Габриел Гарсия Маркес
Отвъд любовта — непрестанна смърт

На сенатора Онесимо Санчес му оставаха шест месеца и единадесет дни до смъртта, когато срещна жената на своите мечти. Запозна се с нея в Росал дел Вирей^[1] — едно призрачно селце, което нощем беше мимолетно пристанище на големите кораби на контрабандистите, а под слънцето, напротив, изглеждаше като най-безполезния кът от пустинята — разположено край едно безплодно море без посоки и толкова откъснато от света, че никой не би допуснал възможността там да живее някой, способен да промени нечия съдба. Дори името му звучеше като подигравка, защото единствената роза, която видяха в това село, бе донесена от сенатора Онесимо Санчес същия следобед, когато той срещна Лаура Фарина.

В кампанията за изборите, които ставаха на всеки четири години, той неизбежно трябваше да се отбие в Росал дел Вирей. Сутринта беше пристигнала трупата комедианти. После пристигнаха камионите с платени индианци, които сенаторът водеше по села и градове, за да попълва с тях тълпите по събранията. Към единадесет часа, заедно с музиката, с ракетите и с цялата свита, пристигна сенаторската кола, червена като сироп от ягоди. Сенаторът Онесимо Санчес си седеше кротко и спокойно в колата с охладителна система, но щом отвори вратичката, огнено дихание го блъсна, ризата му от естествена коприна веднага се напои с мъртвешка пот и той се почувствува с много години по-стар и по-самотен от когато и да било. В реалния си живот той неотдавна бе навършил четиридесет и две години, беше завършил с отличие за инженер-металург в Гьотинген и беше упорит, макар и не особено успешен читател на лошо преведените от латински език класици. Женен беше за една лъчезарна германка, имаше от нея пет деца и всички в неговия дом бяха щастливи, а той беше най-щастливият от всички, докато не му казаха преди три месеца, че на Коледа ще умре завинаги.

Докато привършваха приготовленията за събранието, сенаторът успя да се откъсне и да остане сам един час, за да си почине в къщата, която му бяха предоставили. Преди да си полегне, сложи във водата за пиене една истинска роза, която беше успял да запази жива през пустинята, нахрани се с диетични зърна, които носеше със себе си, за да избегне неизменното пържено козе месо, което го чакаше после, и глътна няколко успокоителни хапчета преди определеното време, за да може облекчението да настъпи преди болките. После премести електрическия вентилатор съвсем близо до хамака, изтегна се гол за петнадесет минути в полумрака на розата и направи усилие да прогони мислите си за смъртта, за да подремне. Никой, освен лекарите, не знаеше, че той е осъден, че срокът му е точно определен, защото сенаторът бе решил сам да коси своята мъчителна тайна, без да променя ни най-малко начина сина живот. И не от високомерие, а от стеснителност.

Когато в три часа следобед се появи отново пред публиката — отпочинал и чист, по панталони от необработен лен и риза на рисувани цветя, с ободрена от успокоителните хапчета душа, — той чувствуваше, че напълно владее болестта си. Но ерозията на смъртта беше много по-коварна, отколкото предполагаше, защото на трибуната усети странно пренебрежение към онези, които се надпреварваха да му стиснат ръка, а тълпата от босоноги индианци, които едва търпяха горещия като жар варовик на голото площадче, не събудиха никакво съчувствие у него. Усмири аплодисментите с един заповеден, почти гневен жест и започна да говори, без да ръкомаха, вперил очи в морето, което пъшкаше от жега. Отмереният му и дълбок глас напомняше вода в покой, само че наизустената си и толкова пъти предъвквана реч той беше измислил не за да каже истината, а само за да възрази на една сентенция за неизбежността на предопределението в четвърта книга от спомените на Марк Аврелий.

— Ние сме дошли тук, за да победим природата — започна той, в противоречие с всичките си убеждения. — Няма вече да бъдем подхвърлени деца на родината, божи сираци в царството на жаждата и бурите, изгнаници на родна земя. Други ще станем, госпожи и господа, ще станем велики и щастливи.

Това бяха формулите на неговия цирк. Докато той говореше, едни от помощниците му хвърлиха във въздуха шепи хартиени птички и изкуствените пернати оживяваха, започваха да кръжат над дъсчената трибуна и отлитаха към морето. Други пък в същото време вадеха от фургоните бутафорни дървета с филцови листа и ги посаждаха зад гърба на множеството в солената почва. Накрая издигнаха една мукавена фасада с лъжливи къщи от тухли, със стъклени прозорци и закриха с нея жалките колиби на истинския живот.

Сенаторът удължи речта си с два цитата на латински, за да им даде време да довършат комедията. Обеща машини за дъжд, портативни развъдници на животни, чието месо ще отрупа трапезите, балсами на щастието, които ще направят от варовика да поникнат зеленчуци, а от прозорците да виснат градински теменуги. Когато видя, че неговият въображаем, свят е завършен, той го посочи с пръст и извика:

— Ето как ще живеем, госпожи и господа! Погледнете! Така ще живеем.

Хората се обърнаха. Един презокеански кораб от боядисана хартия минаваше зад къщите — по-висок и от най-високите къщи в изкуствения град. Единствен самият сенатор забеляза, че от често сглобяване и разглобяване и разнасяне от място на място обещаваното картонено село съвсем се беше охлузило и изглеждаше почти тъй бедно, прашно и тъжно като Росал дел Вирей.

Нелсон Фарина за първи път от дванадесет години се отиде да поздрави сенатора. Слуша речта му от хамака си, като задрямваше от време на време под сенчестия навес на къщата си от нерендосани дъски, построена от същите негови аптекарски ръце, с които беше нарязал на парчета първата си жена. Беше избягал от затвора в Кайена и пристигнал в Росал дел Вирей на един натоварен с невинни папагали кораб, заедно с една красива и богохулна негърка, която срещнал в Парамарибо и която му роди едно момиче. Скоро жената умря от естествената си смърт и не сподели съдбата на другата, чийто нарязан на парчета труп беше наторил карфиола в собствената й зеленчукова градина, а беше погребана в местните гробища цяла-целеничка и с холандското си име. Дъщерята беше наследила от нея цвета и ръста й, а от баща си жълтеникавите учудени очи, затова той имаше пълното основание да мисли, че отглежда най-красивата жена в света.

Откакто се беше запознал със сенатора Онесимо Санчес при първата му предизборна кампания, Нелсон Фарина все го молеше да му помогне да се сдобие с една фалшива лична карта, която можеше да го защити срещу съдебните власти. Сенаторът любезно, но твърдо му отказа. Няколко години Нелсон Фарина не се предаваше и всеки път, когато му се представяше случай, подновяваше молбата си, като я подкрепяше с нови доводи. Но винаги получаваше същия отговор. Затова този път Нелсон Фарина си остана в хамака, осъден жив да изгние в това огнено свърталище на пирати. Когато чу заключителните аплодисменти, той протегна шия и над коловете на плета видя задната страна на целия фарс: подпорите на сградите, скелите на дърветата и скритите отзад фокусници, които бутаха кораба. Изплю се от яд и рече:

— Merde, c’est le Blacaman de la politique.

След речта си сенаторът направи, както обикновено, една обиколка по улиците на селото — сред музика и ракети, обсаждан от местните жители, които му разказваха неволите си. Сенаторът ги слушаше благоразположен и все намираше начин да ги утеши, без да им направи някаква трудна услуга. Някаква жена, покатерена на покрива на една къща заедно с шестте си невръстни деца, успя да го накара да я чуе въпреки глъчката и пукотевицата на барута.

— Аз не искам много, сенаторе каза му тя. — Само едно магаре, да докарвам вода от кладенеца на обесения.

Сенаторът огледа шестте кльощави деца.

— Какво е станало с мъжа ти?

— Отиде на остров Аруба да си търси късмета — отговори жената весело, — а си намери една чужденка, от онези, дето си слагат диаманти в зъбите.

Отговорът й предизвика взрив от смях.

След малко един от помощниците на сенатора заведе в къщата на жената едно товарно магаре, на чиито хълбоци бяха написали с неизтриваема боя изборен лозунг, за да не забрави никой, че е подарък от сенатора.

По време на кратката си обиколка из селото той направи още няколко по-дребни добрини и освен това даде лъжица лекарство на един болен, който беше накарал да изнесат кревата му на улицата, за да го види, като минава. На последния ъгъл, между колищата на плета той видя Нелсон Фарина в хамака в двора си. Стори му се сив и посърнал, но въпреки това го поздрави без никаква сърдечност.

— Как си?

Нелсон Фарина се обърна в хамака и го обля с тъжния кехлибар на очите си.

— Moi, vous savez — каза той.

Като чу да приказва, дъщеря му излезе на двора. Облечена беше в обикновена и вехта индианска туника, главата й беше украсена с пъстри фльонги, а лицето й — нарисувано като за слънце, но дори под тази нейна небрежна външност можеше да се предположи, че няма на света по-красива от нея. На сенатора дъхът му пресекна.

— Дявол да го вземе — въздъхна той с удивление, — какви шеги му хрумват понякога на господа!

Същата вечер Нелсон Фарина облече дъщеря си в най-хубавите й дрехи и я изпрати при сенатора. Двама въоръжени с пушки часови, които дремеха от жега в предоставената на сенатора къща, и заповядаха да седне на единствения стол във вестибюла и да чака.

Сенаторът беше в съседната стая заедно с големците от Росал дел Вирей, които бе свикал, за да им каже истините, премълчавани в речите му. Поканените толкова много приличаха на всички, които присъствуваха винаги по всичките села из пустинята, че на самия сенатор му бяха втръснали тези еднакви събрания всяка вечер. Ризата му беше мокра от пот и той се опитваше да си я изсуши на тялото с горещия вятър от електрическия вентилатор, който бръмчеше като стършел сред сънливата тишина в стаята.

— Нас, разбира се, с хартиени птички не можеш ни залъга — каза той. — И вие, и аз знаем, че в деня, когато поникнат дървета и цветя на това козе бунище, когато в гьоловете се развъди риба вместо червеи, тогава нито вие, нито аз ще имаме какво да правим тук. Така ли е?

Никой не отговори. Докато приказваше, сенаторът беше откъснал един лист от календара и беше направил пеперуда. Пусна я в движения от вентилатора въздух, просто така, и пеперудата се завъртя из стаята, а после излезе през полуотворената врата. Сенаторът продължи да говори — с увереност, подхранвана от съучастничеството му със смъртта.

— Затова — рече той — няма защо да ви повтарям нещо, което прекалено добре знаете: че моето преизбиране за вас е по-изгодна сделка, отколкото за мене, защото на мене дотук ми е дошло от индианска пот и мръсотия, а вие, напротив, от това живеете.

Лаура Фарина видя как хартиената пеперуда излетя. Само тя я видя, защото часовите бяха заспали на скамейката, прегърнали пушките си. След няколко кръга огромната щампосана пеперуда се разгъна съвсем, блъсна се в стената и остана там залепена. Лаура Фарина се помъчи да я отскубне с нокти. Един от часовите, който се събуди от ръкопляскането в съседната стая, забеляза напразните й усилия.

— Не може да се отскубне — каза той през сън. — Нарисувана е на стената.

Лаура Фарина пак седна, когато мъжете започнаха да излизат от събранието. Сенаторът стоеше на вратата на стаята, с ръка на дръжката, и забеляза Лаура Фарина едва когато вестибюлът се изпразни.

— Какво правиш тук?

— C’est de la part de mon père.^[2] — отвърна тя.

Сенаторът разбра, намигна на сънливите часови, намигна после на Лаура Фарина, чиято невероятна хубост беше по-властна от неговото страдание, и се остави на съдбата тя да решава вместо него.

— Влез — рече й.

Лаура Фарина застана като омагьосана на прага на стаята: хиляди банкноти летяха във въздуха, кръжаха също като пеперудата. Но сенаторът изключи вентилатора, банкнотите останаха без въздух и налягаха по вещите в стаята.

— Виждаш ли — усмихна се той, — дори лайната хвърчат.

Лаура Фарина седна като на чин в училище. Кожата й беше гладка и опъната, наситена със слънце и по цвят също като суровия петрол, косите й бяха като грива на кобила, а огромните й очи — по-сияйни от светлината. Сенаторът проследи техния поглед и спря накрая върху увехналата от селитрата роза.

— Това е роза — каза той.

— Да — отвърна тя, леко смутена. — Видях за първи път в Риоача.

Сенаторът седна на един походен креват, докато приказваше за розите, и разкопча ризата си. Върху лявата страна — където предполагаше, че вътре в гърдите се намира сърцето — имаше една пиратска татуировка: прободено със стрела сърце. Хвърли на пода мократа си риза и помоли Лаура Фарина да му помогне да си събуе обувките.

Тя коленичи пред кревата. Сенаторът я следеше изпитателно с очи, замислен, и докато тя развързваше връзките му, се запита на кого ли от двама им щеше да донесе нещастие тази среща.

— Ти си дете — рече той.

— О, не — възрази тя, — през април ще навърша деветнадесет.

Сенаторът се заинтересува:

— На коя дата?

— На единадесети.

На сенатора му поолекна.

— И двамата сме овни от зодията „овен“ — каза той и добави усмихнат: — Това е зодията на самотата.

Лаура Фарина не обърна внимание на думите му, защото не знаеше какво да прави с обувките. А сенаторът от своя страна не знаеше какво да прави с Лаура Фарина, защото не беше свикнал с непредвидени любовни авантюри, а освен това съзнаваше, че в тази има нещо недостойно. Само за да спечели време и да си помисли, той притисна Лаура Фарина между коленете си, прегърна я през кръста и се опъна по гръб на кревата. Тогава разбра, че тя е гола под роклята, защото от тялото й го лъхна смътен мирис на горско животно, но сърцето й беше уплашено, а кожата й стресната от ледена пот.

— Никой не ни обича — въздъхна той.

Лаура Фарина понечи да каже нещо, но въздухът й стигаше само колкото да диша. Сложи я да легне до него, за да й помогне, изгаси светлината и ложето остана в полумрака на розата. Лаура Фарина се остави на милостта на съдбата си. Сенаторът започна да я гали бавно, затърси я, като едва я докосваше с пръсти, но там, където очакваше да я намери, се сблъска с някаква желязна преграда.

— Какво имаш там?

— Катинар — каза тя.

— Ама че идиотщина! — рече сенаторът, ядосан, попита: — Къде е ключът? — макар че много добре знаеше къде е.

Лаура Фарина въздъхна облекчено.

— У татко е — отвърна тя. — Той ми поръча да ви кажа да пратите човек да го вземе и по него да му изпратите писмено обещание, че ще уредите положението му.

Сенаторът настръхна.

— Мръсен французин! — прошепна той, а после затвори очи, за да се отпусне, и остана лице срещу лице със самия себе си в тъмното. „Помни, че и ти, и който и да е друг, след съвсем кратко време ще бъдете мъртви и че скоро след това от вас не ще остане дори името ви“ — спомни си той. Почака да се успокои и тогава попита:

— Кажи ми едно нещо: какво си чувала да приказват за мене?

— Самата истина ли?

— Самата истина.

— Ами казват — осмели се Лаура Фарина, — че вие сте по-лош от другите, защото сте различен.

Сенаторът не прояви никакво раздразнение. Дълго мълча със затворени очи и когато ги отвори пак, сякаш се беше отърсил от най-дълбоките си инстинкти.

— Дявол да го вземе — реши той, — кажи на баща си, че ще уредя неговата работа.

— Ако искате, самата аз ще отида за ключа — каза Лаура Фарина.

Сенаторът не я пусна.

— Забрави го този ключ — каза той — и поспи малко до мене. Хубаво е да има някой до тебе, когато си сам.

Тогава тя сложи главата му на рамото си, вперила очи в розата. Сенаторът я прегърна през кръста, скри лице под мишницата й с дъх на горско животно и се предаде на ужаса си. След шест месеца и единадесет дни той щеше да умре в същото положение, опозорен и отритнат заради публичния скандал с Лаура Фарина и плачейки от яд, че умира без нея.

Бележки

[1] Розова градина на вицекраля — Б.пр. ↑

[2] Изпраща ме баща ми (фр.) — Б.пр. ↑