Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silver Miracles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 56 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Фейрене Престън. Сребърни чудеса

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Тринити не бе предполагала, че следващите няколко дни ще бъдат толкова богати на изненади — от една страна, забавни и интересни, от друга, неприятни и вбесяващи. Всичко започна от следобеда на следващия ден, когато пред къщата й спря камион за разнасяне на поръчки по домовете.

Страничният надпис на каросерията показваше, че камионът е собственост на цветарски магазин в близкия град. Тринити се бе приближила до вратата и с любопитство наблюдаваше един мъж на около петдесет години, който носеше ваза с червени рози, следван от по-младия си помощник с още две вази с червени рози.

Когато стигнаха верандата, мъжът погледна подозрително над черните рамки на очилата си.

— Имаме поръчка за госпожица Тринити — Ан Уорънтън. Вие ли сте?

— Да — колебливо призна тя. — С какво мога да ви услужа?

Лицето на мъжа веднага се проясни.

— Аз съм Джаспър Бригс от цветарски магазин „Бригс“ — осведоми я любезно той. — Тези цветя са за вас. Къде да ги поставим?

— Всичките ли?

— Да, госпожице. И трите дузини.

— Ами където и да е. — Тя отвори плъзгащата се врата и взе една купчина книжки на Стефани от близката маса. После посочи към нея: — Тук ще бъде добре.

Младият помощник слагаше вазите, но подскочи при рева, който шефът му нададе:

— Внимавай! Тези вази са от истински кристал. — След което се обърна към Тринити и доверително каза: — Ето защо закъсняхме малко с доставката. Трябваше да обиколим областта за тези вази. Да ви призная, такава странна поръчка като тази не сме имали. Малко се изнервих с нея.

— Нима? — Тринити изгледа розите вече с други очи.

— Ето, малка госпожице. Тази картичка и пакетът вървят с розите.

На Тринити не й хареса смущението, което започваше да я обзема.

— Бихте ли почакали отвън, моля? — високомерно помоли тя. — Бих искала да ви се отблагодаря за неприятностите.

Щом остана сама, тя разкъса лъскавата хартия и извади зелена кадифена кутия, при вида, на която сърцето й се сви. Седна веднага, но не можеше да овладее треперенето на ръцете си.

Отвори я и ахна от изненада. В зеленото кадифе се гушеха чифт смарагдови обици, а под тях блестеше съответстващ на тях смарагдов медальон на нежна златна верижка.

Като разкъса плика, тя прочете големите, надраскани с черно букви: „По дузина червени рози за всеки ден, откакто те познавам, по смарагд за всяка нощ. Чейс“

Тринити седна зашеметена. Какво правеше той? Тя съвсем ясно му бе казала, че няма да спи с него отново. Човекът явно не приемаше отказа за отговор. Без съмнение от години бе разглезван да налага мнението си, особено по отношение на жените.

Господин Бригс се изкашля подканващо на верандата, с което изкара Тринити от унеса й. Тя грабна няколко долара от портмонето си и извика мъжете вътре.

— Ще задържа една дузина рози, но всичко останало трябва да бъде върнато на изпращача, заедно с трите вази.

— Но… но… — Господин Бригс бе повече от шокиран.

— Всичко останало! — Зелените очи на Тринити бяха леденостудени.

— Добре, добре! — изпъшка той. — Но този ваш приятел ще бъде един нещастен господин.

 

 

Тринити разбра колко нещастен беше този господин още на другата вечер, когато ревът на ламборгинито разцепи тишината на нощта и прекъсна работата й над юргана.

Минаваше десет часът и Стефани бе в леглото си и спеше дълбоко. Самата Тринити вече се бе изкъпала и в момента беше само по тънката си хавлия. Меката й кожа блестеше, а косата й бе навита отгоре на главата. Беше решила да пошие един час, преди да си легне.

Още не бе заключила предната врата и Чейс влезе в стаята, преди тя да успее да измине и половината път до вратата. Беше много изискан в светлосиния си костюм с жилетка, въпреки че беше махнал вратовръзката си и бе разкопчал три копчета на тъмносинята риза.

Толкова бе мъжествен и елегантен, че движенията й несъзнателно се забавиха, като го гледаше как върви към нея.

Още щом го зърна, сърцето й поднесе изненада, като подскочи и сякаш отиде в гърлото й. Докато не го виждаше, решението й да се откаже от тяхната връзка й се струваше лесно изпълнимо. Сега обаче взаимното привличане помежду им се изви като волтова дъга през стаята и ги докосна с електрическата си искра. Пулсът й бясно препускаше, когато Чейс спря пред нея.

— Как си? — Кадифеният му глас сякаш я погали, а и дългите му пръсти нежно докоснаха лицето й.

Тринити пламна от допира и се отдръпна назад.

— Аз… съм добре. А ти как си?

Каква баналност, когато чудесно знаеше, че не това искаха да си кажат.

— Уморен съм — безизразно каза Чейс. — Тези два дни бяха ужасно дълги. Току-що се връщам от Далас.

— И идваш направо тук? — Тринити се обърка и отиде до входната врата. Спря се да погледа навън в тъмнината на нощта. Беше по-добре, отколкото да гледа Чейс.

— Да — простичко призна той. — Липсваше ми.

По звука на гласа му тя усети, че се приближава към нея. Следващите му думи дойдоха точно зад гърба й.

— Липсваше ми лицето ти — ръцете му сграбчиха меките й рамене през хавлията с прасковен цвят, — докосването до теб… и… твоето ухание… — Устните му възбуждащо попаднаха на онова чувствено място отстрани на шията й. — И сладката ти кожа.

Устните му страстно се плъзнаха по шията й, нагоре към ухото. Тринити не можеше да издържа повече.

— Спри — изстена тя и се отскубна от прегръдката му. Седна на люлеещия се стол, който бе на сравнително безопасно разстояние от него, и подпря с ръка челото си, за да не го гледа в очите.

Само след секунда обаче тя вдигна изненадано глава. Черна кадифена торбичка бе паднала в скута й.

— Диаманти — информира я кратко Чейс, мушнал ръце в джобовете на панталоните си. Сините му очи напрегнато се вглеждаха в лицето й.

Тринити смутено мълчеше. Най-сетне едва успя да попита:

— Защо?

Чейс изкриви уста в гримаса.

— Мислех, че диамантите ще ти харесат повече от смарагдите. Пет са, между другото.

За пръв път Тринити успя да усети смешната страна на ситуацията и започна да се смее с веселия си напевен смях.

— Нищо чудно, че флиртовете ти са толкова краткотрайни, Чейс! Не можеш да си позволиш да познаваш едно момиче за по-дълго време.

— Не ставай смешна — отряза той и се отпусна в най-близкото кресло, но грубостта на думите му бе смекчена от неочакваната нежност в погледа му.

— Какво искаш, Чейс? — попита го тихо Тринити. — Казах ти, че не искам да те виждам отново. Не можеш да спреш дотук, така ли?

Облегнал глава назад и затворил очи, той нежно отговори:

— Не, не мога да спра дотук.

— Казах ти моите доводи… — започна Тринити.

— Които не бяха кой знае колко смислени — довърши вместо нея той. Погледът му се плъзна надолу. Тя бе кръстосала крака и през отворената хавлия те се виждаха изцяло.

— Доводите ми са напълно смислени за мен — придърпа хавлията си Тринити.

— За дама с такова пуританско възпитание си фантастична в леглото — присмя се той.

По дяволите! Защо трябваше да споменава това, което тя така упорито се стараеше да забрави.

— Чейс, върви си! Имаме различен начин на живот. Няма никакви изгледи връзката ни да просъществува, освен като пошъл флирт.

— Няма да има нищо пошло между нас двамата.

Изведнъж той се изправи в цял ръст пред нея и като я сграбчи за раменете, я дръпна до себе си. Торбичката с диамантите се плъзна и падна на пода, но никой от двамата не обърна внимание на това.

— Имаше нещо много приятно и красиво в начина, по който телата ни си въздействат — и ти не можеш да отречеш това.

Устните му бяха на сантиметри от нейните и дори през дрехите тя усещаше силата на желанието му. Нужно бе огромно усилие от нейна страна, за да устои.

— Няма смисъл, Чейс. Няма да спя отново с теб.

— Ти не спа с мен — изсмя се той на нейния евфемизъм, — въпреки голямото ти желание.

Прегръдката му, стегнала я като обръч, се разхлаби и стана почти нежна. Очите му жадно поглъщаха лицето й.

— О, Тринити — дрезгаво прошепна Чейс, — ти наистина си диво създание, нали?

Гласът му отново бе като кадифе. Краката й съвсем омекнаха и не я държаха, съпротивата й бе почти сломена.

— Никога не съм срещал човек като теб досега. Ти живееш по свой особен начин.

— Чейс… аз…

— Добре — процеди той изведнъж, сякаш тя го бе помолила за нещо и нежно я отблъсна от себе си. Разсеяно започна да масажира врата си. — Няма да се опитвам да те вкарам насила в леглото си, поне за известно време.

— Какво искаш да кажеш? — Тя облиза с език пресъхналите си устни.

— Искам да кажа — мрачно заяви той, — че ще опитаме по твоя начин. Ще се срещаме на публични места.

— И ти ще искаш да го правиш по този начин? — изненада се Тринити.

Тя инстинктивно беше разбрала, че Чейс не беше от хората, които отстъпват лесно.

— Искам да го правя — уморено повтори той.

— И никакви подаръци повече?

Той се наведе и вдигна черната кадифена торбичка. Шляпна я леко в едната си ръка и замислено изгледа Тринити.

— Не желаеш даже тези, които съм ти дал? — попита я той недоумяващо.

Тринити енергично поклати глава. Чейс й се усмихна бавно и както винаги — чаровно.

— Добре. Аз ще ги съхранявам вместо теб.

Мили боже! Когато се усмихваше така, беше невъзможно да му устои. С какво се съгласяваше тя? Тя преглътна мъчително. Имаше още един въпрос.

— Без секс?

— Без секс. — Той се съгласи прекалено лесно. — Но не очаквай да издържа, без да те целувам.

 

 

Така започнаха срещите им на публични места. Да се каже, че не бяха интересни, би означавало почти обида. Чейс показваше неизчерпаема енергия. Той водеше Тринити в най-скъпите ресторанти в Далас, в най-изтънчените домове и най-изисканите клубове и непрекъснато й оказваше ласкателно внимание. Беше роден в затворения свят на привилегированите и го приемаше за нещо нормално.

И все пак сега, когато го познаваше по-добре, Тринити усещаше понякога, че не това беше животът, който му харесваше. Тя не можеше да не почувства, че ако човек задълбаеше достатъчно в суровата му природа, щеше непременно да открие тъга в истинската му същност, а може би дори празнота.

Веднъж, след вечеря, той я заведе в мансардния си апартамент и се забавлява доста, като наблюдаваше как тя реагира на отчайващо модерното обзавеждане. Апартаментът се простираше на последния етаж на един от най-новите и най-луксозни жилищни блокове в Далас. Дебел бял килим се разстилаше между стените от тъмно стъкло. Ултрасъвременни парчета опушено стъкло и бляскав хром подчертаваха чистите линии на белите, правени по поръчка дивани. Стаята притежаваше истинска красота, постигната с изобилие от бели свещи и смесица от бронзови скулптури, а неутралният цвят на стените осигуряваше фон за артистичните цапаници в множеството картини, окачени по стените.

Самата Тринити се изненада, че всичко това й хареса. Едно дете не би могло да бъде отглеждано и да има някаква свобода в такова обкръжение. Ето защо не би искала да живее тук. Но стаята бе обзаведена с вкус и подхождаше на Чейс — такъв, какъвто тя го познаваше. От нея лъхаше на сдържана изисканост и елегантна строгост.

Спалнята му се оказа откритието на вечерта. Най-много място в нея заемаше масивното легло в средата, поставено на подиум със стълбички. То беше покрито с пищна светлосива кожа. Откъм горния му край нямаше дъска, а само възглавници — дузина възглавници с различни размери и форми, струпани една върху друга, със смели цветове — наситено синьо, яркочервено и огненооранжево.

Най-ефектно в стаята обаче беше голямото огледало на тавана, поставено точно над леглото. Тринити обиколи леглото, като гледаше огледалото от различни ъгли. Накрая се обърна към Чейс с лека усмивка.

— Как го почистваш?

Смехът му, нисък и гърлен, отекна в стаята и ускори пулса на Тринити. Чейс се смееше толкова рядко, че когато наистина го правеше, смехът му трябваше да се съхрани като рядко съкровище. Той я притегли към себе си:

— Никой, освен теб, Тринити — Ан Уорънтън, не би помислил да зададе такъв въпрос.

— От чисто практически интерес.

— Моята служба по чистотата — увери я той — сигурно не смята, че е трудно, защото никога не са се оплаквали.

— Служба по чистотата? Ти наричаш хората, които ти чистят апартамента, „служба по чистотата“? Колко безлично! Дори не им знаеш имената. Ако имаш прислужница, можеш поне името й да знаеш. Някой ден може да й налетиш и да попиташ…

— Млъкни, Тринити! — любезно я посъветва Чейс.

Той я вдигна и заедно с нея се тръшна на леглото.

— Какво правиш? — изненадано извика тя.

— Ще ти покажа, мило мое красиво и диво създание, какви са предимствата да имаш огледало на тавана — осведоми я той и се наведе над нея. Започна да търка устни в нейните напред-назад, докато накрая тя сама посегна и хвана главата му, за да притисне устни в неговите. Целувката бе страстна и продължителна и по тялото й плъзна топлина, която я обля чак до пръстите на краката.

Чейс разкопча блузата й и я съблече. Тринити не се възпротиви. Той прокара длан по гърдите й и те се втвърдиха, пулсиращи от желание да ги целуне. Но той не го направи. Вместо това, без да откъсва очи от Тринити, той разкопча ризата си и я свали. После, полугол, легна нежно върху нея.

Тринити безпомощно изстена от удоволствие.

Като осъзна, че от гърлото й излизат приглушени вопли на удоволствие и че се извива подканващо като дъга под Чейс, Тринити си каза, че трябва да спре.

— Чейс… не…

Той се отдръпна от нея, но продължи да гали нежно гърдите й.

— Погледни към тавана — тихо й нареди той. — Виждаш ли как ръката ми те гали и как тялото ти се стреми към моето.

Тринити не се сдържа и погледна към огледалото над тях. Двамата представляваха вълнуваща еротична гледка. Усети, че Чейс я наблюдаваше. Той се подпря на лакът, преметна единия си крак върху нейните и се сгуши до нея.

— Виждаш ли как пръстите ми пълзят по кожата ти и стигат до гърдите ти? — Изкусителният му кадифен глас сякаш нежно я обгръщаше. — Усещаш ли докосването ми под лъжичката си, докато гледаш ръката ми?

— Чейс… — задъхано изрече Тринити. Искаше да протестира, но вместо това се получи мъчителен шепот.

— Усещам как тялото ти трепери под ръката ми, Тринити. То откликва на моето, както на никое друго, признай.

— Не — изстена Тринити.

Той продължи да й въздейства коварно.

— Представи си как бихме изглеждали съвсем голи, красотата на гъвкавото ти тяло и силата на моето.

— Чейс… недей!

Той галеше гърдите й с пръстите си. Тринити полудяваше от желание. Беше невъзможно да отрече.

— Отначало ще започна бавно, докато поискаш…

— Спри… — извика тя.

— А после движенията ми ще бъдат бързи…

Тринити дишаше учестено, но не можеше да откъсне очи от огледалото, което така добре ги отразяваше. Той продължаваше настойчиво.

— Виждаш ли, усещаш ли?

Разбира се, че усещаше и че виждаше, но със сигурност знаеше, че повече не може да издържи.

Пронизителният звън на телефона в някоя от другите стаи отвлече вниманието на Тринити, като й предостави нужната възможност. Тя се претърколи под ръката му и грабна блузата си. Притиснала я до гърдите си, задъхано попита:

— Какво се опитваше да направиш с мен?

Чейс седна и спокойно посегна към ризата си.

— Същото, което ти правиш с мен — отговори резервирано той. — Да те подлудя от желание.

— Обеща, че…

— Нищо не съм обещавал — категорично заяви той. Очите му отново излъчваха ледена студенина, а гласът му я проряза като току-що наточен нож. — Това, което казах, бе, че няма да се опитвам да те вкарам насила в леглото си, поне за известно време. — Той стана и облече ризата си. — И не съм се опитвал.

— А това, което току-що се случи? Как ще го наречеш?

— Не съм те молил за позволение да правим любов, нали? — почти безразлично каза той.

— Не беше нужно. Кадифеният ти глас рисуваше такива еротични картини в съзнанието ми, че те бяха повече от достатъчни, за да пламне въображението ми. Скоро няма да ме хванеш насаме.

Той едва се усмихна, но очите му блеснаха закачливо.

— Чудесно. Ако настояваш, ще те заведа да вечеряме сред тълпа от хора.

И през почивните дни той направи точно това.

 

 

До Далас пътуваха сред изумителния лукс на реактивния хеликоптер, който Чейс използваше толкова често, колкото Тринити колата си.

Тъй като пилотираше самият Чейс, Тринити седеше отпред до него и наблюдаваше наоколо, докато той караше хеликоптера със същата увереност и вещина, с която бе карал ламборгинито. В кабината беше така тихо, че можеха да разговарят, без да викат и без да използват слушалки. Това промени погрешното схващане, което Тринити си бе изградила за хеликоптерите. Но пък знаеше, че това не е обикновен хеликоптер.

От момента, в който изкачи стъпалата и стъпи на плюшения килим, Тринити разбра, че влиза в един свят на власт и богатство, където най-важно беше времето за пътуване да се съкрати максимално, но да се съчетае с лукс и удобство, а парите не бяха от значение.

Зад кабината на пилота имаше пет седалки, облечени в тъмночервена кожа, поставени в кръг, сякаш се намираха в някой клуб. Имаше безжичен радиотелефон, индивидуални регулатори на температурата, специално барче, флуоресцентно осветление и прозорци от тъмно стъкло — всичко, което можеше да се купи с пари за удобство на пътника.

Със сто и петдесет мили в час те стигнаха Лав Фийлд след четиридесет и пет минути.

— Това е по-добро, отколкото да се справяш с оживеното движение по пътищата — каза Чейс, като кацнаха, и Тринити трябваше да се съгласи с него.

Качиха се в син кадилак, който бе паркиран на летището за тях. Отидоха до стадион „Тексас“, където имаше специално място за паркиране, оградено с въжета. Чейс представи някаква карта на униформения служител и той им позволи да паркират много близо до входа. С асансьор стигнаха до първата площадка с ложи.

Дълъг, постлан с килими коридор водеше към тях и въпреки че играта бе започнала, все още влизаха и излизаха хора. Някои поздравиха Чейс, но той почти не им обърна внимание, а само леко кимна и отведе Тринити до врата с някакъв номер.

Въведе я в дълга и тясна ложа на две нива. На по-ниското имаше столове, наредени покрай прозореца за наблюдаване на играта. По-високото ниво беше и по-широко и имаше напълно зареден бар, столове и кушетка. В средата безупречно подредена маса с ленена покривка ги очакваше за вечеря.

Осветлението в ложата беше слабо, но погледът на Тринити бе привлечен от огромно стъкло, покриващо откритото пространство, което гледаше към игрището. Тя знаеше, че в другите ложи няма такова осветление и се засмя.

— Мисля, че Лари беше прав. Ти си по-голям тексасец от тексасците. Как успя да закупиш една от тези ложи, и то на трийсет и, пет метра височина.

— Не знаеше ли, че с достатъчно пари и умения човек може да притежава и света? Не беше проблем за мен да получа тази ложа, уверявам те.

— Не било проблем! Чух, че струват милиони, ако имаш късмет да получиш възможност да я купиш. Те са знак за високо обществено положение.

Устата му присмехулно се изкриви.

— И въпреки това сериозно се съмнявам, че си впечатлена.

— Затова ли ме доведе тук? За да ме впечатлиш?

— Може би — уклончиво отвърна той.

Беше облечен в зелени вълнени панталони и красиво спортно сако рибена кост, с лек пуловер. Не беше честно! Този мъж бе просто убийствено сексапилен. Денем можеше да се смее на любезните му ходове, но нощем, след като я изпратеше вкъщи, тя често плачеше, защото тялото й изпитваше болезнена необходимост от неговото. Тринити се отърси от обезпокоителните си мисли.

На овалния стадион пред тях се завихряше феерия от багри и какофония от гърмящи звуци, които пулсираха в говорителите, вградени в стената.

— Защо си поставил стъклена преграда? Никой друг не го е направил.

Чейс отиде до някакво командно табло и натисна две копчета. Звукът изведнъж изчезна.

— Обичам своето уединение.

Тази вечер, на интимната светлина на свещите и под звуците на нежна музика, те вечеряха сред крещяща тълпа от шейсет и пет хиляди човека в пълна усамотеност.

 

Беше златен есенен ден и Тринити правеше неохотно опити да събере с греблото шумата, накапала по моравата пред къщата. Тя предпочиташе да остави красивите есенни багри, които природата мъдро бе сътворила, по местата им. Обаче Трей прекарваше следобеда с нея и Стефани и тя събираше листата на купчина заради тях.

— Добре, кой е следващият? — Тринити се огледа и откри, че Трей преценяваше да се приземи точно в средата на една купчина листа. Стефани го последва и скоро двете деца се търкаляха в листата и пищяха от удоволствие.

— Ти си добра майка.

Тихата забележка прозвуча точно зад гърба й. Тринити изхълца и се обърна инстинктивно.

— Чейс! Боже мой, уплаши ме.

— Не съм дошъл крадешком — усмихна се той. — Просто се забавлявах да те наблюдавам как се занимаваш с децата.

— Не чух колата. Откъде дойде?

— Дотичах от къщи.

— Дотича! — възкликна шеговито тя. — Искаш да кажеш, че си използвал двата си крака. Какво се е случило? Да не се е развалило ламборгинито? Или свърши бензинът на линкълна? Предполагам, че кадилакът е още в Далас, нали, но би могъл да долетиш с хеликоптера.

— Тринити — предупреди я Чейс, — не започвай!

— Е, наистина, Чейс, можеше да дойдеш тук за минутка. Помисли само колко време щеше да си спестиш.

— Добре, добре. Печелиш точка. — Той се засмя. — Мислиш, че преувеличавам, когато става въпрос за транспорт. Но аз го правя бързо и безопасно и със сигурност много по-добре, отколкото ти с тази развалина, която караш.

Тринити не можеше да спори по този въпрос. Той беше напълно прав. Но беше вече изплатила колата си, а не можеше да си позволи нова. Освен това денят бе прекалено хубав, за да спори за каквото и да е било.

Чейс носеше сиво-черна грейка, бе леко изпотен, но изглеждаше възбуждащо здрав и жизнен. Сребристата му коса беше разчорлена, а сините му очи я обгръщаха с топлина.

— Мамче, мамче! — Тя се обърна и видя, че Стефани и Трей бяха дошли при тях. — Трябва ни Антъни! Трябва ни!

Тринити се засмя на преувеличението на дъщеря си.

— Защо, мила?

Отговори Трей:

— Трябва ни някой, когото да заровим в листата.

— Защо не се редувате — първо единия, после другия?

— Не е интересно — запротестира Трей, сложил топчестите си ръчички на кръста, явно убеден, че леля му Тринити не разбира напълно положението. — Искаме да го направим заедно.

— О! — Тя се позамисли над последната дума, а после се обърна към Чейс, като едва се сдържаше да не се засмее: — Сигурна съм, че господин Колфакс с удоволствие ще поиграе с вас и ще ви позволи да го покриете с листа.

Децата изпискаха от удоволствие.

— Наистина ли? Наистина ли? — Те започнаха да обикалят в кръг около двамата. — Хайде! Хайде!

Лицето на Чейс се изкриви в привидно възмущение:

— Някой ден, съвсем скоро, Тринити — Ан Уорънтън, аз ще… — закани се той и размаха ръце.

— Да, господин Колфакс? — невинно запита тя и в същото време го стисна за ръката и го придърпа до най-близката купчина листа.

След около час Тринити се строполи изтощена до могилата от листа, която представляваше проснатият Чейс. Той се беше държал изненадващо естествено с двете деца, бе играл като равен с тях и тя бе изпълнена със задоволство.

— Къде отидоха децата? — попита го задъхана.

— Вероятно тръгнаха да си търсят нова жертва, която да тормозят — каза многострадално Чейс.

— Идиот! — Тя се гушна в него с глава на рамото му. Защо не можеха да бъдат така спокойни винаги? Защо бе това напрежение между тях? — Между другото защо дойде? Да не си останал без другарчета в игрите у вас?

— Това е проблемът! — нацупи се Чейс. — Ти отказваш дори да дойдеш там отново, а Магнус не е забавна компания. Той винаги ме поощрява по възможно най-учтивия начин, разбира се, или да отида да потичам, за да забравя разочарованието си, или да отлетя обратно в Далас. Всъщност намекна, че напоследък трудно живее с мен.

— Е, това не го разбирам наистина.

— Тихо, Тринити! Дойдох, за да ти кажа, че има един официален прием, на който искам да отидем утре вечер.

— Нищо ново под слънцето — оплака се Тринити отегчено, вгледана в балдахина от листа над главите им. — Тези хора в Далас водят такъв напрегнат светски живот, че се чудя как намират време да правят пари.

— И на мен, както и на теб, това не ми харесва — увери я Чейс, — но то донякъде е необходимо. Именно на такива приеми сключих няколко от най-големите си сделки. — Той се обърна към нея и дъхът му погъделичка ухото й.

— Но само кажи и ще си останем у дома, утре вечер… сами… пред бумтящ огън.

Езикът му бе започнал да рисува кръгове в ухото й.

— Ще отидем! — решително заяви Тринити, скочи и хукна да търси Трей и Стефани.

Това споразумение, което спазваха през последните няколко седмици, не можеше да продължава вечно, разбира се. Рано или късно щеше да настъпи моментът, в който трябваше да се вземат някакви решения. И двамата знаеха това много добре.

 

 

На другата вечер Тринити облече дълга зеленикава рокля от истински копринен шифон, която бе скроила веревно и превърнала в истинско полинезийско „паро“. Платът бе подарък от Лари и Сиси и беше изискано впечатляващ. Поради ефирността му и кройката беше невъзможно да носи нещо отдолу, без да прозира, затова реши да сложи само бикини и високи обувки с позлатени каишки.

Тринити никога не се опитваше да блесне сред жените на тези официални приеми. Нямаше нито средствата, нито желанието за това. Но нейните семпли, понякога саморъчно направени дрехи винаги привличаха възхитени погледи и комплименти, а тази вечер не беше изключение.

Тринити се разхождаше из голямата зала, роклята изкусително се полюляваше и подчертаваше линията на едрия й изправен бюст. Цепката отпред, която стигаше на височината на бедрата, показваше дългите й крака със златистокафяв загар.

През последните седмици тя се беше запознала с много от познатите и приятелите на Чейс. Повечето от тях бяха открити и доброжелателни хора, които случайно бяха забогатели, и Тринити лесно намираше какво да говори с тях. Тя отстояваше позициите си, независимо на каква тема говореха, а Чейс обикновено я подкрепяше.

Единственият признак, че не бе забравил кого бе довел със себе си, бяха очите му. Напрегнат и замислен, сините му очи следяха всеки неин жест или дихание, наблюдаваха всяко потрепване на коприната с цвят на нефрит.

Тринити се спря в единия ъгъл да поговори с възрастна двойка, към която особено се бе привързала. Те имаха много внуци и двамата показваха особен интерес към обясненията на Тринити за изработката на юргана, върху който работеше в момента. Тя въодушевено рисуваше шарките му във въздуха, когато Чейс стисна здраво ръката й под мишница.

— Извинете ни, Кловис, Хектор. Ние двамата трябва да тръгваме вече.

Бързината, с която той я изведе навън, а после с асансьора до подземния гараж, беше зашеметяваща.

— Чейс! Защо, за бога, направи това? Кловис и Хектор тъкмо щяха да ми поръчат юрган.

— По дяволите, Тринити! Този човек е председател на управителния съвет на една от най-големите тексаски банки. Освен това не е необходимо да шиеш юргани, за да си изкарваш прехраната.

— Нямам никаква представа за какво говориш, Чейс. Казвала съм ти колко добре ми идват тези допълнителни приходи.

— Ще говорим за това, когато стигнем у дома.

Неговата сърдита заповед я накара да мълчи по пътя за „дома“, който се оказа неговият апартамент.

Там Тринити отиде и седна на дивана, след което поклати отрицателно глава в отговор на неговото нервно: „Нещо за пиене?“

Чейс отпи голяма глътка скоч и остави чашата. Обърна се и бавно тръгна към нея. Спря на две-три крачки разстояние. Мушнал ръце в джобовете на черния си смокинг, той гледаше замислено Тринити.

Най-сетне, тихо и сдържано, започна:

— Нито едно от нещата, които извърших през последните седмици, не те впечатли ни най-малко, нали?

Тринити не отговори. Усети интуитивно, че това бе риторичен въпрос. Изчака, без да отмести яснозелените си очи от него.

— Отказваш подаръците ми. По дяволите! Отказваш половината цветя, които ти изпращам. — Чейс започна да крачи напред-назад пред нея. Обвинителните му думи режеха въздуха и я пробождаха в сърцето. — Живееш в стопанството сама, без ничия помощ, едва изкарваш прехраната си и въпреки това отхвърляш всичко, което се опитвам да ти дам. Водя те в най-скъпите ресторанти, на най-изтънчените вечери, на най-новите места и ти не само успяваш да се внедриш сред хората, но караш най-богатите в тази област да правят каквото поискаш.

Чейс спря на място и я погледна с пронизващ поглед.

— И си също толкова далеч от леглото ми, колкото беше преди седмици.

Той пое дълбоко въздух, без да откъсва очи от нея, и сякаш внимателно подбра следващите си думи:

— Желая те повече от всякога, Тринити, и искам да ти прехвърля голяма сума, достатъчна да те направи независима до края на живота ти, ако се върнеш при мен. Парите могат да бъдат, в каквато сметка пожелаеш най-късно до утре на обяд.

Тринити скочи от дивана и бързо отиде до огромния прозорец. Великолепният изглед със светлините на нощния Далас се замъгли пред очите й. Знаеше, че в стаята се поддържа умерена температура, но изведнъж усети студ, истински пронизваш студ. Започна да търка раменете си с ръце, за да се постопли, и чу стъпките на Чейс зад себе си. Спря нервните си движения и зачака следващия му удар.

— Тринити? — Гласът му бе измамно нежен. Той я обърна с лице към себе си. — Имам голяма власт и още по-голямо богатство. Ела при мен и ти обещавам, че ще използвам и двете, за да те направя щастлива.

Отначало Тринити не беше сигурна дали ще може да говори. Сълзите съвсем я бяха задавили. Сълзи, причинени от огромна скрита болка. Когато най-сетне проговори, гласът й беше неузнаваем. Беше толкова напрегната, че почти изграчи:

— За колко време?

— Не зная — през зъби каза той. — Зная само, че щом веднъж съм бил с теб, трябва да те имам отново.

— Разбирам. И любовта не влиза в сметките.

— Любовта е ученическа измислица. Не съм сигурен, че вярвам в нея.

— В какво вярваш, Чейс?

— В теб… в мен… и в това, което изпитваме заедно. — Той посегна и погали страната й с опакото на ръката си.

Тринити се сви и се отдръпна до средата на стаята.

— А брака, Чейс! Вярваш ли в брака?

— Аз пътувам много бързо през живота. Знаеш това, Тринити. Не желая и не се нуждая от излишен багаж. Ако го направим, както желая аз, мога да дам на теб и Стефани осигуровка, каквато наистина заслужавате, без купища задължения, които да ни обвързват.

Тринити се обърна към него. Надяваше се, че бе успяла да прикрие колко дълбоко наранена беше. Тихо, но ясно тя изрече само една дума:

— Не.

Чейс не каза нищо. Не беше необходимо. Очите му говореха вместо него. Бяха студени като арктическа зима, а ледът в тях бе като от глетчер. Той я гледа в продължение на една безкрайно дълга минута, след което напусна стаята и внимателно затвори вратата след себе си.

Не беше минало много време, Тринити все още стоеше в средата на стаята, когато в апартамента влезе непознат за нея мъж.

Висок и интелигентен на вид, той се обърна официално към нея:

— Госпожица Уорънтън? Аз съм Джон Филипс, главен секретар на господин Колфакс. Той току-що ми се обади в офиса в долния край на коридора. Ако ме последвате, ще ви заведа у дома ви.

Така и направи. Мълчаливо и компетентно той я откара обратно в Източен Тексас с хеликоптера. Не бе необходимо да й казва, че няма да види отново Чейс. Това бе повече от ясно.