Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow of the Storm, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 50 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Дебра Диър. Сянката на бурята

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Марияна Авдеева

Технически редактор: Стефка Димитрова

ИК „Калпазанов“

История

  1. — Добавяне

Глава 24

Ийън огледа масата за момент и се опита да се съсредоточи върху цветните топки на зелената кожена тапицерия. Но мислите му бяха заети само с красивата червенокоса жена. Сега трябваше да си е вкъщи и да се наслаждава на залеза със съпругата си, а не да стои в задимения салон на Юниън клуб.

— Вече минаха три дни, Ийън — Ранд потропа с дебелия край на стика по килима. — А акциите на Харлем падат зашеметяващо.

— Днес след обяд се стабилизираха — каза Ийън и погледна братовчед си. — Не се притеснявай.

— Да не се притеснявам? — Ранд погледна зад гърба му, където в кафяво кожено кресло седеше Тим. — На път сме да загубим цяло състояние, а ти ми казваш да не се тревожа.

Тим бе опънал крака, дългите пръсти обвиваха чашата с бърбън, облегната на бедрото му.

— Чичо Ийън знае какво прави.

За акциите знаеше. Но жените бяха направо загадка за него.

— Тези, които разпродадоха предварително акции, които не притежават, няма да могат да си покрият продажбите. Цената ще се покачи само след няколко дни.

Тъй като Дънкан беше в дома му, Ийън не успя да остане насаме с жена си за повече от десетина минути в продължение на няколко дни.

Не знаеше още колко може да издържи така. Тя беше толкова близо, но той нямаше възможност да я докосне истински. Даде му да разбере, че белите й атлазени бедра ще се разтварят винаги според желанието му. Но той не искаше да бъде такава. Не искаше тази стена от омраза помежду им, която му пречеше да докосне душата й.

Ийън вдигна стика, наведе се и застана в светлината на лампата над масата. Подръпна леко полираното дърво, блъсна го напред към билярдната топка и зачака. С тихо и приглушено потракване топките се удариха една в друга, бяла и червена, червена и жълта, жълтата се удари в зелената тапицерия. Нито една не падна в джоба.

— Разбрах, че сте голям играч на билярд — чу се гласът на Уолтър Стриклънд зад гърба му. — Но май играта за вас свърши.

Ийън стисна по-здраво стика и се обърна към него.

— Всеки има дни, в които не му върви.

— Няма ли какво да правите с жена си? — Стриклънд се усмихна, устните му се опънаха и откриха равни бели зъби, които напомниха на Ийън за хищен звяр. — Според слуховете нещата не вървят добре в рая.

Ийън вече беше чул някои от клюките за сватбата си.

Почувства любопитните погледи, когато влезе в „Юниън“, дочу откъслечни реплики. Хората правеха какви ли не догадки — от голяма любов до изнудване.

— Предполагам, че вече имаш авторитетно мнение по въпроса, Уолтър.

Очите на Уолтър се стесниха, когато го погледна.

— Наскоро научих, че всеки, който има участие в Харлем, ще загуби и ризата от гърба си.

Ийън едва се сдържа да не стовари юмрука си в усмихнатото лице на Стриклънд.

— Предполагам, че има доста хора, които искат да сложат ръка на Харлем.

— Мисля, че повечето ще успеят да изплатят залаганията си — Стриклънд се обърна и се присъедини към група мъже на бара.

— Ийън, какво ще правим, ако акциите не започнат да се покачват? — попита Ранд.

Ийън се обърна и посрещна тревожния му поглед с усмивка.

— Ще загубим цяло състояние.

Ранд простена и затвори очи.

— Има и по-лоши неща от загубата на пари.

Ранд се вгледа в него.

— Например да си женен за някое момиче, което без колебание ще ти пререже гърлото.

При изричането на жестоката истина Ийън потръпна от болка.

— Да, съгласен съм.

— Никога няма да се оженя — каза Тим.

Ийън погледна през рамо племенника си и се намръщи. Преди три дни Сабрина дойде при него и, въпреки гордостта си, го помоли за помощ. Изглежда, отново допусна грешка спрямо нея. Не тя, а Луси ван Кортленд бе разбила сърцето на Тим. По нейна молба поговори с Тим и се опита да помири двамата млади. Нищо не помогна.

— Пия за жените — каза Тим и вдигна чашата си, — изпратени на земята, за да побъркат мъжете напълно.

Ийън гледаше как той пресушава чашата с бърбън. Вероятно болката му се равняваше само на това, което изпитваше Луси ван Кортленд.

— Научих един ценен урок, Тим. Най-важното нещо на света е да…

Тим вдигна ръка.

— Без повече лекции, чичо Ийън.

Не му беше мястото тук. Ийън погледна масата. Искаше да си иде вкъщи, да види Сабрина, да я прегърне, да я люби. Но изобщо нямаше настроение да прекара вечерта, като гледа как тя и баща й играят шах. Вече три вечери правеха само това.

Дънкан О’Нийл искаше да му отнеме всяка възможност да спечели сърцето й отново. А Ийън възнамеряваше да се пребори и с него, и със Сабрина. Не можеше да си позволи да загуби тази война.

Газовите светилници съскаха над главата му и осветяваха главния коридор в къщата на Елън, отблясъците трепкаха по рицарите на Шарлеман върху тапета. Болка пронизваше тялото на Ийън и се разширяваше във всички посоки, като кръгообразното движение на вода, в която е хвърлено камъче. Тим висеше с цялата си тежест на рамото му, ръката, преметната през врата му, се клатеше, хълбоците им се удряха при всяка стъпка.

— Защо сме тук?

Ийън извърна глава и се опита да избегне дъха му, който миришеше на бърбън. Той вонеше като тезгяха в бара на Фленъри.

— Защото тук живееш.

— А, да — Тим пое дълбоко дъх и запя с такава сила, че глобусите на газените лампи щяха да паднат от тавана.

— Тихо — прошепна Ийън и притисна ръка до устата му. — Нима искаш да събудиш майка си?

Тим вдигна пръст към устните си и го опря до ръката на Ийън.

— Не трябва да събудя мама — измърмори той в дланта на чичо си.

Стълбището се изправи пред тях като планина, която трябваше да превземат стъпка по стъпка. Ийън започна безкрайното катерене. Прегърнал парапета, подкрепяше Тим, чиито крака се отпускаха все повече.

— Не искам да си лягам — извика Тим и се отскубна от него. — Искам да пея! Хайде да пийнем по още едно! — той залитна на ръба на стъпалото и размаха ръце.

Ийън го сграбчи за ризата, дръпна го към себе си така силно, че гърбът му се удари в парапета. Болката от раната проряза тялото му. Изглежда, вече бе остарял за такива неща, помисли си той.

— Мисля, че…

— Какво става тук? — настоя Елън. Стоеше на площадката над тях и светлината трепкаше по белия й атлазен халат.

— Май го загазихме — каза Тим и прехвърли ръка през рамото на Ийън.

Елън въздъхна, слезе по стълбите и пое свободната ръка на Тим върху рамото си. Тим се спъваше помежду им, пееше и искаше още за пиене, докато го изкачиха до горе. След като го тръшнаха на леглото, Елън свали обувките му и го зави с леко одеяло.

Когато излязоха от стаята, Ийън притисна ръка отстрани, опитваше се да успокои тъпото пулсиране на болезнената рана. Подготвяше се да посрещне приближаващата буря. Елън затвори вратата и се обърна към него.

— Ийън Тримейн, защо допусна това да се случи? — попита тя.

— Той е мъж, Елън. Вече мина времето, когато се вслушваше в думите на стария си чичо.

На стената зад Ийън гореше лампа и осветяваше гневното й лице.

— Всичко е заради онази жена — твоята съпруга.

— Сабрина не е виновна за нещастието му.

Елън поклати глава.

— Да, предполагам, че няма нищо общо с това.

— Обясних ти какво е станало.

— Знам. Обвиняваш себе си за постъпките й.

— Елън, аз обичам Сабрина. Искам да стане част от това семейство.

Елън се загледа някъде настрани. Не искаше да срещне очите му.

— А какво ще стане с Тим?

— Ще се почувства много по-добре, когато прости на Луси за това, че е била вярна на братовчедка си.

Елън пое дълбоко въздух.

— Ако тя наистина обича Тим, трябваше да му каже.

Ийън я хвана за раменете.

— Елън, Тим е мъж — млад мъж, който е влюбен в много хубава млада жена. Ако искаш да бъде щастлив, ще му помогнеш да се помири с нея.

Тя прехапа устни.

— Не смяташ ли, че е само увлечение?

— Смятам, че той трябва да го разбере сам.

Елън кимна и сведе поглед към жълто-белия килим. Наведе се напред и постави ръка на гърдите му.

— Понякога ми е толкова трудно да го възприема като мъж.

Уханието на лавандула, което се носеше около нея, му припомни колко пъти му е помагала да си превърже ожуленото коляно като малък.

— Все още не си ми казала дали ще дойдеш на тържеството. Луси ще е там. Може би това ще ни даде възможност да ги съберем.

Елън се отдръпна от него.

— Говориш като майка, която иска добре да сгоди детенцето си.

— Сигурно.

— Разбира се, че ще дойда. Не искам хората да си помислят, че не одобрявам съпругата ти.

— Надявах се, че ще я посетиш преди това и ще я окуражиш. Делия я посрещна като сестра.

— Разбира се. Те са замесени от едно тесто.

Ийън хвана раменете й още по-здраво.

— Сабрина е моя жена. Опитай се поне да я приемеш.

Елън го погледна.

— Вярваш ли й?

— Точно сега вярвам, че се опитва да направи всичко, което е по силите й, за да приключи с този брак — Ийън я пусна и се облегна на стената. — Ако имам късмет, може би ще я убедя да ме обикне отново — погледна сестра си и по устните му трепна усмивка. — Може би ще ми е нужна помощ.

Елън дълго време не свали поглед от него, бръчка проряза челото й.

— Не мога да ти обещая, че ще се отнеса с нея като със сестра, но предполагам, че ще успея поне да се държа възпитано.

Ийън се разсмя.

— Това е добро начало.

Както повечето стаи в къщата, гостната до спалнята на Сабрина беше празна. Лунната светлина бликаше през прозорците с изглед към фронталната алея, които се извисяваха през трите етажа, и чертаеше по дъсчения под и стените сребърни карета и призрачни рисунки. Сабрина се облегна на касата на средния прозорец, силуетът й се отрази на отсрещната стена.

Къде се бавеше Тримейн? Минаваше полунощ. Ако наистина е вечерял с племенника и братовчед си, преди да се отбие в клуба, досега трябваше да се е прибрал. Делия си отиде преди няколко часа, за да си е вкъщи, когато Ранд се върне.

Вероятно Тримейн бе оставил Тим и Ранд в клуба и сега беше с някоя от любовниците си. Сигурно точно в този момент я прегръщаше и целуваше, ръцете му се плъзгаха по тялото й, докато проникваше в нея.

Сабрина скръсти ръце и се опита да се отърси от болезнените образи, които изпълваха съзнанието й. Погледна към алеята навън.

Чакълестата настилка отразяваше лунната светлина като лъкатушеща река. Отвъд високата централна порта и Пето авеню се простираха тъмните земи на Сентръл Парк. Тъй като пренаселеният град бавно се разрастваше насам, Ийън бе построил къщата си до парка, който винаги щеше да си остане спокойно кътче от живата природа. Но в дома му никога нямаше да цари спокойствие. Не и докато тя му е жена.

През открехнатия прозорец полъхна ветрец и усука нощницата и халата около краката й. Колко ли дълго ще продължава тази игра? Той можеше да се разведе с нея, когато си поиска, да я изхвърли навън като мръсно коте. И ако имаха деца, тя нямаше никакви шансове да ги задържи. Положението й не беше по-добро от това на роб. Но щеше да покаже на Тримейн, че и робите имат гордост.

Тя замръзна, защото един ездач се появи от тъмното и влезе през портала. Златистият кон беше като призрак в светлата нощ, а ездачът — като тъмна сянка от миналото й. Обзе я странно чувство, докато го гледаше. Сегашният момент сякаш се препокри с някакъв друг отрязък и тя отново почувства, че си спомня неща от живот, който никога не е живяла.

Кръвта й препусна във вените, обзе я трепетно вълнение. Винаги ли щеше да се чувства така в негово присъствие? Положи ръка на сърцето си. Винаги ли щеше да я боли за всички прекрасни неща, които й бе обещал — всички прекрасни лъжи?

Той й е враг. Но когато лежеше сама в леглото, усещаше, че мислите й летят към човека, който в една бурна нощ я притискаше до себе си, чиито светлозелени очи можеха да запалят огън в нея. След полунощ трудно си спомняше, че той е безсърдечен негодник.

Тя го следваше, тичаше от единия на другия прозорец, сянката й прекоси светлите сребърни квадрати. Той пое по една странична пътека към конюшните. Стори й се, че изглежда уморен, когато забеляза, че язди приведен напред и притиска ръката си отстрани, сякаш раната отново го болеше. Нима любовницата му го беше изтощила? Нима тя…

Дъхът й секна, когато конят се препъна. Острото му цвилене процепи нощната тишина и разтърси прозорците. Явно неподготвен, Ийън се плъзна напред по наведената глава на Сиско. Тялото му отхвръкна под лунните лъчи, които се процеждаха през короната на бряста до пътеката. Люшна се и разтвори ръце в напразни усилия да се хване за нещо, но падна и изстена болезнено. Сабрина притисна пръсти до устните си.

— Ставай — прошепна тя. Но Ийън не помръдна, стоеше като тъмна, сгърчена сянка в мрака.

Кръвта блъскаше в ушите й, тя се ужаси от мисълта, че може да е мъртъв. При такова падане, без нищо да омекоти удара, може да си счупи врата.

— Боже мили — промърмори тя и се отдалечи от прозореца. Хукна от стая в стая, чехлите й шляпаха по дървения под, бледосиният халат се вееше зад нея.

Топлият ветрец облъхна лицето й, щом отвори входната врата. Спусна се по алеята, краката й потънаха във влажната трева, когато се отправи по пътеката. Из въздуха се разнесе дълбок стон и тя почти изхлипа от облекчение. Жив е. Когато се приближи, сенките се размърдаха, с усилия той се изправи, седна и се опря на кедрите до пътеката.

— Ийън — прошепна тя и коленичи до него. — Добре ли си?

Обхванал главата си с ръце, той се наведе напред към светлината, опря лакти на бедрата си, от устните му се изтръгна покъртителен стон. Положи ръка на гърба му и усети ритмичното дълбоко дишане.

— Какво стана? — попита той и я погледна с мътни очи, сякаш бе малко момче, паднало от коня за първи път. От челото над дясната му вежда струеше кръв и се стичаше надолу по бузата.

Сабрина чувстваше болката му, агонията бавно обхващаше и нейното сърце.

— Сиско се спъна — прошепна тя и докосна бузата му. Топлата кръв полепна по пръстите й. — Хвърли те от гърба си.

Сиско стоеше на няколко метра от тях, единият му крак беше свит и не стъпваше на земята. Конят дишаше тежко, на пресекулки.

— Сиско — прошепна Ийън и се изправи на крака. Внезапно му се зави свят, олюля се и протегна ръце, за да не падне.

Сабрина скочи и го хвана. Прикрепяше го, докато извървя тези няколко метра, които го деляха от коня. Тялото му се опираше в нея при всяка несигурна крачка. Тя усети, че сакото му леко ухае на лавандула. Лавандула!

Стисна ръката му още по-силно. Значи наистина е бил с друга жена. Прехапа устни. Нищо няма да му казва. Не биваше да му покаже колко много я наранява. Никога повече.

Когато дойдоха до Сиско, той коленичи пред него. Конят пристъпи настрани, вдигна няколко пъти глава и изпръхтя силно.

— Спокойно — пошепна Ийън и погали гърдите на животното.

Сабрина стоеше зад него със скръстени ръце и го гледаше. Едва изтърпяваше мисълта, че трябва да прикрива чувствата си. Коя беше тя? Коя жена го е прегръщала и е подложила мекото си тяло под силните му крака? Няма значение. Не трябва да има значение. Няма да позволи това да я разстрои. Но я болеше страхотно. Господи, само ако можеше да не я боли така.

Ийън очевидно не забелязваше обзелите я чувства, защото продължи да говори на коня и да го успокоява, докато преглеждаше раната на предния му крак.

— Слава богу, не е счупен.

Сабрина погледна тънкия прорез под коляното на коня.

— Но как може да си пореже крака така?

Ийън не отговори. Стана и тръгна обратно по пътеката към бряста. Движеше се много внимателно. Сабрина го последва. След няколко крачки той спря и коленичи до кедъра.

— Ето как и станало — той протегна ръка й дръпна тънката тел, опъната през пътеката. Жуженето, което се разнесе, когато струната трепна, накара Сабрина да потръпне. Тя се вгледа в нея — смъртоносен метал, който едва се виждаше сред бледите светли петна под сянката на бряста. В единия край бе прикована на около тридесет сантиметра от земята в основата на едно дърво до пътеката, а в другия — здраво вързана за черно колче.

— Но това не беше тук, когато тръгна тази вечер. Ийън я погледна в очите, луната огряваше лицето му.

— Не, някой го е направил, след като излязох.

— Кой? — прошепна Сабрина и прехвърли възможностите през ума си.

— Някой, който не е много очарован от мен — каза той и стана. — Знаел е, че ще се прибера късно и ще съм на кон.

Сабрина отстъпи към ствола на дървото и сенките я обвиха.

— Не го е направил баща ми.

Ийън се взря в тъмното, сякаш се опитваше да види израза на лицето й. Кедрите около тях тихо шумоляха от вятъра.

— Ти го познаваш по-добре от мен. Щом ти смяташ, че не го е направил, това ми стига.

— Не е. Той никога не би нанесъл удар по този начин — от тъмното, като страхливец.

— Не. Дуел с пистолети призори е повече в негов стил — каза той и извади от джоба си носна кърпа. Започна да попива кръвта от бузата си и продължи: — Честта е нещо, с което живее и диша. Целият му живот се основава на законите на рицарството.

Сабрина усети как част от напрежението й се стопява.

— Ти си успял да го разбереш — каза тя и се изравни с него, докато той крачеше към Сиско.

Ийън я погледна.

— Изненадана ли си, че разбирам какво е чест?

— Може и да разбираш, но не го показваш.

Хванал с една ръка юздите на Сиско, той го поведе към конюшнята, която се намираше в края на пътеката до навеса за каретата.

— Сигурно мислиш, че точно това е причината, поради която искат да ме убият — защото нямам достойнство?

Беше изненадана, че думата не заседна на гърлото му. Човек с поне малко чест не би принудил една жена насила да се венчае за него. Такъв човек не можеше да се хвърли в леглото на друга, след като се е заклел, че обича съпругата си. Това беше цената на всичките му любовни брътвежи.

Не искаше да остане с него дори и минута повече. Щеше да избухне и прекалено да разкрие чувствата си. Не трябваше да му показва, че още е способен да я нарани.

— Ще изпратя да повикат полиция — каза тя и тръгна към къщата.

Той я хвана за ръката.

— Не искам да намесваме полицията.

— Но някой току-що се опита да те убие. И то не за първи път. При следващия опит може и да не оцелееш.

— Ти си разтревожена… — по устните му се плъзна усмивка. — Това е началото, дяволче.

Тя издиша през зъби. Погледна сакото, което беше скъсано на рамото му, и се опита да сдържи гнева си.

— Не променяй темата. Този човек играе нечестно. И ще те нападне отново. Трябва да направиш нещо, за да го спреш.

— Ще накарам Бейнбридж да разследва случая — той сгъна кърпата и я пъхна в джоба си.

— И това е всичко?

— Не ми остава нищо друго, освен да се окопая в някоя дупка и да се скрия.

Думите му накараха Сабрина да потръпне.

— Трябва да съобщиш на полицията.

Ийън поклати глава.

— Не искам да се ровят в делата ми.

Тя вдигна глава и го погледна право в очите.

— Притесняваш се, че ще открият връзката ти с друга жена?

Той я погледна, под луната лицето му се виждаше ясно. Хубавите му черти трепнаха от объркване и тревога. А може би изразяваха вина?

— За какво говориш?

— Коя е тя, Тримейн? — попита тя и се вгледа зад гърба му в конюшнята, обляна в лунна светлина. Това беше двуетажна варовикова постройка, наподобяваща малък замък — елегантният обор на благородния господар, рицар — завоевател, мъж, който премазваше всичко, изпречило се на пътя му.

— С кого прекара тази вечер? Фелисити Стриклънд? Може би на съпруга й му е писнало да го правят на глупак. Затова ли се страхуваш от полицията? Предполагам, че трябва да бъда доволна — поне нямаш претенции аз да те обслужвам. Сигурно тя прекалено ти угажда.

— Не съм спал с друга жена, откакто те срещнах на борда на „Бел“.

— Лъжец! — тя вдигна очи и погледите им се срещнаха. — Миришеш на пролетна градина. Очевидно Фелисити харесва лавандула.

Той се усмихна, сякаш се наслаждаваше на гнева й.

— Ако ти мириша на лавандула, трябва да виниш сестра ми. Видяхме се тази вечер.

— Очакваш ли да ти повярвам?

— Истина е — той положи ръка на бузата й и помилва устните й с палец. — Ти си единствената жена, която искам, Сабрина.

Тя го перна през ръката.

— Няма да видиш истината, дори и ако те боде в очите.

— Знам само една истина — съдбата ни е отредила да бъдем заедно.

Той стоеше под луната и я гледаше. Кръв се стичаше по едната страна на лицето му, косата му беше разрошена, изглеждаше така искрен и нещастен, че тя за малко не се издаде.

— Не искам вече да играя никакви игри — каза той. — Следващия път, когато те любя, ще е само ако го пожелаеш от любов. С по-малко няма да се задоволя. Не мога.

Ветрецът развяваше гладкия атлазен халат, милваше кожата и краката й.

— Ти си мой враг, Тримейн — каза тя и отстъпи.

— Не. Не съм, Сабрина. И един ден ще те накарам да прозреш истината.

Пак я лъжеше! Кога ли ще свърши това? Когато го погребе ли?

— Ако не направиш нещо, за да спреш този човек, няма да можеш да докажеш нищо на когото и да било.

Той наклони глава и преди да я погледне, сведе очи към кедровите иглички под краката си.

— Тъкмо си помислих, че искаш да танцуваш на гроба ми — каза той и по устните му трепна усмивка.

— Бях сърдита — Сабрина избегна проницателния му поглед и се вгледа в отворените врати на конюшнята. — Не искам да умреш, Тримейн. Но това не означава, че искам да живея с теб.

— Не се тревожи, дяволче, няма да позволя на никого да те направи моя вдовица, преди да сме преживели поне петдесет години, в които да ти покажа колко е хубаво да си ми съпруга.

Сиско изпръхтя тихо и го побутна по рамото. Ийън се обърна и го поведе към конюшните.

Сабрина го гледаше. Сега движенията му не бяха така ловки, леко накуцваше. Като ранена пантера. Някой се опитваше да го убие. Светът без Ийън Тримейн — това беше направо немислимо! В продължение на години той изпълваше живота й с любов и надежда. През последните месеци искаше само да му отмъсти. А сега… можеше ли вече да му вярва?

Усети, че земята потъва като подвижен пясък под натиска на прилива, повличаше я навътре към морето, към помирението, и се вкопчи в гнева и гордостта си, търсеше опора, знаеше, че почти е готова да се хвърли през глава, страхуваше се, че чувствата ще я удавят.