Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (16)

Шестнадесета глава

Чувствайки отсъствието на Молси повече от когато и да било, Сара остана да лежи. Беше свикнала да става рано. Да бъде прикована към леглото никак не й подхождаше, когато имаше да урежда толкова много неща. Айвидейл Мойер беше все още тук. Естер никак не я харесваше, но не разполагаше с достатъчно власт, за да я отпрати.

А що се отнасяше до Джерико…

Е, добре, това беше нещо съвсем друго. Той беше много добър към нея, но й се сърдеше за нещо, а тя не можеше да разбере защо. Освен ако не беше забелязал Айвидейл в прекрасната й синя рокля и не бе решил, че щом така или иначе е решил да се ожени, би могъл да си избере нещо по-добро от облечената в кафяво жена, която никога не бе имала усет към модата. Колкото и да беше тъжно, това бе самата истина. Никога не бе имала усет към това. А може би той цял живот щеше да й липсва.

Обладана от гордост, тя се изправи в леглото толкова рязко, че затаи дъх, щом светът се завъртя около нея. Подутината на челото й беше наистина ужасна, но, изглежда, болкоуспокояващото лекарство имаше и някакъв страничен ефект. Нищо чудно, че Джерико бе отказал да го взема.

Като се движеше много предпазливо, спусна крака от леглото, докато пръстите й докоснаха дебелия килим. Изправи се и едва не падна отново от болката, която прониза крака й.

— Боже мили, сега пък какво? — измърмори, повдигна полите на нощницата и огледа стъпалото си. От едната му страна имаше оток, но нищо друго. Ако беше счупено, лекарят щеше да го превърже.

Съобразявайки това, тя залитна към умивалника, търсейки опора в мебелите. Спомни си, че бе разменила стаята си с тази на Айвидейл, но сега се бе озовала в предишната. Дали пък само не си бе въобразила, че бе преместила нещата си, за да може сестрата на управителя да се настани тук? Като се имаше предвид как работеше мозъкът й, цяло чудо беше, че изобщо можеше да си спомни името си. А като си помислеше колко много се беше гордяла със здравия си разум!

Над умивалника имаше голямо овално огледало. Внимателно отклони поглед от него. Първо щеше да се измие, да се среше и да смени нощницата е най-хубавата си рокля. Може би тогава щеше да събере смелост да се погледне в огледалото. Естер бе направила всичко, на което бе способна, но никой не можеше да премахне подутината на челото и грозния белег на бузата й.

Опипа с пръсти тежката плитка, която се спускаше през едното й рамо. Някой бе споменал, че трябва да се отреже. Сега тя разбираше защо. При тази пулсираща болка в главата ресането щеше да бъде истинско наказание.

Водата беше студена. Потръпна, опитвайки да се убеди, че щом студените компреси бяха чудесен лек против подутината на главата й, то студената баня може би щеше да облекчи болките по цялото й тяло. Така че се изкъпа, подчинявайки се на навика, изграждан години наред. Първо надолу, докъдето можеше да стигне, като започне от ушите, а после нагоре, като започне от пръстите на краката. Така я бе учила Молси, след като бе пораснала достатъчно, за да позволи на някой друг да я къпе. Тогава бе започнала да се реше сама.

След като приключи, цялата й нощница беше вир-вода, но поне най-после бе престанала да се притеснява, че мирише като блатото отвън.

В коридора се разнесоха нечии леки стъпки.

— Бриг! — измърмори тя и за момент се поддаде на желанието да го пусне вътре. Той може би нямаше да отиде толкова далеч, че да оближе пръстите й, но поне нямаше да я нарича „мадам“. Почти се бе обърнала към вратата, когато улови отражението си в огледалото. — Милостиви боже! — задъха се тя. Не можеше дори да се познае!

Забравила моментално мисълта за компанията на кучето, Сара се взираше в лицето си. Червено, синьо и виолетово. Без да се говори за драскотините. Следи от някакъв сивкав прах. Единственото познато в него бяха очите й, но и те сякаш бяха започнали да се зачервяват.

Сега поне никой не би могъл да я нарече обикновена, мрачно развеселена си помисли тя.

По ресниците й се стекоха сълзи, които, като капак на всичко, образуваха солени бразди по лицето й и я накараха да се разхлипа шумно.

Втренчена в образа си в огледалото, Сара плака, докато усети болки в гърлото, и не забеляза, когато вратата се отвори.

В огледалото се появи още един образ. Джерико.

— З-защо н-не ми к-каза, че из-зглеждам т-толкова ужасно? — изхлипа тя, без да откъсва очи от непознатото изранено лице пред себе си.

— Ще се оправиш. — Джерико постави ръце върху раменете й, сякаш искаше да й влее от своята сила, и тя си помисли колко пъти бе копняла да се облегне на него поради същата причина. — Ще изглеждаш същата, както преди.

Тя се засмя, но смехът й прозвуча по-скоро като ридание.

— Същата? Това не е кой знае какво успокоение.

Той започна да гали раменете й и Сара се облегна на него. Сигурно го бе измокрила целия, но това сега не я притесняваше. Поне не я беше нарекъл „мадам“ е онзи чужд, студен тон.

— Шшшт, не плачи. Ще те заболи главата.

— Вече ме боли — усмихна му се през сълзи тя.

— На страничната масичка има още от лекарството.

— Не, благодаря. Предпочитам да понеса болката, отколкото лауданумът отново да замъгли мислите ми.

Ръцете му се вдигнаха към слепоочията й и тя усети как главата й се отпусна върху гърдите му. Усети пръстите му да масажират главата й и въздъхна.

— Мога да те среша, ако не те боли.

— Мммм. По-добре да ме подстрижеш. Така ще бъде много по-лесно.

Лицето му се зарови в косите й и той измърмори:

— Рози.

— Рози ли? О, сапунът ми. Рози и лимонена есенция. Молси ми го приготвя. Или поне ми го приготвяше преди…

Джерико веднага разпозна аромата. Беше го доловил от онази Мойер. Запита се какво ли друго тази жена бе измъкнала от стаята и реши да накара Естер да прерови нещата й, след като й каже да си върви. Щеше да го направи колкото може по-бързо, без да обиди управителя си.

Надяваше се, че човекът ще се справи с фермата по-добре, отколкото със собственото си семейство. Трябваше да се отремонтират къщите на арендаторите, да се осигурят работници за полето и прислуга за къщата. Не искаше да кара Сара да се заема с това толкова скоро, независимо от всичко, което стоеше между тях.

По този въпрос още не беше взел решение. Щеше да мисли върху него едва след като уреди закупуването на още животни. Според Естер в момента разполагаха само с една стара крава, две мулета и два коня, включително и Боун.

Почувствал тежестта й върху гърдите си, Джерико въздъхна.

— Искаш ли нещо? — запита Сара е твърдост, каквато съвсем не изпитваше вътрешно. В огледалото той проучваше следите от сълзи по лицето й. Тя наистина изглеждаше объркана. Но бе начело в списъка на отговорностите му. Потрепери при мисълта за това, че бе могъл да я изгуби завинаги.

Не че я искаше. Как един мъж би могъл да иска жена, на която не можеше да вярва?

Някакъв циничен глас в него говореше, че тя можеше да счупи врата си. Точно в този момент той можеше да копае нов гроб на хълма. Ала вместо това, слава богу, тя бе жива и топла, отпусната в ръцете му, докато той се опитваше да разбере защо нещата между тях не бяха наред. Нещата, свързани с тяхната женитба.

Когато срещна погледа й в огледалото, Джерико не можеше да не забележи колко крехка и нежна изглеждаше тя до неговото сурово, грубо отражение. Когато шумът го бе привлякъл в стаята й, видът на стройните й бедра под тънката ленена нощница го беше покорил.

А сега гърдите й. Опитваше се да се убеди, че зърната им бяха твърди и напрегнати, защото дрехата й е мокра, а не защото е възбудена. Тя не беше в състояние да сподели леглото му дори ако той имаше такова намерение.

А той имаше точно такова намерение. Макар и да знаеше, че не може да й има доверие, бе на път да пръсне бричовете си. Колкото и пъти да си повтаряше, че тази жена е една малка, лъжлива вещица, очевидно не можеше да забрави, че тя е негова съпруга.

Той я желаеше и това беше една простичка истина, която не би могъл да отрече. Въпреки че не можеше да си обясни защо, беше я пожелал от първия миг, в който я бе видял. Тя не беше една от най-красивите жени, които бе виждал. Съвсем не. Точно сега изглеждаше по-скоро страшна и все пак, без дори да го осъзнава, гледаше как ръката му се спуска от слепоочията към стройната шия и се откроява ярко върху кожата й.

Усещаше пулса й под палеца си.

— Сара — дрезгаво прошепна Джерико и дланите му се спуснаха към гърдите й.

Усети как жената застина в ръцете му.

— Моля те! — прошепна тя толкова тихо, че той не успя да разбере.

Притискайки ханша й към себе си, почувства как възбудата му нараства. По дяволите! Как бе успявал да командва цял кораб, след като не можеше да контролира собственото си тяло? Преглътна с усилие и потърси у себе си някакви останки от здрав разум, но, изглежда, не му бе останало нищо такова.

— Сара, аз не дойдох за това.

— Знам — отвърна тя с тъжна усмивка. — Дойде да ме наричаш „мадам“.

— За какво съм дошъл? — Понечи да я обърне към себе си, но навехнатият й крак не издържа тежестта й. Тя се облегна отново на него и потърси опора в рамото му. Не бе имал намерение да я наранява. — Сара, съжалявам.

Тя се поизправи, вдигна към него израненото си лице и го погледна с големите си кафяви очи. Едно от незасегнатите места бяха устните й. Нежните, сладки, треперещи устни. Джерико се взря в тях жадно, докато горната започна да трепери.

Каквато и да беше, разсъждаваше Джерико, тя беше способна да прелъсти дори светец, а той съвсем не бе такъв. С тежка въздишка той се предаде на неизбежното.

И преди я беше целувал. Сара обичаше целувките му. Но този път всичко беше различно. О, желанието беше същото, ако това пулсиращо, отнемащо дъха вълнение можеше да се нарече желание. Но имаше и нещо друго.

Поставил ръка от едната страна на главата й, той я придърпа отново към гърдите си и сведе лице към нейното.

Палецът му погали бузата й и тя затаи дъх, защото устните му вече покриваха нейните. После забрави всичко друго, освен целувката му. Неговият вкус. Неговият език… Неговият език. Мили боже…

А той й се сърдеше за нещо. Не знаеше за какво, но можеше да го усети по начина, по който я целуваше, сякаш имаше намерение да я погълне. Но и тя искаше същото. Ръцете му я притискаха плътно към него и се движеха по тялото й, разнасяйки из него топлина и обещания.

Големите длани обхванаха ханша й и го притиснаха към най-чувствителното му място. После отново погалиха страните й и тя се предаде на усещането. Той изстена, без да откъсва устни от нейните, и тя помисли, че краката й ще се подкосят.

Чувстваше някаква слабост, която нямаше нищо общо със злополуката.

— Всички кости ме болят — прошепна тя без дъх, когато устните му се плъзнаха по шията й.

От резкия му смях нервите й сякаш се свиха на топка в стомаха й.

— Аз имам достатъчно и за двамата — отвърна, но тя не разбра какво точно има предвид, тъй като отново…

— О, господи! — прошепна Сара, усетила зъбите му върху втвърдените си зърна. — Мили боже!

— Недей! — каза той. — Не говори!

Отново почувства езика му през тънкия лен и не бе в състояние да продума — дори ако земята под краката й бе започнала да гори.

То съвсем не бе невероятно. Джерико я вдигна на ръце и Сара скри лице в гърдите му. Грубата материя на ризата му й причини болка, но тя бе нищо в сравнение с всепоглъщащото чувство, което я заливаше.

Впрочем не искаше да я гледа. Не и сега, с това лице!

— Бих предпочела да е нощ — прошепна, докато той я отнасяше към леглото.

Дори да я бе чул, не даде да се разбере. Беше се заел с копчетата на ризата си, а ръцете му трепереха, сякаш беше болен от треска. Страните му пламтяха и й се стори, че чертите му се бяха изострили.

Едва когато захвърли ризата си на пода и се зае с колана, Сара осъзна какво щеше да се случи. Извърна глава и приглади нощницата по бедрата си, пожелавайки си да бе от по-добра материя. Искаше й се да е красива. Искаше й се главата да не я боли толкова, за да може да се наслади на всички прекрасни чувства, които я бяха обзели.

— Сара… — дрезгаво изрече той и точно в този момент иззад вратата долетя един познат глас:

— Мис Сара? Там ли сте?

 

Джерико сновеше из кабинета, мрачен като сянката на ореха, който бе израснал в Уайлд Оукс преди повече от седемдесет години. Не беше в навиците му да пие толкова рано сутринта, но закуската още не беше сервирана и той вече бе намалил съдържанието на бутилката бренди с няколко сантиметра.

Все още не можеше да прецени дали боговете му бяха изиграли някаква лоша шега, или му бяха спестили нежелано затруднение. В края на краищата тя беше негова съпруга. Независимо дали я искаше или не, тя му принадлежеше.

Не, не беше вярно. Замалко не бе станала негова.

Изруга топлината, която все още се разливаше из слабините му, и си помисли колко ли комично бе изглеждал, когато бе сграбчил дрехите си от пода и се бе промъкнал в спалнята си почти гол, докато през другата врата бе нахълтала възрастна негърка, облечена в рокля от черна коприна.

Прокара пръсти през косата си, вдигна чашата, погълна съдържанието и я постави обратно.

Тя трябваше да си отиде, това беше. Онази Мойер, а не Молси, старата прислужница на Сара. Стоеше долу, на стълбището, и бършеше праха, когато бе излязъл от стаята си.

— Сара все още ли се чувства зле? Чудесно е, че онази стара жена дойде да се погрижи за нея, нали? Изпратих я горе веднага щом пристигна, като си мислех, че сигурно бихте желали да ви отмени за малко.

Джерико много добре знаеше какво си бе мислила и то никак не му харесваше.

— Благодаря ви! — рязко каза той.

Айвидейл престорено се усмихна и забрави парцала.

— Това е най-малкото, което можех да сторя, след като зная, че Сара не ме харесва особено. Но болнавите жени никога не харесват жизнерадостните и здрави хора.

— Сара не е болнава. Тя претърпя злополука, която би могла да се случи с всеки. — Чувстваше се задължен да защити съпругата си.

— О, зная, че не е болна. Предполагам, че просто иска да стои по-далеч от вас, докато превъзмогнете разочарованието си.

— Разочарование? — Само ако знаеше какво го бе разочаровало, тя сигурно нямаше да стои там, изпъчила малките си гърди и оголила дребните си зъби.

— Имам предвид бебето и всичко останало. Трябва да си призная, че не съм съвсем наясно какво става между вас двамата, но съм убедена, че Сара никога не е имала намерение да ви измами. Но пък женитби са се разтрогвали и за доста по-дребни неща.

Прекалено разгневен, за да й отговори, Джерико се бе извърнал. Малко преди да стигне до кабинета, гласът й го настигна отново:

— О, впрочем, когато мистър Търнбайфил доведе онази стара негърка, с тях дойде и един сакат старец, който, изглежда, няма да бъде в състояние да изкарва прехраната си. Каза, че бил слуга на Сара. Струва ми се, че ще бъде прекалено тежко бреме дори за вас. Жената все още може да бъде полезна, но на ваше място бих помолила Айръм да се отърве от стареца по възможно най-бързия начин. Ако не следите внимателно разходите си, тези могат да ви докарат до просешка тояга.

Глупачка, глупачка, глупачка! Нищо чудно, че управителят я бе изхвърлил от дома си. Тази жена бе в състояние да накара дори и маймуна да се пропие.

— Благодаря ви за съвета, но този старец е моят нов иконом — заяви той и се наслади на начина, по който челюстта й увисна.

— Вашият нов какво?

Но Джерико вече си бе отишъл. Скърцайки по из лъскания като стъкло под с кожените си ботуши, той се питаше как домакинството му за кратко време бе станало толкова голямо и трудно за управление. Беше наел само един човек, а сега къщата бе пренаселена. Чудесно бе, че Бриг беше мъжко куче, иначе нищо чудно скоро всичко да се бе изпълнило и е малки кученца.

Час по-късно продължаваше да размишлява върху положението. По дяволите, бе започнал да се проваля още от мига, в който бе напуснал пристанището! С един кораб и с добър екипаж — дори да бе останал някъде по средата на морето без компас или карта, със сигурност щеше да намери пътя към най-близкия пристан.

Но в едно домакинство, състоящо се само от жени, Джерико Уайлд се чувстваше като удавник.