Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (21)

Двадесет и първа глава

Сара беше цялата кална. При това и далеч по-уморена, отколкото очакваше, но това беше първият й ден, прекаран на открито, откакто се бе възстановила. Слънчевото и топло време се бе обърнало в дъжд.

Като хвърли последен поглед към храста, който бе посадила, тя си тръгна към къщи под ситния дъжд, замислена за жената, която никога не беше виждала, но която бе изиграла толкова важна роля в живота й.

Луиза бе умряла млада. От малкото, което бе чула, Сара знаеше, че горкото момиче едва бе започнало да трупа житейски опит.

Така и не помисли, че самата тя е много по-млада, отколкото е била Луиза, и също й липсва житейски опит. Нито пък че няма как да го придобие, след като се бе омъжила за човек, който очевидно не знаеше какво да прави с нея.

Влезе в къщата и спря, за да закачи палтото зад кухненската врата. Косата й беше мокра, тъй като бе излязла без шапка, а обувките й бяха фатално повредени.

— Естер, имаш ли нужда от нещо от града? — провикна се Сара, докато развързваше жалките кални дрипи. — Реших да отида да купя някои неща. — Обувките бяха само извинението, от което се нуждаеше. Откакто бе огледала къщата, копнееше да направи нещо с тъмните стени, мебели и подове в този мавзолей. Домът беше прекрасен, но щеше да стане още по-уютен, ако внесеше в него няколко по-свежи краски.

През кухненската врата долиташе тънкото хихикане на Естер и плътният, наситен смях на Молси.

— И кое е толкова смешно? — Още щом влезе в затоплената стая по чорапи, долови аромата на супа и кафе.

— Тя си отиде — изхихика Молси.

Озадачена, Сара местеше поглед от едната жена към другата.

— Онази жена — засмя се Естер. — Събра си багажа и си тръгна, без дори да каже „довиждане“. Това не е ли срамно? — Набръчканото лице бе сдържано, както винаги, но избледнелите старчески очи святкаха като два сини ахата.

— Но защо? Да не би… Да не би Джерико да я е отвел някъде?

Сара седна на дървената пейка и разпусна косата си върху раменете, за да изсъхне, докато Молси й наливаше чаша кафе. Обикновено никога не разпускаше косите си извън стаята си, а още по-малко в кухнята, но в този дъждовен ноемврийски ден това й се стори съвсем приемливо.

— Ммм. Имах нужда от това — каза тя е въздишка, като обхвана горещата чаша е длани, за да се наслади на топлината и аромата.

Бриг отвори вратата и Естер замахна с престилката си към него.

— Да не си посмял да влезеш тук! Марш! Отивай вън, където ти е мястото!

Сара с усилие потисна усмивката, когато старата жена хвърли след него една бисквита, останала от закуската.

— А сега кой ще ми каже какво се е случило с Айвидейл?

— Ще ти кажа. Тя си отиде. Тюби дойде и я отведе преди не повече от половин час.

— Тюби?

— Мистър Търнбайфил. Той беше Тюби, когато се промъкваше в килера ми да краде шунка за стръв.

Сара не можеше да си представи Рейф Търнбайфил да краде шунка с каквато и да било цел, но далеч повече я интересуваше защо бе отвлякъл Айвидейл, ако изобщо я беше отвличал.

— Къде отидоха те? Какво ще прави с нея?

— А кво прави един мъж с такваз жена? — Молси извъртя очи към тавана.

— По този въпрос нищо не мога да добавя — каза Естер и двете отново избухнаха в смях. Сара се запита дали не се бяха почерпили с брендито на Джерико.

— А сега какви са тези приказки за пазаруване? Мис Сара, пак ли си боса? Кълна се, че ще хванеш треска и ще си докараш някаква беля. — Молси поклати глава, сякаш искаше да каже: „Аз направих каквото можах, но ето резултата!“

Сара почувства как из тялото й се разлива топлина. Това беше нейният дом. Тук й бе мястото. В тази кухня. Тук трябваше да пие кафето си и да се остави на грижите на Естер и Молси. Протегна се да си вземе бисквита. Ако само и Джерико се отнасяше по същия начин към нея…

Джерико се прибра точно когато Сара допиваше втората си чаша кафе. Масата още не беше сложена, но супата бе готова. Беше малко след дванадесет. Ръцете и косата му бяха мокри и с него в кухнята нахлу мирис на студен дъжд, пушек и коне. Естер напълни един леген с вода, досипа в нея и тази от чайника, след това му подаде сапун и кърпа. На Сара й се стори странно, че някой може да се мие в кухнята, но като размисли, реши, че това е много по-разумно, отколкото да се мъкне всичко до умивалника в спалнята на втория етаж.

Той бе събул калните си ботуши на задната веранда. Там имаше място точно за тази цел. Закачи горната си дреха на един пирон до вратата, тя падна на земята, но нито една от трите жени не отрони и дума в знак на протест.

— Отиде ли си? — запита той и Естер кимна. — Ти ли й помогна да си събере нещата?

Икономката отново кимна.

— Не открих нищо, освен една носна кърпичка, поръбена с дантела и с бродерия на сини цветя.

Сара стисна устни. Тя имаше такава кърпичка, която някога бе принадлежала на майка й. Като се замисли, откри, че напоследък не я бе виждала. Отвори уста, за да попита за нея, но размисли. Изгубеното си оставаше изгубено. Нямаше нужда от излишни проблеми. Носната кърпа бе прекалено ниска цена за настъпилото спокойствие.

Молси напълни две дълбоки купи и ги подреди върху масата. Сара допиваше изстиналото си кафе и се преструваше, че не забелязва присъствието на съпруга си, който нави ръкавите и започна да плиска с вода лицето си.

Всъщност той не бе толкова ужасно красив и не по начина, по който бе красив Тайтъс. Носът му бе прекалено голям, веждите — гъсти и прави, което придаваше на лицето му строг израз, а устата му…

Е, стига за устата му.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Джерико, питах се дали не бих могла… хммм, да направя нови завеси за прозорците на салона? И може би няколко възглавници? Естер каза, че имаме достатъчно пух, за да ги напълним, така че мога да купя и малко плат, като отида за обувки.

Той я погледна, сякаш му бе говорила на чужд език.

— Обувки?

— И завеси, и възглавници. И може би малко бяла боя за дървената част и няколко килима, които да освежат стаите. — Имаха достатъчно килими, но всички бяха в мрачни кафяви тонове.

Сърцето й се сви. Може би той беше от хората, които не обичат промените. Доколкото бе чувала, имаше такива мъже. Не обичаха да сменят дори покривките върху креслата, когато старите се скъсаха.

Докато сплиташе вече сухата си коса, тя открито изучаваше мъжа, за когото се бе омъжила толкова набързо; непознатия, който можеше да я смрази само с поглед, а след това да я накара да се разтопи от едно докосване. Тяхната женитба вече не беше само сделка. Независимо дали я искаше или не, тя му принадлежеше. Това беше нейният дом.

Само че й се искаше той да й даде някакъв знак, че признава правото й да бъде тук. В последно време непрекъснато я отбягваше. Наблюдаваше я, когато мислеше, че не го забелязва — точно както правеше и тя. В този момент имаше вид на човек, който не може да реши дали да я задържи, или да я отпрати.

— Мистър капитан, туй дете иска да иде в града. Дали да не кажа на Саймън да я закара? — попита Молси.

— За какво? — Джерико гледаше ту към Молси, ту към Естер, но не и към жена си.

— Тя каза за кво. Взела, та съдрала обущата на майка си.

Сара се размърда на стола и се наклони напред. Нямаше нужда от говорител. Можеше да обясни всичко сама.

— Така и не намерих време да си купя нещата, които бях набелязала, и съвсем забравих за чифт удобни всекидневни обувки. Взех тези жълти пантофки, но те не са моят номер, а след това Тайтъс… Трябваше…

— Иска да каже, че оная змия щеше да хукне след нея и тя избяга — завърши вместо нея старата негърка. — Нямаше време да мисли за парцали и обуща. Ама сега мисли.

Джерико се пресегна през ръба на масата и повдигна полите на роклята й.

— Престани! — плесна го през ръката тя.

— Пак си боса, а? — Той се разсмя и тя си помисли колко по-различен изглежда, когато се усмихва. — Предполагам, че мога да отделя малко време, за да те закарам до града. Мойер ще продължи работата по наемането на работници, по поправката и разчистването.

— Наел си ми момиче? — нетърпеливо запита Естер.

Джерико кимна:

— Две за теб и две за кухнята. Ще живеят в бараките в задния двор.

Значи мъжете им ще работят на полето. Сара знаеше, че съпругът й няма никакво намерение да купува работници. Нямаше представа дали това беше заради Молси и Саймън, защото освободените негри не се разбираха с робите, или пък изобщо е против робството. Все още имаше толкова много неща, които не знаеше за него.

— Ще можем ли да отидем утре? — попита тя, връщайки се отново на темата за обувките.

— А защо да не отидем още днес? Ако тръгнем до час, ще пристигнем малко след като се стъмни и ще можем да използваме целия ден утре, за да пазаруваме.

Целия ден утре. Което означаваше, че тази нощ няма да бъдат у дома. Сара с усилие се въздържа да не се разкрещи от радост при мисълта да бъде насаме със съпруга си цял ден и една нощ — без Айвидейл, бършеща праха точно зад гърба им, без Рейф, който всеки момент можеше да подаде глава иззад вратата, и без опеката на Молси и Естер.

— Сигурна съм, че Саймън може да ме откара, ако си зает — хладно каза тя.

— И къде ще спи? Във файтона? Имах намерение да наема стая в хотел „Индианската кралица“.

И, разбира се, в най-добрия хотел на града нямаше място за негри. Имаше частни квартири, където би могла да го настани, но не й допадаше мисълта да остави стария човек сред чужди хора на съвсем непознато за него място.

— О, много добре, щом смяташ, че това няма да те затрудни — съгласи се тя, сякаш с неохота се подчиняваше на съдбата си. Бе далеч по-добре, отколкото да затанцува около масата, както й се искаше. — Предполагам, че трябва да се приготвя, щом искаш да тръгнем веднага.

— Ама не и преди да си изядеш супата. Сядай там, дете, и се заемай с купата, да не те нашибам с пръчка през краката.

Сара въздъхна. Молси я бе тормозила постоянно, след като майка й се бе разболяла прекалено сериозно, за да може да се грижи за нея. Погледна късовете свинско, които плуваха в доматения сос заедно с граха и зеленчуците, разгъна салфетката върху скута си и се опита да покаже апетит. Но беше прекалено развълнувана, за да яде.

В мига, в който Молси и Естер напуснаха кухнята, за да подредят стаите на втория етаж, тя се извини, отиде на задната веранда и изпразни купата си в паничката на Бриг.

Очевидно Джерико не беше по-гладен от нея. Той разсеяно бъркаше яденето, като я наблюдаваше, докато тя изми купата си и я остави да съхне.

— Какво ще ми дадеш, за да не те издам? — подразни я той.

Сара го погледна. Боже, днес беше в много странно настроение. Никога не бе виждала очите му да блестят така дяволито, нито да се усмихва така само с ъгълчетата на устните си.

— Какво ще кажеш, ако ти обещая да не падна от файтона отново? — бързо отвърна тя.

— Ще се постарая да изпълниш обещанието си. — Очите му казваха много повече, но тя внезапно се почувства прекалено смутена, за да се опита да разчете посланието им.

Щом излезе от кухнята, Сара се затича нагоре по стълбите, без да обръща внимание на болките в разранените си крака. Отиваха в града! Само двамата — Джерико и тя! Той щеше да я заведе в хотел „Индианската кралица“, където във всяка стая имаше вана и неограничени количества топла вода, и сигурно щяха да се настанят заедно.

Но дали щяха да споделят и едно легло?

Разбира се, че ще спите в едно легло, глупачка такава. Ти ще намалиш осветлението така, че той да не може да те вижда, и ще намажеш тялото и косата си с есенцията, която ти приготвя Молси, така че той няма да може да ти устои.

Този път, след като вече не беше толкова неопитна, щеше да направи всичко както трябва. Може би тогава той щеше да пожелае да го направи с нея отново.

Преди да успее да се облече, Сара долови движенията на Джерико в съседната стая. За момент й се прииска да отиде при него и да му предложи да му помогне, но знаеше, че той ще й откаже. Много самостоятелен човек беше този неин съпруг: обичаше да прави всичко сам. Беше имала възможност да се убеди в това, когато й се бе наложило да се грижи за него повече от седмица. Ако бе в състояние да сменя сам превръзките, докато лежеше по корем, щеше да го прави.

Облече жълтата си рокля, която не беше много подходяща за сезона, но беше най-хубавата, която имаше. Шапката в жълто и зелено бе подбрана така, че да подхожда на тоалета й, но жълтото беше толкова малко, че почти не вършеше работа. Тя никога не бе обръщала внимание на модата. Приятелката й Кери винаги й го бе натяквала.

Това не беше единственото, което й бе казала Кери. Но сега, мислеше си развеселена Сара, тя също би могла да й разкаже някои неща.

Внимателно постави шапката върху навитата си на кок коса и я закрепи с една игла. Сложи най-хубавия си вълнен шал с напразната надежда да се предпази от дъжда. Жълтите пантофки бяха единственото, което можеше да обуе, така че плъзна крака в тях. Бе направила истинска глупост, като ги бе купила, но те бяха толкова красиви, а в магазина имаше само два чифта — единият бе прекалено голям, а другият — твърде малък. Тогава си бе помислила, че може да ги носи, ако държи пръстите си свити. Е, сега беше по-голяма и по-разумна.

О, да, ти наистина си много разумна. Потискайки смеха си, Сара се хвърли по гръб на леглото.

Как не можа да се досети, че Джерико ще избере точно този момент да влезе?

Той не каза нито дума. Сара приседна, сякаш нямаше нищо нередно в това една голяма жена да се търкаля върху завивките, напълно облечена. Стана, пооправи колана на роклята си и намести шапката, килнала се на една страна.

— Готова ли си да тръгваме? — запита той и дрезгавият му глас потрепери подозрително.

Като се насилваше да изглежда спокойна, тя кимна. У нея вече не бе останала и капка от здравия разум, с който се беше гордяла винаги.

 

Докато прекосяваха града, тя имаше възможността да се увери, че той не е нищо повече от едно голямо село, но за жена, живяла в провинцията, видът на толкова много светлини на едно място и мисълта, че има няколко магазина, които я очакваха, беше доста вълнуваща. А да бъдеш въведена във фоайето на хотела от един толкова елегантен джентълмен правеше магията още по-голяма.

А Джерико наистина изглеждаше много елегантен. В сравнение с останалите мъже, които пушеха пури в разноцветните си жилетки, той й се струваше като орел, кръжащ над ято канарчета.

Той е мой, искаше й се да изкрещи на целия свят. Може би още не го осъзнава, а и аз не зная как да го накарам да го разбере, но той е мой!

След като размени шепнешком няколко думи с чиновника, който очевидно можеше да различи влиятелните хора веднага щом ги види, Джерико я придружи по стълбите към навярно най-хубавата стая, с която разполагаше хотелът. Тя бе поне три пъти по-голяма от онази, в която я бяха настанили първия път, но тогава тя бе току-що омъжена и още не знаеше мястото си в този свят.

— Сигурен ли си, че можеш да си позволиш това? — обърна се към него тя, докато оглеждаше огромното легло от махагон и двете подходящи кресла. Дамаската им беше в синьо, за да подхожда на завесите. Стените бяха боядисани в бяло. Килимът беше в синьо, сиво, зелено и розово и приличаше на дебелите постилки, които си спомняше от детството си, преди Норийн да ги продаде и да ги замени със съшитите от парцали дрипи.

Джерико се намръщи.

— Това не те засяга. — Едва не добави „мила“, но не успя да се насили да произнесе думата. Тя беше в стила на Рейф, не и в неговия.

Надяваше се само по-скоро да разбере какъв е точно неговият стил на ухажване, докато не бе станало твърде късно.

Сара отваряше гардероба и надничаше зад завесите като дете в коледната утрин. Не че си спомняше как бе изглеждал тогава. Но не бе забравил изражението на Луиза, когато бе получила своята кукла с глава от китайски порцелан. Неговият подарък бе един тънък том със сладникава поезия, който бе скрил на тавана, заявявайки, че не може да го намери. Това му бе спечелило хубаво наказание, което бе далеч по-добре, отколкото да го принудят да прочете проклетото нещо.

— О, боже, погледни тази вана! — възкликна Сара и Джерико се подчини. Застанали зад разгънатия параван, двамата разглеждаха най-голямата вана, която някога бяха виждали. Той бе настоял за най-добрите условия, но не бе очаквал подобно нещо.

По лицето му се разля топлина. Погледна към Сара и се запита дали и тя си мисли за същото. За това, че ваната бе достатъчно широка за двамата, ако разположеха краката си както трябва. Измисли няколко начина за това и още преди да успее да се възпре, си представи жена си мокра, отпусната между дългите му крака, докато той гали косите й.

— Гладен съм — изръмжа, той и се отдръпна назад. — Поръчах да ни донесат вечерята тук. Сигурно ще дойдат всеки момент.

— Искаш да кажеш, че няма да слизаме в трапезарията?

— Не, мадам. Можеш да свалиш обувките си, докато аз преместя тези кресла по-близо до масата. Ще се настаним тук.

Сара предпазливо свали ужасните си обувки. Може би щяха да станат на Естер или на някое от момичетата, които щяха да работят в къщата. Свали и шапката си. Лицето й, пламнало при мисълта за Джерико във ваната, сега бе спокойно.

Смъкна шала си, сгъна го и го прибра в едно от чекмеджетата. Изведнъж това, да дели гардероба със съпруга си, й се стори много интимно. Беше смешно, като се имаше предвид, че вече бе споделяла леглото му. Или по-точно — леглата на двама различни мъже.

Започваше да изглупява.

— Боже, колко е душно тук, нали? — запита, опитвайки се да придаде безразличие на гласа си, но той излезе писклив.

— Ще отворя прозореца.

— О, не! Може дъждът да навали вътре, а пък и не е чак толкова горещо.

Той й отправи особен поглед и тя реши да опита отново:

— Искаш ли… Искаш ли да ти помогна да разопаковаш нещата си?

— Не, благодаря ти, ще го направя сам.

— О! — прошепна тя и изглеждаше толкова объркана, че му се прищя да се ритне.

— Извинявай. Не исках да бъда… — Млъкна, след малко изруга и започна да се извинява отново: — Всъщност свикнал съм да имам камериер, който да го прави вместо мен, но това не означава, че не мога да се справя сам. Не съм се оженил за теб, за да се грижиш за нуждите ми, Сара. Въпреки че сигурно изглежда точно така, като се има предвид как започна всичко.

А за какво тогава се ожени за мен? Макар че думите останаха неизречени, те увиснаха между тях.

Тя го погледна, след това се обърна към прозореца. Навън валеше като из ведро. Мрачна, потискаща гледка.

С две широки крачки Джерико се озова до нея и обхвана раменете й с огромните си длани.

— Сара, не ме бива много в това, но… — Пое си дълбоко дъх и започна отново: — Истината е, че ние все още в много отношения не се познаваме. Знаем някои неща един за друг, но те не са достатъчни за дълго съжителство. — През лицето му премина усмивка, която го накара да изглежда с няколко години по-млад. — Така например знам, че имаш бенка на левия си хълбок. Знам също, че ще се изчервиш, когато го спомена.

Което, разбира се, тя и направи.

— Но има още много неща, които не знам, като например колко пъти за една нощ се обръщаш, дали спиш на лявата или на дясната си страна и дали всяка сутрин, след като се събудиш, се протягаш три пъти.

Сара положи невероятни усилия да остане сериозна.

— Нямам никаква представа колко пъти се обръщам за една нощ. Предпочитам да лежа на лявата си страна и не всяка сутрин се протягам три пъти. Понякога го правя по четири или дори пет, ако слънцето блести в очите ми.

— Ето, виждаш ли? Вече започнахме отнякъде.

Не бяха започнали отникъде. Това бяха само незначителни, несериозни неща. Неща, с които би могъл да я дразни, за да наблюдава как се изчервява, което тя винаги правеше за негово тайно задоволство.

Но съществуваха много неща, които искаше да узнае за нея, и — кой знае защо — за него бе много важно тя да знае, че са му известни. Като нейната дълбока вярност. Нежността й. Нейната гордост. Винаги бе смятал, че гордостта е проява на мъжественост, ала именно гордостта и чувството за чест бяха нещата, които я бяха ръководили през целия й живот, както Полярната звезда водеше моряците.

Той искаше тя да знае, че това му е известно и по този начин да й покаже колко много я цени, само че това не беше нещо, което един мъж би могъл да обсъжда с жена. Или поне не и мъж, който никога не бе говорил за друго, освен за барометъра или за проясняването на небето.

Въздъхна и реши да се хвърли напред, както може. Нещата не трябваше да се развиват по начина, по който вървяха през последните три дни. Сигурно щеше да полудее, ако продължаваше да я гледа, да чува гласа й, да усеща аромата й и да бъде принуден да държи ръцете си далеч от тялото й.

— Така че, мадам, отговори ми на един въпрос. Ако един мъж реши да ухажва една жена, дали трябва да започне с цветя и красиви дреболии, или пък с бонбони и ласкателства?

Сара го погледна и той се зачуди защо не я бе попитал направо какво би желала тя.

— Е, аз не мога да говоря от името на другите жени. Никога не ми се е налагало да мисля по този въпрос — бавно отговори тя.

Той веднага си помисли за Рейф с неговите рози и нежности от рода на „мила“. Изкашля се и продължи:

— Да… Всъщност аз нямах предвид другите жени. Говорех за теб. Мога да ти нося цветя, дрънкулки и бонбони, стига само да ми кажеш кои предпочиташ.

— Джерико, не е необходимо да го правиш. Наистина. Аз съм вече твоя съпруга. Това не е като… като да се опитваш да ме спечелиш.

По дяволите, точно това беше! Но преди да успее да направи следващото движение, на вратата се почука, което им напомни за поръчаната вечеря. Беше поръчал най-доброто от кухнята на хотела и се надяваше, че ще е по-добро от супата от костенурки, предлагана в „На половината път към дома“.

Докато прислужникът постилаше масата и подреждаше блюдата, Джерико размишляваше върху думите на Сара. Не, не му се налагаше да се опитва да я спечели. Тя беше вече негова, поне според закона. Но той знаеше, че това не му е достатъчно. Не му стигаше дори да я има в леглото си, въпреки че обратното му се струваше немислимо. С огромни усилия на волята си бе наложил да не се връща обратно при нея, докато не си изясни онези особени чувства, които го бяха завладели от момента, в който я бе понесъл на ръце към спалнята си, и да реши дали не би могъл да насочи всичко в правилна посока. Един мъдър капитан никога не отплаваше, преди да е проучил курса.

С елегантен жест отмести стола, след това го приближи към нея, като се опитваше да не обръща внимание на уханието, което се излъчваше от косите й. Една от фибите се бе разхлабила и той протегна ръка да я поправи, но веднага се отказа. Ако я докоснеше сега, може би никога нямаше да успеят да привършат с вечерята, а за онова, което им предстоеше, щяха да се нуждаят от всичките си сили.

— Опитай този бифтек — предложи й. — И, струва ми се, този доматен сос изглежда доста апетитно, не мислиш ли? Ето, има и достатъчно хляб. Вземи си и малко масло. — Тя също щеше да има нужда да се подкрепи, ако онова, което мислеха, бе съдено да се осъществи.

— О, шумът от дъжда по покрива е много приятен, нали? Обичам да спя, когато капките барабанят по този начин. У дома спях в една таванска стая и…

Погледът й срещна неговия и двамата се изчервиха. Зад тях е необикновените си размери се простираше леглото. А точно зад паравана беше онази вана…

Джерико се изкашля и се намръщи.

— Изяж си вечерята, Сара. Става късно. — Забележката не беше особено остроумна дори за бивш моряк, помисли си мрачно той.

Тя въздъхна и той се зачуди дали от нетърпение или от неудобство. Жената вдигна вилицата си. Господи, аз я обичам, каза си наум той и на свой ред взе своята.