Габриел Гарсия Маркес
Последното плаване на кораба-призрак

„Сега ще видят те кой съм аз“ — каза си момчето със своя нов, вече дебел като на мъж глас много години след като за първи път бе видяло огромния презокеански кораб без светлини и без никакви шумове, който една нощ мина покрай тяхното село като някакъв голям необитаван дворец, много по-дълъг от цялото село и много по-висок от камбанарията на църквата, и продължи да плава към укрепения срещу пиратите колониален град от другата страна на залива с древно пристанище за роби и въртящ се фар, чиито зловещи светлинни криле като на вятърна мелница всеки петнадесет секунди превръщаха селото в някакво лунно селище с фосфоресциращи къщи и улици като вулканични пустини. Макар че тогава момчето нямаше дебел като на мъж глас, а имаше разрешение от майка си до късно да седи на брега и да слуша как вятърът опъва струните на своите безбройни арфи, то още помнеше съвсем ясно, като че ли сега беше пред очите му, как презокеанският кораб изчезваше, щом фарът го осветеше отстрани, и веднага щом светлината го отминеше, отново се появяваше — кораб на пресекулки, с други думи, ту се появяваше, ту изчезваше към началото на залива, опипвайки като сомнамбул шамандурите, които сочеха пътя към пристанището, докато изведнъж нещо сякаш се повреди в компасите му, — защото се понесе към подводните скали, блъсна се в тях, разби се на парчета и потъна съвсем безшумно, макар че от подобно сблъскване с рифовете трябваше да се разнесе железен грохот, а от експлозията на машините да се смрази кръвта и на най-дълбоко заспалите дракони в праисторическата селва, която започваше от последните къщи на града и свършваше чак на другия край на света. Затуй и то си помисли, че е сънувало, особено на следващия ден, когато видя сияещия аквариум на залива, разхвърляните разноцветни петна на негърските колиби по хълмищата над пристанището, платноходките на контрабандистите от двете Гвиани, които поемаха своя товар от невинни папа гали с подути от диаманти гушки. „Заспал съм, докато броях звездите — помисли си момчето, — и огромният кораб ми се е присънил.“ Толкова беше убеден в това, че не разказа никому нищо, нито пък са спомни по вече за това свое видение. И тъй — чак до следващата година, до една мартенска нощ, когато излезе в морето да търси делфини, а се натъкна на мрачния неуловим кораб-видение — също тъй залутан, изгубил вярната посока, както и предишния март, но сега момчето беше напълно убедено, че не сънува, и затова хукна да разкаже на майка си, и тя след това три недели плака, отчаяна, че дъската му започва да хлопа на това момче, дето всичко наопаки прави: денем спи, а нощем скита като пропадналите, и понеже тези дни и без туй трябваше да отиде до града да си потърси някакъв удобен стол да седи на него и да си мисли за умрелия мъж, защото на нейния стар люлеещ се стол пружините му се бяха изхабили за единадесет години вдовишки живот, тя използува случая да помоли стопанина на лодката да отиде към рифовете, че да може синът й да види, каквото наистина се вижда в стъкленицата на морето: как се любят напролет гигантските калкани, розовите барбуни, как сините морски гарвани се гмуркат в най-ласкавите води сред водите, и дори как се носят зареяните коси на удавниците от някое корабокрушение още от колониални времена — но няма нито следа, нито дявол от потънали презокеански кораби. Въпреки това, момчето толкова упорито продължаваше да настоява на своето, че майка му обеща през март следващата година непременно да отиде с него да дебне кораба, без да подозира, че единственото сигурно нещо в нейното бъдеще беше креслото от епохата на Френсис Дрейк, което тя купи на търг от турците и на което още същата вечер седна да си почине, въздишайки: „Горкичкият ми Олофернес, да знаеш само колко ми е хубаво да си мисля за тебе, седнала на това кадифе, на този кралски брокат!“ Но колкото по-ясно си представяше своя умрял мъж, толкова по-силно закипяваше и се сгъстяваше кръвта в сърцето й — сякаш не седеше, а тичаше, облята в пот, със задавено от прах дихание, а призори момчето се върна и я намери мъртва в креслото, още топла, но почти съвсем разложена, като ухапаните от отровна змия. Същото се случи после с още четири сеньори и тогава хвърлиха креслото-убиец в морето, много надалеч го хвърлиха, та никому зло да не стори. Толкова много си бяха служили с него през вековете, че му се беше изхабила способността да дарява отмора. С други думи, момчето трябваше да свикне с плачевното си положение на сирак, сочен от всички като син на онази вдовица, дето докара в селото онзи трон на нещастието. Препитаваше се не толкова от милосърдието на хората, колкото е рибата, която крадеше от лодките, а в туй време гласът му все повече надебеляваше. За някогашните си видения съвсем беше забравил, но една мартенска нощ случайно погледна към морето и изведнъж — майчице! — ето го този огромен кит от азбест, това мучащо животно! „Тичайте да го видите! — закрещя момчето като лудо. — Тичайте да го видите!“ И такава олелия от кучи лай и женски писък вдигна, че дори най-старите мъже си спомниха страховете на своите прадядовци и се напъхаха под креватите, мислейки, че Уилям Дампиер се е върнал, но другите изскочиха на улицата и дори не си дадоха труд да погледнат невероятния кораб, който в същия миг, отново загубил посока, пак се разби на парчета като всяка година, ами такъв бой удариха на момчето, че не му остана здраво място, и тъкмо тогава то си каза през слюнки от гняв: „Сега ще видят те кой съм аз!“ Само че с никого не сподели решението си. През цялата година все това се въртеше в главата му: „Сега ще видят те кой съм аз!“ И само чакаше да настъпи нощта на неговото видение, за да направи каквото си беше намислил. Открадна една лодка, като му дойде времето, прекоси залива и отиде да дочака своя велик час из тесните, стръмни улички на пристанището за роби, събрало най-живописните типове на Карибския край, но беше толкова погълнат от своето предстоящо приключение, че не спря, както винаги пред дюкяните на индусите да погледа мандарините от слонова кост, издялани от цял бивник, нито се присмя на холандските негри с техните ортопедични велосипеди, нито се уплаши, както друг път, от малайците с кожа на кобра, които бяха обиколили света, пленени от миража на тайна кръчма, където продават рибици от бразилки на скара, защото нищо не забелязваше, докато най-сетне нощта не се стовари върху му с всичката тежест на звездите си и от селвата не полъхна сладък мирис на гардении^[1] и на разложени саламандри. И ето го пак в крадената лодка — гребе към входа на залива, с изгасена лампа, за да не привлича вниманието на митническата полиция, на всеки петнадесет секунди зелените криле на фара го превръщат в призрак, а после тъмнината пак връща човешкия му облик. Той знаеше, че плава близо до шамандурите, които бележеха пътя, към; пристанището, не само за щото все по-ясно виждаше тежкия им проблясък, а и защото диханието на водата ставаше все по-тъжно, и толкова задълбочено гребеше, че не можа да разбере откъде му дойде неочаквано този страшен дъх на акула, нито от какво се сгъсти тъй нощта, сякаш всички звезди умряха изведнъж, а то било заради кораба! Корабът минаваше покрай него с цялото си исполинско туловище — майчице! — по-грамаден от най-грамадното нещо на света и по-тъмен от най-тъмното нещо на земята и във водата. Триста хиляди тона миризма на акула минаваха толкова близко до лодката, че той можа да види шевовете на тази стоманена пропаст без нито една светлина в безбройните си биволски очи, без нито една въздишка в машините, без нито една душа, понесли в себе си своя собствена тишина, свое собствено пусто небе, свой собствен мъртъв въздух, свое спряло хода си време и късче свое бродещо море, в което плуваше цял един свят от удавени животни. Изведнъж всичко туй изчезна под силната светлина на фара и за миг остана пак само прозрачното Карибско море, мартенската нощ, обикновеният мирис на пеликани и момчето — само сред шамандурите, не знаещо какво да прави, питащо се учудено дали наистина не сънува с отворени очи, дали не е сънувало и през миналите мартенски нощи, но едва успя да; се запита и някакъв тайнствен полъх изгаси една след друга всички шамандури от първата до последната, а когато светлината на фара отмина, корабът отново се появи, но компасите му вече бяха повредени и той навярно не знаеше в коя част на морето-океан се намира, затърси пипнешком невидимия път, но като омагьосан плаваше право към подводните скали. Тогава поразеното момче изведнъж прозря, че угасналите шамандури са единствената причина за тази магия, и запали лампата в лодката — една съвсем малка червена светлинка, която нямаше да разтревожи постовете в наблюдателните кули, но която за кормчията беше като изгряващо слънце, защото благодарение на нея корабът пое вярната посока и през голямата врата на канала навлезе в своето щастливо възкресение: всичките му лампи се запалиха едновременно, парните му котли отново запъхтяха, пламнаха звездите на неговото небе, труповете на разните животни отидоха на дъното, затракаха чинии, в кухните замириса на сос с дафинови листа, по облените в лунна светлина куверти се разнесе думкането на оркестъра, а в полумрака на каютите затуптяха вените на влюбените в открито море. Но момчето беше натрупало толкова много и толкова отдавнашен яд, че не се остави на вълнението да го зашемети, нито пък се уплаши от чудото, а с твърда както никога увереност си каза: „Сега ще видят те кой съм аз, мамка им, сега ще видят!“ и вместо да се дръпне встрани, за да не го блъсне великанският кораб, загреба пред него — „Ей сега ще видят те кой съм аз!“ — и го поведе с лампата. Накрая толкова се увери в послушанието му, че го застави още веднъж да промени посоката си, да свърне встрани от кейовете, да се отклони от невидимия път и като вързано за шията морско агънце го насочи към светлините на спящото село — един съвсем жив кораб, недосегаем за секирите на фара, който сега не го заличаваше, ами го правеше алуминиев на всеки петнадесет секунди. Започваха вече да се открояват кръстовете на църквата, бедните къщи, напразните надежди, а корабът плаваше след момчето, следваше го заедно с всичко, което носеше в себе си: своя капитан, заспал на лявата си страна, паднали по арените бикове — в ледника на хладилниците, един самотен болен — в корабната болница, осиротялата вода в цистерните и кормчията, който положително взе високите скали за пристанище, защото в същия миг оглушителният рев на сирената гръмна един-единствен път, и момчето се намокри до кости от парата, която в гъста струя се изля отгоре му. После още веднъж изрева и чуждата лодка едва не се преобърна, и после още веднъж, но късно, защото пред тях бяха вече мидите по брега, каменистите улички, вратите на неверниците, цялото село, осветено от изплашения кораб и крещейки сред общото вълнение: „Ето го, мухльовци!“ момчето едва успя да се дръпне встрани, за да отвори път на великана една секунда, преди огромната стоманена броня да разреже брега и да се чуе резкият звън на деветдесетте хиляди чаши за шампанско, които се строшиха една след друга, от носа до кърмата. И тогава стана светло — не като в ранно мартенско утро, а като в сияйна сряда — и момчето с удоволствие видя как неверниците с отворена уста зяпат заседналия срещу църквата кораб — най-големия кораб на този и на онзи свят, най-белия, двадесет пъти по-висок от камбанарията и близо деветдесет и седем пъти по-дълъг от се лото, с написано с железни букви име „Балалсилаг“ — а по неговите флангове още се стичат древни и унили води от печалните морета на смъртта.