Катрин Харт
Страст (12)

12.

Чарити почти нямаше време за ежедневните грижи, като например да си глади прането, да работи в зеленчуковата градина, да наглежда малките пиленца и патенца, които току-що се бяха излюпили, или просто да си изрязва ноктите на краката, преди да са станали орлови. Тези неща вършеше, когато имаше сили или, когато успееше да се възползува от случая, за да отдели малко време.

Ето защо тя набързо си миеше косата при изгрев под ледената струя от кухненската помпа, без дори да си дава труда да я топли на печката. Мъжете скоро щяха да пристигнат на закуска, а тя още не бе я приготвила, поради което се чувстваше особено притеснена.

Тя се бе навела с насапунисана глава, неудобно пъхната между чучура на помпата и легена под нея, готова да я изплакне, когато внезапно дръжката на помпата се счупи. Дръжката просто се строши, тупна като камък, повлече ръката й и я цапна по главата като с чук.

Тя изруга — здраво и продължително. Ругаеше, като изхвърли отчупената желязна дръжка през кухненския прозорец, който по това време се случи затворен, и стъклото се разпиля на много парченца. Ругаеше, докато подскачаше около масата, покрила с ръка туптящата цицина на главата си, а с другата бършеше сапуна от смъдящите я очи. Ругаеше, като не можа да си намери кърпата, и продължи да ругае, когато я намеря мокра на пода. Ругаеше, когато по гърба й потече вода и гъделичкащи мехурчета, които, като се стичаха навсякъде, намокриха тънката й камизолка, която залепна по тялото й.

А когато свършиха ругатните за обикновени, ежедневни, влудяващи неща, тя започна да проклина Джони за това, че е умрял. Че я е оставил сама и самотна. Че не я е взел със себе си. Че не се е борил по-усилено, че не е останал жив по-дълго време, че не бе тук да поправи проклетата, гадна, тъпа дръжка на помпата!

Люк я откри сгушена на пода и силно разтреперана. Тя удряше с юмруци и ругаеше гърлено, колкото й глас държи.

— Проклет да си, Джони! Проклет! Трижди проклет! Мразя те! Мразя те! Мразя те! О, боже! Обичам те! Толкова те обичам! Да се продъниш в ада, дано! О, Джони! По дяволите!

Силни, мъчителни ридания разтърсваха крехкото й тяло и в началото Люк помисли, че тя плаче, та се къса. Но когато клекна до нея и непохватно се опита да я успокои, видя, че по сухите й мигли нямаше и следа от сълзи. По бузите и врата й се стичаше студена вода, но очите й бяха болезнено сухи в зачервените орбити.

Тялото й ужасно се тресеше, но щом Люк се опита да я сгуши в обятията си, Чарити се дръпна и се изправи, после със залитане прекоси кухнята. Като бутна Мейно от пътя си към вратата, тя едва не падна по стълбите на верандата, спря се на второто стъпало и повърна.

Зад гърба й двамата мъже си размениха тревожни погледи.

— Какво, по дяволите, става? — попита Люк тихо и кратко. Две бръчици се врязаха в челото му, когато забеляза счупения прозорец и мократа бъркотия по пода.

Мейно просто сви рамене и каза:

— Болката й се трупа в нея и тя трябва да намери отдушник. Скърби, но не може да плаче.

Люк се ужаси.

— Дори на погребението?

— Тя бе на легло, когато погребаха мъжа й, и самата тя бе с единия крак в гроба, за да го оплаква.

— Тя не може да не е плакала някой път оттогава — нощем или когато никой не я гледа.

Мейно само поклати глава.

— Не, никакви сълзи. Никакво облекчение и никакъв лек — той погледна към изцапаната Чарити, все още наведена през парапета. — Само страдание, което изобщо не облекчава.

— И от седем месеца е така?

— По-скоро от осем.

Люк изказа на глас мислите и на двамата.

— Не е естествено.

Мейно само кимна в знак на безмълвно съгласие. Като въздъхна от безпомощен гняв, Люк изсъска:

— А няма ли някой, който да направи нещо, за да й помогне? Тя наистина не може да продължава така повече. Господи! Тя е кожа и кости. Очите й са като две прогорени дупки в одеяло. Скръбта и омразата жива я ядат! По дяволите, тя дори го проклинаше, че е умрял!

— Това е първото нормално нещо, което прави, освен че иска мъст срещу нападателите.

— Нормално? Това, че го мрази, задето е умрял, ти наричаш нормално?

— Помисли, Стърлинг. Той я напусна. Тя оживя. Тя трябваше да продължи да живее, да страда и душата й да кърви. Там, където е, съпругът й не чувствува болка. Тя му завижда за това. Тяхното неродено дете живее с него. Той може да го вижда, да го докосва, познава го. А тя не може и това разкъсва сърцето й. Тя го обича и го мрази. Скърби за него, но и му завижда. Копнее по него, но не може да прекоси пустотата и да го намери. Не може да умре, не може и да живее. Не може да плаче, но не може и да се смее. В този живот всяко нещо има две лица, две гърла трябва да се хранят. Чарити трябва да се научи да дава и на двете, да се обръща и в двете посоки. Ако не се огънеш, ще се счупиш, ако не се предадеш, ще страдаш непосилно.

— Като знаеш всичко това, не можеш ли да й помогнеш, преди да е свършила със себе си? Не можеш ли да й го обясниш?

— Не би ме послушала, както и теб, както и приятелите си от града. Решила е да затваря очи, а с тях — и сърцето си.

— Сигурно има някой, който да я накара да слуша и да й покаже, че си вреди.

Мейно се поколеба, преди да се реши да каже.

— За едно нещо съм се сетил, но тя може да не се съгласи.

— Какво? При това положение всичко си струва да се опита.

— В племето на майка ми, онези, които познаваш като арапахо, има един много мъдър възрастен мъж. Той е шаманът на племето, Гадателят на сънища. Може би той може да й помогне, ако е още жив и ако можем да убедим Чарити да се съгласи да се види с него.

— Знаеш ли къде можем да го намерим?

Устата на Мейно се изкриви в подигравателна усмивка.

— Затворените в резервати не се намират трудно. Те си седят на едно място и чакат да умрат — сребристите му очи се стрелнаха към Чарити, която отпуснато седеше на стълбите. — Това прави и тя в сърцето си — чака да умре.

— Ти оседлай конете. Аз набързо ще взема някои неща за Чарити и ще й кажа, че заминаваме.

— Може би ти предстои битка. Тя е упорита жена и не виждам как доброволно ще се съгласи на това — предупреди го Мейно.

— О, ще се съгласи — обеща мрачно Люк. — Ако все още иска моята помощ и да отмъсти на убийците на съпруга си ще се съгласи.

Като използуваше помпата навън в двора, Чарити си изплакваше косата, когато Люк се приближи.

— Трябва да поговоря с теб.

С глава под водната струя, тя промърмори нещо, което прозвуча като съгласие, и Люк трябваше да се задоволи с това засега. Той нетърпеливо я чакаше да свърши, като я наблюдаваше как се навежда настрани, събира в ръка кичури блестяща руса коса и я изстисква от водата.

Изведнъж осъзна какво така втренчено гледа. Утринното слънце огряваше мократа й глава и позлатяваше дългите развети кичури. Мокра, косата й бе наситено златисторуса и се спускаше, права и дълга, до кръста, когато тя най-после се изправи и се обърна към него. Суха, разпусната, тази коса би била изключително красива. Защо Чарити не я направеше на някаква по-свободна и очарователна прическа? Защо нарочно искаше да изглежда безинтересна и непривлекателна? Това друг начин за прикриване ли бе, както очилата?

— Мога да ви приготвя закуската след около половин час, ако ти и Мейно се върнете вкъщи тогава. Съжалявам за закъснението — като скръсти ръце пред себе си, стараейки се да прикрие измръзналите си гърди и мократа черна риза от погледа му, Чарити нищо не спомена за странното си избухване преди минути, а само прибави: — Предполагам, че трябва да се погрижа да се поправи дръжката на помпата и прозореца.

Люк остана с впечатлението, че тя би предпочела да забрави, че се е случило нещо толкова неудобно.

Той тъкмо отвори уста да й каже за предстоящото пътуване до резервата на арапахите, когато зърна голата й шия, и всички мисли се изпариха от ума му. Винаги в негово присъствие тя носеше рокли, високо около врата, или шалчета, които скриваха шията й. Люк предполагаше, че тя го прави от скромност, сега разбра причината.

Ръцете му се протегнаха към нея не по собствено желание. Като скована, с огромни и изплашени очи, Чарити наблюдаваше и чакаше, неспособна да диша и да мига, докато грубите му пръсти опипваха яркия белег, който опасваше гърлото й. Лицето на Люк се изкриви от ярост. Очите му заискряха под смръщените вежди, ноздрите се разшириха, а устните му се свиха от яд и образуваха тънка цепка.

В отговор на този неочакван и внезапен изблик на гняв у човек, комуто имаше доверие, Чарити се уплаши. „Не!“ Устните й безмълвно произнесоха думата, тази едничка сричка туптеше в плътта й под пръстите му, но звук не се чу. Когато се опита да отстъпи назад, по-далеч от него, той обгърна с ръка врата й и спря отстъплението. Нежно и многократно прокара палец по дълбоката рана.

— Кой ти стори това? — запита той, като процеждаше думите през стиснатите си зъби.

Тя само стоеше пред него и силно трепереше. Ако нещо можеше да го ядоса повече, това бе безпомощното й треперене.

— Някой от тях ли беше, Чарити? Някой от онези, които убиха съпруга ти? — тя едва кимна.

Люк се ядоса още повече.

— Кажи ми!

Погледът й диво зашари край него, зад него, после пак се спря на него, сякаш го молеше да я пусне.

— Кажи ми! — повтори той твърдо, с равен глас.

— Той… той… ме… поряза! — заекна тя. След като с трепет си пое дълбоко дъх няколко пъти, под въздействието на втренчения поглед на Люк, който нежно я придумваше, сякаш искаше да накара думите да излязат от устата й, Чарити тихо призна: — Той не ме пускаше при Джони. Държа ме. Причини ми болка. Смя се.

— Насили ли те? — макар че бе казала, че мъжете са убили съпруга й и нероденото й дете, Чарити никога не бе обяснила как точно е загубила бебето. А Мейно и да знаеше, не бе пожелал да говори за това. Изведнъж Люк почувствува, че трябва да знае. Дали уплахата, че вижда съпруга си убит, или ужасът, че й прерязват гърлото, е причина тялото й да изхвърли детето? Дали я бяха били и с това бяха причинили помятането? Или бе по-лошо, както подозираше Люк? Дали някой — или повече от тия копелета — я бе изнасилил?

Тя отново кимна, но не можа да проговори. Под палеца си той почувствува как тя се мъчи да преглътне и стреснат осъзна, че пръстите му несъзнателно се бяха стегнали около врата й. Той ги разхлаби, но не я освободи напълно.

— Само той ли беше?

Сега тя рязко поклати глава.

— Не — със зъби прехапа долната си устна, за да не трепери.

Той чакаше, а смарагдовият му поглед настояваше за отговор.

— Колко от тях те насилиха, Чарити?

— Всички! Всички! Всички! — отговорът й бе започнал с шепот, но завърши с дрезгав вик. — И шестимата, по ред! Те всички ме обладаха, Стърлинг. Това ли иска да знае извратеното ти съзнание с неговото болезнено любопитство? Доволен ли си сега?

Очите й бяха затворени, сякаш да задържат сълзите, но нито една не потече през стиснатите мигли. След това, което каза Мейно, Люк се съмняваше, че там има скрити сълзи, а му се искаше да има. С изпънат врат тя се стремеше да се освободи от ръката му, а своите бе подпряла на гърдите му, за да го отблъсне.

— Съжалявам — след това, което тя бе преживяла, след това, което насила я накара да признае, извинението му прозвуча печално неуместно. — Чарити, съжалявам.

Очите й изведнъж се отвориха, гневни и излъчващи хиляди смесени чувства.

— Не ме съжалявай, Люк! — настоя тя. — Да не си посмял да ме съжаляваш! Научи ме, помогни ми, дай ми уменията и знанията си, но си задръж съжалението.

— Ще ти помогна, Чарити — увери я той сериозно и се сети за какво щеше да говори с нея в началото. — Искам да ти помогна, също и Мейно. Затова заминаваме, щом се облечеш и подготвиш за път.

— Заминаваме? — запита тя, объркана от привидната промяна на темата. — Защо? Къде?

— Имай ми доверие, Чарити. Всичко ще е наред. Обещавам.

Тя веднага настръхна.

— Да ти имам доверие ли? — повтори тя. — Когато се оставих да ме научиш да яздя, имах мазоли и мускулна треска седмици наред, същото се повтори и с уроците по стрелба. Същото сляпо доверие ми струваше очилата. И след като се закле, че ще внимаваш, отиде в Додж и ми купи пола за яздене и панталон, без да ти пука, че е неприлично. Какво ли ще ми струва, ако ти се доверя този път?

Усмивката му бе малко тъжна и много загадъчна, като свали ръка от врата й и прекара пръсти през копринените коси, които падаха като сноп слънчеви лъчи. Когато промърмори, отговорът му не я успокои.

— Малко сълзи, надявам се, и няколко призрака.

 

 

— Мейно, не искам да правя това! Люк, Люк, не ме карай да изживявам това. Страх ме е. Наистина ме е страх — Чарити поделяше вниманието и забележките си между двамата мъже, които вървяха от двете й страни, придружавайки я до шатрата на стария шаман. Изведнъж тя разбра какво чувствува човек, когато отива към гилотината.

— Кураж, Чарити! Не искаш старецът да мисли, че се страхуваш от него, нали? Можеш да го нараниш — това бяха думи на Люк, който не искаше да й покаже колко несигурен бе самият той относно цялата работа.

— Дали ще го нараня е последната ми грижа точно сега, Стърлинг! — отвърна му тя с ненавистен поглед заради явната липса на съчувствие.

— Е, Чарити, знаеш, че няма да ти причини болка. Той е лечител. Мислех, че го хареса, когато се запознахме и прекарахме половината от вчерашния ден в разговори. Ти не беше толкова обезпокоена, когато се върна от палатката му.

— Да, но тази работа със семената от кактус и сънищата… Това наистина ме плаши. Ами ако сбъркаме нещо и аз не се събудя? Ами ако се заплета в някой от тези сънища и не мога да се освободя?

— Това е само сън, просто няколко безобидни сънища — увери я Мейно.

Люк несръчно я потупа по рамото.

— И как няма да се събудиш? Това е глупаво.

— Лесно ти е на теб! — изпръхтя Чарити недоволно. — Няма ти да бъдеш беззащитен в ръцете на тоя стар магьосник — лечител.

— Дрън, дрън… — възкликна Мейно, забравил в момента достойното поведение на индианец. Той бързо се огледа да види дали някой не го е чул. — Каквото и да правиш, не го наричай така нито пред него, нито пред другите. Той е шаманът на племето, нещо като свещеник, а не магьосник — лечител.

Тя смръщи нос и предизвикателно го попита:

— Можеш ли честно да се изправиш и да ми кажеш, че понякога той не прилага някои мистични, може би вълшебни, но определено неестествени начини?

Понеже Мейно замълча и не отговори, Чарити кимна.

— Така си и мислех — каза тя кратко, като се чувстваше хем проницателна, хем безхарактерна.

— Чарити, я си прибери устната, преди да се спънеш в нея. Мейно и аз ти обещахме да сме до теб през цялото време — Люк изведнъж забеляза, че долната й устна, която бе нацупена и издадена привлекателно, бе наистина очарователна. Защо ставаше така, че колкото пъти я погледнеше, откриваше по нещо, за което да й се възхищава, нещо, което му изглеждаше привлекателно, направо хубаво? Първо очите й, после краката и косата, сега устата й. А да не говорим за смелостта й!

— Ще ми държиш ли ръката, Люк? — тя се обърна към него с умоляващ поглед. — А ако умра, ще се погрижиш ли да ме погребат до Джони?

Той се закова на място и я дръпна. Като я хвана за раменете, почти я разтърси.

— Слушай добре, госпожо! Да не говориш повече така! Чуваш ли? Ще ти държа проклетата костелива ръка, ако от това ще ти стане по-добре, но да не си споменала пак за умиране! Или не възнамеряваш да живееш и да се погрижиш нападателите ти да получат справедливо наказание?

— Наказанието на Чарити? — замислено каза тя, а в ъгълчетата на очите й заигра полуусмивка. — Да, това наистина звучи многообещаващо, нали?

— Наказанието на вдовицата — Мейно подхвърли тихо и почтително. — Родено в най-потайните кътчета на женския ум — полъхна ги хладен ветрец, безпричинен и внезапен, който веднага изчезна, сякаш думите на Мейно бяха призовали духовете — събудили ги бяха от дълбокия им сън, за да привлекат вниманието им.

Люк потръпна, Мейно загрижено се намръщи, а Чарити се усмихна загадъчно.

 

 

Сънищата! Чарити никога не бе имала такива ясни сънища! Цветните изкривени образи се носеха около нея — не в главата й, както може би си бе представяла, а около нея — заобикаляха я. Всичко изглеждаше съвсем действително. Не, повече от действително! Беше по-голямо и по-силно от нормалното. Дори имаше усещане за мирис. В предишните си сънища никога не бе помирисвала нещо, поне тя така смяташе.

Всичко започна много хубаво, със сменящи се образи от детството. Тя се видя като дете, някак си тя отново бе това дете със златисти къдрици и огромни сини очи. Господи! Бе пак на осем, покачена на клоните на старата ябълка, откъдето не можеше да слезе сама, сълзи се стичаха по бузите й, докато чакаше Зоуи да изтича вкъщи за помощ. О! Ей я Зоуи, мотае се, с отвратителна усмивка на лицето и без намерение да доведе помощ за Чарити. Ами че тя почти долавяше изпълнените с ревност мисли на сестра си!

А ето я и мама, тя я вика и се тревожи, защото се мръква и Чарити я няма. Тази вечер Зоуи яде бой, защото бе забравила да каже къде е Чарити, натупаха и Чарити, първо, защото се бе качила на дървото и изплашила мама, и, второ, защото си бе скъсала роклята.

О! Ето и Джони, като по-млад. Образът му бе кристално ясен и два пъти по-скъп сега. Той бе на цели петнадесет години и много наперен. Ето ги двамата, седнали на брега на поточето под сенчестите клони на дърветата. Ловяха риба и Чарити се бе нацупила с отвращение, докато слагаше на куката един гърчещ се червей за стръв. Без предупреждение, Джони се наведе и я целуна. Червеят, забравен, падна в скута й.

После Чарити се видя изправена пред олтара на старата църква, облечена в снежнобяло и почти разтреперана от вълнение. До нея Джони полагаше върховни усилия да не издаде собственото си притеснение. Зад тях приятели и роднини се усмихваха и подсмърчаха, като наблюдаваха двамата млади как полагат брачна клетва. Това бе щастлив и сияен момент, изпълнен с обещание и любов.

Обзе я лошо предчувствие и Чарити настръхна. Нямаше ги ярките цветове — гъста, виеща се сива мъгла ги бе отнесла и Чарити се сви в себе си и затрепери от страх. „Не!“ — извика тя и в съня си, и вън от него. Колко странно, че можеше да бъде и на двете места наведнъж. Когато се свиваше от някое надвиснало зло, чуваше как шаманът я напътствува със спокойния си напевен глас и усещаше пръстите на Люк да стискат нейните за успокоение и утеха.

И колко чудно, че вече не й трябваше Мейно да превежда индианската реч на шамана. Някак си, колкото и удивително да бе, Чарити изведнъж започна да разбира всяка негова дума. О, какво чудо са сънищата!

Внезапно от мъглата изскочи някакъв образ! „А-а!“ ужасеният й писък и отвратителният смях на мъжа отекнаха в ушите й. Думите на шамана се чуха слабо.

— Овладей образа, момиче. Накарай го да прави каквото пожелаеш.

Смеещото се лице на Кътър се изкриви, щом Чарити пожела да го прогони. Преди образът да изчезне напълно, тя забеляза гърлото, ловко прерязано, и безкръвното лице над него.

Появиха се и другите убийци. Наредени в кръг около нея, изпълняваха някакъв зловещ танц. Там, където трябваше да са телата им, Чарити забеляза само променящи се форми, като прозрачни завеси, подухвани от вятъра. Но лицата им се появиха пред нея с увеличени размери. Тя разпозна всички. Инстинктивно се опита да се отдръпне. Гласът й бе изневерил и се чуваше само жалък хленч.

— Унищожи враговете си, жено! С ума си ги унищожи — тя чу и изпълни заповедта на шамана.

Едно по едно лицата се стопиха, но преди това всяко се промени по някакъв начин. Хубавият Данди вече не бе привлекателен, лицето му бе страшно — сбръчкано и окървавено. Онзи на име Джеб имаше дупка в средата на челото си. А лицето на Уайти бе насинено и подпухнало до неузнаваемост. Чертите на Бронк бяха изкривени, сякаш сгърчени от болка.

Сцената на съня се промени. Сега Чарити се гърчеше от болка, а измъчените й писъци се носеха в нощта. Тя отново изживяваше онова ужасно насилие, онзи безкраен кошмар! Бе толкова действително! О, боже! Болката!

— Болката е в съзнанието ти. Тези мъже от сънищата не могат да ти навредят — чу тя гласа на стареца. — Виж ги, разгледай ги внимателно. Виж как са облечени, цвета на очите им, конете, които яздят. Отбележи всичко необикновено у тях.

Докато говореше, болката изчезна, писъците й стихнаха. И сега сякаш целият епизод бе замръзнал във времето и тя го разглеждаше с вцепенение. Бе мислила, че си спомня ясно тази нощ и че няма да забрави нито един мъчителен момент. Но сега видя и това, което притъпените от болка сетива бяха пропуснали. Малки подробности, които щяха да й помогнат да намери тези мъже.

Джеб, оня, с липсващите два пръста на лявата ръка, който първи я хвана, на врата си имаше бяла бенка с формата на диамант. Как не я бе забелязала? А Данди имаше брадавица на задника си, която не се виждаше, освен ако не си е свалил панталоните. Той яздеше апалуса — кон с характерни белези, което улесняваше преследването. Кътър изглеждаше особено увлечен в ножа си, отнасяше се с него като с любовница, дори му говореше, когато наоколо нямаше кой да забележи. Той бе грозен и приличаше на луд.

Едното око на Уийзъл се кривеше навътре към тънкия извит нос. Където и да отидеше Уайти, щяха да го забележат и запомнят с широката ивица бяла коса в иначе тъмнокосата му глава.

Седлото на Бронк бе от черна кожа, украсено с испанско сребро. И сега в това странно безболезнено състояние Чарити внимателно го огледа. Ако никога не откриеше другите, то тя непременно трябваше да открие Кътър и Бронк. Тя ги искаше всичките, и шестимата мръсни негодници, но щеше да преследва Кътър и Бронк в продължение на пет-десет години и до края на земята, ако се наложи, за да им отмъсти за тази нощ в ада.

Без предупреждение сънят изтръгна властта от нея: Болката бе толкова неочаквана и силна, че дъхът й секна. Тя се изви като дъга, безмълвно и безпомощно, и последното нещо, което забеляза, преди да потъне в блажено забвение, бе ухиленото лице на Бронк, надвесено над нея, и забитите му шпори, които разкъсват нежната й плът.