вдигна ръка, за да я спре.

— Поне си помисли за това. — Той мушна ръце в сакото и я погледна. — Ще бъда долу. Трябва да проведа няколко разговора. По-добре се обличай. Нямаме много време.

Тринити започна бавно да се приготвя. Наметна зелената рокля и започна да я завързва. Като се оглеждаше критично в огледалото, тя се сети, че не беше я носила от нощта, в която Чейс й бе направил нелепото си предложение. Тя се намръщи. Ех, да можеше да не ходят на приема тази вечер! Ако можеха да си останат вкъщи и да обсъдят всичко, преди Чейс да тръгне сутринта, вероятно щяха да решат проблема, който, изглежда, го безпокоеше напоследък.

Тринити въздъхна и взе четката за коса. Гледаше я, без да я вижда. Чейс й бе казал, че приемът тази вечер бил особено важен и не бивало да го пропускат. Помисли си, че трябва да наложи една усмихната маска на лицето си и да се постарае вечерта да мине добре. Може би щяха да поговорят, след като се приберат.

Тринити изчетка косата си и сложи лек грим. Обу високите обувки и закопча златните им каишки.

Тя излезе от спалнята и се поспря в горния край на стълбите. Погледна Чейс, който беше убийствено привлекателен в черния си официален костюм. Говореше по телефона, по-точно мъмреше някакъв несъмнено уплашен служител.

— Свършете го до утре, в противен случай се смятайте за уволнен! — Без да си прави труда да каже довиждане, той затвори с трясък телефона.

Едва тогава я забеляза. Вдигна очи към нея и притихна, само едно мускулче потрепваше по скулите му.

Тя си пое дълбоко дъх и заслиза по стълбите. Светлината струеше от вратата на спалнята зад гърба й и Тринити изведнъж осъзна, че Чейс ще види тялото й през ефирния плат.

Той не откъсваше очи от нея и не помръдваше. Изглеждаше хипнотизиран от движенията на тялото й и от начина, по който роклята й се отваряше отпред, докато тя слизаше по стълбите.

Тринити слезе от последното стъпало и се спря, като продължаваше предпазливо да наблюдава Чейс. Най-после той се раздвижи и прекоси късото разстояние помежду им.

— Знаеш ли, Тринити — започна съвсем небрежно той, — когато носиш паяжина вместо рокля, трябва да предположиш, че ще има и паяци, примамени от нея. — Той хвана възела между гърдите й и я придърпа към себе си. — Имаш ли представа как ми въздействаш? — Устните му се снишиха точно над възела, който все още държеше, и нежно целуна кожата й. — Ти си истинска жена, Тринити — Ан Уорънтън. Всички дами, които познавам, само играят тази роля. А ти си истинската жена.

Тринити изстена от внезапно обзелото я желание. Как успяваше така лесно да й въздейства? Всичко опираше винаги до физическото привличане между тях.

— Чейс… приемът… трябва да вървим — заекваше едва чуто тя.

— Винаги даваш… всичко, каквото и да поискам, когато се любим… изцяло… нали?

Устните му си играеха с ухото й.

— И въпреки това поставяш всичките тези проклети условия, с които трябва да се съобразявам, за да не си тръгнеш. Ти си див свободен дух, така неуловим, както и шепата дим.

— Чейс — задъхваше се тя, — ти каза, че приемът… бил важен…

Ръката му все още играеше с възела.

— Мисля, че открих нещо по-важно.

Устните му се плъзнаха по страната и уловиха нейните в такава целувка, от която сякаш ток мина по тялото й. Тринити се предаде. Ръцете й обвиха шията му точно когато роклята й се свлече на пода в краката й.

Чейс я вдигна на ръце и я занесе в спалнята, където я положи върху меката кожа. Очите му жадно я поглъщаха.

Той не бързаше, спокойно махаше всяко нещо и сякаш се наслаждаваше на нетърпението и възбудата, с която очите й посрещаха всяка гола педя от тялото му. Най-сетне легна до нея.

— Това трябва да ни стигне за времето, докато ме няма — дрезгаво каза през зъби той.

Устните му намериха нейните.

— Готова си, нали, Тринити?

Как би могла да отговори? Ставаше й вече лошо от възбуда. Чувстваше, че не би могла да каже една-единствена смислена дума.

— Кажи ми! — настояваше той. — Кажи ми колко силно ме желаеш.

— Да, Чейс Колфакс — извика тя. — Желая те! Какво още искаш от мен?

Той не отговори. Облада я с такава сила, че тя почти замря от удоволствие. Чейс владееше положението.

Тринити разбра, че той бе твърдо решен да налага своята воля. Стисна зъби и се примири. Капчици пот избиха на лицето й от усилието да се овладее, но накрая успя донякъде да потуши бушуващата в нея страст.

Изведнъж той спря.

— Не мърдай! — заповяда й той с чужд от възбуда глас.

Тя спря, крайно изненадана, а той започна отново. Болеше я, цялата пулсираше от възбуда и винаги когато смяташе, че повече няма да издържи, той започваше движенията си отново. Тя мяташе главата си на възглавницата, косата й бе мокра от пот, не само нейната, но и на Чейс. Виждаше какво усилие му струваше да се въздържа, но поради някаква неизвестна причина той продължаваше мъчението си. Тя само повтаряше: „Моля те, моля те“, като някаква забравена песен.

Той я наказваше и й доставяше удоволствие едновременно.

Тя не издържа и го прегърна по-силно, този път и той не можа да се овладее. Спряха чак когато светът около тях избухна и престана да съществува.

Тринити тихо плака, докато заспи, а на сутринта се събуди сама в празния апартамент.

Тя се завлече в банята, напълни ваната и прибави една капачка от ароматното масло за вана, което Чейс някога й бе купил с думите, че е за двамата. Потопи се до шията и приятната топла вода и се опита да измие болката, която Чейс й беше причинил. Не я притесняваха белезите по тялото, те щяха да избледнеят бързо. Но раната в душата й никога нямаше да заздравее. Със своята жестока и унижаваща игра на превъзходство Чейс й бе оставил неизличим белег.