Дебра Диър
Сянката на бурята (17)

Глава 16

Сабрина отметна един влажен кичур коса от лицето си и се пресегна за порцелановата кана на мивката. Водата бликна от съда, плисна в кремавия леген и покри червените лалета, изрисувани по стените му. За разлика от всичко друго в тази горещина, водата беше хладна, макар и не много.

Сабрина грабна с шепи от легена и плисна лицето си, като остави тънките струйки да се стичат по шията, гърдите, корема и краката й. Ако не се притесняваше, че зеленоокият негодник ще влети всеки момент в стаята, щеше направо де си раздере нощницата.

На вратата се почука леко и тя се обърна. Хана весело й пожела добро утро и Сабрина я покани в затворническата си килия.

— Божичко, тук направо не се диша — тя влезе, на рамото й бяха метнати дрехи, а през ръката й висеше чифт кафяви чизми. Видя затворените прозорци и погледна Сабрина така, сякаш си е загубила ума. — Утрото е прекрасно. Да отворим малко прозорците, а?

— Погостувайте ми — отвърна тя и махна с ръка към прозорците.

Хана я изгледа с любопитство и остави на леглото чистото бельо и женски костюм за езда, ушит от биволска кожа и бежов поплин.

— Господарят Ийън каза, че ще пояздите днес.

— О, нима? — Сабрина скръсти ръце на талията си и загледа Хана, която отиде до прозорците. Господин Тримейн беше прекалено самоуверен.

Слънчевите лъчи проникваха между полираните рамки на прозорците и хвърляха златни отблясъци по червените и белите рози, разцъфнали по килима. Хана застана на светлината и бутна прозореца. Той не помръдна. Сабрина вече беше опитвала.

— Заковани са — каза тя, докато Хана все още се мъчеше да ги отвори.

Тя се обърна и погледна Сабрина с широко отворени очи.

— Но, защо, по дяволите, са ги заковали?

— Можете да попитате господаря си, когато му кажете, че нямам намерение да му правя компания в ездата нито днес, нито когато и да било.

Хана се намръщи.

— Това означава ли, че ще прекарате деня тук в четене?

Сабрина вдигна глава, стомахът я присви при мисълта, че ще прекара цял ден в тази душна сауна.

— Самотата е за предпочитане пред неговата компания.

— Сигурна ли сте, че…

— Кажете му да се засили и да се хвърли от най-близката скала.

Хана кимна. Устните й трепнаха, като че ли едва успяваше да сдържи смеха си.

— Ще му предам.

Щом Хана си отиде, Сабрина взе изгладения корсет от костюма, който ухаеше на кедър, също както и роклята от предишната вечер. Всички перлени копчета по плата с цвят на биволска кожа бяха опасани с кремава плетеница, която се разклоняваше в широки карета.

„Защо ли женските дрехи се бяха променили толкова малко за двадесет години?“ — помисли си с недоумение тя и остави корсета до бежовата пола. Нейните собствени костюми едва ли й предоставяха повече свобода на движенията, отколкото тази антика. Освен когато си позволяваше да язди с бричовете на Брендън.

Като си спомни за дните, в които препускаше по сочната трева на хълмовете около дома си, тя се усмихна. Никой не можеше да я стигне, щом възседнеше силния гръб на Ейдън. А къде ли е той сега? Често се питаше дали любимият й кон е оцелял през войната. Молеше се да е намерил гостоприемен дом, където да го ценят и обичат, та дори и да е сред янките.

— Значи реши цял ден да се криеш в стаята си. Гласът на Ийън я стресна. Мръсникът се движеше тихо като котка, беше се промъкнал зад гърба й, сякаш е мишката, определена за вечеря. Тя се завъртя на пети и го погледна, високата му широкоплещеста фигура почти изпълваше рамката на вратата.

„Този човек не признава дрехи, които се закопчават догоре. Нито пък връхни дрехи — помисли си, когато погледът й попадна върху тъмната плът под разтворената му риза. — Дори и бричовете му за езда са почти неприлични“ — реши тя, докато оглеждаше краката и тъмнокафявите лъскави ботуши, които прилепваха по силните прасци.

Той подпря хълбок на вратата, подгъна коляно и мускулите на краката му издуха копринено меката биволска кожа. Усети, че сърцето бие в гърлото й, кръвта й забушува във вените.

— Е, графиньо?

Саркастичната забележка я накара да го погледне. Усмивката му й подсказа, че предварително е знаел ефекта, който ще предизвика. Да върви по дяволите тогава!

— Вие някога чукате ли, преди да влезете, Тримейн? — тя се прикри зад каменното укрепление на гнева си.

— Само когато съм сигурен, че ще ми кажат „да“. — Сега на свой ред я огледа от глава до пети. Погледът му се спря на водопада от коси, който се изсипваше по раменете й, дори на пръстите на краката й. Очакваше, че ще му изкрещи и ще се прикрие като уплашена девица, но тя не му достави това удоволствие. Просто отказа да признае, че този горещ поглед разпалва кръвта й.

— Достатъчно ли ви беше, господин Тримейн? Или бихте предпочели да се съблека?

Очите му бяха пълни със светлини и сенки като гора, в която играят първите слънчеви лъчи.

— Как да не каже човек, че това е покана.

Сабрина се опита да спре треперенето на коленете си.

— Доколкото знам, вие не се нуждаете от специални покани.

Устните му леко се изкривиха.

— Ако не бях наясно с нещата, щях да си помисля, че правите всичко, за да ме подмамите в леглото си.

Наистина ли така изглеждаше поведението й? Тя се обърна, за да скрие съмнението в очите си. Какви неща правеше с нея този човек?

— Мислех, че се каните да пояздите, Тримейн.

— А аз пък мислех, че ще ви е приятно да ме придружите, уважаема.

Тя погледна навън. От другата страна на алеята се издигаха брястове, дъб и кария, сочните им зелени листа се полюляваха от лекия ветрец. А още по-нататък реката блестеше на слънцето.

— С удоволствие бих пояздила, но за съжаление трябва да го правя в компанията ви.

Гърленият му кикот прокънтя из стаята.

— Толкова ли се боите от мен?

— Изобщо не се боя от вас — изкрещя тя и погледна усмихнатия хитрец през рамо.

— Разбирам. Тогава може би се страхувате от някой друг. Вероятно от себе си.

— Не ставайте смешен — каза Сабрина и се обърна отново към прозореца. И все пак той беше съвсем прав. Когато беше наблизо, тя не чувстваше нищо, освен биенето на сърцето си и огъня в кръвта.

— Може би твърдоглавието ви не е така уместно. Оседлал съм една дългокрака кобила. Храната е приготвена. И… — той се поколеба за момент. — Вашата компания ще ми достави огромно удоволствие.

Сабрина се обърна към него, чудеше се дали погледът му ще опровергае искреността на гласа му. Не беше така.

— Всичко, което трябва да направите, е да ме метнете на рамо и да ме завлечете до коня.

Той се усмихна нежно и сърдечно. Това направо я порази. Сякаш някой я удари през лицето. Що за странно оръжие беше тази усмивка? Тя сякаш надхвърляше собствените си граници, разстилаше се върху нея и я омотаваше като мрежа, нишките на емоциите я впримчваха, докато престанеше да мисли.

— Предпочитам да приемете поканата ми — той се огледа. — Но ако предпочитате да останете тук, нямам нищо против.

Обърна се и хвана дръжката на вратата. Отиваше сам, оставяше я в тази ужасно гореща стая, където можеше и да се задуши, докато той ще препуска навън на чист въздух.

— Нямам никакво намерение да прекарам целия ден в този задушен затвор, Тримейн. Дори твоята компания е за предпочитане в този случай.

Ийън се усмихна през рамо.

— Радвам се да го чуя, скъпа.

Излезе и изпрати Хана, за да й помогне да се облече. Когато стана готова, Тримейн я пренесе от стаята й до изхода, където вързана я чакаше една дореста кобила. Буйната лейди беше много красива — гърдите й бяха широки, държеше главата си гордо вдигната, както можеше да се очаква от един кон, собственост на Тримейн. Златистият жребец до нея тръсна глава, когато приближиха, юздата му иззвънтя, златната грива се вееше, копринената опашка метеше чакълестата алея.

— Много е красив — каза Сабрина. Страшно й се искаше да го погали. Ийън сякаш прочете мислите й и я отнесе до жребеца.

— Кажи „добър ден“ на дамата, Сиско — подкани го той.

Жребецът подгъна единия си крак и сведе глава, после я вирна със закачливо високомерие.

— Драго ми е да се запознаем, Сиско — Сабрина го погали по главата и се засмя, когато той изцвили в отговор.

Преди войната яздеше своя дорест Ейдън почти всяка сутрин. Помнеше го от самото му раждане, беше го отгледала от съвсем малко жребче. Щом му свирнеше сутрин, той идваше и буташе с муцуна ръката й, за да получи захарчето, скрито в джоба й.

— Напомня ми за моя собствен жребец.

— Какво стана с него?

Войниците от съюзническата армия отведоха от Роузбрайър всички коне, включително и Ейдън. Болка прониза сърцето й, когато си спомни объркания поглед на животното, докато един мъж със синя униформа го отвеждаше. Той бе студен и безсърдечен също като Ийън Тримейн.

Ейдън се мъчеше да се отскубне от ръката му, обръщаше глава към Сабрина, тъмните му очи безмълвно питаха. Тя го гледаше безпомощно. Още й липсваше, беше й като добър приятел, когото завинаги е загубила, беше изцяло зависим от нея и тя се молеше да го запазят невредим.

Очите й все още бяха вперени в копринената грива на Сиско.

— Откраднаха го преди четири години.

— Съжалявам.

Нежният му глас я изненада и тя го погледна. В очите му нямаше нищо, беше забулил чувствата си като добър играч, който държи каре аса.

— И аз. Беше добър приятел.

— Опитвала ли си се да го намериш? — попита Ийън и й помогна да се качи на кобилата. После се метна ловко на жребеца, кожата изскърца под тежестта му. — Армията държи под отчет собствеността, взета от цивилното население.

Сабрина пое юздите.

— Още ли живеете с вашите натрапчивости?

Той се усмихна. Без да промълви, я поведе по алеята и навлезе в гората, където тя така безразсъдно се опита да се скрие първата нощ. Утринното слънце грееше през листака над главите им и превръщаше нощните горски духове в назъбени дървета. Но нейният зъл дух яздеше редом с нея.

Когато излязоха от гората, Ийън спря на скалите, вдигна ръка над очите си и се взря в отвесните зъбери на Палисадата. Диви, непристъпни, тъмните сиви скали бяха трудно достижими. Само няколко непокорни дървета бяха избуяли между камъните в подножието. Но тези зловещи зъбери излъчваха покоя на нещо твърдо и непоклатимо. Един царски орел се извиси над тях, отпусна се по вятъра и закръжи над водата в търсене на плячка.

— Палисадата е само още едно доказателство за нашата нищожност пред могъществото на природата — той погледна жената до себе си. Една къдрица се бе изплъзнала от кока на тила й. Този тъмночервен филиз се вееше по вятъра, улавяше слънчевата светлина, галеше се в шията, раменете и овалните й гърди. Ийън притисна пръстите към дланта си.

— И въпреки всичко вие сте повели война с природата.

Той откъсна очи от трепкащия кичур.

— Май не разбирам.

Сабрина хвърли поглед към бляскавите стоманени ленти, които опасваха брега.

— Дори и тук сте поставили релси.

— Не съм виновен. Аз бих ги поставил по-далеч от тук, без да развалям хубостта на реката — това място беше част от него, от младостта и невинността му, които бяха останали назад във времето. А тя… също беше част от него и в известен смисъл дори не му се искаше да проумее всичко. — Но скалите поне изолират къщата от шума.

— Но господин Тримейн, аз си мислех, че сте човекът, който желае да прокара железен път от Ню Йорк до Калифорния.

Той я погледна, стреснат от небрежно изпуснатото предположение.

— Кога съм говорил такива неща, графиньо?

Сабрина обърна поглед встрани, изправи се, ръцете й се вкопчиха в юздите. Наистина ли си спомняше вечерта, когато й каза за мечтите си? — чудеше се той. Той помнеше. Сякаш всичко през тези три дни, прекарани на борда на „Бел“, се бе случило вчера. Помнеше ги твърде добре.

— Господин Тримейн, та вие искате да знам кога точно сте казали всяка дума. Това не е ли малко нахално?

Ийън съзерцаваше профила й, възхищаваше се на гордо вдигнатата глава, на предизвикателно нацупените устни. В известен смисъл искаше да повярва в лейди Джулия Уиндъм. Но, от друга страна, желаеше и още една възможност да поднови връзката с жената до него.

— Да, може би е така — беше нахалство, дори пълна глупост да се залъгва с мисли за някакво бъдеще с нея. Но не можеше да се владее.

Препускаха един до друг по скалите, камъчетата хвърчаха под копитата и се посипваха по склона, един заек с бяла опашка, изостави детелината до пътеката и хукна уплашен. Като видя как се люлее пъстрата трева, Ийън се усмихна. Откога не бе яздил по тези пътеки? От доста отдавна.

Нуждаеше се от това. Имаше нужда да подиша въздуха, напоен с уханието на трева и полски цветя. Трябваше да се увери, че някои неща си остават същите, независимо от времето. Искаше Сабрина да язди до него. Искаше дори повече.

Вгледа се в ливадата, която се простираше между реката и гората. Вятърът люлееше високата трева, тъмнозелените стъбла се сливаха с белите и жълти диви цветове. Ийън знаеше, че точно зад гората имаше горска поляна — един закътан рай с малък вир, в който можеше да се плува. Дядо му бе преградил течението.

Той погледна жената до себе си и си я представи съблечена, в ложе от трева и диви цветя, мократа й кожа блестеше на слънцето. Тъмночервената й коса се разстилаше по изумрудената трева, разтворените й ръце го дърпаха надолу, краката й се увиваха около кръста му и го теглеха навътре в прекрасната й плът.

Целият беше напрегнат. Горещината пламна във вените, стече се ниско под корема и запулсира с ударите на сърцето му. Той дълбоко вдъхна ароматния въздух. Трябваше да се бори с тази страст по нея, защото тя го поглъщаше напълно и в крайна сметка щеше да го погуби.

Сабрина погледна към гъстите дървета отвъд поляната. Бяха доста удобно прикритие, човек трудно можеше да бъде открит между тях.

— На това място проведохме рицарския двубой — каза Ийън и се усмихна.

Тя хвана здраво поводите, слушаше с половин ухо бръщолевенето на Ийън за трите дни в двореца на крал Артур. Чудеше се дали кобилата е достатъчно бърза, за да надбяга жребеца му. Това можеше да се окаже последната й възможност. Яздеше добре. А пък и Ийън беше доста по-тежък. Сабрина се вгледа в гъсталака зад поляната.

Веднъж да се озове там и вече можеше да му се изплъзне. А ако я хване… е, струваше си да опита.

Смушка с пети хълбоците на кобилата и я подкара в галоп. Конят летеше под нея, изпъвайки стройните си крака. Сабрина се наведе, гривата плющеше по лицето й, тялото й се изпълни с радостна възбуда.

Щеше да му покаже, че не може… остро изсвирване процепи въздуха. Кобилата внезапно спря. Сабрина залитна напред, трябваше да се хване за лъка на седлото, за да не се прекатури през шията на коня. Тропотът на копита се сля с ритъма на сърцето й.

Преди да успее да се закрепи напълно, една силна ръка я хвана през кръста.

Ийън я изтръгна от седлото, сякаш беше дете. Тя издиша шумно, когато той я хвърли по корем върху твърдите си колене, бузата й се одра в еленовата кожа, прилепнала по прасеца му.

— Опитваш се да откраднеш коня ми, а? — ръката му спокойно се отпусна върху седалището й.

— Да крада… защо… ти, мръсник такъв! — Сабрина крещеше, риташе, мяташе се върху коленете му и с всички сили се опитваше да се освободи. Сиско пристъпи насам-натам, изпръхтя, тръсна глава, златистата му грива се разпиля по раменете й.

— По-спокойно — каза Ийън и хвана полата й, краката му се размърдаха под нея, усети допира на твърдите бедра в гърдите си, докато той се опитваше да овладее коня. — Ще го накараш да ни хвърли и двамата.

— Пуснете ме!

Топлият ветрец милваше прасците, бедрата и ханша, докато той повдигаше полите й нагоре, усукваше множеството платове около кръста й, без да обръща внимание на ударите й.

— Какво правите? — Сабрина помъчи да се обърне.

— Какво наказание да измисля за един конекрадец? — той се облегна с ръка на гърба й, вече не можеше да помръдне в скута му.

Слънцето играеше по полуголите й хълбоци. Но неговата топлина едва ли можеше да се сравни с болезнената горещина на тялото му, която пулсираше до гърдите, ръцете и корема й. Тя разбра, че ръката му е надвиснала над нея и е готова да удари. Напрежението я скова, тя сграбчи върха на чизмите му и зарита с крака. Мисълта, че може да я перне отзад, я ужасяваше. Но се оказа съвършено неподготвена, за подобна ситуация.

Ийън плъзна ръка по овалните й форми, милваше я през тънкото памучно бельо, горещата му длан изгаряше кожата й. Вълна я обля от този предизвикателен жест, настръхна, усети пулсиране на мястото, където гърдите й опираха в бедрата му.

— Нямате право! — изкрещя тя, докато се гърчеше в ръцете му.

— Имам право на цялата лудост, която ще извърша, Сабрина! — каза той и ръката му притисна един от издутите овали.

— Вашата лудост е единственото сигурно нещо! — изкрещя тя. — Всичко… — думите й преминаха в писък, когато той прокара едната си ръка под нея, хвана хълбоците й и я обърна, като пусна двата й крака върху силното си коляно.

Сабрина отмести кожената шапка, която се бе смъкнала над очите й, и го погледна яростно.

— Наситихте се вече, така ли? — извика тя и заблъска раменете му с юмруци. — Отнасяте се с мен като с някоя уличница — удари го още веднъж. — А името ми е Джулия, високомерен, отвратителен…

— Стига вече.

Въпреки че тонът му бе спокоен, очите му сякаш крещяха. От гневния блясък на изумрудения поглед тя просто забрави да говори. Конят пристъпи, хълбоците й се люшнаха върху слабините на Ийън. Той я притисна още по-здраво.

— Закълни се, че повече няма да се опитваш да избягаш — Ийън се наведе и засенчи лицето й. — Или ще приключим с този фарс тук, сега и както аз кажа — усмивката му бе демонична. — Винаги ми е доставяло особено удоволствие да го правя в тревата.

Сабрина преглътна проклятието, спряло на върха на езика й. По очите му личеше, че трябва само една дума, за да прескочи задръжките си.

— Добре, давам дума. Няма повече да се опитвам да избягам — едното ъгълче на устните му се повдигна. Наглата усмивка я принуди да добави: — Днес — но така само безразсъдно предизвика съдбата.

Очите му се свиха, устните му потрепериха. Притихна в очакване на гневния му изблик. Но това, което стана, я порази още повече. Ийън отметна глава назад и се разсмя, поляната се изпълни с дълбока, трепетна музика, гърдите му се тресяха до нея.

— Миличка — опря челото си в нейното. — Направо не знам какво да правя с теб…

Сабрина се вгледа в тъмната вдлъбнатина в основата на шията му.

— Предполагам, и дума не може да става за освобождаването ми.

Ийън се усмихна.

— И аз мисля така — пръстите му отметнаха един кичур от бузата й, докосването бе чувствено и топло.

Той проследи с поглед извивката на устните й, отвори уста, дъхът му се блъсна в бузата й — топъл, влажен и сладостен като уханната ливада. Устата й пресъхна.

Този човек беше див и необуздан — истински разбойник, сбъркал века си. Можеше да постигне всичко, което поиска. И можеше да я погуби, ако не бе способна да надмогне собственото си желание. Сабрина затвори очи и отвърна лице от него.

Почувства движението на бедрата му под себе си. Сиско тръгна напред и застана до кобилата, за да може да прехвърли Сабрина.

— Ето, тя отново ти принадлежи — подаде й юздите и потупа животното по врата.

Ийън я погледна, слънчевите лъчи го огряваха, очите му сияеха весело.

— Ако само можех да дресирам и жените така лесно.

Брадичката на Сабрина се повдигна.

— Това ли искате, Тримейн? Жена, която ще играе по свирката ви? Лишена от воля и душа? Смирена кукла, на която да дърпате конците? Това ли е идеалът ви за жена?

Ийън помълча за малко, посрещна ядосания й поглед, без да издава чувствата и мислите си.

— Има ли значение какво искам?

Повече, отколкото тя се осмеляваше да си признае. Болката все още беше в нея — отворена, пулсираща рана, която само той можеше да излекува. Но това никога няма да стане.

— Не, Тримейн — Сабрина се загледа в дърветата на няколко метра пред тях, за да скрие чувствата си. — За мен няма никакво значение какво искате.

С периферното си зрение го наблюдаваше как седи и я гледа. Стори й се цяла вечност. Ийън помръдна на седлото и кожените му панталони изскърцаха.

— Поне за днес сключихме примирие. Утрото е толкова хубаво и не си струва да го пропиляваме в гняв. Смяташ ли, че е добре да опитаме да се порадваме на деня?

Сабрина си пое дъх дълбоко. Никога не изпитваше трудност да се радва, когато Тримейн е до нея. Не, обратното й бе много по-трудно.

— Е?

Повдигна очи и го погледна враждебно.

— Дадох ви дума, че няма да избягам, Тримейн. Но никога не съм ви казвала, че това ще ми е приятно.

— Жалко. А аз съм много щастлив, че съм с теб. Дори повече, отколкото трябва.

Това пък какво беше? Ийън се обърна и подкара коня към горичката. Кобилата го последва като послушно пале. Без съмнение, той си играеше с нея, както котката си играе с мишката, преди да я погълне, реши тя като не искаше да мисли за топлината, изпълваща хубавите му зелени очи.

Поляната премина в гъста гора от дъб, кестен и клен. Слънчевите лъчи пробиваха балдахина от листа над главите им и играеха по мъха и папратите, избуяли от каменливата земя. Едва навлязоха между дърветата и Ийън спря и вдигна ръка. Сабрина спря до него.

— Виж — прошепна той и й показа един поток на десетина метра пред тях.

Водата плискаше по камъните, нежният звук се сливаше с шумоленето на ветреца в листата. На брега на потока стоеше кошута с две сърнета. Протегнали дългите си шии, те пиеха вода. Сабрина затаи дъх.

Нещо стресна животните — звук, мирис или чувство за надвиснала опасност. Сърната вдигна глава, ушите й се изправиха, погледът й се насочи към шубрака вляво от Ийън. Майката подскочи и поведе малките към безопасното прикритие. Само за миг те изчезнаха в гората.

— Изплашихме ги — каза Сабрина. Искаше й се да ги погледа още малко.

Ийън я погледна.

— Нещо я стресна, но не мисля, че бяхме ние. Вятърът духа срещу нас. Не можеше да усети миризмата ни.

Сабрина огледа дърветата наоколо и по гърба й преминаха смразяващи тръпки. Беше сигурна, че не са сами. Лицето на Ийън издаваше, че и той го е почувствал — сенките криеха нечие присъствие.

— Не огладняваш ли вече?

— Да не искате да кажете, че ще ядем тук! — изпита внезапно желание да се махне от тези гори и отново да усети слънцето по лицето си.

Ийън поклати глава.

— Съвсем наблизо има една полянка. Не съм бил там от години, но, доколкото си спомням…

Един изстрел разтърси утрото.

Ийън потръпна на седлото. Хвана се отстрани, наклони се напред, въздухът не му стигаше. Стреснат, Сиско се изправи на задните си крака, размята глава, докато предните му копита прорязваха въздуха.

Сабрина гледаше смаяно, светът се превъртя и всичко се задвижи бавно, между ударите на сърцето й се изнизваха столетия. Ийън хвана юздите и се опита да усмири коня. Тихото му болезнено стенание, избухна в тъпанчетата й като гръм. Сиско изцвили и се обърна. Сноп лъчи образуваше слънчево петно около него и той се мяташе ту в светлината, ту в сенките. Едва тогава тя видя кръвта — ярката червенина изби отстрани върху ризата му и обагри бялото платно и еленовата кожа.

Господи! Всичко се повтаряше. Изстрели. Кръв.

Смърт. Не, само не отново! Не Ийън!

— Ийън! — извика тя и препусна до него.

— Спасявай се — каза той хрипливо. — Обръщай коня и бягай от тук.

— Но ти си ранен.

— Тръгвай! — извика той. Тонът му не търпеше възражения.

— Не и докато…

Ийън плесна кобилата по задницата и тя припна. Сабрина грабна юздите и се приведе, защото един нисък клон щеше да я повали от седлото. Конят на Ийън се спусна в гората по петите й. Тя продължи да се обръща, за да се увери, че той е още на седлото, че още е жив. Тежко ли е ранен? Господи, дали наистина бе тежко ранен?

Когато излязоха от гората, тя дръпна юздите и се изравни с него. Ийън се олюляваше на седлото, държеше се отстрани, ризата и панталона му бяха напоени с кръв. Сабрина скочи от седлото, глезенът поддаде под тежестта й и тя се просна на земята. С проклятие тя отново се изправи на крака. Пребори се с болката и докуца до него.

Ийън слезе, държеше се за седлото, за да не падне. Обърна се, когато Сабрина докосна ръката му.

— Облегни се на раменете ми — тя го хвана през кръста, пръстите й докоснаха топлата лепкава кръв отстрани.

— Как е глезенът ти? — прошепна Ийън дрезгаво.

— Какво… а, всичко е наред — тя го погледна. — Просто се облегни на мен.

Усещаше, че се опитва да не отпуска цялата си тежест върху нея, но силите му се изчерпваха с всяка крачка. Когато стигнаха сенките на близкия дъб, вече едва го удържаше. Той се строполи на земята и я повлече със себе си.

Сабрина коленичи до него, пръстите й трепереха и се запъваха, докато разкопчаваше копчетата на ризата му. Белият лен бе напоен с кръв и залепваше за тялото му. Докато отделяше ризата от плътта му, тя почти спря да диша. Не можеше да откъсне очи от раната, която бе отстрани, малко над кръста му. Кръвта струеше неудържимо, стичаше се по тялото му и попиваше в земята под него. Огледа го, за да види дали куршумът не е излязъл. Не откри нищо.

Ийън погледна настрани и се намръщи.

— Трябва да спрем кървенето — той смачка ризата в ръката си. Притисна я до раната и вдигна очи към Сабрина. — Има една покривка за маса… в торбите на седлото на коня.

Сабрина се втурна към жребеца, доколкото й позволяваше болния крак. Ръката й се застоя за миг върху гладкото кожено седло. Сега можеше да възседне коня и да избяга. А Ийън щеше да умре. Нямаше никакъв избор.

Конят тръсна глава, докато сваляше тежките чанти. Ийън бе опрял гърба си на дървото, единият му крак бе сгънат, ръката му се протягаше настрани и дланта му опираше до една избуяла китка лютичета. Гледаше я тревожно, очакваше да яхне коня и да го изостави.

Гняв и болка изгаряха вътрешностите й като нажежена стомана. Как дръзваше той да си въобрази, че ще го остави да умре?

— Имате ли представа кой може да е?

Той сякаш не забелязваше гневното изражение на лицето й.

— Не знам. Сигурно са бракониери.

— Но как ви сбъркаха с елен? — Сабрина откопча каишките на меките кожени чанти. — Елените не яздят.

Ийън поклати глава.

— Заблуден изстрел.

В едната от чантите имаше храна, съдове и остър нож. В другата имаше две металически чинии, стегнато навита покривка за маса и бутилка сайдер. Сабрина разряза покривката на дълги ивици.

— Предполагам, вече си разбрала, че Сиско ще спре по моя команда, също като Бурна.

— И това ли е според вас причината да не избягам? Смятате, че щях да ви оставя тук да умрете? — тя сгъна една лента няколко пъти.

Ийън я погледна.

— Мислех, че искаш да умра.

Тя бе видяла твърде много смърт, умираха момчета, които заслужаваха повече от някаква дупка, изровена по бойните полета.

— Не искам да обяснявам на Свети Петър подробностите около вашата смърт, когато го срещна — отмести окървавената му ръка от раната.

Ийън издаде гърлен звук, дъхът му секна и лицето му се изкриви от болка.

— Напомняй ми да не се смея.

Човек умира, ако загуби твърде много кръв — тази истина й бе добре известна. Сабрина постави тампона на раната и я притисна. Гневът и страхът лишиха допира от нежност.

Ийън спря да диша.

— Съжалявам — Сабрина продължи да притиска тампона. — Трябва да намаля кървенето.

— Кой те е учил на тези неща? — попита той, главата му клюмна и опря ствола на дървото.

Сабрина се вгледа в превръзката, която бързо се напояваше с кръв. Трябваше да внимава. Лейди Джулия не е преживяла война. Потърси начин да оправдае знанията си и се хвана за това, което той й каза, докато превързваше глезена й.

— Главният иконом ме научи да лекувам коне.

— И друг път са ме лекували конски доктори, но ти си най-привлекателният от всички.

Кръвта му шуртеше като Мисисипи през пролетта. Сабрина сгъна още един тампон и го наложи отгоре, като се молеше да спре кървенето. Хвана го през раменете:

— Облегнете се на мен.

Ийън се наведе напред, главата му се люшна, бузата му се опря в слепоочието й, ръката му легна на хълбока й. Сабрина омотаваше ивица след ивица на тънкия му кръст, ръцете й минаваха под топлата риза, пристегна го силно, сърцето й се сви, когато манипулацията го накара да изстене болезнено.

Когато превръзката бе готова, той се облегна и отново положи ръка на дървото.

— Добре се справи, миличка. Сякаш не ти е за първи път.

Сабрина се обърна, за да не се издаде.

— Ще отида за помощ.

Когато тя опита да се изправи, Ийън я хвана за ръката.

— Не мисля така.

— Но докъде смятате, че ще стигнете с тази рана? До Дънкелд са три, ако не и четири мили.

— Стигал съм и по-надалеч и с по-тежки рани.

— Господин Тримейн, давам ви дума, ще доведа помощ.

Ийън поклати глава.

— Сиско ще ме отнесе без проблеми.

Сабрина се изправи.

— Нямате ли ми доверие?

— Мисля, че не.

Като се опираше на дървото, той се изправи. Макар че се владееше, все пак простена. Сабрина прехапа устни. Ийън опря чело на ствола, адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу, сякаш се мъчеше да се пребори с гаденето, което Сабрина усещаше и в собственото си гърло.

Краят на ризата му се развяваше като бяло-червено знаме. Със затворени очи и изопнати скули той стоеше до дървото и се опитваше да овладее дишането си, докато накрая накъсаните хрипове станаха бавни и ритмични. Едва тогава погледна към нея.

Къдрите му бяха залепнали по потното чело, дълги абаносови кичури се виеха около врата му. По лицето му се четеше твърдостта на ранен рицар, който не иска да напусне бойното поле, или пират, решен да потъне заедно с кораба.

— За разлика от вас, аз знам какво значи думата „чест“, Тримейн. Нека извикам помощ, преди да се самоубиете.

— Не ме познавате достатъчно, графиньо — той й подаде ръка.

Познаваше в него мерзавеца, който я прелъсти и открадна сърцето й. Тя се изправи, без да погледне протегнатата ръка. Този човек нямаше никакво достойнство.

Той се отблъсна от дървото и изправи рамене. Една струйка пот се плъзна по врата и последва извивката на ключицата му, преди да се изгуби между черните кичури. Набързо направената ленена превръзка вече бе обагрена с кръв. Щеше да е истински късмет, ако можеше да извърви и десет метра, без да падне. Тя сви ръцете си в юмруци, за да не го докосне, но той тръгна гордо към коня. Беше непоправим инат. Ще му е за урок, ако умре от кървенето или се просне по лице на земята. Спъна се. Тя се спусна към него и го хвана за ръката, преди да се строполи.

— Благодаря — прошепна й.

Тя се питаше дали някога ще се научи да се въздържа.