Ърл Стенли Гарднър
Случаят с подменената снимка (10)

9

Когато се спряха на ъгъла срещу магазина „Кунц & Кътър“, Дрейк избърса изпотеното си чело с носната си кърпичка и погледна осъдително към адвоката.

— Пери, беше ми обещал, че ще разиграваш този театър само докато тя разкрие Руни — започна ядосано детективът.

— Е, промених намеренията си — обясни Мейсън.

— И сигурно изобщо не се интересуваш от факта, че ме уплаши до смърт — продължи с обвиненията Дрейк. — Всъщност откъде знаеше, че той е отмъкнал парите?

— Не знаех — призна адвокатът. — Но когато видях, че разполага с ключ за апартамента, реших, че може би тази работа трябва да се поразрови.

Завиващото в този момент такси забеляза сигнала на Мейсън и спря пред тях.

— А какво щяхме да правим, ако той не се беше уплашил? — попита Дрейк.

— Ами вероятно щеше да ти се наложи да вечеряш в затвора, Пол — засмя се адвокатът.

— Господи, Пери, ти рискуваш прекалено много — не преставаше да мърмори детективът, докато се качваше в таксито.

— Обичам хазартните игри — най-спокойно заяви Мейсън.

— Едва ли бих се опитал да го опровергавам!

Беше някъде около пет без двайсет следобед, когато Мейсън отвори вратата на кантората си и покани Пол Дрейк да влезе вътре.

Сложила слушалки на ушите си, Дела Стрийт сваляше съобщенията от телефонния секретар. В момента, в който ги видя, веднага смъкна слушалките и нетърпеливо попита:

— Какво ново, шефе?

— Въпросът с откраднатите пари е приключен — обяви той.

— Успя ли да разбереш нещо за този Руни? — попита секретарката.

— Направих много повече — обясни веднага Мейсън. — Руни си призна. Той е откраднал парите. А тук какво ново?

Дела Стрийт погледна в бележника си.

— Задържали са Бел Нюбъри в Сан Франциско, без да й предявяват обвинения. А майка й е заподозряна в убийство. Открили са 38-калибров револвер на задната палуба. От него са изстреляни два патрона. Вече са разбрали, че госпожа Нюбъри всъщност е госпожа Моър и един от вестниците в Сан Франциско е публикувал историята с отмъкнатите пари. А Рой Хангърфорд те чака в приемната.

— Смятах, че сме успели да се измъкнем от тази кражба на пари — измърмори адвокатът, като се отпусна в големия удобен стол зад бюрото и погледна часовника си. — Всяка секунда беше скъпа. Явно сме закъснели само с няколко минути. А какво иска Хангърфорд?

— Нямам представа. Бях ужасно заета, така че не можах да разговарям с него. Ангажирах апартамент в един хотел в Сан Франциско, уредих и чартърен полет дотам, самолетът ни очаква.

— Свържи се с кабинета на областния прокурор в Сан Франциско, разбери кой от прокурорите е поел случая, бих искал да разговарям с него — каза Мейсън.

— Делото е възложено на Доналдсън П. Скудър — обясни Дела. — Само за минутка, ще се опитам да се свържа с него.

После се извърна към телефона и започна да набира номера.

— Изчакай ме, Пол, ще отида да се видя с Хангърфорд — обади се Мейсън.

— Ако предпочиташ, бих могъл да се махна и да ти освободя кантората — предложи детективът.

— Не, ще поговоря с него в библиотеката — спря го Мейсън, след което премина бързо през съседната стая, използвана за библиотека, и отвори вратата на приемната. — Влезте, Хангърфорд.

Той скочи на крака и подаде ръка на адвоката.

— Е? — погледна го въпросително Мейсън.

Младият мъж се отпусна върху един стол, докато Пери се настани на отсрещния край на дългата махагонова маса.

— Исках да поговоря с вас за Бел — започна Хангърфорд.

— Какво по-точно за нея? — попита адвокатът.

— Пристигнах със самолет — започна младият мъж. — Щом кацнахме, позвъних в Сан Франциско. Разбрах, че във вестниците се разпространява някаква история за това, че Карл Нюбъри, който се е представял за богат турист, всъщност е К. Уейкър Моър, незначителен чиновник в „Продъктс Рифайнинг Къмпани“. Работел там за заплата от сто осемдесет и пет долара месечно.

— И какво от това? — попита Мейсън.

— Ами във вестниците в Сан Франциско било публикувано и интервю с Чарлс Уитмор Дейл, в което той твърди, че същият този Моър е откраднал двайсет и пет хиляди долара от компанията; казва също, че ако е бил останал жив, детективите са щели да го причакат при слизането му от парахода и да го откарат направо в затвора с обвинение в кражба на средства, както и че има всички основания да смята, че парите, открити в специалния пояс на Моър, без съмнение са част от задигнатите от „Продъктс Рифайнинг Къмпани“.

— Продължавайте — подкани го Мейсън, като си запали цигара.

— Бих искал да разбера какво знаете вие по въпроса — добави Хангърфорд.

— Разговаряхте ли с Бел?

— Не, нямаше как. Държат я в Сан Франциско.

Мейсън срещна изпълнените с тревога и нетърпение очи на младия мъж.

— Добре, Нюбъри наистина е Моър — обяви бавно той. — И действително е работил за „Продъктс Рифайнинг Къмпани“.

— И откъде е взел парите, с които е тръгнал на пътешествие? — веднага попита Хангърфорд. — Знаете ли това?

— Той твърди, че ги е спечелил на лотария — обясни адвокатът.

— А установена ли е наистина липса в размер на двайсет и пет хиляди долара в компанията?

— Да, доколкото съм запознат, действително е така — призна Пери.

Младият мъж остана известно време мълчалив, зареял поглед в подвързаните в кожа книги наоколо. След това отново се обърна към Мейсън:

— Тя ми обеща да се срещнем на хиподрума в Санта Анита. Явно е имала намерение да продължава… е, да продължава да се движи сред хората от моя кръг.

Мейсън го изгледа замислено.

— Бих искал да се уверя, че правилно разбирам нещата, Хангърфорд. Може би сте дошли при мен, като сте се надявали, че аз ще мога да оборя написаното във вестниците, че ще съм в състояние да ви кажа нещо добро за нея, така ли е?

— Не — възрази веднага Хангърфорд.

— Не ви вярвам, по дяволите! — извика адвокатът. — Може и да проявявате интерес към Бел, но май все още не сте наясно колко я харесвате. До такава степен сте затънали в условностите на вашето обкръжение, че изобщо не можете да си представите, че някой може да е по-различен от онова, което са родителите му. Но след като вече стана дума за това, според мен вие се съмнявате не толкова в Бел, колкото в самия себе си.

Хангърфорд се изчерви и като че бе готов горещо да запротестира, но под изпитателния поглед на адвоката доста бързо да забрави за гнева си.

— Струва ми се, че сте прав, господин Мейсън — призна след малко. — Не съм преставал да подлагам на анализ чувствата си… но този разговор като че ми помогна да разбера сам себе си. Вече знам какво точно изпитвам в момента.

Мейсън го изгледа със симпатия.

— Тогава ще ви кажа нещо — започна той. — Бел не е имала намерение да продължи да се движи във вашата среда, както сам се изразихте. Тя изобщо не смяташе да се среща повече с вас.

Върху лицето на младия мъж се изписа силно учудване.

— Искам да знаете нещо, при това добре да го запомните — продължи адвокатът. — Ако наистина е имало нещо незаконно около начина, по който Карл Моър е придобил тези пари, Бел изобщо не е знаела за това. Той е обяснил на семейството си, че е спечелил на лотария. Точно това си е мислела Бел. Моър е живял съвсем скромно през целия си живот, получавал е доста мизерна заплата. Дълги години е бил сам и не е истински баща на Бел. Бащата на Бел ги е изоставил двете с майка й, когато тя е била едва тригодишна. Оттогава нито са се срещали, нито са чували нещо за него. Госпожа Нюбъри е имала малко пари, които са им били достатъчни, за да преживяват. Дори е успяла да изпрати Бел в колеж. След това се е омъжила за Карл Моър. Бел, съвсем естествено, не изпитва някакви добри чувства към родния си баща. Но се е привързала силно към Карл Моър. Той всъщност е бил единственият баща, когото е познавала. След това на семейството изведнъж му провървява. Момичето има възможност да пътува. Среща се с вас. Вие сте склонен да я приемете като човек от своето обкръжение. Тя ви се струва интересна и тъй като родителите й ви изглеждат богати туристи, решавате, че те наистина са такива.

— Това е единственото основание, поради което Бел е могла да се срещне с вас и да спечели приятелството ви. При други обстоятелства бихте се държали покровителствено с нея, може би нямаше дори да я забележите или щяхте да започнете да я съжалявате. Бел е достатъчно умна, за да си дава сметка, че едва ли ще бъде приета по същия начин, когато се върнете сред приятелите си тук. Точно по тази причина възнамеряваше повече да не се среща с вас. Така споменът от няколкото дни приятно приятелство щеше да й остане като нещо скъпо и мило. Никога дори за миг не й е минавало през ума, че баща й е задигнал пари от компанията, където е работил. Ако се бе досетила, че има нещо нередно в придобиването на тези пари, едва ли би се докоснала дори до един цент от тях.

— Харесвам я… много — съвсем искрено заяви младият мъж.

— Лично аз не знам откъде е взел Моър парите — продължи адвокатът. — Знам само, че той не е истинският баща на Бел, освен това съм сигурен, че тя смяташе, че парите са спечелени на лотария.

— Кой ще поеме хонорарите ви? — попита неочаквано Хангърфорд.

— Госпожа Моър — обясни Мейсън. — Макар че все още не сме говорили с нея за размера на хонорара ми.

— Вижте, господин Мейсън, бих искал да помогна — обясни малко объркано младежът.

— Защо?

— Защото държа на Бел… дори много повече, отколкото сам съм предполагал.

— Нали не се опитвате да си внушавате, че държите на нея само защото в момента тя се намира в такава объркана ситуация? — попита адвокатът.

— Всъщност не съм сигурен, че щях да си дам ясна сметка какво изпитвам към нея, ако всичко това не се беше случило — откровено призна младият мъж. — Имал съм връзки с много момичета. Предполагам, че на всички им изглеждам добра партия за брак. Самите момичета бяха съвсем скромни. Но майките им непрекъснато ми предлагаха дъщерите си, докато започвах да се отегчавам. Бел е различна. Вярно е, че съм срещал други момичета, които са весели, енергични и остроумни. Но това е просто поведение, което са усвоили, за да изглеждат съвременни. При Бел не е така. Тя е естествена и непринудена. Изпълнена е с нетърпение да преживее нещо интересно и вълнуващо, иска й се да се хвърли напред и да посрещне живота по средата на пътя.

— Продължавайте — подкани го Мейсън. — Смятам, че се справяте отлично.

Хангърфорд го изгледа твърдо.

— Искам да се оженя за нея.

— Един Хангърфорд е готов да се ожени за дъщерята на престъпник? — извика адвокатът.

— Доведената му дъщеря — поправи го младият мъж.

— А какво ще каже баща ви? — попита Мейсън.

— Надявам се да каже правилното нещо — отвърна Хангърфорд. — Защото ако не го направи, със сигурност двамата ще се отчуждим. Разказвам ви всичко това, господин Мейсън, защото бих искал да разберете от какво е породен интересът ми към изплащането на хонорара ви. Естествено, бих ви помолил да запазите в тайна сегашните ми думи. Аз… е, съвсем обяснимо е, че бих искал…

— Естествено, бихте искали да попитате сам Бел? — погледна го с усмивка адвокатът.

— Нещо от този род — отвърна младият мъж. — Надявам се, че и тя държи на мен. Струва ми се, че е така.

— Съгласен съм. След като я попитате и чуете какво ще ви каже, можем да поговорим за участието ви в изплащането на моя хонорар. А междувременно ще оставим нещата такива, каквито са в момента. Все пак може би бихте искали да знаете едно нещо: Карл Моър не е задигнал никакви пари от „Продъктс Рифайнинг Къмпани“.

— Така ли?

Адвокатът кимна.

— Можете ли да го докажете? — попита нетърпеливо Хангърфорд.

— Не бих ви го казал, ако не разполагах със сигурни доказателства — отвърна Мейсън, след което се засмя сухо.

— И ще добавя, че част от парите за защитата на господин Моър ще могат да се осигурят от парите на Чарлс Уитмор Дейл — след като си е позволил във вестниците да обвинява Моър в кражба.

— Значи все пак Моър наистина е спечелил парите на лотария? — попита Хангърфорд.

— Не знам. Страхувам се, че не е така — отвърна адвокатът.

— Но откъде тогава ги е взел?

— Все още не съм установил това. Естествено, не може да се твърди със сигурност, че парите, намерени в онзи колан под матрака на леглото на Моър, са били наистина негови. Може да са принадлежали и на госпожа Моър.

— А какво казва тя по въпроса? — попита младият мъж.

— Не казва абсолютно нищо — отвърна адвокатът.

Настъпи кратко мълчание, след което Мейсън продължи най-любезно:

— Бих искал да знаете всичко това, Хангърфорд, преди да започнете да горите всички мостове.

— Що се отнася до това, мостовете ми вече са изгорели — отвърна му той. — На този свят има само една жена, която може да ме направи щастлив, и това е Бел. Искам да се оженя за нея.

— Другото нещо, върху което би трябвало да помислите, е, че в момента майка й е обвинена в убийство. Натрупаните обстоятелствени доказателства съвсем не са в нейна полза.

— Майка й не го е направила — твърдо изрече младият мъж. — Майката на Бел просто не е способна на подобно нещо.

— Е, мненията по този въпрос явно са доста различни. Областният прокурор в Сан Франциско например очевидно мисли точно обратното.

— Това ми напомня, че разкрих нещо, което бих искал да ви кажа, господин Мейсън — посочи Хангърфорд. — По-точно става дума за няколко неща.

— Продължавайте.

В този миг Дела Стрийт отвори вратата и се усмихна на младия мъж.

— Господин Скудър, заместник — областният прокурор от Сан Франциско, е на телефона — обяви след това.

Мейсън вдигна слушалката на апарата в библиотеката и й поръча:

— Свържи ме тук, Дела.

Когато тя затвори вратата, Хангърфорд побърза да каже:

— Бележката, която господин Нюбъри — искам да кажа господин Моър — е получил точно преди да напусне масата си, е била изпратена от госпожица Евелин Уайтинг, медицинската сестра, която придружаваше мъжа със счупения врат.

Пери чу прищракване по линията, а след това и мъжки глас, който казваше:

— Да… Ало? Обажда се господин Скудър.

— Тук е Мейсън, господин Скудър. Бих искал предварителни слушания по процеса на Нюбъри.

— Можем да ги насрочим за когато пожелаете — отвърна му прокурорът. — Но все пак се чувствам задължен да ви предупредя, господин Мейсън, за нещо, което вероятно не знаете. Във вестниците в Сан Франциско се появиха публикации, че господин Моър е отмъкнал двайсет и пет хиляди долара от „Продъктс Рифайнинг Къмпани“. Парите в пояса, открит от капитана на парахода, без съмнение са част от откраднатата сума — госпожа Моър неслучайно е издърпала пояса от мъртвото тяло на съпруга си, преди да го избута от палубата в морето. По тази причина тези пари няма да могат да бъдат използвани за покриването дори на съдебните такси по процеса.

— Това ни най-малко не променя моето намерение — отвърна твърдо Мейсън. — Бих искал незабавни предварителни слушания. Освен това вие сте задържали и Бел Нюбъри. Настоявам веднага да бъде освободена.

— Опасявам се, че това е невъзможно — заяви Скудър.

— Добре, тогава ще предявя иск за незаконно задържане и още тази вечер ще пристигна с него в Сан Франциско — ядосано отсече адвокатът. — Ще бъдете длъжен или веднага да повдигнете някакви обвинения срещу нея, или да я освободите.

След това затвори телефона и погледна към Хангърфорд.

— Как разбрахте? — попита той.

— За госпожица Уайтинг ли?

— Да.

— Един от стюардите по каютите е забелязал как госпожица Уайтинг е пъхнала някаква бележка под покрития със стъкло шкаф пред прозорчето на касиера. Той е напълно убеден, че става въпрос точно за същата бележка, която след това е била предадена на господин Моър.

Мейсън се замисли.

— И как е била облечена тя? — попита след малко. — Стюардът спомена ли нещо за това?

— Не, не е — отвърна младият мъж. — Спомена единствено, че я е видял, когато е пъхала плика там. Името му е Франк Бевинс. Не вярвам да е информирал за това полицаите. Самият той ми се стори доста подозрителен. Дойде при мен и ми заяви, че разполага с информация, която би могъл да ми предаде срещу петдесет долара.

— И вие му платихте петдесет долара? — попита адвокатът.

Хангърфорд кимна утвърдително.

— Нали знаете, че стюардите бяха наясно, че двамата с Бел бяхме доста близки.

— И този човек не би се съгласил да свидетелства?

— Според мен възнамеряваше да вземе петдесетте долара и да изчезне — отвърна Хангърфорд. — Преди това ми обясни, че е поел работата като стюард по каютите, защото е искал да изчезне от погледите на някои хора за известно време.

— Тогава става дума само за някаква следа, а не за нещо, което бих могъл да използвам като доказателство — отбеляза Мейсън.

— Напълно сте прав.

— Да знаете случайно нещо друго? — попита адвокатът.

— Доколкото разбрах, онова момиче Фел вече разказва съвсем различна от първоначалната си история. Сега твърди, че е видяла как госпожа Нюбъри е застреляла съпруга си и го е избутала през парапета на палубата.

— Значи при повторението нещата се развиват, така ли? — попита с усмивка Мейсън.

— Така изглежда.

Пери вдигна слушалката на телефона и натисна бутона за връзка с Дела Стрийт.

— Дела, кажи на Пол Дрейк да позвъни на своите хора в Хонолулу и да ги накара да открият всичко възможно за Евелин Уайтинг, медицинската сестра, която пътуваше с нашия параход. Освен това да прати един от детективите си при Айда Джонсън, която е била в една и съща каюта с Ейлийн Фел по време на пътуването. Нека вземе писмени показания от нея. Момичето е приятелски настроено и ще му съдейства. Помоли също така Пол да намери снимка на Ейлийн Фел във вечерна рокля.

— Почакай за минутка — обади се Дела Стрийт.

Той задържа слушалката на ухото си и чуваше как секретарката му предава съобщението на Дрейк, след което се обърна отново към него.

— Дрейк заяви, че в най-скоро време ще разполагаме с доклада от Хонолулу, но няма ни най-малка представа откъде би могъл да вземе снимка на Ейлийн Фел във вечерна рокля. Според него областният прокурор със сигурност вече е изпратил няколко от детективите от полицията да я охраняват, така че…

— Ами че нека някой политик да организира специално парти за детективите — прекъсна я Мейсън. — Да им се обясни, че трябва да са официално облечени и всички веднага ще се появят там със смокинги, а фотографът на Дрейк би могъл да се представи за фоторепортер от някой вестник и да им направи снимки. Едва ли има полицай, който би се отказал от възможността да види снимката си във вестника, когато е облечен в смокинг… Господи, нима трябва да обяснявам на Дрейк как да си върши работата?

Дела Стрийт се засмя и отвърна:

— Пол току-що ми каза, че явно родителите му са допуснали сериозна грешка. Със сигурност вместо него трябвало да се появят пет близнаци.

— Като гледа човек сметките за разходите му, като нищо може да повярва, че наистина са петима души, а не един човек — отбеляза Пери. После постави слушалката на вилката и протегна ръка на Хангърфорд. — Много ви благодаря, Рой. Ако наистина се наложи да предоставите някакви финансови средства, ще ви се обадя. Но не съм сигурен, че ще се стигне до това. Искате ли да заминете с нашия самолет за Сан Франциско веднага след вечеря?

— Не, благодаря ви — отвърна Хангърфорд. — Имам си собствен самолет. Но със сигурност ще се видим там.

Адвокатът придружи младия мъж до външната приемна, ръкува се с човека от охраната, побъбри с него за Китай и Бали, след което покани Джаксън във вътрешния си кабинет.

Джаксън няколко пъти объркано примигна зад очилата си.

— Ще си имате големи неприятности с този Руни, господин Мейсън — започна след това. — Чувствам се длъжен да ви предупредя за това.

— Вие май не го харесвате особено — засмя се адвокатът.

— Той е едно невежо, упорито и дори деспотично същество.

— Може би трябваше направо да го наругаете, Джаксън. Така поне човек получава по-голямо удовлетворение — отвърна Пери.

— Да не би да намеквате, че не съм проявил достатъчно настойчивост, господин Мейсън — продължи обидено Джаксън. — Трябва да знаете, че направих всичко. Не пропуснах да опитам всяка една възможност, господин Мейсън. Доста ясно обясних на господин Руни какво точно бих искал, а когато отказа да приеме, направо го обвиних, че предава интересите на компанията си.

Мейсън отвори един шкаф и измъкна отвътре бутилка уиски и две чаши.

— Когато започвате някаква битка, Джаксън, никога не се опитвайте да нанасяте на противника удар точно там, където най-много го очаква — посъветва го той. — А щом веднъж сте започнали една битка, не се предавайте, преди да сте притиснали здраво другия в ъгъла. Ако не успеете да го направите със сила, използвайте хитрост. Между другото, знаете ли нещо за Марджъри Трентън?

— Не, сър.

— Ето къде ви е била грешката, Джаксън — засмя се Мейсън и наля уиски в чашите.