Юрий Медведев
На младоженката (1) (Съвременна приказка)

I

Три милиона осемстотин четиридесет и седем хиляди сто двайсет и второто листо на измръзналата брезова горичка падна върху мократа трева. То тупна до главата на гарджето. Шумът от отроненото листо накара птичето да отвори очи и да погледне накриво огненото дървесно перо. Все още беше живо, в него още струяха родените през отдавна отминалата пролет токове и тлееше топлинка там, където перото бе се откъснало от тялото на брезата.

За кой ли вече път гарджето се опита да изграчи, но от клюна му се изтръгна нечут от никого освен от листото хрип — измъчен и приглушен. То отдавна бе изгубило сили в напразното си старание да се отърве от кълбото разноцветни жици, омотали крачката и крилото му. С кълбото беше се сдобило, подучено от своя баща гарван, зад огледалната стена. Там върху огромни камъни бяха накацали, с насочени към звездите клюнове, също огледални мъртви птици, а вътре във всяка от тях имаше толкова много разноцветни кълбета, че те биха стигнали за гнезда на цялото гарваново племе на Земята. Понякога тези блестящи птици приклякаха, отблъскваха се с четирите си крачета и веднага изчезваха в небето. Те изчезваха — в това бе загадката! — безшумно, дори стъбълцата на тревите под тях не се поклащаха. А в незапомнени времена, според разказите на прадядото гарван, тези птици ревели по-силно от тайнствения източносибирски звяр изюбъра^[1], по-силно от ранена мечка, по-страшно от гръм гърмели и заради този гръм и рев дъбовете от тукашната гора се преселили в други краища.

Всред облачните вълма проблесна звезда. В този късен час гарвановото ято вече спи далеч оттук, отвъд трите стоманени пътя, в младата горичка между езерата. И нощем никой не търси отклонилите се от ятото. На сутринта изостаналите долитат сами, ако изобщо долетят…

Скоро в гората ще дойдат злите котараци и тогава да му мисли лежащото в тревата гардже. Но най-лошото от всичко е, че е излязъл вече от къщи навъсеният човек, за да разходи ужасния си навъсен булдог със зъби като клещи. Неговият лай и скимтенето му вече огласиха обрастващата с мъгла тъма. И като напук — ни една душа наоколо. Малко повече от шест минути оставаха на птичето до срещата му с булдога. Малко повече… шест… по-малко от шест…

На алеята проби, все пак проби сноп лъчи от елекара, който се носеше на предела на допустимата за него скорост. Онзи, който беше на кормилото, не сметна за нужно да удостои с внимание вдигнатата ми ръка с разперени пръсти — знак за спешна помощ, знак за задължително спиране.

И тогава аз излязох на пътя на двадесет и шест крачки от връхлитащите върху мен фарове. Не чух скърцането на спирачките, отхвърлен от еластичния капак на четири и половина метра и проснат на една страна върху мокрия бетон.

— Да те вземат мътните, дърт пергишин! — чу се над мен дебелият глас на онзи, който бе на волана. — Слава на всевишния, че всичко е записано на видеографа. Иначе върви доказвай на тъпите инспектори, че ти сам, значи, си се пъхнал под колелата. Не намери ли друг начин да се разплатиш със старостта, дръвник такъв!

Отворих очи и подчертано учтиво казах:

— В подобни ситуации е редно да изтичаш при пострадалия с аптечка. Независимо от възрастта и степента на травмата на потърпевшия. Дори и при самоубийци.

— Жив?! След такъв таран? Ти какво, да не си гумен? — изуми се той.

Станах и изтръсках калта от коленете си.

— Да предположим, че съм жив. Птицата обаче може да загине. Булдогът ще я удуши. Остават три минути и четиридесет и девет секунди.

— Яката те е халосало — подсвирна той. — Веднага си откачил. Сега заради твоите приумици сигурно ще закъснея за полета. А следващият рейс е чак в петък. И ще плаче моят младенец на Кергелен… Ама наистина ли не си контузен?

— Новороденият остров в южната част на Индийския океан съвсем не е ваша собственост, не се залъгвайте — казах аз. — Младенецът принадлежи на майката природа.

В тъмното не виждах лицето му, но в гласа на налетелия върху мен почувствувах нотки на слисване. Той дори премина на „Вие“.

— Вие откъде знаете за раждането на острова? Та той се появи едва днес сутринта, по всепланетката още не са предавали за него…

— И за птицата, към която се приближава булдогът, също не са съобщили по планетната телевизия. Но птицата съществува. С какво е по-лоша тя от вулкана?

— Ама стига сте ми мрънкали все за тая птица, дето уж загива! Що за измишльотини!

— Не загива, а може да загине. Но не ще загине, тъй като вие ще вземете моето фенерче и на сто и десет метра оттука, ако потеглите бързо в посока ето към тази звезда, ще забележите под брезата гардже с омотани в жица крачка. Когато звездата се скрие зад облак, ориентир ще ви бъде лаят на булдога. Дръжте фенерчето, посмело, няма да гръмне.

— Гардже, булдог, възкръснал откачен мъртвец — от минута на минута все по в чудо се виждам! В края на краищата аз съм ръководител на експедицията! Без мен те не ще могат да излетят. Самият Куманков участвува. Самолетът е в двадесет и три и двайсет, а сега е…

— Сега е, ако искате да знаете точното време… — понечих да започна, но той проблесна със светещия циферблат и едва не изкрещя:

— Що за нелепица? Моят показва само девет. А потеглих в девет и половина! Според вашия колко е?

— И моят показва същото — казах аз. — До секунда. Какво, не вярвате ли? Вижте сам, ето… И стига сте умували. Щом съм останал жив, налага се и птицата да бъде спасена.

Преди да поеме фенера, той се ухили подигравателно и завъртя показалец до слепоочието си.

— Красива усмивка имате — казах аз. — За кой ли път се убеждавам, че не винаги е злодей онзи, който понякога е зъл.

Той донесе гарджето след осем минути и три секунди.

— Тъкмо навреме стигнах — рече запъхтян. — Псето едва не се навечеря с него. Докато размотавах жиците, всичките ми пръсти изкълва негодникът. Чак до кръв! Клюнът му — по-остър от гвоздей. Вземете си вашия прорицател!

— Не, сам си го пуснете на свобода. Пък и вие му дължите нещичко. А на мен само ми върнете фенерчето.

— Никому нищо не дължа! — възмути се благодетелят на гарджето. — Ненапразно се говори, че някои старчета, въпреки забраната по цялата земя, все още си попийват. Дядка, та ти просто си пиян.

Той отново премина на „ти“.

— Пиян съм отдавна и все ми е едно — казах аз. — Виж, щастието мое на тройка отлетя в сребристата мъгла.

— Фенерче, Кергелен, някаква си допотопна тройка, някакво си гардже — ама че абсурд?! Кой ти даде правото да се подиграваш с хората? — възмущаваше се вулканологът, който не знаеше стиховете на класика. — Защо не си спасяваш сам твоите пернати твари? Кой ти пречеше, дявол да го вземе, да се втурнеш сам към светлината на звездата в процепа между облаците? Кажи кой?

Съвсем разсърден, той метна с две ръце птицата нагоре и скоро плясъкът на крилете й затихна… Аз прибрах фенерчето в джоба.

— Да не си решил да мълчиш като пън? Ей, дядо? — извика ми той.

— А на вас кой ви пречи да се преместите от елекара в кабината на самолета — и право в небето? Например директно към Кергелен…

— За това не е необходимо да си доктор на науките и автор на три книги — и представи си, старче, че всичко е постигнато на Христова възраст! — а само да си обикновен летец.

— Точно така стои работата и със спасяването на пернатите — рекох аз. — Моите занимания са по-други. Сега например съм зает с това да ви кажа, че да напишеш три книги в съавторство с пробивен литературен комбинатор е неприлично. Както и да защитиш докторат под бащиното крилце.

Той се втурна към елекара и с трясък затвори вратата.

— Стига си ме баламосвал, чалнат оракул такъв! Не знам кой те насъска срещу мене, кой забърка тази идиотщина. Но ще го издиря, не се съмнявай в това! И лошо ви се пише тогава на вашата пасмина!

— Аз действувам винаги сам. За разлика от вас — подметнах спокойно.

Той запали двигателя и ме освети с фаровете, като продължаваше да мърмори:

— Ако разкажа на колегите, няма да повярват. Дяволска работа. Антинаучни фантасмагории. Ще има над какво да си блъскам главата на Кергелен. Надявам се, че никога вече няма да се срещнем.

— Не бързайте да потегляте, докторе на науките! Безнадеждно сте закъснели за Кергелен. Вижте си часовника.

Ревът, който се разнесе от елекара, малко ме успокои.

— Безобразие! Как ме заприказва, забаламоса. Вече е почти единайсет! Единайсет?! Не може да бъде! Преди малко беше девет и половина и изведнъж — единайсет! Нима наистина е единайсет?

— Моят показва точно единайсет — кимнах утвърдително и слязох в канавката край пътя.

Онзи, който седеше зад волана на елекара, наистина закъсня за самолета. Нито той, нито неговата експедиция стигнаха до Кергелен. И никой никога не ще попадне там. На следващата вечер след събитията, които се разиграха в брезовата гора, чудовищният циклон Цецилия ще унищожи научната станция Порт о Франс на Кергелен. Ще загинат девет нейни сътрудници и седем японски вулканолози, кацнали там същата сутрин. Съобщението за катастрофата ще въздействува върху онзи, който бе зад волана на елекара, по почти непредсказуем начин. Той ще започне да се страхува от самолети (да не говорим за планетолети), ще стане активен член на дружеството за защита на земната природа (а в края на живота си и негов председател) и в дома си ще направи жив кът. Не веднъж и не дваж през различни годишни времена ще навестява брезовата горичка, спасила живота му. Ще я посещава с надеждата да срещне там чудатия старец, над когото бе се надсмял. Но така и не ще го срещне.

До края на живота си той никому не ще посмее да разкаже за обстоятелствата, предшествували невероятното му спасение.