Кони Мейсън
Обещанието на Тъндър (15)

Четиринадесета глава

— Прибираш се с мен у дома и това е — рече Грейди, грабна Сторм и така я тръшна на седалката на фургона, че зъбите й изтракаха.

— По дяволите, Грейди. Не искам отново да остана вдовица.

— Няма. — Той скочи до нея и взе поводите. От лицето на Сторм не слизаше упоритото изражение. Напуснаха Гътри и докато стигнат до вкъщи тя така се бе ядосала, че не можеше нито да говори, нито да го гледа.

Веднага щом скочи от фургона Сторм влезе в къщата. Смеещия се ручей разбра, че нещо не е наред. Тя се позабави навън докато Грейди разпрегне конете. Мускулчетата на лицето му играеха и движенията му бяха отсечени и отривисти. Мъчеше се да обуздае гнева си.

— Какво стана в града, Тъндър? — Грейди я изгледа накриво и продължи работата си. — Защо Сторм е така ядосана?

— По дяволите, Смеещ се ручей, това си е наша работа.

— Чувствам, че има още нещо — тихо рече Смеещия се ручей.

Победен, Грейди се обърна към нея.

— Всъщност, то наистина те засяга.

— Сторм не ме иска.

— Няма нищо общо с присъствието ти в нашия дом. Става въпрос за сестра ти.

— Лятното небе? — Красивото лице на Смеещия се ручей доби объркано изражение.

— В града се натъкнах на един от виновниците за смъртта й.

Смеещия се ручей застина на място.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Уби ли го? Сторм затова ли е ядосана?

— Не съм го убил… още. Но ще го убия утре, по залез-слънце зад конюшнята. Сторм ме молеше да не приемам предизвикателството, но щом разбрах кой е той, вече нямаше връщане назад.

— Съпругата ти никога не би трябвало да иска подобно нещо от теб — злобно възкликна Смеещия се ручей. — Твое право е да отмъстиш за смъртта на Лятното небе.

— Сторм не мисли така — отвърна Грейди. — Първият й съпруг загина при престрелка и аз й обещах, че ще избягвам насилието.

— Не може да си й обещал такова нещо! — Смеещия се ручей направо се вцепени. — Ти си Тъндър, племето те уважава заради смелостта ти. Враговете ти се страхуват от теб, защото си ловък и безстрашен. Ти не си създаден за фермер, фермерството е женска работа, неподходяща за воин лакота.

— Времената се промениха, Смеещ се ручей. Индианците вече не са върховните владетели на Запада. Като стадо животни ги вкараха в резервати, побиращи два пъти по-малко хора. Правя това, което смятам за най-добро за себе си и за семейството си.

— Но ти си нарушил обещанието си, Тъндър — напомни му Смеещия се ручей. — Утре по залез най-сетне смъртта на Лятното небе ще бъде отмъстена.

— И аз ще съм загубил съпругата си — мрачно рече Грейди.

— Сторм не е жена за теб и никога не е била.

— Това решавам аз — отсече Грейди и отправи към къщата поглед, изпълнен с безнадеждност. — Иди помогни на Сторм за вечерята. Няма да обсъждаме брака ми.

Вечерята беше тъжна гледка. Сторм изчака всички да се нахранят и едва след това седна и тя. После се затвори в спалнята и за първи път, откакто се ожениха, заключи вратата. Грейди побесня от гняв и унижение. Усети погледа на Тим върху себе си и разбра, че ако не съумее да събуди у съпругата си подобаващо уважение, синът му ще го презира. Убеждението, че Смеещия се ручей вече го смята за глупак, го накара бурно да реагира на умишленото предизвикателство на Сторм. Вдигна крак и с добре прицелен ритник с ботуша отвори тънката врата.

Вратата отхвърча навътре, Сторм подскочи, и с изумление се обърна към Грейди. Обзе я страх. Свиреният израз на Грейди я накара да отстъпи, сложила ръка на гърлото си. Познаваше го като сприхав човек, но сега тя беше станала обект на гнева му. Разтреперана го проследи как намести вратата и я затвори. Когато се обърна да я погледне, тя потисна страха си, вирна брадичка и отвърна на погледа му с всичката смелост, която успя да събере.

— Друг път не се опитвай да се заключваш в спалнята ни — проскърца гласът му. — Няма да позволя да ме правят на глупак пред сина ми.

— Трябваше да помислиш за това, преди да приемеш предизвикателството на оня главорез.

— Нямах избор — рязко отвърна той.

— Имаше две възможности. Можеше да го подминеш.

— Знаеш защо приех двубоя с Бул.

— Знам, но това нищо не променя. Ти наруши обещанието си.

— Не съм се надявал, че ще срещна някой от убийците на Лятното небе. Оттогава минаха няколко години.

— Помисли, Грейди, помисли си какво ще причини това на сина ти — умоляваше го Сторм. — Ако не те е грижа за моите чувства, помисли за Тим.

— Късно е за мислене, Сторм. Утре по залез ще се срещна с Бул и ти не можеш да ме разубедиш. Лягай си, скъпа.

— Няма да спя с теб.

— Казах да си лягаш. Няма да те докосна, ако за това се тревожиш. Утре, след като добре премислиш всичко, ще се чувстваш другояче.

— Никога!

Сторм не можа да заспи. За първи път в живота си беше толкова уплашена. Мисълта да загуби Грейди я ужасяваше. Колко пъти ще трябва да оплаква любими същества? Предупреди го, че ще го напусне, ако не се откаже от това безумство, и сега не може да капитулира. В края на краищата, нейният инат не е по-малък от неговия. Ако той настоява да се изправи срещу Бул, тя няма да е тук, когато се върне. Доста глупаво бе от нейна страна да повярва, че Грейди е готов да зареже насилието. Щом веднъж е нарушил обещанието си, следващият път ще му бъде още по-лесно, и пак, и пак… А нещата ще стигнат дотам, че тя ще се страхува да отиде в града с мъжа си, защото току-виж изскочил някой жаден за слава скитник, който да предизвика Грейди.

На зазоряване Грейди стана и скоро след това излезе. Сторм чу далечни изстрели и разбра, че той се упражнява за вечерта. Бул сигурно е прав в предположението си, че Грейди е позагубил уменията си през последните месеци, помисли си Сторм, иначе той едва ли би се упражнявал по това време. Мисълта не беше никак успокоителна.

Грейди не се прибра за обяд и Смеещия се ручей му занесе храна. Когато се върна, отиде при Сторм и запита:

— Защо му причиняваш това? — гласът й преливаше от обвинение.

— Не му причинявам нищо лошо.

— Ти не заслужаваш мъж като Тъндър. Ако го обичаше, щеше да стоиш до него и да го подкрепяш. Това би направила Лятното небе. За сестра ми Тъндър беше безгрешен.

— Аз не съм Лятното небе и никога няма да бъда. Грейди го знаеше, когато се оженихме. Ако е искал копие на Лятното небе, можеше да се ожени за теб.

Смеещия се ручей настръхна в безмълвно негодувание.

— Днес може да е последният му ден на земята.

Ужасна болка преряза Сторм.

— Знам. Молих го да не прави това, но той не иска да ме чуе.

— Така трябва — сърдито рече Смеещия се ручей. — Духът на сестра ми няма да намери покой, докато смъртта й не бъде отмъстена.

— И ти си кръвожадна като Грейди — отврати се Сторм. — Не мога да живея с насилието, не мога да му се наслаждавам като Грейди, така че ще си отида, ако той не се откаже от тази лудост.

Доволната усмивка на Смеещия се ручей съвсем ясно показа на Сторм как тя приема решението й.

— Така ще е най-добре.

Грейди се завърна вкъщи чак следобед.

Устните му бяха свити, очите мрачни, но излъчваха решителност. Стиснатите му челюсти издаваха силно обърканите му мисли. Не искаше да загуби Сторм, но ако отхвърлеше предизвикателството на Бул, щеше да се мрази до края на живота си. Синът му щеше да го мисли за безхарактерен и собствената му съвест щеше да го мъчи цял живот. Отнемат ли му гордостта, мъжът не е добър нито за себе си, нито за семейството си. Нима Сторм не разбира това?

Грейди влезе направо в спалнята, където се преоблече в дрехите от еленова кожа и препаса колана с кобура. Намести го внимателно и го привърза към бедрото си. Последното, което направи, преди да напусне спалнята, бе да напише завещанието си. Оставяше всичко на Сторм с условието да се грижи за сина му до неговото пълнолетие. След смъртта й Тим получаваше наследството. Сложи го на нощното шкафче, за да може Сторм лесно да го намери и тръгна да търси Тим. След като търпеливо му обясни какво става и защо, Грейди потърси и Сторм. Откри я в градината — скубеше бурените с такова ожесточение, че във всички посоки хвърчаха буци пръст.

— Време е — рече той просто.

Тишина. Буца пръст се търколи към него и той внимателно я заобиколи.

— Ще ме чакаш ли?

Тя го погледна.

— Как да те накарам да промениш решението си?

— Вече опита всичко.

— В такъв случай няма да ме завариш, когато се върнеш.

Грейди се намръщи.

— Това е твоят дом.

— Не мога да живея така. Ако Бул не те убие, ще дойдат други, рано или късно.

— Не разсъждаваш разумно, Сторм. След Бул няма да има други, обещавам.

— Както обеща и преди? Сбогом, Грейди. Желая ти късмет.

— Ще се върна. — Той я погледна, сякаш искаше да запомни лицето й. Очите му се спряха на устните й. Боже, как обичаше тези устни! Сладката им сочност го влудяваше. Цял живот нямаше да се умори да ги целува. Точно сега толкова силно му се искаше да ги докосне, че усещаше как възбудата в него нараства.

Сторм вдигна глава и срещна погледа на Грейди. Напрежението помежду им можеше направо с нож да се реже. Когато очите й се плъзнаха, но него, той почувства, че повече няма да издържи и нарочно погледна встрани. Още един такъв поглед, осъзна той внезапно, и ще я грабне в обятията си, ще я отнесе в къщата и ще я люби. А не можеше да допусне това точно сега. Имаше среща на залез-слънце и само собствената му смърт можеше да му попречи да се яви в уреченото време.

Без да каже дума повече, Грейди рязко се обърна и тръгна. Сторм се отпусна на земята, трепереща от студ въпреки топлия априлски ден. Искаше да изтича след Грейди, да се хвърли върху него, да го помоли за последен път да не се стреля с Бул, но не стори нищо. Чу тропот от подковани копита и разбра, че е вече късно. Решителността й нарасна, тя избърса очи и влезе в спалнята.

Сторм реши да не прибира всичките си вещи, надявайки се въпреки всичко, че до залез Грейди ще промени решението си. Сложи някои дрехи в старата пътна чанта и прекара няколко минути в разглеждане на вещи, останали за спомен, след което ги прибра при дрехите. Почувства се ужасно, когато намери завещанието на Грейди, но това само засили решимостта й да си отиде. После застана насред стаята, загледана в леглото и отдадена на спомени за прекрасните мигове с Грейди. Но вече беше твърде късно — прекалено късно. Очевидно Грейди не се интересуваше от нея чак толкова, че да зареже насилието, което я отвращаваше.

— Значи наистина си отиваш — каза Смеещия се ручей, когато Сторм излезе от спалнята с куфар. Тим стоеше наблизо и попиваше всяка дума. Като чу, че Сторм си отива, лицето му се смръщи.

— Тръгваш ли си, Сторм? Няма ли да гледаш как татко убива оня лош човек?

— Не мога да живея повече тук, Тим — Сторм реши да не лъже момчето. Беше твърде наблюдателно, за да не се усети.

— Но аз мислех, че си жена на татко.

— Да, но баща ти изглежда го е забравил. Повече го интересува отмъщението, отколкото семейството му. Но решението е мое, Тим, не обвинявай Грейди.

— Не ме ли обичаш? — попита Тим развълнувано.

— О, Тим, не си мисли такива неща. Обичам те, дори много.

— Тогава защо си отиваш?

— Трябва да го направя заради собствения си душевен покой. Ти имаш Смеещия се ручей и баща си. Аз не съм ти нужна.

— Но аз наистина се нуждая от теб, Сторм. Смеещия се ручей скоро ще си отиде, татко ми каза.

— Ще остана колкото е нужно, Малък бизоне — успокои го Смеещия се ручей. — Остави я, тя не ни трябва. Ти си повече индианец, отколкото бял. Отиде ли си тя, баща ти ще осъзнае, че мястото му е при племето.

Сторм се извърна, неспособна да обори логиката на Смеещия се ручей. Щеше да бъде трудно да изостави Грейди, но за нея бе невъзможно да живее със съзнанието, че всеки момент в Гътри могат да се появят други ужасни мъже от миналото му и да го предизвикат за двубой. Беше все едно да живее върху барутен погреб. Вече загуби един съпруг заради безсмислена стрелба и нямаше да понесе още един любим човек да загине по същия начин. Трябваше да предвиди, че Грейди няма да изостави насилническия живот.

— Сбогом, Тим — каза Сторм и излезе от къщата. Само решителността държеше брадичката й високо вирната и очите й сухи. Сторм смяташе да наеме стая в хотела в града и не знаеше какво да прави по-нататък. Разводът беше една възможност и тя трябваше да се обмисли. Ако накрая с Грейди се разведат, Сторм си искаше земята обратно.

Понеже смяташе фургона за свой, впрегна коня и пое към Гътри. Пристигна чак преди залез, когато Грейди и Бул щяха да се срещнат. Веднага се регистрира в хотела, като се опитваше да не гледа към конюшнята, където щеше да се състои двубоят. Получи стая на втория етаж и нарочно не се доближи до прозореца на малкото помещение, макар че не можеше да спре треперенето на ръцете си, докато подреждаше оскъдните си вещи по чекмеджетата и закачаше роклите си в гардероба. Едва след като приключи със задълженията си, се приближи до прозореца и забеляза потъващото зад хоризонта слънце.

Залезът.

Изведнъж я обзе неизпитван досега безпричинен ужас. Тя изскочи през вратата и се втурна по стълбите надолу. Претича през вестибюла и стъпалата пред хотела с високо вдигнати поли, за да не се спъне. На улицата краката я понесоха неудържимо, задъха се, лицето й почервеня, на устните й имаше само едно име: Грейди. Хората се обръщаха след нея, след мяркащите се глезени, след русата й коса, мятаща се разбъркана на гърба й, но тя не забелязваше любопитството им. Сторм нищо не чуваше и не виждаше. Само едно имаше значение — да стигне до Грейди, преди да е започнала стрелбата. Ако е ранен или, не дай си боже, убит, ще си отиде от този свят с мисълта, че тя не се интересува от него.

Конюшнята беше само на няколко ярда и след по-малко от минута щеше да е там. Лицето й беше червено, дробовете й изгаряха от недостиг на въздух и тя беше пред припадък. Изведнъж отекнаха надалече ужасни гърмежи. Един, после втори, след което настъпи зловеща тишина. Краката на Сторм омекнаха и тя се закова на място. Мъчителното й дишане секна напълно — полазиха я студени тръпки.

Прекалено късно, о, боже, прекалено късно.

По посока на изстрелите започнаха да се стичат хора и тя изостана, забравена, без някой да й обърне внимание, неспособна да върви, неспособна да говори, дъхът й напираше да изригне в гърлото. Накрая в ужасен писък се процеди една-единствена дума:

— Грейди!

Ужасно я боляха краката, но тя отново вдигна полите си и хукна. Следваше тълпата към голото поле зад конюшнята и изведнъж се озова на мястото на действие. Двама мъже лежаха проснати на земята. Нито един от тях не помръдваше, нито даваше признаци на живот, и двамата изглеждаха мъртви. Около тях започна да се трупа в кръг тълпа хора. Някой се наведе да напипа пулс. Едва тогава Сторм събра смелост да пристъпи напред. Хвърли злобен поглед към Бул, преди да съсредоточи цялото си внимание върху другия. Видя бавно нарастващата кървава локвичка под Грейди и се уплаши, че е твърде късно.

Тя си проби път през тълпата и хората й сториха място, някои клатеха глави, други цъкаха с език, явно не одобряваха стрелбата. Тъкмо Сторм коленичи до Грейди и се приближи докторът, раздразнено пуфтейки, задето така набързо го бяха повикали от кабинета. Сторм неохотно се отдръпна, като загрижено го гледаше как търси пулс със стетоскопа си.

— Той… Той…

— Вие жена ли сте му? — внезапно попита лекарят.

— Да, аз съм Сторм Страйкър.

— Съпругът ви е жив, госпожо Страйкър, засега. Ако успея да спра кървенето, ще се оправи. Организмът му е силен и, ако не греша, е в чудесна форма.

— Не бързай, докторе — каза един от зяпачите, — другият умря. Вече с нищо не можеш да му помогнеш.

— Къде е прострелян Грейди? — искаше да знае Сторм.

— Отляво, точно под сърцето. Един-два сантиметра и щеше да е пътник. Щом спра кръвоизлива ще го откарам в хирургията да извадя куршума.

— Сигурен ли сте, че ще се оправи? — запита Сторм притеснено.

— Всичко ще е наред, ако ме оставите да си върша работата и престанете да задавате въпроси.

Сторм прехапа език и докторът продължи да се занимава с Грейди. С крайчеца на окото си зърна шерифа, който говореше с някои от зяпачите, после и с Нат Търнър. Видя, че отнесоха Бул и отново насочи вниманието си към Грейди и действията на лекаря.

— Госпожо Страйкър — Сторм погледна нагоре и видя шерифа да се извисява над нея. — Бих искал да ви задам няколко въпроса.

— Моля ви, шерифе, не сега. Не виждате ли, че съпругът ми е ранен?

— Ще отнеме само минута.

Сторм неохотно се изправи, приковала поглед в неподвижното тяло на Грейди, като се опитваше да се съсредоточи върху това, което й говореше шерифът.

— Какво знаете за случилото се, госпожо Страйкър? Подобни неща са незаконни в Гътри. Веднъж вече предупредих съпруга ви да не създава безредици.

— Грейди не е виновен, шерифе — рече Сторм негодуващо. — Бях със съпруга си, когато господин Търнър и Бул — убитият, се появиха и го предизвикаха.

— Защо съпругът ви е счел за необходимо да приеме? Цялата тази неприятна бъркотия можеше да се избегне, ако беше отказал. Както добре знаете, Страйкър вече участва в едно убийство. Трябваше да избегне това.

— Ще го арестувате ли? — попита Сторм, вцепенена от страх.

— Според господин Търнър, май съпругът ви е виновен.

— Той е лъжец! Аз бях там, когато Бул предизвика Грейди!

— Според слуховете съпругът ви едно време е вилнял с банда размирници. Дори казват, че е бандит, по прякор Размирника. Честно да си кажа, объркан съм. Кой е той?

Сторм се поколеба, опасяваше се да не изтърси нещо, което да навреди на Грейди.

— Не може да се вярва на клюки. Не се доверявайте на всичко, което чуете. Мъжът ми е семеен човек.

— Търнър настоява, че слуховете са верни, но капитан Старк казва, че произхождал от добро семейство, че баща му бил герой. Реших да оправдая съпруга ви поради липса на доказателства, стига да не причини някакви безредици.

— Случилото се днес не е по вина на Грейди, шерифе, кълна се. Търнър иска парцелите ни и е способен на всичко, за да ги получи. Трябва да ми повярвате.

— Честно казано, не знам на кого да вярвам. Лично аз харесвам съпруга ви. Затова и не дадох ухо на слуховете. Но няма да допусна скитници да се навъртат в Гътри и да създават неприятности. Този град не се нуждае от убийци. Гътри е още много млад, нов град. Тук законът тепърва се налага и не искам градът да се прочуе като място на беззакония. Капитан Старк е уважаван човек в областта и щом казва, че съпругът ви е почтен, ще го приема на доверие, докато сам не ме опровергае.

В този момент дойдоха двама мъже с носилка и лекарят им помогна да преместят Грейди на опънатия брезент.

— Извинете, шерифе — рече Сторм, обезумяла от тревога, — но трябва да вървя. Отнасят Грейди. — Без да дочака отговор, тя забърза след носачите.

Лицето на Грейди бе бяло като платно и той изглеждаше така безжизнен, че Сторм едва долавяше бавното надигане и спадане на гърдите му. Обзе я ужас. Не можеше да загуби Грейди, не и сега, не след като се научи да го обича, както никога не бе обичала дори Бъди.

Операцията мина добре. Продължи два часа и доктор Фини излезе от хирургията ухилен до уши.

— Казах ви, че съпругът ви е силен мъж, госпожо Страйкър. Ще се оправи напълно. Изваждането на куршума беше малко сложно, но той го издържа с впечатляващо мъжество.

През двата часа, докато траеше операцията, Сторм крачеше из чакалнята, а главата й се пръскаше от тревожни мисли. Думите на лекаря предизвикаха такъв изблик на благодарност, че всичко, което можа да направи, бе да увисне на врата му, за да не падне.

— Може ли да го видя?

— Може да надзърнете, но той няма да разбере, че сте тук. Още е под действието на силната упойка. Предлагам ви да си отидете у дома и да си починете. Утре вече ще може да говори с вас, макар и за малко.

— Да се прибера у дома? — запита Сторм и в гласа й се промъкна страх. — Искам да остана с Грейди.

— Мисля, че не…

— Моля ви, докторе, трябва да остана. Ами ако се събуди през нощта и има нужда от нещо?

Лекарят въздъхна отегчено.

— Много добре, млада госпожо. Много сте настоятелна. Ще се погрижа да донесат удобен стол, за да си починете.

— Кога мога да откарам Грейди вкъщи?

— След няколко дни. По-добре да остане тук, в случай че се появи инфекция.

Грейди се буди на няколко пъти през нощта от жажда. Не я позна, нито разбра къде се намира, нито си спомни какво го беше довело, тук. Призори Сторм успя да открадне няколко часа непрекъснат сън. Събуди я докторът, който намина да види пациента си рано сутринта, преди да отвори кабинета си.

— Кога ще дойде в съзнание? — попита Сторм, докато лекарят разглеждаше раната на Грейди и сменяше превръзката.

— Трябва да се събуди скоро — рече докторът. — Следете да остане спокоен и да не размести превръзката или пък раната да се отвори. Аз ще преглеждам пациенти в кабинета. Извикайте ме, ако се наложи. — Той прекрачи прага на стаята и се обърна към Сторм. — Жена ми ще ви донесе нещо за закуска.

Грейди започна да дава признаци, че идва в съзнание едва към обед. Замята се из леглото и Сторм трябваше буквално да се бори с него, за да го удържи. Отвори очи, погледна я, без да я разпознае, и пак се унесе.

Все още беше в това полубудно състояние, когато изведнъж вратата се отвори с трясък и в стаята се втурна Смеещия се ручей.

Сторм извърна глава, стресната от дивия блясък в черните очи на индианката.

— Мъртъв ли е? — запита Смеещия се ручей. Бе изпаднала в паника. — Ти си виновна! Това нямаше да му се случи, ако не мислеше само за тебе и за решението ти да го напуснеш. Той е по-бърз и ловък с пушката от всеки друг.

— Смеещ се ручей! Какво правиш тук? Как разбра?

— Тъндър не се върна снощи и усетих, че е станало нещо ужасно. Отидох при шерифа и той ми каза какво се е случило и къде да намеря Тъндър. Мъртъв ли е?

— Не, дори не го и помисляй. Лекарят го оперира и вече се оправя. Всеки момент трябва да се събуди. Къде е Тим? Нали не си го оставила сам?

— Не, Малкия бизон е отвън. — Тя пристъпи към леглото и като видя лицето на Грейди, очите й се напълниха със сълзи. — Защо е толкова блед?

— Загуби доста кръв.

В този момент Грейди се събуди. Погледът му зашари из стаята и накрая се спря върху Сторм, която стоеше до краката му. Първият му опит да проговори излезе неуспешен, но в крайна сметка все пак успя да попита:

— Къде… съм?

— В хирургията на доктор Фини — рече Сторм и се приближи. — Вчера те простреляха. Спомняш ли си?

Грейди изглеждаше объркан.

— Аз…

— Не се мъчи да говориш. Почивай си, ще се оправиш. Искаш ли малко вода?

Той кимна и Сторм му даде глътка от шишето на шкафчето до леглото. Внезапно очите му се присвиха и той я изгледа учудено. Пронизващият му поглед я накара да потръпне в мрачно предчувствие. Той отвори уста, но от нея не излезе и звук.

— Какво има, Грейди?

— Сторм… Не… Искам да си отидеш…

— Какво? — сърцето й заблъска толкова тежко, че заглуши всичко, освен стряскащите му думи. Да не би да се опитва да й каже, че не я иска край себе си? Още ли е ядосан на решението й да го напусне?

Очите му проблясваха като два крехки диаманта и той се помъчи отново да заговори.

— Не искам… Отивай…

— О! — Сторм покри лице с ръцете си. Отхвърлянето я преряза като с нож право в сърцето. Тя рязко се завъртя и изхвърча от стаята, неспособна да понесе тържествуващия поглед на Смеещия се ручей. Ако се беше позабавила, щеше да чуе как Грейди казва:

— Сторм, не искам да си отидеш.

Само Смеещия се ручей чу молбата на Грейди, но за нищо на света нямаше да го признае. Като видя, че той пак заспива, тихо излезе от стаята. Намери Сторм отвън пред вратата, хлипаща в шепи. Смеещия се ручей жестоко й се подигра.

— Изостави го, когато се нуждаеше от теб. Няма причина сега да си с него, чу какво каза.

— Той не знаеше какво говори — защити се Сторм. — Кой ще отгледа сина му?

— Ще продължа да върша това, което правя, откакто умря Лятното небе. Малкия бизон е като мое собствено дете и Тъндър ми принадлежи. Такъв е законът на племето. Трябват ли ти още доказателства?

„Наистина какви доказателства повече?“ — мрачно си помисли Сторм. Грейди каза мнението си и явно не може да я гледа. Тя го нарани и разгневи, изоставяйки го в момент, когато имаше нужда от нея, и сега наистина иска тя да си отиде. В нейно отсъствие Смеещия се ручей с радост ще се грижи за сина му и ще сгрява леглото му.

Смеещия се ручей погледна към Сторм, на чието лице беше изписано всичко. Трепетно очакваше реакцията й. Сбъдваха се всичките й надежди.

— Няма да остана, щом не съм желана — каза Сторм. — Ще уважа волята на Грейди.

— Къде ще отидеш?

— Не знам, но ще измисля нещо. Имам стая в хотела. Двамата с Тим можете да дойдете там. Платена е до края на седмицата. Дотогава Грейди ще се прибере. Предай му… предай му…

Думите не идваха. Какво да каже на мъж, който не я иска? Че го обича? Че всъщност никога не е искала да го напуска? Че само се е опитала да му покаже колко й е неприятно насилието?

— Мисля, че е най-добре да не виждаш Тъндър повече — каза Смеещия се ручей. — Това само ще го разстрои. Аз ще се грижа за него много усърдно.

— Сигурна съм — сухо отвърна Сторм.