Клодин Уолън
Като древна богиня (10)

X

Уенди се стресна, когато чу зад гърба си леко покашляне. Обърна се и погледът й срещна усмихнатото лице на директора Озбърн. Така се беше задълбочила в работата си, че изобщо не го усети, кога е влязъл в стаята.

— Добро утро, мис Килбърн — поздрави я той. — Както виждам, вече сте се захванала усърдно за работа.

— Една археоложка не може да промени навиците си, мистър Озбърн — отвърна му с усмивка и сложи настрана глинения съд, чиито знаци и надписи тъкмо се мъчеше да разгадае.

Това не беше лека задача, тъй като първо йероглифите бяха избледнели доста с годините, и второ, бяха толкова ситни, че се наложи да използва силна лупа, за да може изобщо да разчете нещо.

— Това е глинен съд от епохата на първата династия на фараоните, мистър Озбърн. На този съд и по-точно на материала, от който е направен, дължим намирането на скрития в пещерата храм. — Уенди млъкна, тъй като забеляза нещо в погледа на директора. — Но сега сигурно не сте дошъл да говорите за това с мен, нали?

Той кимна, извади от джоба на сакото си един телекс и й го подаде.

— Току-що пристигна, мис Килбърн. Изпратен е от д-р Нортън и изрично е адресиран до вас. Реших, че трябва веднага да ви го донеса. Както ще разберете от него, д-р Нортън ще се завърне един ден по-рано. Това ще ви зарадва, нали?

— Разбира се — отвърна смутено Уенди и хвърли бърз поглед на текста.

При това не забеляза, че Озбърн се подсмихваше лукаво. Той не можеше да проумее как е успяла за толкова кратко време така да задълбочи връзката си със Стив.

Зарадвана, Уенди препречете съобщението. Утре сутринта Стив пристигаше в Лондон! По-рано, отколкото се очакваше първоначално. Сърцето й затуптя лудо при мисълта, че най-после самотата й ще свърши.

— Може би би било добре, ако отидете от къщи направо на летището и да вземете с колата си д-р Нортън, мис Килбърн — предложи усмихнат Озбърн. — В края на краищата той има право да бъде посрещнат от най-близката си сътрудничка.

— Разбира се, че ще го направя — обеща Уенди, полагайки доста усилия, за да обуздае възбудата си пред него.

Той вероятно се питаше, какво ли я е прихванало, че така внезапно бе станала толкова нервна.

— Добре, значи мога да разчитам на това — директорът се цакани да си тръгва. — Предайте му, че трябва да дойде в кабинета ми колкото се може по-бързо, щом самолетът се приземи. Имам да обсъждам с него разни неща…

Уенди кимна и отново се зае с глинения съд. За разлика от преди, този път й струваше доста усилия да се съсредоточи в работата си по разчитането на надписите. Вероятно, защото непрекъснато си мислеше само за Стив. Погледна часовника на ръката си. „Да се надяваме, че този ден скоро ще свърши.“ Буквално я обхвана треска от нетърпение да се хвърли в обятията му.

Видя го да стои на вратата на спалнята и погледът му беше отправен към нея. Тя лежеше гола на леглото си и наблюдаваше как се съблича бавно. След това легна при нея. Пръстите му докосваха вече разгорещената й кожа, накараха я да потръпне конвулсивно, да настръхне цялата. Уенди се отпусна назад и затвори очи, почувствала, че той подновява ласките си. Беше едно неописуемо усещане.

Ръцете й се протегнаха към него, за да го притисне към себе си, да не го пусне никога… Внезапно фигурата на Стив започна да избледнява, да се смалява…

Уенди се стресна и неспокойно се заобръща насам-натам, докато най-накрая отвори очи.

Тревожно се огледа из стаята. Едва след няколко минути осъзна, че будилникът й я беше изтръгнал от съня, и че страстната прегръдка със Стив беше само един блян. Но какъв блян! Все още бе настръхнала цялата…

Изключи будилника и въздъхна. „Колко хубаво би било, ако този сън беше реалност!“ Утеши се с мисълта, че още днес щеше да лежи в обятията му. Беше крайно време да си вземе душ и да се облече. При интензивното движение по улиците на Лондон, трябваше да побърза, ако наистина искаше да пристигне навреме на летището.

Тъй като днес за Уенди беше един особен ден, естествено тя избра в унисон на настроението и тоалета си. Реши да си облече една рокля с елегантна странична цепка, която откриваше част от бедрото й. Искаше й се да предложи приятна гледка пред очите на Стив, които в последно време са се нагледали само на пясък и руини.

Трябваха й цели двайсет минути, за да се изкъпе, да се облече и след това да оправи за последен път прическата си. После напусна жилището си и се затича надолу по стълбите към паркинга, където се намираше колата й. Двигателят не запали веднага след първия опит, а едва втория път. Уенди още веднъж провери набързо, дали пътят е свободен, преди да завие от паркинга към главната улица, и увеличи скоростта. Всъщност не би трябвало да има никакъв проблем да стигне навреме до аерогарата. Но за всеки случай тя избягваше участъците с претоварено движение и се отклоняваше по странични по-спокойни улици.

Най-после се появиха първите пътеуказатели, сочещи към летището и няколко минути по-късно тя зави към един от многото паркинги, запазени за пътници и посрещачи. Слезе и забърза към огромната зала. Когато влезе в нея, веднага погледна към информационното табло, отразяващо всички полети. Установи, че самолетът щеше да кацне с четвърт час закъснение, така че й оставаше достатъчно време да седне в едно от многобройните бистра и да изпие едно кафе.

След това се отправи към сектор 12, където трябваше да се приземи самолетът от Египет. С облекчение въздъхна, когато на таблото над нея започна да свети надпис с жълта светлина. Това означаваше, че точно в този момент машината се приземяваше. Сега вече не трябваше да чака дълго. Най-после щеше да може да прегърне Стив.

Взря се в пистата за кацане и забеляза към самолет да потегля автобус, за да вземе слизащите пътници. Помъчи се да открие между тях Стив. Разстоянието обаче беше твърде голямо, за да се различат лица. По неволя трябваше да изтрае още няколко минути.

Уенди се подсмихна при мисълта, каква ли физиономия щеше да направи той, след като минеше митницата и изведнъж я видеше да стои пред него. Усети как сърцето й започна да тупти ускорено.

Погледна още веднъж неспокойно часовника на ръката си. „Ами да, когато преди няколко дни пристигнах в Лондон на митницата доста ме забавиха при проверката на багажа. Сигурно Стив сега има същия проблем. Чаках го толкова дълго, ще издържа още малко.“

Най-после автоматичните врати на сектора за митническа проверка се отвориха и първите пътници влязоха в залата. Както обикновено, бяха се струпали много посрещани, за да поздравят с добре дошли онези, които очакваха. Уенди трябваше да се провре доста напред, за да може да обгърне с поглед всичко пред себе си, но Стив все още не идваше. Забеляза как един млад мъж беше посрещнат и бурно прегърнат от приятелката си. „Как бих искала да съм на нейното място“ — мина й през ума.

Отново се изправи на пръсти и се огледа за Стив, но той все още не се бе появил. „Дали при митническата проверка не са възникнали неочаквани проблеми?“

Стив не беше и при пасажерите, които напускаха сега митницата. Постепенно Уенди ставаше все по-неспокойна. „Защо, за Бога, се бави толкова дълго? Ето, повечето пътници вече излязоха, а от него няма никаква следа?!“ — питаше се трескаво.

В първия момент изобщо не осъзна, че по радиоуредбата извикаха името й. Едва при втория път чу, че канеха мис Килбърн при гишето за информация.

Хиляди мисли минаха през ума й, докато въздишайки се обърна и се заоглежда за въпросното гише, което за лош късмет не се намираше далече от нея. Погледна още веднъж нататък към сектора за митническата проверка, от която тъкмо излизаха последните пътници.

„Стив! Това извикване трябва да имаше нещо общо със Стив. — Тя изпадна в паника. — Защо, за Бога, ме викат при гишето за информация? Това може да означава само, че…“

— Аз съм Уенди Килбърн — представи се на една млада жена в униформа зад прозореца на гишето. — Току-що чух името си по високоговорителите.

— О, да, мис Килбърн — каза любезната служителка. — Имаме телекс за вас.

— Телекс ли? — попита Уенди изненадано.

Вече подозираше лошата новина. Тя бързо го взе и погледът й пробяга по редовете.

Обична ми Уенди, за съжаление ще мога да летя едва със следващия самолет, тъй като имах да уреждам тук още нещо важно. Нещо, което съвсем не бих искал да отлагам. Моля те, прояви разбиране за това, че едва утре ще пристигна.

С цялата си любов

Стив

„Той трябва да е полудял!“ Уенди не можеше да повярва на това, което прочете.

— Ах, така значи! Господинът имал да урежда още нещо! — измърмори тя ядосано.

Беше готова да се разплаче. Завладя я безкрайна мъка. „Добре, Стив може наистина да има причина, за да отложи пътуването с един ден. Но защо не ми е съобщил това по-рано? При последния телефонен разговор ме увери, че пристига днес. Какво, за Бога, се е случило само за няколко часа, че е променил съвсем плановете си? Той все пак знае, че в Лондон го чака някой. Някой, който съвсем няма да е доволен от тези общи приказки в телекса.“ Тъкмо това накара Уенди да се замисли, тъй като тя просто не можеше да проумее нищо от текста.

Прибра листчето в джоба си. По лицето й бе изписано разочарование. „Но каква е ползата да се ядосвам? Стив сигурно си има причини, за да отложи в последния момент пътуването си. Надявам се те да бъдат достатъчно убедителни…“